Основа

Кейти

Сякаш беше изминала цяла вечност, откакто ми дадоха пържола и картофено пюре. Бях прекалено превъзбудена, за да включа телевизора. Чакането в тишината ме караше да крача напред-назад из килията си. Нервите ми бяха толкова обтегнати, че всеки път, когато чуех нечии стъпки в коридора, сърцето ми подскачаше в гърлото и отстъпвах от вратата.

Бях наплашена, потрепервах при всеки звук. Тъй като нямах представа колко време е изминало, нито дори кой ден е, се чувствах така, сякаш бях затворена в мехур от вакуум.

Докато правех стотната си обиколка пред леглото, обобщавах това, което бях научила. Имаше хора, които бяха тук по своя воля — хора и луксианци, може би дори и няколко хибриди. Изпробваха ЛХ-11 на болни от рак пациенти, бог знае какво въобще беше ЛХ-11. Донякъде можех да подкрепя подобно начинание — ако луксианците в сградата действително бяха тук, защото сами искаха да помогнат. Намирането на лек за смъртоносни болести беше нещо важно.

Ако хората от Дедал просто ме бяха попитали, вместо да ме затварят в килия, с удоволствие щях да им дам проба от кръвта си.

Не можех да се отърся от думите на сержант Дашър. Наистина ли имаше близо девет хиляди луксианци, които заговорничеха срещу хората? И стотици хиляди, които можеха да пристигнат на Земята всеки момент? Деймън спомена, че има и други луксианци, но с нищо не намекна, че дори малка група от неговата раса има намерение да завладее планетата.

Ами ако всичко беше вярно?

Не можеше да бъде.

Не луксианците бяха лошите в случая, а арумианците и Дедал. Организацията имаше красива обвивка, но отвътре бе изгнила.

От коридора се чуха стъпки и аз подскочих. Вратата се отвори. Беше Арчър.

— Какво става? — попитах предпазливо аз.

Баретата, която сякаш бе трайно закрепена за главата му, скриваше очите му, но брадичката му издаваше непоколебимост.

— Ще те съпроводя до тренировъчните зали.

Отново постави ръката си на рамото ми, а аз се чудех наистина ли мисли, че ще се опитам да избягам. Исках, но не бях толкова глупава. Все още.

— Какво се случва в тренировъчните зали? — попитах, след като влязохме в асансьора.

Той не отговори, което не беше особено успокоително, и ме раздразни. Тези хора можеха поне да ме уведомяват какво ми предстои. Опитах се да отблъсна ръката му, но тя остана залепена за рамото ми през целия път.

Арчър не беше многословен човек. Това ме нервираше и дразнеше, но не беше само това. В него имаше нещо различно. Не можех да определя какво точно, но определено го усещах.

Докато стигнахме до тренировъчния етаж, стомахът ми стана на топка. Коридорът бе идентичен с този на болничния етаж, с изключение на това, че имаше много двойни врати. Спряхме пред една, той въведе кода и тя се разтвори.

Блейк и сержант Дашър се намираха в стаята. Дашър се извърна към нас и се усмихна леко. Изражението му бе различно. Нотката на отчаяние в погледа му ме притесни. Нямаше как да не се замисля за резултатите от изследванията на кръвта ми.

— Здравей, госпожице Шуорц — каза той. — Отпочинала си, надявам се.

Това не вещаеше нищо добро.

Двама мъже в лабораторни престилки седяха пред значително количество монитори. Екраните ми изглеждаха разграфени. Пръстите ми изтръпнаха от продължителното стискане.

— Готови сме — каза един от мъжете.

— Какво става? — попитах.

Ненавиждах начина, по който гласът ми потрепери по средата на въпроса.

Лицето на Блейк беше безизразно. Арчър зае ролята си на часовой до вратата.

— Трябва да проверим обхвата на възможностите ти — обясни сержант Дашър и застана между двамата мъже. — В това контролирано помещение ще можеш да използваш Извора. Знаем от досегашните си наблюдения, че имаш някакъв контрол над него, но не знаем точния обхват на твоите способности. Успешно мутиралите хибриди могат да реагират толкова бързо, колкото и истинските луксианци. И могат да контролират Извора точно толкова добре.

Сърцето ми спря.

— С каква цел правите това? Защо искате да го знаете? Очевидно мутацията ми е успешна.

— Не го знаем със сигурност, Кейти.

Намръщих се.

— Не разбирам. По-рано казахте, че съм силна…

— Ти си силна, но никога досега не си използвала способностите си продължително в отсъствието на извънземния, който те е превърнал в хибрид. Възможно е да си се захранвала от неговите способности. Някои хибриди изглеждат така, сякаш са претърпели успешна мутация, но нашите изследвания показват, че колкото по-често даден хибрид посяга към Извора, толкова по-забележима става неустойчивостта на мутацията. Трябва да се уверим, че всичко с твоята мутация е наред.

Докато осмислях думите му, ми се прииска да избягам от стаята. За жалост, бях като закована за пода.

— Значи всъщност искате да видите дали ще се самоунищожа като… — Като Кариса, но не можех да изрека името й на глас. След като нито потвърди, нито отрече, отстъпих крачка назад. У мен се надигна изцяло нов страх — какво ще стане, ако се самовзривя? Тоест, знаех какво ще се случи с мен, но какво щеше да стане с…

— Този, който те направи мутант? — попита сержантът и аз кимнах в отговор. — Можеш да го кажеш, госпожице Шуорц. Знаем, че е бил Деймън Блек. Няма защо да се опитваш да го скриеш.

Не бих изрекла името му.

— Какво ще се случи?

— Знаем, че луксианецът и хората, които превърне в мутанти, са свързани на биологично ниво, ако мутацията остане трайна. Не разбираме това напълно. — Той направи пауза, за да прочисти гърлото си. — Но в случаите, в които хибридът е нестабилен, връзката се анулира.

— Анулира се?

Той кимна.

— Биологичната връзка между двамата просто се прекъсва. Най-вероятно, защото в тези случаи мутацията не е достатъчно силна. В момента наистина не ни е известно всичко.

Из тялото ми се понесе облекчение. Не че нямах инстинкт за самосъхранение, но поне знаех, че ако избухна, Деймън ще оцелее. Реших обаче да протакам, тъй като не исках да отида в онази стая.

— Това ли е единственото нещо, което може да разруши връзката?

Сержантът не отговори.

Присвих очи.

— Смятате ли, че имам право да знам?

— Всичко с времето си — каза той. — Сега не е моментът.

— Мисля, че моментът е дяволски добър.

Вдигна вежди изненадан, а това още повече ме ядоса.

— Моля? — възкликнах и размахах ръце. Арчър се приближи към мен, но аз не му обърнах внимание. — Мисля, че имам право да знам всичко.

Изненадата изчезна и на лицето му се изписа хладно изражение.

— Сега не е моментът.

Реших да отстоявам позицията си. Свих ръце в юмруци.

— Мисля, че няма да има по-подходящ момент.

— Кейти…

Пренебрегнах нежното предупреждение на Арчър и той се приближи по-близо. Гърдите му почти опираха в гърба ми.

— Не. Искам да знам какво друго може да разруши връзката. Очевидно нещо може. Освен това искам да знам колко дълго възнамерявате да ме държите тук. — След като думите потекоха от устата ми, нямаше как да ги спра. — Ами училище? Нима искате необразован хибрид да вилнее наоколо? Ами майка ми? Приятелите ми? Животът ми? Блогът ми? — Добре де, блогът ми беше последната ми грижа, но, по дяволите, бе важен за мен. — Отнехте ми целия живот и очаквате просто да седя тук и да го превъзмогна? Да не настоявам за отговори? Знаете ли какво? Можете да ме целунете отзад!

Малкото топлина, таяща се в очите на сержант Дашър, се изпари мигновено. Той се взря в мен и тогава осъзнах, че може би трябваше да си държа устата затворена. Имах нужда да изрека всичко това, но суровият му поглед бе плашещ.

— Не толерирам употребата на груб език. И не толерирам устати момиченца, които не разбират какво се случва. Опитваме се да направим нещата възможно най-удобни за теб, госпожице Шуорц, но всичко си има граници. Нямаш право да разпитваш нито мен, нито когото и да било от подчинените ми. Ще ти кажем, когато преценим, че моментът е подходящ, и нито миг по-рано. Разбираш ли?

Усещах дишането на Арчър, което сякаш секна в очакване на моя отговор.

— Да — изстрелях. — Разбирам.

Арчър си пое дъх.

— Добре — каза сержантът. — След като този въпрос е уреден, нека да продължим.

Един от мъжете пред мониторите натисна бутон. Отвори се малка врата, водеща към тренировъчната зала. Арчър свали ръката си от мен чак когато влязох в нея.

Завъртях се с ококорени очи, докато той отстъпваше назад към вратата. Щях да го помоля да не ме оставя сама, но той бързо отмести поглед. Миг по-късно изчезна и вратата се затвори след него.

С туптящо сърце хвърлих поглед на стаята. Беше с размери около седем на седем метра, с циментов под, с още една врата в другия край, стените не бяха тапицирани. Не. Нямах такъв късмет. Стените бяха бели с червени следи. Това да не беше… засъхнала кръв?

О, боже.

Ала страхът се изпари, когато усетих притока на сила. В началото беше слаб, като съвсем леко докосване, като че някой прокарваше пръсти по ръцете ми, но постепенно се увеличи и се разпръсна по цялото ми тяло.

Сякаш за първи път си поемах глътка свеж въздух. Вцепенението и изтощението ме напуснаха, а на тяхно място се появи тихо бръмчене на енергия, което започна от задната част на главата ми, мина из вените ми и сгря всяко кътче на измръзналата ми душа.

Клепачите ми запърхаха и аз видях в съзнанието си Деймън. Не защото можех наистина да го видя, а защото това чувство ми напомняше за него. Докато Изворът се увиваше около мен, аз си представих, че съм в обятията на Деймън.

От тавана се понесе звук и гласът на сержант Дашър изпълни стаята.

— Трябва да проверим способностите ти, Кейти.

Не желаех да разговарям с тази гадина, но наистина ми се искаше да приключим по-бързо.

— Добре. Значи искате да призова Извора, така ли?

— Ще го направиш, но трябва да проверим способностите ти в стресова ситуация.

— Стресова ситуация? — прошепнах и огледах из стаята. Тревога се надигна в корема ми и се разпростря из тялото ми като горски пожар.

— В момента съм доста стресирана.

Микрофонът се включи отново.

— Не такъв стрес имаме предвид.

Преди да осмисля думите му, зловещ шум разтърси малката стая. Обърнах се.

Вратата в другия край на помещението се разтваряше срещу мен, сантиметър по сантиметър. Първо забелязах черен анцуг, подобен на този, който носех и аз. После и бяла тениска, покриваща тесни хълбоци. Погледът ми пролази нагоре и ахнах изненадано.

Пред мен стоеше момиче, което бях виждала и преди. Беше изминало много време, но аз я разпознах веднага. Русата й коса беше завързана на стегната опашка. Красивото й лице беше обсипано със синини и драскотини.

— Мо — казах и пристъпих напред.

Момичето, което беше в съседната клетка, когато Уил ме затвори, се взря в мен. Често се питах какво ли е станало с нея. Вече знаех. След още един удар на сърцето изрекох отново името й. И тогава проумях. На лицето й бе изписана същата празнота, която видях на лицето на Кариса.

Сърцето ми се сви. Нямаше как да накарам момичето да си спомни предишната ни среща.

Тя пристъпи в стаята и зачака. След момент отново се чу бръмчене, последвано от гласа на сержант Дашър.

— Мо ще ни асистира в първата серия стрес тестове.

Първата серия? Нима щеше да има повече?

— Тя какво…

Мо рязко протегна ръка и Изворът запращя над кокалчетата на пръстите й. Шокът ме парализира. Стрелнах се настрани, но зарядът бяла светлина, трептяща в синьо, удари рамото ми. Избухна болка, която обхвана цялата ми ръка. Силата на удара ме завъртя и едва успях да се задържа на крака.

Ужасно се обърках. Погледнах рамото си и без изненада установих, че дрехата ми е опърлена.

— Какво е това, по дяволите? — попитах. — Защо…?

Следващата струя ме принуди да се свлека на колене, докато прелиташе точно на мястото, на което стоях преди миг. Удари стената зад мен и загасна. След миг Мо застана точно пред мен. Опитах да се изправя, но тя вдигна коляно, удари ме в челюстта и изви главата ми назад. Паднах по гръб зашеметена.

Мо се протегна, сграбчи опашката на косата ми и с изненадваща лекота ме изправи на крака. Ръката й се понесе към лицето ми и ме удари точно под окото. Избликът на болка накара ушите ми да зазвънтят, но направи и нещо друго.

Измъкна ме от вцепенението.

Внезапно разбрах този стрес тест, който ме отврати и ужаси. Трябваше да повярвам, че щом Дедал знаеха всичко, значи би трябвало да им е известно, че познавам Мо. Че да я видя тук, в толкова по-добра физическа форма от последната ни среща, щеше не просто да ме изненада, но и да ме убеди, че съпротивата ми срещу тях е безполезна.

Но все пак искаха да се съпротивлявам — да се съпротивлявам срещу Мо, като използвам Извора. Защото какво друго би предизвикало у мен стрес, ако не това да ме сритат и да ме размажат тотално?

Пореден юмрук се стовари под окото ми. С доста сила го запрати. Металическият вкус нахлу в устата ми, докато призовавах Извора, както беше искал сержантът.

Но Мо… тя беше толкова по-бърза от мен, толкова по-добра.

Когато започна схватката на хилядолетието, се впих в малкия отломък надежда, който бях запазила: поне Деймън нямаше да бъде подложен на това.

Деймън

Оставих джипа на Матю на няколко километра от пътеката, водеща към Маунт Уедър. Надявах се, че който и да намери колата му, ще му я върне цяла. Беше си доста готино возило. Не толкова добро, колкото Доли, разбира се, но малко коли можеха да се сравняват с нея.

Изминах последните няколко километра в истинската си форма, препускайки из буйните гъсталаци. След минути достигнах пътеката и няколко секунди по-късно вече бях на края на гората и се взирах в болезнено познатата ограда на съоръжението.

Определено имаше повече охранители на смяна — поне трима до вратата и най-вероятно още няколко вътре. Камерите и охранителните системи този път нямаше да се изключат. Не го и исках.

Исках да бъда заловен.

Доусън сигурно смяташе, че не съм го обмислил внимателно. Рискувах доста — не просто своето бъдеще, но и това на семейство ми и на Кити. След като служителите от министерството на отбраната ме забележеха, играта щеше да загрубее. Не беше проблем да вляза, а след като откриех онова, което искаше Люк, той щеше да ни измъкне, ако не лъжеше. А дори и да лъжеше, щях да открия друг начин.

Донякъде се надявах, че Кити е още тук, че Дедал не са я преместили на друго място. Най-вероятно беше глупаво да се надявам, защото имах чувството, че към мен се задава огромна доза разочарование.

Така че, да, исках да ме заловят, но не смятах да ги улеснявам.

Пристъпих извън прикритието на дърветата и приех човешката си форма под яркото слънце. Охранителите не ме забелязаха в началото. Докато крачех към тях, си спомних разговора ни с Кити в нощта, когато тя най-после бе признала чувствата си към мен.

Казах й, че и двамата сме луди, в добрия смисъл на думата. Чак в този момент разбрах колко прав съм бил — това, което щях да направя, си беше сто процента за освидетелстване.

Първият охранител, който тъкмо вадеше нещо — мобилен телефон? — от черните си панталони, се обърна и огледа дърветата. Погледът му ме отмина и след миг се върна на мен. Телефонът се изплъзна от пръстите му, той изкрещя и протегна едната си ръка към пистолета, закачен на колана му, а другата — към микрофона на рамото му. Двамата охранители зад него се извърнаха светкавично и измъкнаха оръжията си.

Шоуто най-после започваше.

Призовах Извора. Останах в човешката си форма, но знаех, че те са разбрали какъв съм. Може би заради очите. Такова бляскаво сияние не се срещаше често.

Последва пукот, който ми показваше, че охранителите не се шегуват.

Вдигнах ръка и куршумите сякаш се сблъскаха в невидима стена. Всъщност това беше енергия, която ги отклоняваше. Можех да ги изпратя обратно към охранителите, но аз просто ги спрях. Те падаха безвредно на земята.

— Не ви съветвам да опитате отново — казах и свалих ръка.

Те, естествено, не ме послушаха. Защо? Защото би било прекалено лесно.

Охранителят най-отпред изпразни пистолета си срещу мен, а аз отклоних всички куршуми. След няколко секунди ми писна. Завъртях се и протегнах ръка към дърветата. Започнаха да треперят. Клоните се разклатиха и из въздуха се понесе водопад от зелени иглички. Придърпах ги напред и отново се обърнах.

Хиляди иглички се изстреляха във въздуха. Прелетяха покрай мен, насочени към малоумните пазачи.

Забиха се в тримата мъже и ги превърнаха в човешки игленици. Нямаше да ги убият, но съдейки по виковете им, изпълнени с болка и изненада, усещането никак не бе приятно. Охранителите паднаха на колене, а пистолетите им лежаха забравени на земята край тях. Махнах с ръка и запратих оръжията им в гората, където щяха да изчезнат завинаги.

Закрачих напред и преминах покрай тях с надменна усмивка. Призовах отново Извора и оставих енергията да запращи по ръката ми. Сноп светлина удари портата на електрическата ограда. Последва бяла експлозия, която запримига по цялото ограждение, изпържи електрическата система и остави голяма удобна дупка, през която да премина.

Пристъпих спокойно през старателно почистената зона, през която преди бяхме тичали, и си поех дълбоко дъх. Вратите на Маунт Уедър се отвориха.

Оттам изскочи дяволска армия офицери, облечени така, все едно се готвеха за Армагедон или за съвместна мисия със специалните служби за сигурност. Лицата им бяха покрити с щитове, сякаш това щеше да им помогне. Застанаха на едно коляно и насочиха към мен дузина полуавтоматични пушки. Щеше да е трудничко да спра толкова много куршуми.

Щяха да умрат хора.

Това беше гадно, но нямаше да ме спре.

Тогава висока, тънка сянка изникна пред очите ми, излизайки от мрачния тунел. Мъжете с черни униформи се разделиха, без да отместват оръжията си от мен, като позволиха на старомодно облечената жена да премине между тях с лекота.

— Нанси Хъшър — озъбих се аз и свих ръце в юмруци.

Познавах тази жена от години. Никога не я бях харесвал, особено след като разбрах, че е работела за Дедал и е знаела какво причиняват на Доусън.

Устните й се разтеглиха в лека усмивка, без да се отварят. С тази усмивка беше известна — усмивката, която означаваше, че Нанси възнамерява да ти забие нож в гърба, докато те целува по бузата. Точно тази жена се надявах да открия.

— Деймън Блек — каза тя и стисна дланите си. — Очаквахме те.