Основа

Кейти

Сграда Б? Смътно си спомнях, че бях чувала за друга сграда, прикрепена към нашата, но не знаех кого или какво държат там. Ала бях на сто процента готова да разбера. Каквото и да е, явно бе ценно, тъй като сержант Дашър напусна стаята без повече обяснения.

Нанси вървеше по петите му.

— Заведете ги в стаите им. Докторе? — Тя спря за момент. — Може би ще искате да дойдете с нас.

И изчезнаха.

Обърнах се към Арчър:

— Какво става?

От погледа му разбрах, че е глупаво въобще да питам. Намръщих се.

— Какво има в сграда Б?

Другият войник пристъпи напред.

— Задаваш прекалено много въпроси, трябва да се научиш кога да мълчиш.

Примигнах. Само толкова бе нужно — Деймън улови набития охранител за врата и го прилепи към стената. Очите му изскочиха.

— А ти трябва да се научиш как се разговаря с дама — изръмжа той.

— Деймън! — изпищях, подготвяйки се за оникса.

Но не последва нищо.

Деймън отдели пръстите си един по един от задъхващия се охранител и отстъпи назад. Войникът се отпусна на стената. Арчър не бе направил нищо.

— Остави го да си вилнее? — попита обвинително охранителят, сочейки Арчър. — Защо, по дяволите, човече?

Арчър сви рамене.

— Беше прав. Трябва да се научиш на обноски.

Спотаих желанието си да се засмея, тъй като Деймън оглеждаше охранителя така, сякаш възнамеряваше да му извие врата. Изтичах към Деймън и хванах ръката му. Той погледна надолу, тъй като не ме бе видял да се приближавам. После сведе глава и потърка с устни челото ми. Почувствах облекчение. Съмнявах се, че Арчър ще позволи втори рунд.

— Все тая — изплю мъжът, скочи на крака, напусна стаята и остави Арчър да се оправя сам с нас.

Той не изглеждаше притеснен.

Разходката до килиите ни беше спокойна до момента, в който Арчър каза:

— Няма да сте в една и съща стая.

Извърнах се към него.

— Защо не?

— Заповедите ми бяха да ви заведа в стаите — множествено число. — Той въведе кода. — Не усложнявайте положението. Ако го направите, ще ви държат разделени по-дълго.

Понечих да протестирам, но той стисна устни и разбрах, че няма да го убедя. Въздъхнах.

— Ще ни кажеш ли поне какво има в сграда Б?

Арчър изгледа Деймън, после и мен. Накрая изруга шепнешком и пристъпи напред. Деймън изпъна гръб и Арчър го изгледа предупредително.

— Сигурен съм, че рано или късно ще ви я покажат, а на вас ще ви се ще да не са го правили. В онази сграда държат основите — каза тихо.

— Основите? — повтори Деймън и вдигна вежди. — Какво, по дяволите, е това?

Арчър сви рамене.

— Само толкова мога да ви кажа. Сега моля те, Кейти, иди в стаята си.

Деймън стисна ръката ми, после хвана брадичката ми и наклони главата ми назад. Целуна ме… целувката бе свирепа, бурна и гореща; свих пръстите на краката си и останах без дъх. Сложих ръка на гърдите му, допирът на устните му буквално пренареждаше вътрешностите ми. Въпреки присъствието на Арчър, у мен се надигна жар, когато Деймън ме наклони и притисна тялото ми към своето.

Арчър изпръхтя.

Деймън вдигна глава и ми намигна.

— Всичко ще бъде наред.

Кимнах. Смътно си спомнях как се прибирам в стаята си, но вече бях там и гледах леглото, на което бе седял Деймън, докато ключалката на вратата зад мен прищракваше.

Плеснах лицето си, вцепенена за минута-две. Когато вчера заспивах, се чувствах изтощена от използването на Извора и емоционално опустошена заради това, което извърших. Докато лежах на проклетото легло и се взирах в тавана, у мен се промъкна безнадеждност, която все още не бе напълно изчезнала.

Ала нещата вече бяха различни. Трябваше да си го напомням, за да държа пустотата далеч от себе си. Психолозите из страната сигурно нямаше да се съгласят, че потискането на вината за постъпката ми е най-доброто, което мога да сторя, но аз трябваше да го направя. Какво само изживях, преди да заспя…

Разтърсих глава.

Нещата наистина бяха различни. Деймън беше тук. Впрочем имах чувството, че той все още е наблизо. Гъделичкането бе изчезнало, но аз знаех, че е наблизо, усещах го с всяка своя клетка.

Обърнах се и огледах стената. Тогава си спомних за вратата в банята. Стрелнах се към банята и стиснах бравата. Надявайки се, че подозренията ми са верни, почуках.

— Деймън?

Нищо.

Притиснах лице към студения метал, затворих очи и потупах вратата с длан. Наистина ли си мислех, че ще ни настанят в килии с обща тоалетна? Но те бяха държали Доусън и Бетани заедно в началото, нали така бе казал Доусън. Явно късметът ми не беше…

Вратата се отвори и аз се катурнах напред. Силни ръце и твърди гърди ме спряха, преди да се строполя на земята.

— Ехо, котенце…

Вдигнах очи с туптящо сърце.

— Делим баня!

— Виждам.

На устните му се появи усмивка, очите му засияха.

Стиснах в шепа тениската му и се изправих на крака.

— Не мога да повярвам! Ти си в съседната килия! Трябва само да…

Ръцете на Деймън се озоваха на бедрото ми, притиснаха ме здраво и сигурно, после устата му докосна моята, продължавайки светопроменящата целувка в коридора. Същевременно ме побутваше да вървя назад. Някак — наистина не можах да разбера как точно — той успя да затвори вратата, без да отмества ръце от мен.

Движеше устни по моите, възбуждащо бавно и продължително, сякаш се целувахме за първи път. Плъзгаше ръце по мен и когато опрях гръб в мивката, ме повдигна, така че да седна на ръба; продължи да се притиска в мен, вмъквайки бедрата си между коленете ми. Задушаващата топлина отново се върна — огън, който грееше по-бурно заради бавната, дълбока целувка.

Гърдите ми се издигаха и спускаха бързо; стисках раменете му, почти напълно изгубена в него. Бях изчела достатъчно романтични романи, за да знам, че най-красивите фантазии съдържат точно баня и Деймън, но…

Успях да спра, макар и не съвсем. Устните ни се докосваха, докато произнасях:

— Почакай. Трябва да…

— Знам — каза той.

— Добре. — Сложих треперещите си ръце на гърдите му. — Поне сме на едно мнение…

Деймън ме целуна отново и взриви сетивата ми. Продължаваше целувката, отдръпваше се и хапеше леко устните ми, докато издадох стон, който в друга ситуация би ме засрамил.

— Деймън…

Той улови неизказаните ми думи с устните си. Плъзна ръце по талията ми и спря, когато почти докосна гърдите ми. Цялото ми тяло се разтърси и аз осъзнах, че ако не спрем веднага, ще пропилеем ценното си време.

Отдръпнах се и поех дъх с вкуса на Деймън.

— Наистина трябва да поговорим.

— Знам. — Появи се традиционната му полуусмивка. — Това се опитвах да ти кажа.

Зяпнах от почуда.

— Та ти въобще не говореше! Само…

— Само те целувах до припадък — каза невинно той. — Съжалявам. Не искам да правя друго, когато си до мен. Е, бих направил и нещо друго, доста близко до това, което…

— Схванах — изръмжах аз.

Искаше ми се да скрия лицето си. Облегнах се на пластмасовото огледало и отпуснах ръце. Точно сега не трябваше да го докосвам. Нито да гледам дяволитата му усмивка.

Държеше ме точно там, където се бе спрял — на милиметър от гърдите ми; наведе се и притисна чело в моето.

— Искам да се уверя, че ръката ти е добре — прошепна.

Намръщих се.

— Добре е.

— Искам да се уверя.

Той се приведе, изгледа ме многозначително и тогава проумях какво има предвид. Когато забеляза, че съм го разбрала, се ухили. След секунда беше в истинската си форма — така ярка в малкото помещение, че се наложи да затворя очи.

Казаха ми, че тук няма камери, но знам, че най-вероятно са сложили скрити микрофони, каза той. Освен това ми се струва подозрително, че ни оставят свободен достъп един до друг. Би трябвало да се досещат какво ще направим, така че сигурно имат скрити мотиви.

Потръпнах.

Знам, но те са позволили на Доусън и Бетани да останат заедно поне докато… Опитах се да избия тази мисъл от главата си. Какво ти каза Люк?

Каза, че може да ни измъкне оттук, но не ме осведоми за подробностите. Явно е подкупил някои от служителите тук. Каза, че ще ме намери, след като му осигуря нещо, което ти спомена. ЛХ-11.

Бях потресена.

Защо му е това?

Не знам. Деймън отново плъзна ръце към бедрата ми и ме свали от мивката. Със светкавични движения седна на затворения капак на тоалетната и ме настани в скута си. Плъзна ръка по гърба ми, притисна врата ми и аз отпуснах глава на рамото му. Топлината, която излъчваше тялото му в истинската си форма, не беше така непоносима, както първия път. Пък и няма особено значение, нали?

Приветствах прегръдката му.

Няма ли? Дават това на болните хора. Защо му е притрябвало на Люк?

Честно казано, едва ли ще направи нещо по-лошо от това, което вършат Дедал, макар да твърдят, че го използват само с добри намерения.

Напълно вярно. Въздъхнах. Не смеех да тая големи надежди. Дори и Люк наистина да беше на наша страна и да възнамеряваше да ни помогне, все още бяхме изправени пред редица пречки. Почти непреодолими.

Веднъж вече бях близо до веществото. Може би отново ще успеем да се приближим.

Ще ни се наложи. След някого мига той каза: Не можем да останем тук завинаги. Имам чувството, че те ни го позволяват, но ако злоупотребим, ще ни разделят.

Кимнах. Това, което не разбирах беше защо биха ни позволили ненаблюдаван контакт. Нещо, което можехме да направим по всяко време. Дали не се опитваха да ни докажат, че не възнамеряват да ни разделят? Все пак твърдяха, че не те са лошите. Но толкова много неща относно Дедал бяха объркващи, например Блейк…

Потръпнах, извих глава към рамото на Деймън и вдишах дълбоко. Исках да залича спомена за Блейк от съзнанието си, сякаш той никога не бе съществувал.

— Кити?

Вдигнах глава, отворих очи и осъзнах, че той вече не е в истинската си форма.

— Деймън?

Обходи с очи лицето ми.

— Какво са ти причинили тук?

Замръзнах, погледите ни се срещнаха за секунда, а после го отблъснах и се отдръпнах на няколко крачки.

— Нищо особено. Просто тестове.

Той сложи ръце на коленете си и каза нежно.

— Знам, че е повече от това, Кити. Как се сдоби с онези синини на лицето си?

Погледнах в огледалото. Лицето ми беше бледо, но следите от битките бяха изчезнали.

— Не би трябвало да говорим за това.

— Мисля, че не им пука дали говорим за това. Синините вече ги няма, защото те излекувах, но преди бяха там. Бледи, но бяха там. — Той се изправи, ала не се приближи. — Можеш да ми кажеш всичко. Би трябвало да знаеш.

Погледнах го. Божичко, наистина знаех. Научих го по трудния начин през изминалата зима. Ако му бях доверила тайните си. Адам щеше да е още жив и най-вероятно никой от нас нямаше да е затворен тук.

Стомахът ми се сви от чувство за вина, но сега беше различно. Ако му кажех за изследванията и стрес тестовете, това само би го разстроило и би го накарало да реагира необмислено. Освен това не можех да призная, че съм убила Блейк, при това не точно при самозащита. Самата мисъл, че го направих бе ужасяваща. Не исках дори да мисля за това, камо ли да го обсъждам.

Деймън въздъхна.

— Нямаш ли ми доверие?

— Имам ти доверие. — Сведох поглед. — Бих ти поверила живота си, но просто… Просто няма какво да ти разкажа за станалото тук.

— Мисля, че можеш доста да разкажеш.

Поклатих глава.

— Не искам да споря.

— Не спорим. — Той се приближи и сложи ръце на раменете ми. — Просто се инатиш, както обикновено.

— Виж кой го казва.

— Имаше филм с подобно заглавие — отвърна той. — В свободното си време гледах доста стари филми.

Завъртях очи, но се усмихнах леко.

Той хвана лицето ми, наведе се и ме изгледа през плътните си мигли.

— Тревожа се за теб, котенце.

Усетих стягане в гърдите си. Той рядко споделяше, че се тревожи за каквото и да било.

— Всичко е наред. Уверявам те, че съм добре.

Той се взря в мен, сякаш можеше да погледне през мен, през лъжите ми.

Деймън

Изминаха часове, откакто с Кити се разделихме. Донесоха ми някакво бледо подобие на вечеря. Опитах се да гледам телевизия, дори се опитах да спя, но ми беше адски трудно, тъй като знаех, че тя е в съседната стая и я чувах да се движи из банята. Веднъж, може би към полунощ, чух стъпките й пред вратата и разбрах, че и тя се бори със същите пориви, с които се борех аз. Ала трябваше да сме внимателни. Каквато и да беше причината да ни оставят в стаи с обща баня, едва ли го бяха сторили от благородство. Пък и не исках да ги предизвиквам да ни разделят.

Но се тревожех за нея. Тя прикриваше разни неща, не искаше да говори за това, което се бе случило, преди да пристигна тук. Точно като идиот без самоконтрол, станах и отворих вратата на банята.

Беше тъмно и тихо, но все пак се оказах прав. Кити стоеше там с отпуснати ръце, напълно притихнала. Гледката сякаш проби дупка в сърцето ми. Преди тя не можеше да стои неподвижно за двайсет секунди, а сега…

Целунах я нежно и казах:

— Легни си, котенце. И двамата се нуждаем от почивка.

Тя кимна и каза онези две думички, които винаги ме поваляха на колене:

— Обичам те.

После се прибра в стаята си и аз се върнах в своята. Най-сетне успях да заспя.

С настъпването на сутринта дойде и Нанси. Превзетото й лице и изкуствената й усмивка бяха прекрасно начало на новия ден.

Очаквах да ме съберат с Кити, но ме отведоха на болничния етаж за още изследвания на кръвта. После ми показа медицинското помещение, за което ми бе говорила Кити.

— Къде е момиченцето? — попитах, оглеждайки столовете, но не видях детето, което Кити ми бе споменала. — Името й беше Лори или нещо подобно, нали?

Лицето на Нанси беше безизразно.

— За жалост, не реагира на лечението така, както се надявахме. Почина преди няколко дни.

Мамка му. Надявах се Кити да не научи.

— Давали сте й ЛХ-11?

— Да.

— И не е помогнало?

Погледът й се изостри.

— Задаваш доста въпроси, Деймън.

— Ей, заловихте ме и най-вероятно използвате моята ДНК за целите си. Мислиш ли, че нямам право да проявя известно любопитство?

Тя издържа на погледа ми за момент, после се обърна към един от пациентите, на когото тъкмо прикрепваха нова торбичка с течност.

— Разсъждаваш прекалено много. И знаеш какво казват за любопитството.

— Да не би да имаш предвид най-глупавото клише на света?

Ъгълчето на устните й се вдигна леко.

— Харесвам те, Деймън. Ти си като трън в петата и имаш голяма уста, но те харесвам.

Усмихнах се пресилено.

— Никой не може да оспори чара ми.

— Убедена съм. — Тя замълча, когато сержантът влезе в помещението и каза тихо нещо на един от лекарите. — Дадохме на Лори ЛХ-11, но организмът й не реагира добре.

— Нима? Не е излекувал рака?

Нанси не отговори и това бе достатъчно показателно. Имах чувството, че реакцията на организма на момичето е била по-особена, а не че просто не е излекувано.

— Знаеш ли какво си мисля? — казах.

Тя наклони глава.

— Само мога да си представя.

— Като човъркате ДНК на хора, хибриди и извънземни, само си просите белята. Не знаете в какво се забърквате.

— Но се учим.

— И правите грешки? — попитах аз.

Тя се усмихна.

— Не съществуват грешки, Деймън.

Не бях съвсем сигурен в това; погледнах към прозореца в края на залата. Присвих очи. Видях, че там има други луксианци. Мнозина изглеждаха доволни като деца в лунапарк.

— Аха! — усмихна се Нанси и кимна в същата посока. — Явно си забелязал. Тук са, защото искат да помогнат. Да можеше и ти да си толкова отзивчив…

Изпръхтях. Не знаех защо са тук другите луксианци и не ми пукаше. Разбирах, че някои хора в Дедал действително искат да направят нещо добро за планетата, но не можех да забравя какво причиниха на брат ми, преследвайки благородните си цели.

Около мен сновяха лекари и лаборанти. Някои от торбичките, прикрепени към пациентите, бяха пълни с блестяща течност, подобна на онази, която течеше от нас, когато бяхме в истинската си форма.

— Това ли е ЛХ-11? — попитах и посочих една от торбичките.

Нанси кимна.

— Една от версиите — най-новата. Това обаче не те засяга. Имаме…

Прозвуча сирена, която прекъсна думите й.

Светлините на тавана заблестяха в червено. Пациентите и лекарите се заоглеждаха разтревожени. Сержант Дашър изхвърча от помещението.

Нанси изруга тихо и се отправи към вратата.

— Уошингтън, незабавно придружете господин Блек до стаята му. — Тя посочи друг охранител. — Уилямсън, затвори веднага помещението. Никой да не влиза или излиза.

— Какво става? — попитах.

Тя ме стрелна с поглед, преди да изсвисти покрай мен. Въобще не исках да се връщам в стаята си точно когато ставаше забавно. В коридора осветлението бе оскъдно, а червените лампи мигаха изнервящо.

Охранителят на деня направи крачка и в коридора настана хаос.

Войници наизскачаха от помещенията, заключваха ги и заставаха на пост пред тях. Друг войник мина през коридора, стиснал уоки-токи толкова здраво, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

— Има движение по асансьор десет от сграда Б. Заключете го незабавно.

Ха, небезизвестната сграда Б отново се споменаваше.

Надолу по коридора се отвори друга врата и видях първо Арчър, после и Кити. Зад нея вървеше доктор Рот. Присвих очи, когато видях съмнително изглеждащата спринцовка в ръката му. Той подмина Кити и Арчър и се отправи към мъжа с уоки-токито.

Кити се обърна и ме съзря. Закрачи напред. Нямаше начин да не съм до нея в хаоса, на който явно бяхме свидетели.

— Къде мислиш, че отиваш? — попита Уошингтън и протегна ръка към оръжието на бедрото си. — Наредено ми е да те върна в стаята ти.

Бавно се извърнах към него, после отново към трите асансьора надолу по коридора. И трите бяха спрели на различни етажи и светлинките им бяха червени.

— Как по-точно ще стигнем до моята стая?

Той присви очи.

— По стълбището?

Глупакът имаше право, но на мен не ми пукаше. Обърнах се, но ръката му се озова на рамото ми.

— Ако ме спреш, ще те довърша — предупредих го аз.

Каквото и да бе видял Уошингтън на лицето ми, явно се бе убедил, че не се майтапя, тъй като не направи нищо, когато се отскубнах и отидох при Кити. Сложих ръка на рамото й. Тялото й бе напрегнато.

— Добре ли си? — попитах.

Междувременно огледах Арчър. Той също бе готов да извади оръжието си, но само ни наблюдаваше. Беше вперил очи в средния асансьор. Предаваха му някаква информация чрез слушалките в ушите му и тя, изглежда, не го радваше особено.

Кити кимна и отметна кичур коса, който се бе измъкнал от опашката й и бе паднал върху лицето й.

— Имаш ли представа какво става? — попита тя.

— Нещо в сграда Б. — Инстинктивно почувствах, че може би няма да е толкова лошо, ако се приберем в стаите си. — Не се ли е случвало и преди?

Кити поклати глава.

— Не. Може би е тренировка.

Двойните врати в края на коридора внезапно се отвориха и оттам нахлу рояк въоръжени до зъби офицери със специални униформи и предпазни шлемове.

Реагирах мигновено, като хванах Кити за кръста и я бутнах към стената, прикривайки я с тялото си.

— Май не е тренировка.

— Не е — каза Арчър и извади оръжието си.

Светлинката над средния асансьор примигна от седмия етаж на шестия, после на петия.

— Мислех, че асансьорите са блокирани! — възкликна някой.

Мъжете, облечени в черно, пристъпиха напред и коленичиха пред асансьора. Някой друг каза:

— Блокирането на асансьорите няма да го спре, както знаеш.

— Не ми пука! — извика мъжът към радиото. — Изключете проклетия асансьор, преди да е стигнал до най-горното ниво! Ако трябва, изсипете цимент в шахтата! Спрете проклетия асансьор!

— Какво да спрат? — обърнах се аз към Арчър.

Червената светлинка примигна на четвъртия етаж.

— Основа — каза той и мускул трепна на лицето му. — Вдясно има стълбище, на другия край на коридора. Предлагам да се отправим натам веднага.

Отново погледнах асансьора. Част от мен искаше да остана тук, да разбера какво, по дяволите, беше основа и защо всички се държаха така, сякаш от асансьора щеше да излезе гигантско чудовище. Но Кити беше тук, а това, което идваше към нас, очевидно не бе приятелски настроено.

— Какво им става напоследък? — прошепна един от мъжете в черно. — Тези дни се държат много странно.

Щях да се извърна, но Кити ме шляпна.

— Не — каза тя, сивите й очи бяха широко отворени. — Искам да го видя.

Мускулите ми потръпнаха.

— Категорично не.

Из етажа се понесе звън, оповестяващ пристигането на асансьора. Бях на косъм да вдигна Кити и да я преметна през рамо. Тя го забеляза и изражението й стана предизвикателно.

После погледна над рамото ми и аз извърнах глава. Вратите на асансьора се разтвориха. Оръжията бяха готови за стрелба.

— Не стреляйте! — нареди доктор Рот и размаха спринцовката като бяло знаме. — Мога да овладея положението. Каквото и да правите, не стреляйте! Не…

Малка сянка се спусна от асансьора и тогава се появи крак с крачол на черен анцуг, след това тяло и дребни рамене.

Ченето ми увисна.

Беше дете. Дете. Може би нямаше и пет години. Излезе от асансьора и застана пред големите мъже с големи пушки, насочени към него.

Детето се усмихна.

И тогава настана същински ад.