Основа

Деймън

Дедал решиха да не губят време, след като се убедиха, че имам дяволски добри лечителски заложби. Щом сметнаха, че съм достатъчно отпочинал, ме отведоха в една стая на болничния етаж. В помещението с бели стени нямаше нищо, освен два пластмасови стола, обърнати един към друг.

Погледнах Нанси и вдигнах вежда.

— Страхотно обзавеждане имате тук.

Тя не ми обърна внимание.

— Седни.

— А ако искам да остана прав?

— За мен е без значение. — Тя погледна окачената в ъгъла камера и кимна. После се обърна към мен. — Знаеш какво се очаква от теб. Започваме с един от нашите новобранци. Той е на двайсет и една и е в добро здраве.

— Като се изключи смъртоносната рана, която ще му нанесете?

Нанси ме изгледа безизразно.

— И той се е записал доброволно?

— Именно. Ще се изненадаш колко много хора са готови да рискуват живота си, за да се превърнат в нещо велико.

По-скоро бях изненадан от глупостта на някои хора. Струваше ми се, че не е особено умно да се запишеш за експеримент, чиято успешност е под един процент, но пък какво знаех аз?

Тя ми подаде широка гривна.

— Това е парче опал. Убедена съм, че си наясно със свойствата му. Ще подсили лечението и ще те предпази от изтощение.

Взех сребърната гривна и се загледах в черния камък с червен блясък в центъра.

— Давате ми парче опал, макар да знаете, че той противодейства на оникса?

Тя ме изгледа строго.

— Известно ти е, че имаме войници, снабдени с онези гадни малки оръжия, за които ти споменах. Те ще се справят с твоя опал.

Поставих го на китката си и приветствах потока енергия. Хвърлих поглед към Нанси и осъзнах, че тя ме гледа така, сякаш съм любимият й състезателен кон. Имах чувството, че дори да се развилнея из сградата и да почна да избивам наред, тя не би повикала големите пушки. Поне докато не направя нещо наистина откачено.

Просто бях твърде специален.

Освен това бях ядосан. Можеше да ми даде опала, когато трябваше да излекувам Кити. Някой ден наистина щях да съсипя тази жена.

Развълнуваният войник прекрачи в стаята и без допълнителни нареждания се настани на един от столовете. Хлапето едва бе навършило двадесет и една и макар да се опитвах да остана равнодушен, у мен се надигна чувство на вина.

Не защото възнамерявах да се проваля. Защо да го правя? Ако не успеех да създам нов хибрид, те рано или късно щяха да насочат злите си, садистични лапи към Кити.

Така че, да, надявах се, че лечението ще е успешно, ако е осъществено с „искрено желание“, но не знаех дали това ще проработи. И ако не станеше, веселият младеж пред мен щеше или да изживее остатъка от дните си като обикновен човек, или да се самовзриви след няколко дни.

Заради доброто на всички се надявах той да бъде приет в отбора на веселите хибриди.

— Как ще го направим? — попитах Нанси.

Тя посочи единия от двамата охранители, които влязоха в стаята заедно. Той пристъпи към нас и размаха страховит нож, подходящ за психопат от филм на ужасите.

— О, боже — прошепнах и скръстих ръце.

Щеше да стане истинска каша.

Господин Твърде Глупав За Този Свят пое ножа с увереност. Преди да успее да направи нещо с него, вратата се отвори и влезе Кити, следвана плътно от Арчър.

Отпуснах ръце, обзет от тревога.

— Какво прави тя тук?

Нанси се усмихна със стиснати устни.

— Преценихме, че допълнителна мотивация няма да ти навреди.

Внезапно ме осени прозрение. Тяхната „мотивация“ бе предупреждение. Знаеха добре, че сме наясно с това какво са причинявали на Бет, за да мотивират Доусън. Видях как Кити отблъсна ръката на Арчър и се отправи към ъгъла. Застана неподвижно там.

Взрях се в Нанси и след няколко мига тя наруши зрителния ни контакт.

— Ами хайде, започвайте — казах.

Тя кимна към господин Най-вероятно Ще Умра, който, без да каже и дума, си пое дъх и заби ножа на сериен убиец в стомаха си. Чу се хриптящ стон. Пазачът скочи напред и взе ножа.

— Дяволите да го вземат! — възкликнах с разширени очи.

Нулевият пациент явно бе куражлия.

Кити примигна и извърна поглед, когато кръвта потече от раната.

— Това… това беше ужасно.

Най-вероятно му оставаха по-малко от две минути живот, ако кръвта продължеше да струи с тези темпове от бързо побеляващото му тяло. Той притисна раната си и се сви. Миризма на метал изпълни въздуха.

— Направи го — каза Нанси, пристъпяйки нетърпеливо от крак на крак.

Поклатих потресен глава и коленичих до мъжа. Сложих ръце на стомаха му — незабавно потънаха в кръв. Не се разстройвах лесно, но, по дяволите, виждах червата на човека. Какво ли вълшебно сокче му бяха дали, че да се съгласи да си причини такова нещо? Боже!

Излязох от човешката си форма и червеникаво бяла светлина погълна мъжа и по-голямата част от помещението. Концентрирах се върху раната и си представих как разцепените краища се затварят и кървенето спира. Честно казано, нямах представа как става проклетото лечение. Обикновено просто се случваше от само себе си. Представях си раната и искрици енергия прехвърчаха през главата ми, без да правя съзнателни действия. Това, върху което се съсредоточих, бе светлината, проблясваща през раната… и Кити.

Вдигнах глава, докато си поемах дъх. Лицето на Нанси бе озарено от възторг, присъщ на майка, която за първи път вижда новороденото си бебе. Потърсих с поглед Кити и я открих. На красивото й лице бе изписано страхопочитание.

Сърцето ми спря за момент и аз отново сведох поглед към мъжа, когото лекувах.

Правя го заради нея — казах му аз. — Моли се да е достатъчно.

Главата на мъжа се разтърси. Лицето му отново придоби цвят.

Заради опала не се почувствах ни най-малко изтощен въпреки изключително тежкото лечение.

Отдръпнах ръце и станах, отстъпвайки крачка назад. Останах в истинската си форма достатъчно дълго, за да видя как мъжа се изправя на треперещите си крака. Погледнах отново Кити. Бе подпряла глава на ръката си. Арчър изглеждаше изнервен от процедурата. Тогава ми хрумна нещо.

Върнах се в човешката си форма и се обърнах към Нанси, която беше зяпнала нулевия пациент с такава възхита и надежда, че наистина ми призля.

— Защо те не създават хибриди? — попитах. — Основите могат да лекуват. Защо не го правят?

Нанси едва ме погледна и направи знак към камерата.

— Могат да излекуват всяка рана, но не могат да лекуват болести или да създават мутанти. Не знаем защо, но това е единственият им недостатък. — Побутна мъжа обратно към стола с изненадваща нежност. — Как се чувстваш, Ларджънт?

След като си пое въздух, той прочисти гърло.

— Малко отпаднал, но иначе добре, дори чудесно. — Усмихна се, докато въртеше глава към Нанси и мен. — Стана ли?

— Е, жив си — отвърнах сухо. — Това е добро начало.

Вратата се отвори и доктор Рот влетя в стаята, стетоскопът се поклащаше на гърдите му. Удостои ме с поглед.

— Впечатляващо. Гледах те на мониторите. Наистина изключително.

— Аха.

Отправих се към Кити, но гласът на Нанси проскърца като ноктите на котка върху черна дъска.

— Остани на място, Деймън.

Извърнах бавно глава, като междувременно забелязах, че другите охранители застават между мен и Кити.

— Защо? Направих това, което искахте.

— Все още не знаем нищо друго, освен факта, че го излекува. — Нанси заобиколи стола, наблюдавайки доктора и Ларджънт. — Как са показателите му?

— Чудесни — каза докторът, изправи се и окачи стетоскопа на врата си. Протегна се към джоба на престилката си и извади малка черна кутийка. — Можем да започнем „Прометей“.

— Какво е това? — попитах, докато гледах как докторът изважда спринцовка, пълна с блестяща синя течност.

С периферното си зрение забелязах как Арчър накланя глава при вида на иглата.

— Прометей е грък — каза Кити. — Е, всъщност е бил титан. В митологията той създава човека.

Очите ми проблеснаха весело.

Тя сви рамене.

— Пишеше го в една мистична книга, която четох.

Не можах да сдържа усмивката си. Кити и нейното зубърско четене. Прииска ми се да я целуна и да направя други неща. Тя долови мислите ми, защото се изчерви. Уви, нямаше да стане сега.

Доктор Рот нави ръкава на Ларджънт.

— „Прометей“ би трябвало да действа по-бързо, да предотврати очакваната треска. Ще ускори процеса на мутация.

По дяволите, чудех се дали на Ларджънт наистина не му пука, че е първото опитно зайче. Но нямаше значение. Инжектираха му синята гадост. Той се присви — лош знак — и Рот превключи на докторски режим. Показателите му удариха тавана. Хората започнаха да се изнервят. Никой не ми обръщаше внимание и аз запристъпвах към Кити. Бях изминал половината разстояние, когато Ларджънт скочи от стола и събори доктора на земята.

Застанах между Кити и централната част на помещението, където се намираше Ларджънт. Той направи крачка напред, после се сви и сграбчи коленете си. От челото му рукна пот и закапа по пода. Противна смрад на пот замени миризмата на метал.

— Какво става? — попита Нанси.

Докторът взе стетоскопа, приближи се до войника и постави ръка на рамото му.

— Какво усещаш, Ларджънт?

Ръцете на мъжа трепереха.

— Гърчове — задъха се той. — Гърчове из цялото ми тяло. Сякаш вътрешностите ми…

Той рязко подскочи и изви глава назад. Отвори уста и нададе гърлен вой.

Синкавочерна субстанция изскочи от устата му и се плисна по бялата престилка на доктора. Ларджънт се изви настрани, гърления му писък приключи с плътно гъргорене. Същата течност покапа от очите му, бликна от носа и ушите му.

— О, боже — казах и се отдръпнах. — Мисля, че това, което му инжектирахте, не върши работа.

Нанси ме проряза с мрачен поглед.

— Ларджънт, можеш ли да ми кажеш какво…

Войникът се завъртя и светкавично се втурна към вратата. Кити изпищя и после закри устата си с ръце. Опитах се да я предпазя от страховитата гледка, но беше твърде късно. Туп и Ларджънт се стовари върху вратата. Ударът при такава скорост имаше ефект на падане от петдесетия етаж.

Настана тишина и после Нанси каза:

— Е, това беше разочароващо.

През целия си живот нямаше да успея да изтрия от съзнанието си войника, който от нормален човек бе преминал през нещо като първи етап от заразяване със зомби вирус и накрая се бе размазал на вратата.

Наложи се да останем в помещението достатъчно дълго, за да дойде специален екип и да почисти кашата. Чак тогава излязохме, без да се налага да стъпваме в… нещото. Докато чакахме, изобщо не позволиха на Деймън да се доближи до мен, сякаш бе виновен за станалото. Той беше излекувал мъжа, бе изпълнил своята част от задачата. Каквото и да съдържаше „Прометей“, то бе причина за случилото се. Кръвта не беше по ръцете на Деймън, а по техните.

В коридора войниците замъкнаха Деймън в една посока, а Арчър ме отведе в друга. Бяхме близо до асансьорите, когато вратата на един от тях се отвори и оттам излязоха двама войници, придружаващи дете.

Застинах на място.

Не беше обикновено дете. Беше едно от тях — основите. Настръхнах при тази гледка. Момчето не беше Мика, но имаше същата тъмна коса, подрязана по същия начин. Може би беше по-малко, но аз не умеех да преценявам добре възрастта.

— Продължавай да вървиш — каза Арчър и сложи ръка на гърба ми.

Насилих се да раздвижа крака. Не знаех какво точно в тези деца ме караше да настръхвам. Всъщност имаше много неща в тях, които ме стряскаха. Основното бе противоестествената интелигентност, която блестеше в странните им очи, както и детинската усмивка, с която сякаш се подиграваха на възрастните.

Боже, с Деймън имахме безброй причини да се измъкнем оттук възможно най-бързо.

Когато минахме покрай тях, момчето вдигна глава и се взря в мен. В мига, в който погледите ни се засякоха, по гърба ми преминаха тръпки и мозъкът ми сякаш избухна. Зави ми се свят и отново спрях, чувствайки се особено. Почудих се дали детето не ми върти джедайски номера.

То ме погледна втренчено.

Пръстите ми изтръпнаха.

Помогни ни и ние ще ти помогнем.

Ченето ми увисна. Аз не… не можех. Мозъкът ми блокира, думите се повториха. Детето прекъсна зрителния контакт и продължи по пътя си. Аз се изправих, трепереща от адреналин и смут.

Пред погледа ми се появи лицето на Арчър. Той присви очи.

— Той ти каза нещо.

Излязох от вцепенението и веднага заех отбранителна позиция.

— Откъде ти хрумна такова нещо?

— Защото явно си стъписана. — Той ме хвана за рамото, завъртя ме и ме побутна към асансьора. Когато вратите се затвориха, натисна бутона за спиране. — Няма камери в асансьорите, Кейти. Като изключим баните, това са единствените зони в сградата, които не подлежат на наблюдение.

Тъй като нямах представа накъде бие и все още бях потресена от всичко, отстъпих назад и се допрях в стената.

— Добре.

— Основите са способни да долавят мисли. Това е едно от нещата, които Нанси не ти каза. Могат да четат мислите. Така че внимавай какво си мислиш в тяхно присъствие.

Зяпнах го.

— Могат да четат мисли? Чакай, това означава, че и ти можеш!

Той сви многозначително рамене.

— Опитвам се да не го правя. Долавянето на чужди мисли е най-вече дразнещо, но когато си млад, не се замисляш особено. Просто го правиш. И те го правят непрекъснато.

— Аз… Това е лудост. Могат да четат мисли? Какво друго могат да правят?

Чувствах се така, сякаш бях паднала през заешката дупка и се бях озовала в комикс за X-мен. Опитах се да си припомня какво си бях мислила в присъствието на Арчър. Бях сигурна, че в някой момент съм си мислила за бягство и…

— На никого не съм казал нищо, което съм доловил от теб — обясни той.

— О, боже… Правиш го и в момента. — Сърцето ми запрепуска. — И защо да ти вярвам?

— Може би защото никога не съм те молил да ми вярваш.

Примигнах. Не беше ли казал и Люк нещо подобно?

— И защо не си съобщил на Нанси?

Той отново сви рамене.

— Това няма значение.

— Напротив. Определено има…

— Не. Няма. Не и в момента. Виж, не разполагаме с много време. Бъди внимателна около основите. Долових това, което ти каза. Гледала ли си филма „Джурасик Парк“?

— Мм… да.

Какъв странен въпрос.

На устните му се появи кисела усмивка.

— Помниш ли рапторите? Да пуснеш основите навън, е все едно да отключиш вратите на клетка с раптори. Разбираш ли какво ти казвам? Тези основи, най-новото поколение, са напълно различни от предишните. Те еволюират и се приспособяват към всяка ситуация невероятно бързо. Способни са на неща, които дори аз не мога да си представя. Дедал вече се затрудняват да ги обуздават.

Опитвах се да осмисля думите на Арчър. Здравият ми разум отказваше да го приеме, макар да знаех, че живея в свят, в който всичко е възможно. Все пак бях хибрид между човек и извънземно.

— Защо основите са по-различни?

— Дадоха им „Прометей“, за да подобрят интелекта и способностите им — изсумтя Арчър. — Не им беше необходим. Но при тях проработи добре, не като при клетия Ларджънт.

Размазаното тяло на Ларджънт проблесна в съзнанието ми и аз примигнах.

— Какво представлява серумът „Прометей“?

Той ме изгледа скептично.

— Знаеш кой е Прометей в гръцката митология. Не мога да повярвам, че вече не си се досетила.

Леле, добър начин да ме накара да се чувствам глупава.

Той се засмя.

Изгледах го свирепо.

— Четеш ми мислите, нали?

— Съжалявам. — Май изобщо не съжаляваше. — Сама го каза. На Прометей се приписва създаването на човечеството. Замисли се. Какво правят Дедал?

— Опитват се да създадат съвършения вид, но това не ми помага особено.

Той поклати глава, протегна се и потупа лакътя ми.

— След като мутира, ти дадоха серум. Това беше първият серум, който Дедал създадоха, но те искат нещо по-добро, нещо по-бързо. „Прометей“ е това, което тестват в момента, и то не само на хора, излекувани от луксианци.

— Аз… — Първоначално не го разбрах, после си спомних за торбите в стаята, в която болните пациенти получаваха лекарства, създадени от Дедал. — Дават го и на болни хора, нали?

Той кимна.

— Това означава, че „Прометей“ е ЛХ-11? — Когато той отново кимна, се опитах да спра със заключенията, за да не стане прекалено любопитен. — Защо ми го казваш?

Той се завъртя леко и отново задвижи асансьора. Изгледа ме настоятелно и накрая каза само:

— Имаме общ приятел, Кейти.