Основа

Деймън

Това беше най-шантавия трик, с който се захващах. Хвърлях всичко в лицето на Дедал и министерството, а и нарушавах правилата, по които живееха луксианците. Решението не засягаше само мен, засягаше всички. Рискът бе огромен и може би трябваше да помисля повече, да потърся друг изход.

Но нямаше време. Матю… Матю ни бе предал и сега бяхме на ръба. Щяха да ни хванат всеки момент.

Както казах и преди, бих подпалил света, за да защитя Кити. Същото важеше и за семейството ми. Но ставаше дума за друг вид огън.

Хората вече ни гледаха и се чудеха защо изоставяме хамъра. Отправихме се към колата на Арчър. Знаех, че присъствието на Доусън и Ди привлича голямо внимание.

— Вече знам — каза Арчър и изгаси двигателя. — Мисля, че е лудост, но може да свърши работа.

— Кое е лудост? — попита Ди от предната седалка, където се бе преместила. Сигурно е изгаряла от нетърпение да се настани до Арчър в мига, в който Доусън е излязъл от колата.

— Общо взето, сме заклещени тук — казах й аз, като се наведох през прозореца. — Блокирали са пътя нагоре и войници претърсват колите.

Бет си пое рязко дъх.

— Доусън?

— Всичко е наред. — Той изтича до задната врата и я отвори. — Ела тук.

Тя излезе от джипа и се облегна на Доусън.

— Ще настане малка бъркотия, за да ги разсеем — обясних аз и присвих очи. Определено се случваше нещо, нещо необикновено, но нямах време за това. — Надяваме се в същото време да прочистим пътя и да се измъкнем.

— Наречи ме както искаш, но как ще се справим с шибаното задръстване, без да ни хванат? — попита Андрю.

— Просто бъркотията ще е голяма — отвърна Арчър и отвори вратата. — Ще осветим Вегас по невиждан начин.

Ди ококори очи.

— Ще се разкрием?

— Да.

Ашли се наведе напред.

— Да не сте се побъркали?

— Най-вероятно — отговорих аз, докато отмятах кичур коса от очите си.

Арчър скръсти ръце.

— Да ви напомням ли, че като се качихте в колата, бяхте готови на всичко? Това е част от „всичкото“, за което говореше Парис.

— Ей, аз въобще не споря — засия Андрю и подскочи. — Значи се разкриваме?

Кити се нацупи и аз се разсмях. Андрю бе прекалено развълнуван от плана.

Той спря пред джипа.

— Нямаш представа как искам да побъркам няколко човека.

— Не знам дали да се обидя — промърмори Кити.

Той намигна и аз усетих бълбукане в гърлото.

— Вече не си съвсем човек — изтъкна Андрю и ми се ухили. — Кога ще го направим?

Оставаха броени минути до залез-слънце.

— Сега. Но — внимавайте — не бива да се разделяме много. Трябва да сме достатъчно близо, за да се виждаме. Или аз, или… — Изговарянето на следващата дума ми струваше много. Усетих физическа болка. — Или Арчър ще ви каже, когато е безопасно да излезем от града. Ако колите ни ги няма…

— Боже, дано не стане! — възкликна Люк.

Стрелнах го с поглед.

— Ако колите ги няма, ще намерим друго решение. Не се тревожете за това. Става ли?

Всички кимнаха. Ашли още ни гледаше странно, сякаш си бяхме изгубили ума, но Доусън я издърпа от джипа.

— Трябва да направиш нещо за мен, съгласна ли си? Голяма услуга — каза той.

Ашли кимна сериозно.

— Какво трябва да направя?

— Да останеш с Бет. Пази я, от каквато и да е опасност и се погрижи за нея, ако се случи нещо. Можеш ли да го направиш? Тя е животът ми. Ако нещо се случи с нея, ще се случи и с мен. Разбираш ли?

— Разбира се, че мога — каза Ашли и си пое дълбоко дъх. — Естествено, че ще я наглеждам, докато вие летите наоколо като светулки.

Бет се намръщи.

— Мога да помогна, Деймън. Не съм…

— Знам, че можеш да помогнеш, скъпа. — Той обхвана с длани лицето й. — Мисля, че не си слаба, но трябва да внимаваш.

Тя явно искаше да спори. Аз губех търпение и същевременно чувствах жал към брат си. Бог знае, че дълго бих спорил с Кити, за да я убедя да не се разтича пред специализираната армия. И като стана дума за това…

— Дори не го казвай — заяви Кити, без да ме поглежда.

Ухилих се.

— Познаваш ме твърде добре, котенце.

Бет се отказа и беше поверена на Ашли. Слава богу, защото хората почваха да следват примера ни и да излизат от колите. Някакъв мъж си отвори бира и седна на капака на колата си, наблюдавайки здрачаващото се небе. И аз бих пийнал бира в момента.

— Готов ли си? — попитах Андрю.

Той изпука с врат.

— Това ще е страхотно.

— Моля ви, бъдете внимателни — настоя Ашли.

Той кимна.

— Няма проблем. — После дойде до мен. — Да направим сценка, а? Схванах.

Обърнах се и задържах дъха си. Нямаше връщане назад. С крайчеца на окото си видях как Ашли подбутва Бет през върволицата коли към лентата между двете платна. Спряха под едно палмово дърво.

— Стой близо до мен — казах на Кити.

Тя кимна, докато гледаше как Андрю с лекота минава край колите.

— Няма да ходя никъде. — Тя замълча и прехапа устни. — Не мога да повярвам, че ще го направите.

— Нито пък аз.

Кити ме погледна и се засмя.

— Да не се разколеба?

Усмихнах се унило.

— Вече е късно.

И наистина беше късно. Андрю се качи на тротоара и пое към един огромен пиратски кораб. Зад него имаше доста хора. Повечето носеха фотоапарати и камери.

Чудесно.

— Какво мислиш, че ще направи? — попита Кити и пак прехапа устни.

Трябваше да й го призная. Тя наистина се опитваше да бъде смела. Но аз виждах как ръцете й треперят и как поглежда към завоя, от който щяха да изскочат войниците на Дедал. Боготворях я.

— И сега какво? — попитах и привлякох вниманието й. — Той ще се превърне в светлинка, а?

Тя премрежи очи.

— Ще бъде забавно.

Андрю скочи на стената на басейна, в който бе вързан корабът. Видях, че няколко души се заглеждат в него. Сякаш времето спря за минута. И после, с гадна усмивка на устни, Андрю протегна ръце.

Очертанията на тялото му се размиха.

Кити въздъхна.

В началото никой не забеляза малката разлика, но после светлината обхвана бялата риза на Андрю и цялото му тяло.

Из тълпата се понесе тих шепот.

Тогава Андрю избледня. Изчезна. Пуф.

Чуха се викове на изненада. Симфония от писъци и звуци. Шофьорите подадоха глави от прозорците. Хората спряха по средата на претъпкания тротоар и се получи ефект на домино.

Андрю се появи в истинския си образ. Високо почти два метра, тялото му блестеше по-ярко от която и да било звезда на небето или табела на улицата. Чиста бяла светлина, обагрена в синьо. Той светеше като фар и всички на улицата гледаха към него.

Мълчание.

Боже, толкова беше тихо, че ако някой изпуснеше игла, всички щяха да чуят.

После мощни аплодисменти разтърсиха слуха ми.

Андрю стоеше там, изправен върху проклетия пиратски кораб, светеше така, все едно някой му бе наврял атомна бомба отзад, а хората го аплодираха.

Парис се захили и дойде до мен.

— Явно са виждали и по-странни неща по улиците на Вегас.

Ха. Имаше право.

Светкавици на фотоапарати заблестяха из тълпата. Андрю, който явно беше артист по душа, се поклони и се изправи отново. Подскочи леко.

Боже!

— Еха! — възкликна Кити и вдигна ръце. — Бива си го.

— Време е и аз да се присъединя — каза Парис и закрачи напред.

Стигна до едно червено беемве, чийто собственик беше на средна възраст, и прие истинския си образ.

Мъжът изскочи от колата си и отстъпи назад.

— Какво по… — каза той, взирайки се в Парис. — Какво, по дяволите, става?

Парис се спусна между колите и пое към Андрю и тълпата пред пиратския кораб. Спря за малко, светлината му примигна, ярка и наситена. От него се понесе топлинна вълна и някои от хората отстъпиха назад.

Ди се покатери на една от колите няколко метра по-назад и се изправи. Лекият ветрец развяваше косата й. След секунди и тя беше в истинската си форма.

Мъж и жена буквално излетяха от колата, затичаха се към тротоара и зяпнаха Ди.

Доусън беше следващият. Той остана до Бет и Ашли, от другата страна на задръстения път. Когато прие истинският си образ, няколко човека изпищяха.

— Сериозен съм, котенце, стой наблизо.

Тя кимна.

Някъде в далечината чух хеликоптер. Без съмнение идваше за още едно кръгче над булеварда. Сега вече щеше да стане напечено.

Хората се притесниха. Тревогата бе осезаема като нажежения въздух. Започна да се прокрадва и в мен и аз нервно се изплъзнах от човешкия си вид.

Сякаш някой бе спрял света — всички около нас замръзнаха на място. Държаха здраво камерите и фотоапаратите. Възхищението им премина в объркване, а после бавно пролази страх. Мнозина се споглеждаха. Някои се отдръпваха от Андрю, но не можеха да се измъкнат от претъпкания тротоар.

Трябва да вдигнем напрежението с още няколко градуса — гласът на Доусън стигна до съзнанието ми. — Виждаш ли знака на казиното с пиратския дизайн? Сега ще го унищожа.

Внимавай някой да не пострада — отвърнах аз.

Доусън отстъпи леко назад. Вдигна ръце и се огледа, сякаш се чудеше коя звезда от небето да сграбчи. Енергия изпука из въздуха и го наелектризира. Изворът избухна и се уви като змия около ръката му. От дланта му се изстреля светлина, полетя високо в небето над четирите пътни платна. Изви се около пиратския кораб и удари ярката табела.

Светлината за момент експлодира и за секунда превърна нощта в ден. Енергията се завъртя за момент и после угасна, хвърляйки искри върху гигантския череп под знака.

Андрю гледаше един висок хотел и красивите златисти светлини на покрива. Обърна се към мен. Поклатих леко тялото си и призовах Извора. Беше като поемане на въздух след няколко минути под вода. От ръцете ми излезе светлина, удари се в кулата и изгаси светлините на покрива след няколко великолепни експлозии.

Тогава хората осъзнаха, че това не е някакво шоу, оптична илюзия или нещо друго, което да сочат с пръст. Може би не разбираха какво виждат, но във всички се отключи инстинктът за самосъхранение.

Беше въпрос на оцеляване — на измъкване от голямото неизвестно зло. А междувременно увековечаваха странната гледка на снимки.

Обожавах сякаш вроденото човешко желание да запише всичко на лента.

Хората защъкаха като мравки, затичаха се във всички посоки и изоставиха колите си в бързината. Измъкнаха се от улиците — порой от разни форми и размери, притиснати един в друг, падащи един върху друг. Някакъв мъж се блъсна в Кити и я принуди да се дръпне от джипа. За секунда я изгубих от поглед в невероятния хаос.

Изтичах напред. Хората се разделяха около мен, все едно бях Червено море. Развълнуваните им викове вече неприятно жужаха в ушите ми.

Кити!

Отговорът й беше гласен и същевременно мисловен.

— Тук съм!

Тя се спъна до една жена, която стоеше вцепенена пред мен. Изненадата върху бледото й лице събуди чувство за вина у мен, но в следващия миг се появи Кити с широко отворени очи.

— Мисля, че привлякохме вниманието на доста хора — каза тя и си пое въздух.

Така ли? — Докоснах ръката й, страшно доволен от нежната искра, която се понесе от кожата й към моята.

Люк и Арчър се появиха до нас.

— Да избутаме някои от колите от пътя.

Добра идея. Не се отделяй от Кити.

Насочих вниманието си върху колите пред нас. Четири пътни платна. Натъпкани с всевъзможни возила — стари и луксозни, които нямах желание дори да издраскам.

Арчър застана до мен.

— Ще ти помогна.

Той се зае с едно от платната, а аз се съсредоточих върху това пред хамъра. Избутването на неща, далеч от нас, беше по-лесно от издърпването им. Става чрез изпускане на енергия, шокова вълна.

Протегнах ръце и се загледах в колите отпред, които започнаха да се тресат, дочух тракането на частите им. Една по една, колите се отместваха от пътя, сякаш невидим гигант ги избутваше с огромните си ръце. Продължих докъдето стигаха очите ми и после се отдръпнах. Знаех, че Дедал вече бяха наясно със случващото се.

Обърнах се към Андрю, който изстрелваше светкавици, като че ли това беше последният му ден. Зад един празен автобус се бе скрил тийнейджър, който снимаше всичко с телефона си.

Безпокойство премина по тялото ми. След секунди това щеше да е в YouTube. В далечината чух сирени. Имайки предвид задръстването зад нас, едва ли щяха да ни достигнат скоро.

— Гледай! — извика Кити и посочи към небето.

Над нас кръжеше хеликоптер и осветяваше мястото, на което стоеше Андрю. Не беше военен. Отстрани бе изписана емблемата на новините на канал KTNV 13. По дяволите. Бяха дошли тук по-бързо от полицията.

— Ще предават на живо — каза Кити и отстъпи назад. Гледаше с широко отворени очи. — Снимат! Ще бъде навсякъде!

Не знам защо не бях осъзнал това до момента. Не че не знаех какво означаваше, но когато видях как новинарския хеликоптер летеше над булеварда, нещо в мен се пречупи. Изпращаха кадрите към новинарските централи и оттам за секунди ги разпространяваха из цялата страна. Правителството сваляше някое и друго любителско клипче от сайтовете, но това?

Никой не можеше да спре това.

В момента хората най-вероятно седяха пред телевизорите, гледаха, не разбираха какво точно става, но осъзнаваха, че е сериозно.

— Нещо славно! — изкрещя Люк, което означаваше, че копелето ми наднича в съзнанието. — Направи го, човече! Не могат да спрат това. Светът ще научи, че хората не са единствената разумна форма на живот на тази планета.

Да, щеше да бъде… славно.

Огледах пътя. Все още много хора гледаха втренчено Андрю и Доусън. И двамата сновяха напред-назад из булеварда и подскачаха от кола на кола като жаби.

Ето какво виждаха хората по света. Не можеше да бъде обяснено. Дедал щяха да откачат.

— Това искаше, нали? — попита Арчър, докато един мъж тичаше по улицата. — Да направиш спектакъл. Получи…

Черен хеликоптер долетя откъм двата големи хотела — голяма черна птица. Не беше нужно да съм гений, за да осъзная, че е военен. Прелетя над нас, но не хвърли светлини като новинарския, който следеше движенията на Доусън и Андрю.

Обиколи района и отново изчезна зад високия хотел. Тревогата ми нарасна. Хванах Кити за ръка и повиках брат си.

Той спря на капака на едно червено беемве, все още в истинския си образ. Когато долови чувствата ми, скочи на улицата, грабна Ди от колата зад себе си и я свали на пътя.

Не закъсня нито секунда.

Черната птица отново направи кръг над нас, летеше странично, високо в небето, сякаш се подготвяше за нещо.

— Имам лошо предчувствие — каза Люк и отстъпи назад. — Арчър, мислиш ли…

Аз я видях пръв — малка искра от върха на военната птица. Не беше нищо. Просто светлина. Не би трябвало да ме стресне. Но нещо се показа от хеликоптера; движеше се прекалено бързо за човешките очи. От бялата пара по черното нощно разбрах всичко, което трябваше да знам.

Завъртях се, дръпнах обърканата Кити към гърдите си и двамата залегнахме на топлия паваж. Притиснах тялото си върху нейното.

Силен пукот я накара да потръпне в ръцете ми и аз затегнах хватката си.

Обзе ме ужас. Гневът течеше като отрова по вените ми. Новинарският хеликоптер се завъртя лудешки, а от опашката се понесе пушек. Продължи да се върти и накрая се стовари върху най-близкия хотел.

Експлозията разтресе колите. Кити изпищя и се измъкна от ръцете ми в желанието си да види какво става. Но аз не й позволих да погледне. Задържах я на земята, притисках лицето й към гърдите си. Знаех, че кожата ми е гореща и най-вероятно болезнена при толкова продължителен допир, но не исках тя да вижда това.

Боже мой… Нечии мисли съвпаднаха с моите. Доусън? Ди? Арчър? Люк? Андрю? Ашли? Не знаех.

От хотела лумна огън и оранжево сияние освети тресящата се постройка. Издигнаха се плътни струи дим и помрачиха небето.

Арчър стоеше като вкаменен до хамъра.

— Направиха го. Боже… Застреляха ги — военните ги застреляха.