Основа

Деймън

Бяхме навън.

Но все още не бяхме свободни.

Не всички превозни средства бяха повредени. Преследваха ни, по земя и небе. Ала ние се движехме бързо. С помощта на опала Кити можеше почти да достигне моята скорост, но тъй като звукът от хеликоптери се приближаваше. Арчър реши да се разделим и се отправи на запад.

Ще им отклоня вниманието — каза той. — Запомнете — Аш Спрингс.

С това се превърна в петно и изчезна отвъд хоризонта. Нямах възможност нито да го попитам какво възнамерява да прави, нито да го спра. След няколко секунди изригна светлина. Малко по-късно това се повтори на около километър. Не се обърнах да проверя дали хеликоптерите са се хванали на въдицата и са променили курса си. Не се притеснявах какво ще му направят, ако го заловят. Не можех да си позволя да мисля за нищо друго, освен за това как да осигуря на Кити безопасност дори за една нощ.

Тичахме през пустошта, под краката ни се носеше миризмата на градински чай. В продължение на километри не видяхме нищо, после достигнахме до неохранявано стадо говеда. След него — отново нищо, докато тичахме край магистралата.

Колкото по-далеч отивахме, толкова повече се притеснявах. Кити не можеше да издържи още дълго, не и сто и трийсет километра. Хибридите се уморяваха бързо, дори и с подсилващ камък, за разлика от нас, тъй като ние изразходвахме повече енергия, ако забавим скорост. Кити щеше да се сгромоляса. По дяволите, сто и трийсет километра щяха да изтощят дори мен, но тя… За нея бих пробягал милион километри. Знаех, че тя би сторила същото за мен, но просто не можеше. Не беше заложено в нейната ДНК.

Нямаше време да спра и да я попитам как е, но пулсът й бе неимоверно ускорен, дишаше тежко.

Струйката страх във вените ми нарастваше с всяка стъпка и с всеки буен удар на сърцето ми. Това можеше да я убие или най-малкото да й нанесе сериозни травми.

Вдигнах за миг поглед към небето. Видях само звезди, без далечни светлини. Все още ни оставаха около петдесет километра и щеше да е прекалено рисковано да приема истинската си форма и да ускоря процеса. Една летяща светлина из нощната пустош би била прекалено голям интерес за НЛО маниаците.

Неочаквано забавих темпо и подкрепих Кити, за да я задържа на крака. Когато ме погледна, тя едва дишаше, кожата около устата й беше бледа и напукана.

— Защо… защо спряхме?

— Не можеш да продължиш още дълго, котенце.

Тя поклати глава, косата й бе полепнала за лицето.

— Мога… мога да се справя.

— Знам, че искаш, но това е прекалено. Ще взема опала и ще те нося.

— Не. В никакъв случай…

— Кити. Моля те. — Спрях на последните думи; тя се втренчи в мен. — Позволи ми да го направя.

Ръцете й потръпнаха, когато отметна подгизналата от пот коса от лицето си. Вирна вежди, но свали опаловата гривна.

— Ненавиждам… някой да ме носи.

Подаде ми гривната, аз я сложих и веднага усетих притока на енергия. Освен това взех пистолета на Кити и го пъхнах в колана на панталона си.

— Защо не се качиш на гърба ми? Така в известен смисъл няма да те нося. Просто ще ме яздиш.

Замълчах и й смигнах.

Погледна ме ококорена.

— Какво? — ухилих се аз и тя на мига присви очи. — Да можеше да се видиш! Като котенце си, казвам ти. Настръхнали са ти космите.

Тя ме погледна косо и застана зад мен.

— По-добре пести енергията си и спри да говориш.

— Ох.

— Ще го преживееш — сложи ръце на рамената ми. — Пък и няма да е зле някой да те свали малко на земята.

Наведох се и подхванах краката й. Тя подскочи, уви ръце около врата ми и провеси стъпала.

— Скъпа, аз съм толкова високо в небето, че вече въобще не виждам земята.

— Еха! — възкликна тя. — Това вече е нещо ново.

— Но ти харесва. — Стиснах я по-здраво. Позволих на Извора да се свърже с опала. — Дръж се, котенце. Ще засветя съвсем леко и след това ще станем бързи.

— Харесва ми, когато светиш. Все едно имам фенерче.

Ухилих се.

— Радвам се, че съм ти полезен.

Тя потупа гърдите ми.

— Стегни се.

Така беше много по-добре. Поех със скорост, която не можех да достигна, докато тичах рамо до рамо с Кити.

Тя въобще не беше тежка, което, от друга страна, беше притеснително. Трябваше да дам на момичето картофки и пържола възможно най-бързо.

Когато видях, че приближаваме светлините на града, постепенно доближих магистралата и се заоглеждах за знак. Скоро го видях — Аш Спрингс — петнайсет километра.

— Почти стигнахме, котенце.

Намалих скоростта и Кити скочи на земята.

— Мога да пробягам оставащия път.

Исках да поспоря, но осъзнах, че ако го направя, само ще се забавим, а трябваше да намерим убежище за през нощта. Затова си замълчах. Пък и знаех, че става дума за нещо друго. Кити искаше да докаже, не само на мен, но и на себе си, че тя е предимство, а не пречка. Необходимостта да докаже, че е равностойна на мен и на останалите луксианци, я накара да се довери на Блейк. Свалих опала и й го подадох.

— Тогава да вървим.

Тя кимна.

— Благодаря.

Поех ръката й в своята и изминахме останалата част от пътя до Аш Спринт. Отне ни около двайсет минути, но те сякаш продължиха цяла вечност. В зависимост от това колко бързо се движеха хората от Дедал, имахме около два часа преднина. Може би малко повече, ако бяха последвали Арчър.

След като стигнахме покрайнините на Аш Спрингс, забавихме крачка и поехме с нормален ход. Страняхме от тротоарите и уличното осветление. Градът беше малък — като Питърсбърг. Табели обозначаваха пътя към един от минералните извори.

— Обзалагам се, че мириша на развалено мляко — каза Кити, загледана в една от табелите. — С удоволствие бих се изкъпала.

И двамата бяхме потънали в прах заради бягането през пустошта.

— Наистина ухаеш на застояло.

Изгледа ме гадно.

— Благодаря.

Засмях се леко и стиснах ръката й.

— Миришеш на застояло цвете, което скоро ще разцъфне.

— О, все едно. Просто се правиш на глупак.

Преведох я покрай огромен храст, подрязан във формата на… по дяволите, нямах представа на какво. Кръстоска между слон и жираф?

— Какво би направила за една топла баня? — попитах и я повдигнах над един паднал клон. — Гадни, лоши неща?

— Имам чувството, че искаш разговорът да стане перверзен.

— Моля?! Нищо подобно. Имаш толкова извратен мозък, котенце. Учуден съм от намека ти.

Тя поклати глава.

— Съжалявам, че покварих твоето целомъдрие.

Ухилих се, когато спряхме на една пресечка. Пред нас се издигаха няколко хотела с ярко осветени знаци. Улиците бяха пусти и се питах колко ли е часът. Не бяхме видели нито един шофьор.

— Бих пребила човек за една топла баня — каза Кити, докато пресичахме улицата. — Включително теб.

Засмях се изненадан.

— Не можеш да ме победиш.

— Не се съмнявай в желанието ми да разкарам неприятната миризма. Ей! — Тя спря и посочи една пряка. Това ли е?

В далечината имаше знак, който почти не се виждаше. Надписът гласеше „Мотел изворите“.

— Така ми се струва. Хайде да проверим.

Забързахме покрай тъмните магазини на тясната улица и стигнахме до паркинга. Сградата определено не биеше на очи и…

— О, боже! — възкликна Кити и отскубна ръката си. — Мисля, че това е един от онези мотели, в които се плаща на час и хората идват, за да се дрогират.

Имаше право. Сградата беше едноетажна във формата на буквата П. Фоайето се намираше в средата, дървена веранда обграждаше вратите на стаите за нощувка. Осветлението в сградата и около нея бе оскъдно, на паркинга имаше няколко коли — от онези, които всеки момент можеха да отидат за скрап.

— Е, сега поне знаем на какви места обича да ходи Арчър — казах аз и присвих очи срещу жълтеникавата светлина, която се прокрадваше измежду дървените щори на фоайето.

— Не е бил на много места. — Тя пристъпи от крак на крак. — Май само веднъж е ходил на ресторант, така че едва ли е посещавал хотели.

— Само веднъж?

Тя кимна.

— Боже — промълвих. — Двамата говорехте ли си?

— Той беше единственият, който се държеше… мило с мен. Е, по негов си начин. Не е особено сърдечен човек. — Тя замълча и вдигна глава към обсипаното със звезди небе. — Не говорехме много, но винаги беше до мен. В началото въобще не си и помислих, че Арчър е човекът, който ще ни помогне да се измъкнем. Явно първите впечатления наистина не вършат работа.

— Явно не.

Внезапна тревожност се прокрадна по лицето й, когато сведе глава. Виждах как болката от всичко преживяно оставяше отпечатъка си върху нея. Имаше почти същото изражение, което видях на лицето на Бет, преди да изгуби контрол онази сутрин.

Не знаех какво да кажа. Тръгнахме към паркинга. Нямаше думи, които да опишат колко съсипан бе животът на Кити. Каквото и да кажех, нямаше да облекча положението. А не исках тя да остане с впечатление, че подценявам ужаса на всичко, през което е преминала. Все едно да кажеш на някого, който тъкмо е загубил скъп човек, че неговият близък е на по-добро място. Никой не иска да чуе подобно нещо. То не променя нищо, не прогонва скръбта, не обяснява случилото се.

Понякога думите нямат значение. Те могат да бъдат могъщи, но в някои случаи, като сегашния, просто са излишни.

Спряхме до мъждивата лампа пред хотела, която осветяваше няколко пейки и маси. Лицето на Кити бе покрито със сажди и имаше засъхнала кръв. Стомахът ми се сви.

— Раниха ли те?

Тя поклати глава и отново впери поглед в небето.

— Кръвта не е моя. На войника е. Аз… го застрелях.

Облекчението, което изпитах, бе засенчено от притеснението от това, което й се бе наложило да направи и което тепърва щеше да й се налага да прави. Подадох й пистолета.

— Добре. Добре. — Погалих лицето й. — Остани тук. Ще приема друг образ и ще взема ключове. Ако нещо ти изглежда съмнително, първо стреляш и после задаваш въпроси. Нали? Не използвай Извора, освен ако не ти се налага. Те могат да проследят енергията му.

Тя кимна. Забелязах, че ръцете й треперят. В нея още туптеше адреналин, само това я държеше на крака. Скоро щеше да поеме сериозна доза захар.

— Никъде няма да ходя — каза тя.

— Добре. — Целунах я. Изобщо не исках да я оставям сама навън. Но в никакъв случай не исках да я въведа във фоайето в такова състояние. Без значение какви хора идваха обикновено тук, нямаше как видът й да не привлече внимание. — Ще се върна.

— Знам.

Тя не помръдна. Погледът ми срещна уморените й очи и сърцето ми заби лудешки. Целунах я още веднъж, едва се отдръпнах и тръгнах към входа. Представих си един от охранителите и приех неговия образ. Извадих от паметта си дънки и тениска. Всичко беше фасада — огледало, което хвърля отражение. Но отражението, което създавах, беше фалшиво. И ако някой се загледаше внимателно или по-продължително, щеше да забележи измамата.

Малка камбанка радостно иззвъня, когато се запътих към рецепцията. Въздухът миришеше на цигари с карамфил. Вдясно се намираше магазин за подаръци, няколко стари стола бяха струпани пред машина за закуски в средата, а вляво беше самата рецепция.

Възрастен мъж чакаше зад преградата. Приличаше на насекомо заради очилата, които носеше. Беше надянал карирани презрамки. Страхотен аксесоар.

— Охо! — каза мъжа. — Стаичка ли ти трябва?

Приближих се.

— Да. Имате ли свободни?

— Несъмнено. Няколко часа ли ще останеш, или цялата нощ?

Почти се засмях, защото си спомних какво бе казала Кити пред мотела.

— Цялата нощ, може би и следващата.

— Ами нека започнем с тази, пък после ще видим.

Обърна се към регистъра.

— Общо седемдесет и девет долара. Приемаме само в брой. Нищо няма да подписваш и не ни трябват лични карти.

Не се изненадах. Бръкнах в джоба и извадих пачката банкноти. По дяволите, как така Арчър носеше стотачки в себе си през цялото време? Но в интерес на истината, едва ли някой би успял да го ограби.

Подадох стотачка.

— Може ли да разгледам магазина?

— Давай. В момента не съм зает. — Той кимна към телевизора на рецепцията. — Сигналът не е добър по това време. И с телевизора в твоята стая ще е така. Стая четиринайсет между другото.

Кимнах, взех рестото и ключа от стаята и тръгнах към магазина за подаръци. Имаше тениски с надпис „Път 375: Извънземна магистрала“, украсен с електриковозелени орнаменти. Взех една голяма за себе си и една малка за Кити. Избрах и чифт спортни панталони, малко големи за нея, но все пак щяха да свършат работа. Взех едни и за себе си. После се огледах за храна.

Погледът ми попадна на зелена плюшена кукла с кръгла глава и големи черни очи. Взех я и се намръщих. Защо, по дяволите, хората си въобразяваха, че извънземните изглеждат така нелепо?

Мъжът на рецепцията се засмя.

— Ако се кефиш на извънземни, попаднал си на точното място.

Ухилих се.

— Нали знаеш, че си на около сто и трийсет километра от Зона 51? Доста хора минават оттук, надявайки се да видят НЛО. — Очилата се плъзнаха по носа му. — Естествено не навлизат в Зона 51, но се опитват да стигнат възможно най-близо.

Оставих куклата на мястото й и се обърнах към автомата за закуски.

— Вярваш ли в извънземни?

— Цял живот съм прекарал тук, синко, и доста необясними неща съм виждал в небето. Или са извънземни, или е правителството. И в двата случая не е на добре.

— Така си е — отговорих и взех всички възможни продукти със съдържание на захар. Добавих и хотелска торбичка с надпис „Сред нас са“, един от онези жалки телефони за еднократна употреба и няколко други неща, които ми направиха впечатление. Преди да тръгна към рецепцията, грабнах и глупавата извънземна кукла.

Докато плащах, огледах паркинга. Нищо не се случваше, но все пак нямах търпение да се върна при Кити.

— Отвън има хладилник, ако ти трябва. — Той ми подаде торбичката. — Ако искаш да останеш за още една нощ, просто ела.

— Благодаря — обърнах се и погледнах часовника на стената.

Беше малко след единайсет. Определено имах чувството, че е доста по-късно. И беше адски странно, че градът е замрял толкова рано.

Навън извадих ключа от джоба си и чак след като свих зад ъгъла, приех образа, който Кити познаваше.

Тя чакаше там, където я бях оставил, облегната на стената, гърбът й оставаше в сянка. Умница. Обърна се и приглади косата си с ръце.

— Как мина?

— Чудесно — бръкнах в чантата. — Взех ти нещо.

Тя наклони глава.

— Преносима баня?

— По-добро. — Извадих плюшеното извънземно. — Напомни ми за теб.

Прозвуча кратък дрезгав смях. Тя взе играчката и усетих как гърдите ми се стягат. Дори не си спомнях последния път, когато я бях чул да се смее.

— Прилича на теб — каза тя. — Ще го нарека Ди Би.

— Страхотен избор. — Сложих ръка на рамото й. — Хайде, нека влезем в стаята. Банята те чака.

Тя притисна Ди Би към гърдите си и въздъхна.

— Нямам търпение.

Стаята не беше толкова неприветлива, колкото очаквах. Наскоро бе почистена, а миризмата на освежител и чисти чаршафи беше сравнително приятна. Двойното легло бе приготвено за спане. Срещу него бе разположено бюро, а върху него имаше телевизор, който изглеждаше така, сякаш щеше да предава зле по всяко време на денонощието. До телевизора беше сбутана масичка.

Оставих покупките на масата и огледах банята.

Имаше хавлии, сапун и основните необходими принадлежности, което беше добре, тъй като бях забравил да купя. Върнах се в стаята и заварих Кити права; все още притискаше Ди Би към себе си. Реших, че е много сладка, когато е мръсна, потна и изцапана с кръв, макар да беше смешно, а и странно.

— Нали може да се изкъпя първа? — попита тя. — Защото се шегувах. Няма да те пребия.

Искрено се засмях.

— Влизай в банята, преди да съм те набутал там.

Тя сбръчка носле и постави Ди Би на леглото така, сякаш извънземното възнамеряваше да погледа телевизия. После остави пистолета на нощното шкафче.

— Ще бъда бърза.

— Къпи се спокойно.

Тя се поколеба за миг. Понечи да каже нещо, но се отказа. Хвърли ми поглед и изчезна в банята. Душът изсъска светкавично. Усмихнах се.

Взех торбичката, извадих телефона за еднократна употреба и отворих пакета. Беше зареден за сто минути. Исках да звънна на сестра си и брат си, но беше рисковано да го направя толкова скоро. Оставих телефона и погледнах през прозореца. Виждаха се и пътят, и паркингът — просто идеално.

Докато надничах зад червените завеси, се питах колко време е нужно на Арчър, за да ни намери, и дали въобще щеше да го направи. Съдбата на Арчър не ме вълнуваше, колкото и гадно да звучеше. Не че не оценявах какво бе направил за нас, но просто не можех да се притеснявам и за друг. Успяхме да избягаме. И никога нямаше да се върнем там. Бих избил цяла армия, бих опустошил цял град, бих потопил света в хаос, само и само да предпазя Кити от онова място.