Основа

Кейти

Изправих се бързо и стиснах пистолета.

— Сигурен ли си — прошепнах. — Добре. Тъп въпрос.

— Аз не…

Рязко почукване разтресе вратата на стаята. Така се стреснах, че едва не изпуснах пистолета. Деймън ме изгледа притеснен и аз се изчервих. Наистина трябваше да се стегна. Поех си дълбоко въздух и кимнах.

Той пристъпи към вратата бавно, с елегантността на смъртоносен хищник, а аз седях като вцепенена. Приближих се и си казах, че съм готова за стрелба. Използването на Извора също бе прекалено рисковано. Изстрелите биха привлекли вниманието само на местните хора.

Деймън се наведе и погледна през шпионката.

— Какво става, по дяволите?

— Моля?

Сърцето ми спря.

Той ме погледна през рамо.

— Парис е. Луксианецът, който беше с Люк в клуба.

Трябваше ми минута да си спомня изключително красивия рус луксианец.

— Дали е настроен приятелски?

— Ще видим. — Деймън изпъна рамене и отвори вратата. Не виждах нищо зад широкия му гръб. Поне гледката бе приятна. — Изненадан съм да те видя чак тук — каза той.

— Дали трябва да се изненадваш? — гласеше отговорът.

— Ти ми кажи. Защо си тук? И защо да не те запратя на другия край на града?

Дланта ми, в която държах пистолета, се изпоти. Деймън не би нападнал Парис. Всъщност грешах. Би го направил, независимо от рисковете.

— Защото това би привлякло твърде много внимание — отговори Парис спокойно. — Освен това не съм сам.

Деймън сигурно бе видял още някого, защото раменете му се отпуснаха и отстъпи встрани.

— Ами влизайте.

Парис пристъпи в стаята с широки, уверени крачки. Хвърли бърз поглед към пистолета в ръката ми.

— Хубава тениска.

Сведох поглед, тъй като бях забравила, че носех тениска с надписа за извънземната магистрала.

— Благодаря.

После влезе Арчър, свеж и чист. Въобще не приличаше на човек, прекарал нощта, тичайки из пустошта. Съмнението ми разцъфна като плевел. Той погледна Деймън.

— Да не ви прекъсваме?

Деймън присви очи и затвори вратата.

— Какво става?

Арчър бръкна в джоба си и извади стъклена кутия. Подаде я на Деймън.

— Ето го вашия ЛХ-11. Прецених, че честта се пада на теб. — Той ме изгледа. — Ще ме застреляш ли, Кейти?

— Може би — прошепнах аз, но свалих оръжието и седнах на ръба на леглото. — Къде беше?

Арчър свъси вежди, а Парис огледа с отвращение стаята.

— Имах тежка нощ, тъй като трябваше да отклоня половината армия от следите ви. А когато потеглих към срещата с вас, срещнах този приятел.

— Не бих го нарекъл приятел — отсече Деймън и застана до мястото, на което седях.

Парис сложи ръка на сърцето си.

— Наскърбяваш ме.

Деймън се усмихна презрително и каза по-тихо.

— Можеш да оставиш оръжието, котенце.

— О! — Изчервих се. Оставих пистолета на масата. После се обърнах към Арчър. — Дължим ти благодарност за… за всичко.

Чаках и Деймън да се включи. Тъй като не го направи, го сритах в крака.

— Благодаря — измънка той.

Арчър се ухили. Това може би беше първият път, в който го виждах да се усмихва. Изненадах се колко млад изглежда всъщност.

— Нямаш представа колко се радвам го чуя от теб, Деймън.

— Мога да си представя.

— Наистина — намесих се аз. — Благодарим ти. Нямаше да стигнем дотук, ако не беше ти.

Той кимна.

— Не го направих само заради вас.

— Обясни — настоя Деймън.

Парис изпръхтя и със скок се тръсна на бюрото. Добре че то не се строши, та да смачка изгладените му панталони.

— Наистина ли си мислите, че на Арчър му е приятно да бъде идеалният пример за поведение на основа?

— Предполагам, че не. — Деймън седна до мен. — Може би и на Люк не му е било приятно.

Парис вдигна рамене.

— А аз предполагам, че на теб не ти е било приятно да създаваш мутанти по цял ден.

— Но пък Нанси просто те обожаваше! — Арчър скръсти ръце. — Беше любимият й луксианец. Колко хора превърна в мутанти за краткото време, в което беше там? Повече, отколкото който и да било луксианец.

Деймън се стегна.

— Това няма нищо общо. Защо ни помагаш и защо си с Парис?

— И къде е Люк? — попитах аз, тъй като се досещах, че едва ли е твърде далеч.

Парис се усмихна.

— Наблизо е.

— Нямаме много време за обяснения, но ще ви съобщя кратката нецензурирана версия — започна Арчър. — Дължа на Люк услуга, а Парис е прав. Ти беше права. Кейти. Да си част от Дедал, означава да нямаш личен живот. Те контролират всичко. Няма значение как съм се появил на този свят. — Той разпери ръце с длани нагоре. — Това, което има значение и винаги е имало значение, е животът.

— Защо сега? — попита Деймън. Тонът му издаваше недоверие.

— Не е ли това въпросът на годината? — намеси се Парис и се ухили така, сякаш бе взел странни хапчета. — Защо Арчър би избрал точно този момент да рискува живота си, колкото и незначителен да е бил?

Арчър изгледа мрачно Парис.

— Благодаря за коментара. Парис. Не е лесно да се измъкнеш от Дедал. Освен Люк и неколцина други, никой не е успял да го направи. Да, можех да избягам стотици пъти, но щяха да ме намерят. Пък и трябваше да им отклоня вниманието.

Тогава проумях.

— Използвал си ни, за да им отклониш вниманието!

Той кимна.

— Нанси и сержант Дашър ще направят всичко, за да ви открият. Аз няма да им бъда приоритет.

Деймън се отпусна.

— Нанси спомена, че има и други основи, които живеят тук и се преструват на обикновени хора.

— Така е — потвърди Арчър. — Съмнявам се обаче, че ще ни създадат проблеми точно сега. Те имат много важни професии и едва ли ще припарят до нас.

Имаше нещо, което не разбирах.

— Защо Люк не те накара да му занесеш ЛХ-11? Той щеше да те скрие.

Парис се засмя.

— Нима мислите, че има логика в лудостта на Люк?

— Надявах се да има — прошепна Деймън и прокара ръка през косата си.

— Всъщност има логика. Като изключим това, че бях шпионин на Люк… и на няколко други лица, които са наясно с действията на Дедал, знаех, че променят състава на ЛХ-11, а Люк искаше новата версия — „Прометей“. Аз нямах достъп до новото лекарство. Никой нямаше. Не и преди да те доведат — каза Арчър на Деймън. — Беше идеалният момент за всички. Но не знам защо Люк иска лекарството.

— Не бих го и питал — добави злокобно Парис.

Потръпнах от думите му, но после си спомних какво ми бе казал Арчър.

— Ами луксианците? Онези, които според Дашър искат да завладеят планетата. Това вярно ли е?

Арчър изгледа Деймън.

— Вярно е, и твоята играчка, изглежда, познава един от тях.

Деймън присви очи.

— Стой далеч от мен.

Обърнах се към него.

— За какво говори той?

— Нещо, което каза Итън Уайт. Помниш ли го? — Кимнах. Срещнах веднъж старейшината за кратко. — Когато напуснах колонията и тръгнах да те търся, той каза, че Земята няма да принадлежи вечно на хората, но аз не се замислих особено, защото… Сигурен съм, че има луксианци, които искат да завладеят планетата, но това никога няма да се случи.

Арчър не беше убеден, нито пък аз. Изведнъж той килна глава.

— И като става дума за хора с големи амбиции…

След секунда вратата се отвори. Деймън скочи на крака, а аз сграбчих пистолета; сърцето ми подскочи.

Люк се вмъкна в стаята с найлонова торбичка и розова кутия в ръце. Косата му бе вързана на къса опашка, а на ангелското му лице грееше широка усмивка.

— Здравейте, пичове! — каза ведро той. — Донесох понички!

Примигнах бавно и се настаних на мястото си.

— Мили боже, едва не ми докара инфаркт.

— Почти съм убеден, че заключих вратата — изръмжа Деймън.

Люк остави кутията с поничките и аз я изгледах така, сякаш съдържаше отговора на най-големите мистерии във вселената.

— А аз съм почти убеден, че успях да вляза. Здрасти, Кейти!

Подскочих, като спомена името ми.

— Здрасти. Люк…

— Виж какво си купих! — Той бръкна в чантата и извади тениска с извънземна магистрала. — Сега можем да се обличаме като близнаци!

— Това е… много яко.

Парис сви устни.

— Наистина ли ще носиш тази тениска?

— О, да. Всеки ден. Намирам я за комична. — Люк огледа стаята с аметистовите си очи, после отново се взря в мен. — Тъй. Мисля, че вие двамата сте ми приготвили нещо.

Деймън взе стъклената кутия. Подхвърли я към Люк, който я улови във въздуха.

— Заповядай.

Хлапето отвори кутийката и въздъхна. После я затвори почтително и я пъхна в задния джоб на джинсите си.

— Благодаря ви.

Имах чувството, че и той, подобно на Деймън, не казваше тези думи често.

— Та… какво ще правим оттук нататък? — попитах аз.

— Амии… — провлече Люк. — Положението става сериозно. Дедал биха жертвали всичко и всеки, за да те докопат отново, Деймън. Ще разкъсат този град. Вече го правят. Ще използват всички възможни средства, за да те върнат обратно.

Деймън се напрегна.

— Ще потърсят семейството ми, нали?

— Най-вероятно — отвърна Люк. — Всъщност бъди сигурен. Както и да е! — Люк се завъртя към Арчър толкова бързо, че той отстъпи назад. — Купих ново возило!

— Сериозно? — попита Арчър.

— Ще побере и петима ни. — Люк се обърна отново към мен и Деймън с дяволита усмивка, която не вещаеше нищо добро. — Имам изненада за вас. Но първо предлагам да се облечем. — Той бръкна в чантата, извади обикновена бяла тениска с къси ръкави и я подхвърли към Деймън. — Аз и Кейти изглеждаме страхотно с тези блузки. На теб би ти стояла зле. Може да ми благодариш по-късно.

Питах се откъде, по дяволите. Люк знае, че и Деймън си е купил такава тениска.

— И си хапнете малко понички. Нека най-гладният си вземе пръв.

Деймън се намръщи, а аз бях много доволна, че най-сетне ще хапна поничка. Надникнах в кутията. Желирани. Любимите ми.

— Каква е изненадата? — попита Деймън.

Държеше тениската, без да направи опит да я облече.

— Ако ти кажа, няма да е изненада, нали? Трябва бързичко да тръгваме. Така че, хапвайте и се приготвяйте. Имаме много работа.

Деймън изсумтя и ме погледна. Разбирах, че не му е приятно да получава нареждания от Люк, но устата ми бе пълна с желирано блаженство, така че не казах нищо.

Най-сетне той кимна.

— Добре. Но ако ни…

— Знам. Ако ви прецакам, ще намерите начин да ме убиете бавно и мъчително. Разбрах. — Люк намигна. — Смятам, че съм предупреден.

— Между другото — каза Арчър, докато Деймън надничаше към поничките, — не си забравяйте кутията с презервативи.

Стрелнах поглед към пода. Бяха точно там, където Деймън ги бе изпуснал миналата вечер. Лицето ми почервеня като домат, почти се задавих с поничката, а в ушите ми прозвуча смеха на Деймън.

Деймън

Не забравих презервативите, когато опаковах оскъдния ни багаж на път за извънземното ни возило. Лицето на Кити още бе зачервено и аз едва се въздържах да не й се подиграя безмилостно. Бях мек с нея, тъй като изглеждаше много сладка с глупавата тениска и евтините джапанки, притиснала плюшеното извънземно до сърцето си. Прегърнах я и излязохме на яркото августовско слънце.

Арчър мина покрай нас и хвърли поглед на торбата.

— Яка торбичка.

— Млъквай — отговорих аз.

Той изсумтя.

Заобиколихме мотела и зърнах новото ни превозно средство.

— Еха! Това ли е возилото?

Люк метна новата си тениска през рамо и потупа бронята на черния хамър.

— Мисля, че ми отива.

Кити прехвърли играчката в другата си ръка и огледа машината.

— Чак от Западна Вирджиния ли дойде с този малък танк?

Той се засмя.

— Не. Взех го назаем.

Имах чувството, че е взел хамъра назаем, колкото и аз бях наел колата на Матю. Заобиколих мястото на шофьора и отворих задната врата на Кити.

— Ще можеш ли сама да се покатериш?

Тя ме изгледа през рамо и аз се ухилих. Поклати глава, стисна дръжката и се набра нагоре. Разбира се, тъй като съм любезен господин, я побутнах по дупето.

Кити извърна рязко глава с порозовяло лице.

— Много си гаден понякога.

Засмях се и се метнах до нея. Сграбчих предпазния колан, преди тя да го стори.

Въздъхна и вдигна ръце.

— Мога сама да си закопчая колана.

— Колко сладко — каза Арчър и се настани от другата страна на Кити.

— Има причина, за да го правя — казах на Кити, без да обръщам внимание на основата. Пристегнах добре долната лента на колана. Тя си пое дъх, когато плъзнах ръце по корема й. Усмихнах й се лукаво и закачих колана. — Сега разбра ли?

— Както казах: гадняр — измърмори тя, но в сивите й очи се четеше нежност.

Наведох се, притиснах устни към слепоочието й и вдигнах ръката си. Предпазният колан бе достатъчно разхлабен и тя се сгуши до мен.

— Това ли е изненадата? Приемам.

Люк се засмя от предната седалка.

— По дяволите, не. Май ще задържа колата.

— Просто се отпуснете и се насладете на пътуването — каза Парис и включи двигателя. — Всъщност гледката е доста скучна. Като изключим няколко забавни табели с извънземни и една-две крави, няма кой знае какво да се види.

— Забавно.

Докато си намествах краката, погледнах крадешком Арчър. Той потупваше с пръсти коленете си, вперил поглед в предната седалка. Не вярвах на никого, не и напълно. Можеше да ни откарат обратно в Зона 51.

Арчър се обърна към мен.

Няма да ви предадем.

Присвих очи.

За последен път — разкарай се от мен.

Малко е трудно. Доста си едър. — Подсмихна се. — Пък и как бих могъл да ви върна? Видя какво направих, за да ви измъкна оттам.

Имаше право.

Може да е просто капан, както беше с Блейк. Той направи същото.

Не съм Блейк. И аз искам да се измъкна от тях колкото и вие.

Не отговорих. Извърнах поглед към прозореца и наблюдавах как малките къщи и улични знаци се размазват и накрая съвсем изчезват от хоризонта. По магистралата вече не се виждаше нищо, освен малки храсти и суха земя. Чак когато забелязах знака, се успокоих малко.

— Лас Вегас? Да не би да отиваме в казино или да гледаме екзотични танци?

Люк поклати глава.

— Не. Освен ако държиш.

Не се чувствах добре, когато не знаех къде отиваме и защо. Бях нащрек, оглеждах пътя и следях за подозрителни коли. На десетия километър от пътя Кити задряма. Задържах плюшената играчка, преди да падне на пода. Радвах се, че си почива. Несъмнено имаше нужда.

Всеки път, в който се появеше полицейска кола, мускулите ми се стягаха, защото знаех, че могат да ни спрат по много причини — от кражба на превозно средство до убийство на военни служители. Но никой не ни спря. Нищо не се случи из целия път, като изключим споровете на Люк и Парис, които се караха за радиото като двойка пенсионери. Не можех да ги разбера. Не разбирах и себе си.

По пътя за Лас Вегас си представях странни неща. Имам предвид откачени. Може би това се дължеше на факта, че в колата пътуваха двама души, които можеха да четат мисли. А аз определено предпочитах да ги запазя за себе си.

Всичко започна, когато извърнах поглед от прозореца и се загледах в Кити. Беше свила лявата си ръка до бедрото ми. В продължение на няколко минути не можех да откъсна очи. Какво особено имаше в лявата й ръка? Просто ръка. Кити се справяше страхотно с ръцете си, но беше нещо друго.

Всъщност бе това, което обикновено човек носи на лявата ръка, на безименния пръст.

Мисълта за пръстен на лявата ръка така ме разтресе, че ми се искаше да скоча от колата. Да се оженя за Кити… оженя? Съзнанието ми отхвърли думата. Но всъщност не би било ужасно. Далеч не би било ужасно. Би било… прекрасно!

Наистина възнамерявах да прекарам остатъка от живота си с Кити. Нямах съмнения или притеснения. Не ме обливаше студена пот от подобно решение. Може би защото моите събратя се задомяваха млади, обикновено веднага след училище, и нашите виждания за брака не бяха различни от тези на хората.

Ала бяхме млади, неопитни, или поне така казваше Матю.

Защо, по дяволите, се замислях за това сега, когато животът ни бе толкова объркан? Вероятно защото можеше да не дочакаме утрешния ден. Може би исках да действам, докато все още можех. Ненавиждах тази мисъл, но не бях сигурен дали разполагаме с още няколко години.

Прогоних тези мисли, притиснах по-силно Кити и се съсредоточих върху пътя. Когато на хоризонта се появиха небостъргачи, леко я подбутнах.

— Ей, поспаланке, я погледни.

Тя вдигна глава от рамото ми и разтърка очи.

Примигна няколко пъти, наведе се леко и се загледа през прозореца.

— Еха… Никога не съм била във Вегас! — ококори се тя.

Люк се извърна ухилен.

— По-красиво е през нощта, когато всички сгради светят.

Нетърпение изпълни погледа й, но тя се облегна и сви рамене. Колкото и да исках да се разходим и да разгледаме града, би било твърде опасно.

Наведох се, притиснах устни до ухото й и прошепнах:

— Следващия път. Обещавам.

Тя се измести леко и затвори очи.

— Няма да го забравя, да знаеш.

Целунах я по челото и не обърнах внимание на подозрителния поглед, който ми хвърли Арчър.

Когато влязохме във Вегас, Кити застана плътно до мен, за да може да гледа. Палмовите дървета най-вероятно й бяха познати, но пиратският кораб пред Трежър Айлънд не беше нещо, което се вижда всеки ден.

Сякаш цяла вечност се придвижвахме през задръстените улици. Обикновено трафикът ме изважда от равновесие, но сега не ми беше неприятно. Пък и Кити почти се бе настанила в скута ми и показваше на Парис някои от най-известните забележителности.

Донякъде бях в рая.

За жалост, в този рай имаше и публика. По дяволите.

Когато достигнахме до предградията на Вегас, взех да се изнервям от възторжените излияния на спътниците ми, особено когато Парис отби от главния път и мина по друга улица край кънтри клуб и голямо игрище за голф. Продължихме по пътя, отдалечавайки се все повече от многолюдния град. Нямаше нищо особено, освен няколко огромни имения. Изведнъж от нищото изникна шестметрова охранителна стена от блестящ пясъчник.

Наведох се напред и се облегнах на седалката на Парис.

— Това в камъка кварцит ли е?

— Не се съмнявай.

Кити ме погледна с изненада. Парис намали пред портата от ковано желязо, обсипана с точици кварц. Никога не бях виждал такова нещо.

Изпука звук от микрофон и Парис каза:

— Чук, чук.

Последва тихо бръмчене и женски глас:

— Кой е?

— Една голяма крава — отвърна Парис и погледна Люк, който кимна.

От микрофона се чу:

— Крава…

— Мууу! — каза Парис и се изхили.

Кити се засмя.

Арчър присви очи и поклати глава.

Долових раздразнение в гласа от другата страна на микрофона.

— Това беше глупаво. Портата се отваря. Изчакайте за момент.

— Беше доста тъпо — казах аз.

Парис се засмя.

— Видях го в интернет. Разсмя ме. Знам и други. Искаш ли да ги чуеш?

— Не.

Отказът ми бе подкрепен от Арчър. Най-после бяхме на едно мнение. Ха. Иди го разбери.

— Жалко — въздъхна Парис и подкара напред през разтварящите се порти. — Това дори не беше най-доброто.

— Беше доста яко — каза Кити. Стрелнах я с поглед и тя засия. — Разсмя ме.

— Лесно се впечатляваш — казах й аз.

Тя понечи да ме удари, но аз улових ръката й. Преплетох пръсти в нейните и намигнах. Тя поклати глава.

— Не ме впечатляваш.

Бих й повярвал, ако не я познавах.

След секунди осъзнах, че по настилката също имаше голямо количество кварцит. Първата къща, до която достигнахме, беше скромна сграда и изглеждаше така, сякаш някой я бе залял с кварц. Минералът беше навсякъде — по покрива, по капаците на прозорците, по предната врата.

Майко мила.

Тъй като наблизо нямаше естествени залежи кварц, те го бяха донесли, за да предпазят луксианската общност.

— Не знаеше ли това? — в гласа на Люк се прокрадна изненада.

— Не. Според мен не е възможно да се запасиш така с кварц, пък и ми се струва доста скъпичко. Въобще не знаех, че тук има луксианска общност.

— Интересно — смотолеви Люк и стисна устни.

Парис се обърна към него. Размениха си погледи, но не успях да ги разгадая.

— И Дедал не знаят — каза Арчър. — Точно под носа им е. Съвършеното скривалище.

— Това е лудост. — Минахме край още къщи, покрити с кварц, и всяка следваща бе все по-голяма. — Как така не съм знаел за това място? Познаваш ли някого тук, Люк?

Той поклати глава.

— Не точно. Имам… приятели в Аризона, но се налага първо да поспрем тук. Няколко дни, колкото напрежението да отмине и да можем спокойно да караме по магистралите.

— А после в Аризона ли отиваме? — попита Кити, гледайки ту мен, ту Люк.

Люк сви рамене.

— Просто предлагам. Арчър ще се скрие там за известно време, но какво ще правите вие, вие си решавате. Ако искате, приемете щедрото ми предложение, ако ли не — ми кажете да си го завра отзад.

Кити се намръщи.

— Все ми е едно — добави той.

Тя поклати леко глава.

— Не разбирам защо всички вие рискувате толкова много само за да ни помогнете.

Добър въпрос.

Люк погледна през рамо.

— Воюваме с един и същи враг, но ние сме много повече.

Точно като във филм на ужасите.

Започнах да оглеждам луксианците, които надничаха от къщите или зад високите стени, обграждащи повечето дворове. Не можех да повярвам на очите си — цяла общност, за която Дедал не подозираха, защитена от арумианците чрез саморъчно докаран кварц.

Боже! Нямах думи.

Най-после достигнахме друга стена и портата се отвори пред нас. Къщата, ако това чудовищно нещо можеше да се нарече къща, засия пред очите ни като мираж.

— Там ли отиваме? — попита Кити. На лицето й бе изписано възхищение. — Та това е дворец!

Това ме накара да се усмихна.

Мястото наистина беше нереално. Беше поне седемстотин квадратни метра, може би повече, издигаше се на три етажа, със стъклен купол над средната част и крила от двете страни. Както и другите къщи, бе направена от бял пясъчник, смесен с големи количества кварц. Обграждаше я висока стена, която напълно я скриваше.

Парис продължи по алеята и спря край един кръг точно пред бялото стълбище. В средата на кръга се издигаше статуя. На делфин. Странно.

— Добре, деца, пристигнахме! — Люк отвори вратата и скочи към стълбите. Когато стигна до верандата, се обърна към нас. — Хайде! Не ставам по-млад!

Поех си дълбоко въздух и докоснах ръката на Кити.

— Готова ли си?

— Да. — Тя се усмихна. — Искам да видя как изглежда отвътре.

Засмях се.

— Залагам на невиждан разкош.

— Съгласен съм — промърмори Арчър, докато слизаше от колата.

Последвахме го. Този път Кити взе торбата и набута вътре плюшената играчка, така че само главата й да се подава. Стиснах ръката й и тръгнах към стълбите, докато се приготвях за… Бог знае какво. Усмивката на Люк ме притесняваше. Изглеждаше така, сякаш…

Чувството, което ме обзе, бе познато и топло, но абсурдно. Такъв беше и изненадващият приток на енергия, който ме накара да пусна ръката на Кити. Нямаше начин.

Отстъпих крачка назад.

Кити се обърна, лицето й помръкна от притеснение.

— Какво има? Какво става?

Думите не ми достигаха. Погледнах към вратата. Всичко, което можех да направя, бе да тръсна глава. Една част от мен ликуваше, а другата бе ужасена от това, което усещах. Надявах се да се дължи на въображението ми.

Кити застана до мен и ме хвана за лакътя.

— Какво…

Боядисаната в червено врата се отвори, един силует се появи от мрачния коридор и подозренията ми се потвърдиха.

— Дойдохме чак дотук, за да ти спасим кожата, а ти взе, че сам си я спаси, преди да направим нещо. — Ди опря ръце на кръста си. Вирна брадичка инатливо. — Открадна ни момента, Деймън.

Люк плесна с ръце.

— Изненада!