Основа

Кейти

След катастрофалната тренировка усещах истински ужас всеки път, щом чуех някой да се приближава към вратата. Сърцето ми дънеше болезнено, докато звукът от стъпките заглъхнеше. Когато вратата най-сетне се отвори и оттам изникна Арчър с вечерята ми, едва не повърнах.

Нямах апетит.

Цялата нощ не можах да заспя.

Всеки път, в който затворех очи, виждах в съзнанието си стоящата пред мен Мо, готова да ме пребие на мига. Необятната празнота, която бе покрила очите й, бързо бе разцъфтяла в решителност. Сигурно нямаше да ме пребие така жестоко, ако се бях отбранявала, но аз не го направих. Да се бия с нея би било нередно.

Когато на следващата сутрин вратата се отвори, се крепях само на няколко часа сън. Беше Арчър. По своя мълчалив начин ми направи жест да го последвам.

Макар да бях съсипана, нямах друг избор, освен да тръгна след него. Повдигаше ми се, докато пътувахме с асансьора към етажа с тренировъчните зали. С всички усилия на волята си излязох от асансьора, макар да ми се искаше да се уловя за ръкохватките и никога повече да не помръдна.

Но той подмина стаята, в която бяхме влезли преди, открехна една от двойните врати, продължи надолу по коридора и там ме преведе през още една двойна врата.

— Къде отиваме?

Той не отговори, докато спряхме пред една стоманена врата, която блестеше заради изобилието от оникс и диаманти.

— Има нещо, което сержант Дашър иска да видиш.

Само можех да си представя какво ме чака зад вратата.

Той постави показалеца си на таблото и червената светлина стана зелена. Последва механично щракване. Притаих дъх, докато отваряше вратата.

Стаята вътре беше осветена единствено от слаба крушка, висяща от тавана. Нямаше столове или маси. Отдясно имаше голямо огледало, простиращо се по цялата дължина на стената.

— Какво е това? — попитах.

— Нещо, което трябва да видиш. — Сержант Дашър изникна зад нас. Подскочих и се завъртях. Откъде, по дяволите, се бе появил? — Надявам се то да те убеди, че няма да допуснем вчерашната тренировка да се повтори.

Скръстих ръце и вдигнах глава.

— Каквото и да ми покажете, няма да променя решението си. Няма да се бия с други хибриди.

Изражението на Дашър не се промени.

— Както ти обясних, трябва да се уверим, че си стабилна. Това е целта на тренировките. А причината, поради която трябва да се убедим, че си стабилна и си способна да владееш Извора, се намира зад това огледало.

Объркана, погледнах Арчър. Той стоеше до вратата, баретата засенчваше лицето му.

— Какво ще видя от другата страна?

— Истината — отговори Дашър.

Изсмях се и по разкъсаната кожа на лицето ми премина болка.

— Значи от другата страна има стая, пълна с побъркани военни офицери?

Очите му бяха студени като лед. Той протегна ръка и натисна един ключ на стената.

Внезапно избухна светлина, идваща от другата страна на огледалото. Беше еднопосочно огледало, като тези в полицейските управления. Другата стая не беше празна.

Сърцето ми заудря лудо в гърдите ми, докато пристъпвах напред.

— Какво…?

От другата страна имаше мъж, седнал на стол, и то не по свое желание. Окови от оникс покриваха китките и глезените му и го притискаха. Разрошена русо бяла коса покриваше челото му; той бавно вдигна глава.

Беше луксианец.

Съвършенството на острите му черти го издаваше, както и трептящите му зелени очи — очи, които толкова много ми напомняха на тези на Деймън, че болка прониза сърцето ми и скова гърлото ми.

— Той… може ли да ни види? — попитах.

Изглеждаше така, сякаш ни виждаше. Очите му бяха съсредоточени в мен.

— Не.

Дашър пристъпи напред и се наведе към огледалото. На една ръка разстояние се намираше малка кутия за комуникация между помещенията.

Болка сви красивото лице на мъжа. Вените изпъкнаха по врата му, от гърдите му излезе хрипливо дихание.

— Знам, че сте там.

Изгледах напрегнато Дашър.

— Сигурен ли сте, че не може да ни види?

Той кимна.

Неохотно насочих вниманието си обратно към другата стая. Луксианецът се потеше и трепереше.

— Той… изпитва болка. Не е редно. Това е истинска…

— Не знаеш кой седи от другата страна на стъклото, госпожице Шуорц. — Той натисна един бутон на апарата за комуникация. — Здравей, Шон.

Устните на луксианеца се извиха.

— Името ми не е Шон.

— Много години са те наричали с това име. — Дашър поклати глава. — Той предпочита да се назовава с истинското си име. Както знаеш, ние не сме способни да го изречем.

— На кого говориш? — попита Шон, а погледът му остана притеснително впит там, където стоях аз. — С друг човек? Или още по-добре? С някое отвращение, с шибан хибрид?

Изпъшках, преди да успея да се въздържа. Не толкова заради думите му, колкото заради отвращението и омразата, с които бяха изречени.

— Шон е това, което наричаме „терорист“ — каза сержантът и луксианецът в другата стая се подсмихна. — Той е част от терористична клетка, която наблюдаваме от две години. Възнамеряваха да разрушат моста Голдън Гейт в пиков час. Стотици животи…

— Хиляди животи! — прекъсна го Шон. Зелените му очи засияха. — Щяхме да убием хиляди. А после щяхме да…

— Но не успяхте. — Дашър се усмихна и стомахът ми се сви. Това най-вероятно бе първата искрена усмивка, която виждах на лицето му. — Спряхме ви. — Той надникна през рамо към мен. — Той беше единственият, който успяхме да заловим жив.

Шон се изсмя грубо.

— Може да си ме спрял, но нищо не си постигнал, глупава маймуно. Ние сме по-висши. Човечеството е нищо в сравнение с нас. Ще видиш. Сами сте си изкопали гроба и сега вече не можете да спрете това, което предстои. Всички вие ще…

Дашър изключи комуникационния апарат и прекъсна тирадата.

— Чувал съм го много пъти. — Той се извърна към мен и наклони глава настрани. — Ето с какво си имаме работа. Луксианецът в съседната стая иска да убива хора. Има много други като него. Ето защо правим това, което правим.

Безмълвна, погледнах към луксианеца, докато мозъкът ми бавно възприемаше това, на което току-що бях станала свидетел. Апаратът беше изключен, но устните на мъжа все още се движеха, от тях течеше неприкрита омраза. На лицето му бе изписана онази сляпа ненавист, присъща на всички терористи, без значение кои или какви бяха.

— Разбираш ли? — попита сержантът, привличайки вниманието ми.

Кръстосах ръце и поклатих бавно глава.

— Не можеш да си вадиш заключения за цяла раса на базата на няколко индивида.

Собствените ми думи ми прозвучаха празни.

— Вярно — съгласи се тихо Дашър. — Би било така, ако говорехме за хора. Не можем да спазваме моралните си принципи, когото си имаме работа с такива същества. Довери ми се — те определено не смятат за нужно да спазват своите морални принципи в отношенията си с нас.

Часовете се превърнаха в дни. Дните може би се бяха превърнали в седмици, но нямаше как да съм сигурна. Сега осъзнах защо Доусън бе изгубил представа за времето. Тук всичко се сливаше. Не можех да си спомня последния път, в който бях излизала на слънце или виждала нощното небе. Сервираха ми закуска точно както първия път, когато се събудих, и с това започваше денят ми. Единственото нещо, по което разбирах, че са изминали четиридесет и осем часа, бяха посещенията ми при доктор Рот, който ми взимаше кръв. Бях го виждала пет пъти, може би и повече.

Бях изгубила броя им.

Бях загубила доста неща. Или поне така се чувствах. Тегло. Възможността да се смея или дори да се усмихвам. Сълзи. Беше ми останал само шевът. Всеки път, в който се изправех срещу Мо или някой друг хибрид — имената им не ме интересуваха, знаех какво трябва да направя, — шевът и безсилието ми нарастваха. Изненадвах се, че още съм способна на такива силни чувства.

Но все още не се бях предала. Така и не се противопоставих на никого от хибридите по време на тренировъчните сесии. Само над това имах контрол.

Отказвах да се бия с тях, да им причиня болка, да ги убия. Сякаш бях в истинска, макар и объркана версия на Игрите на глада.

Игрите на глада за извънземни хибриди.

Опитах да се усмихна, но потръпнах, когато движението опъна разкъсаната ми буза. Аз отказвах да им се нахвърля като терминатор, но те не се колебаеха да ме нападат. Беше им толкова безразлично, че понякога дори говореха, докато ме пребиваха. Казваха ми, че трябва да се бия, че трябва да се подготвя за деня, когато ще дойдат другите луксианци и ще се присъединят към тези, които вече са тук. Очевидно искрено вярваха, че луксианците са истинските злодеи. Хибридите явно се возеха на влакчето на министерството, но не и аз. Ала все пак малка частица от мен се чудеше как е възможно Дедал да контролират толкова много хибриди, без в думите им да има поне малко истина.

И да не забравяме за Шон — луксианецът, който искаше да убие хиляди хора. Дашър твърдеше, че има много извънземни като Шон, готови да завладеят Земята. Но аз не можех да допусна, че Деймън или Ди, или дори Ашли биха участвали по какъвто и да било начин в нещо подобно.

Насилих се да отворя очи и видях същата гледка, която виждах всеки път, след като ме измъкваха от тренировъчните зали — най-често в безсъзнание — и ме захвърляха в килията ми. Белият таван с малките черни точки — смес от оникс и диамант.

Боже, как мразех тези точки.

Поех си дълбоко дъх и проплаках, защото внезапно ми се прииска да не го бях правила. Остра болка премина по ребрата ми, където ме бе ритала Мо. Цялото ми тяло пулсираше. Всяка част от него ме болеше.

Движения в най-далечния край на килията ми, до вратата, привлякоха вниманието ми. Завъртях глава, бавно и доста болезнено.

Арчър стоеше там и държеше вързоп плат в ръце.

— Тъкмо започнах да се притеснявам — каза той.

Прочистих гърло и отворих уста с потръпване.

— Защо?

Той се приближи. Баретата вечно криеше очите му.

— Беше доста дълго в безсъзнание, по-дълго откогато и да било.

Погледнах отново към тавана. Не знаех, че Арчър следи пребиванията ми. Не беше до мен предишните пъти, когато се събуждах. От известно време не бях виждала и Блейк и вече се чудех дали гаднярът въобще е тук.

Поех си въздух по-бавно и по-продължително. Колкото и да беше тъжно, докато бях будна, копнеех за миговете забрава. Загубата на съзнание не беше винаги празна, черна пустота. Понякога сънувах Деймън. Докато бях будна, се връщах към тези бледи образи, които се размазваха и изчезваха в мига, в който отворех очи.

Арчър седна на ръба на леглото и аз рязко отворих очи.

Изпълнените ми с болка мускули се напрегнаха. Макар Арчър да бе доказал, че не е чак толкова лош, аз все пак нямах доверие на никого.

— Донесох лед. Май имаш нужда от него.

Наблюдавах го притеснена.

— Аз дори не… не знам как изглежда.

— Имаш предвид лицето си, нали? — попита той и разтърси вързопа. — Не изглежда хубаво.

Не се чувствах хубава. Не обърнах внимание на туптежа в рамото си и се опитах да протегна ръка изпод одеялото.

— Мога да се справя сама.

— Струва ми се, че не можеш да помръднеш дори пръста си. Просто стой кротко. И не говори.

Не знаех дали не трябва да се обидя от последното изречение, но той допря пакета с лед върху бузата ми, което ме накара да си поема рязко дъх.

— Можеха да накарат някой от луксианците да те излекува. Категоричният ти отказ да се биеш ти създава само проблеми. — Той притисна леда и аз се извих назад. — Гледай да го запомниш, когато отидеш на следващата тренировка.

Опитах да се намръщя, но лицето ме заболя.

— Аха. Значи вината е моя.

Той поклати глава.

— Не казах това.

— Не е редно да се бия с тях — отвърнах след няколко секунди. — Няма да се самоунищожа. — Или поне така се надявах. — Да искат от нас да се бием, е… нечовешко. И аз няма да…

— Ще го направиш — заяви простичко той. — Не си по-различна от тях.

— Не съм по-различна? — опитах да се надигна, но той ме стрелна с поглед, който ме накара да се притисна обратно към леглото. — Мо вече дори не прилича на човек. Никой от тях не прилича на човек. Като роботи са.

— Тренирани са.

— Т-тренирани? — заекнах аз, докато той прокарваше торбата с лед по бузата ми. — Те са безмозъчни…

— Няма значение какви са. Ако продължиш да се държиш така — да не се биеш, да не се подчиняваш на заповедите на сержант Дашър — ще си останеш просто човешка боксова круша. И какво ще реши това? Все някой ден един от хибридите ще те убие. — Той снижи глас и продължи толкова тихо, че се почудих дали микрофоните ще успеят въобще да го хванат. — И какво ще стане с този, който те е превърнал в мутант? И той ще умре, Кейти.

Усетих притискане в гърдите си и след миг по тялото ми плъзна съвсем друг вид болка. В миг си представих Деймън с вечната вбесяваща усмивка на изразителното му лице. Липсваше ми толкова много, че в гърлото ми се разпали огън. Свих ръце под одеялото, а в гърдите ми зейна дупка.

Няколко минути изминаха в мълчание. Докато лежах там и се взирах в рамото му, покрито с камуфлажни цветове, се питах дали бих могла да кажа нещо, каквото и да било, с което да прогоня празнотата. Най-накрая се досетих.

— Може ли да те попитам нещо?

— Май е по-добре да не говориш — отвърна той и прехвърли торбата с лед в другата си ръка.

Не обърнах внимание на думите му, тъй като бях сигурна, че ако не проговоря, ще се побъркам.

— Наистина ли има луксианци, които искат да завладеят планетата? Други като Шон?

Той не отговори.

Затворих очи и въздъхнах уморено.

— Какво ще ти стане, ако просто ми отговориш?

Изминаха още няколко секунди.

— Фактът, че въобще питаш, е сам по себе си отговор.

Така ли?

— Има ли добри и лоши хора, Кейти?

Сметнах за странно, че казва хора.

— Да, но това е различно.

— Нима?

Когато ледената торба се озова отново на бузата ми, усещането не беше толкова лошо.

— Така си мисля.

— Защото хората са по-слаби? Не забравяй, че те имат достъп до оръжия за масово унищожение, точно като луксианците. Мислиш ли, че луксианците не знаят какво се случва зад тези стени? — попита тихо той и аз замръзнах. — Мислиш ли, че няма луксианци, които по собствена воля подкрепят Дедал, че няма такива, които искат да запазят съграденото на тази планета? Наистина ли искаш отговор на своя въпрос?

— Да — прошепнах аз, но това бе лъжа.

Част от мен не искаше да знае.

Арчър отново измести торбата с лед.

— Има луксианци, които искат да завладеят планетата, Кейти. Има заплаха. И ако дойде ден, в който луксианците трябва да изберат страна, кого ли ще подкрепят? На чия страна ще застанеш ти?

Деймън

Едва се въздържах да не прекърша нечий врат.

Не знаех колко дни са изминали, откакто Нанси ме посрещна в Маунт Уедър. Два? Седем? Нямах никаква представа. Не знаех кой час на денонощието беше, нито колко време бе изминало. След като ме съпроводиха вътре, Нанси изчезна и започна поредица тъпотии — преглед, кръвни проби, допълнителни изследвания и най-малоумният разпит от тази страна на планината Блу Ридж. Не оказвах никаква съпротива, за да не забавям процеса, но след като приключиха, не се случи абсолютно нищо.

Натикаха ме в някаква стая, най-вероятно подобна на тази, в която се бе излежавал Доусън преди време, и побеснявах с всяка изминала секунда. Не можех да се свържа с Извора. Можех да приема истинската си форма, но единствената полза от това беше, че имах възможността да осветя стаята, когато бе тъмно.

Вървях напред-назад из килията и за хиляден път се зачудих дали и Кити прави същото на някое друго място. Не я усещах, но странната връзка между нас действаше само ако се намирахме близо един до друг. Все още имаше шанс, мъничък къс надежда, тя да е в Маунт Уедър.

Кой знае колко беше часът, когато вратата на стаята се отвори и трима фена на военните униформи ми посочиха да изляза. Изхвърчах покрай тях и се подсмихнах, когато мъжът, чиито рамена блъснах, изруга тихо.

— Моля?! — предизвиках го аз и се обърнах към него, готов за битка. — Проблем ли имаш?

Мъжът се ухили презрително.

— Върви нататък.

Един от тях, явно голям смелчага, ме бодна по рамото. Извърнах поглед към него и той се сви назад.

— Да, така си и мислех.

С това тримата храбри войници ме поведоха по коридора. Беше почти идентичен с онзи, на който се намираше стаята на Бет. Качихме се в асансьора, спуснахме се няколко етажа и пристъпихме в друг коридор, населен с разнообразни военни служители, някои с униформи, други с костюми. Всички те направиха широк път на веселата ни дружинка.

Оскъдното ми търпение почти се изчерпа, когато най-накрая спряхме пред тъмна и блестяща двойна врата. Шестото чувство ми подсказваше, че цялата е натъпкана с оникс.

Войничетата въведоха строго секретните си глупости на контролното табло и вратите се отвориха, разкривайки правоъгълна маса. Стаята не беше празна. Далеч не. Вътре беше любимата ми личност.

Нанси Хъшър седеше на тясната страна на масата със скръстени ръце и опъната в стегната опашка коса.

— Здравей, Деймън.

Не бях в настроение за простотии.

— О. Нима бе тук през цялото това време? Вече си мислех, че си ме зарязала.

— Никога не бих те зарязала, Деймън. Прекалено си ценен.

— Това го знам. — Седнах, без да ме подканят, облегнах се и скръстих ръце. Войниците затвориха вратите и застанаха на пост пред тях. Погледнах ги пренебрежително, преди да се обърна към Нанси. — Какво? Днес няма ли кръвни проби и изследвания? Безкрайни поредици от глупави въпроси?

Нанси очевидно се бореше със себе си, за да запази хладнокръвие. Надявах се, че адски й лазя по нервите.

— Не. Няма нужда от повече изследвания. Получихме това, което искахме.

— И какво е то?

Един от пръстите й помръдна и после се вкамени.

— Смяташ, че знаеш какво целят Дедал. Или поне имаш предположения.

— Право да ти кажа, грам не ми дреме какво прави вашата групичка изроди.

— Нима?

Вдигна вежда.

— Ами да — отвърнах аз.

Усмивката й стана по-широка.

— Знаеш ли какво си мисля. Деймън? Думите ти са просто джафкане. Имаш голяма уста, както и мускули, с които да я подкрепиш, но в действителност нямаш никакъв контрол над положението и дълбоко в себе си го знаеш. Продължавай да лаеш. Намирам го за развлекателно.

Стиснах челюст.

— Живея, за да те забавлявам.

— Е, радвам се да го чуя, но след като вече го уточнихме, може ли да продължим? — Когато кимнах, хитрият й поглед се изостри. — Първо искам да те уверя, че ако в даден момент застрашиш мен или някого от другите, разполагаме с оръжия, които не бихме искали да използваме срещу теб, но в случай на нужда няма да се поколебаем да го направим.

— Убеден съм, че не бихте искали това да се случи.

— Поне аз не бих. Разполагаме с ИЕС оръжия, Деймън. Знаеш ли какво означава тази абревиатура? Импулсно енергийни снаряди. Те имат катастрофален ефект върху електромагнитните и светлинните вълни. Един изстрел би бил фатален за някой от твоя вид. Не бих искала да се разделя с теб. Нито с Кейти. Разбираш ли какво ти казвам?

Свих ръка в юмрук.

— Разбирам.

— Знам, че имаш определени предположения относно Дедал, но се надявам да променим това по време на престоя ти при нас.

— Хм, предположения? Да не би да имаш предвид периода, в който ти и подчинените ти ме накарахте да повярвам, че брат ми е мъртъв?

Нанси дори не мигна.

— Брат ти и приятелката му бяха задържани заради това, което Доусън направи на Бет — от съображения за тяхната собствена безопасност. Знам, че не ми вярваш, но това не ме засяга. Има причина, поради която на луксианците им е забранено да лекуват хора. Последиците от подобни действия са различни, но и в повечето случаи резултатът е нестабилна промяна на ДНК в човешкото тяло, особено ако лечението бъде извършено в неконтролирана среда.

Наклоних глава и си спомних станалото с Кариса.

— Какво трябва да означава това?

— Дори индивидът да оцелее след мутацията с наша помощ, съществува шанс самата мутация да се окаже нестабилна.

— С ваша помощ? — изсмях се студено. — Да наблъсквате хората с бог знае какви химикали е вид помощ?

Тя кимна.

— Или трябваше да направим това, или да оставим Кейти да умре. Това щеше да се случи.

Застинах, но пулсът ми се ускори.

— Понякога мутациите отшумяват. Понякога убиват приемника. Понякога се задържат и хората избухват в стресова ситуация. А понякога остават стабилни. Трябва да определим каква е мутацията, тъй като не можем да допуснем нестабилни хибриди да се разхождат сред обществото.

У мен се надигна гняв с мощта на товарен влак.

— Казваш го така, сякаш правите услуга на света.

— Именно това правим. — Тя се облегна и отмести ръце от масата. — Изследваме луксианците и хибридите, опитваме се да намерим лечение за различни болести. И предпазваме невинните хора от потенциално опасни хибриди.

— Кити не е опасна — изръмжах аз.

Нанси наклони глава.

— Предстои да го потвърдим. Истината е, че тя никога не е била проверявана. Точно това правим сега.

Наведох се напред много бавно и из стаята се понесе бял блясък.

— Какво означава това?

Нанси вдигна ръка, с което даде знак на тримата мъже до вратата да отстъпят назад.

— Кити показва признаци на изключителна ярост — ключов белег за нестабилност при хибридите.

— Сериозно ли? Кити е ядосана? Сигурно няма общо с това, че я задържате насила.

Думите ми имаха вкуса на отрова.

— Тя нападна няколко членове на екипа ми.

На лицето ми се появи усмивка. „Това е моето момиче.“

— Много съжалявам да го чуя.

— Не повече от мен. Възлагаме големи надежди на вас двамата. Начинът, по който работите в екип. Това е пример за съвършена симбиотична връзка. Малцина луксианци и човеци са достигнали до нещо подобно. Най-често мутацията действа като паразит в човешкото тяло. — Тя обтегна кафеникавото си сако. — Вашето съдействие ще има решаващо значение за постигането на целите ни.

— А целите ви са да лекувате болести и да помагате на невинни хора, нали? — изсумтях аз. — И това е всичко, така ли? Наистина ли ме мислите за толкова глупав?

— Не. Смятам, че си точно обратното на глупав. — Нанси издиша през носа, наведе се напред и постави ръце върху тъмносивата маса. — Целта на Дедал е да променят хода на човешката еволюция. Понякога постигането на тази цел изисква драстични методи, но крайният резултат си струва всяка капка сълза, пот или кръв.

— Стига да не е вашата сълза, пот или кръв?

— О, отдала съм всичко на тази цел, Деймън — засия тя. — Ами ако ти кажа, че не просто имаме лек за някои от най-страшните болести, но и разполагаме с начин да предотвратяваме военни конфликти още преди началото им?

Аха, дойдохме си на думата.

— И как става това?

— Мислиш ли, че някоя страна би искала да воюва с армия от хибриди? — Тя килна глава. — Особено ако знае на какво е способен успешно мутирал хибрид?

Част от мен беше отвратена от чутото. Останалата част от мен бе просто ядосана.

— Създавате хибриди, за да ги изпращате да се сражават и да умират в глупавите ви войни? Затова ли измъчвахте брат ми?

— Ти го наричаш измъчване, аз — мотивиране.

В този момент наистина исках да я запратя към стената. И Нанси май го усещаше.

— Да говорим по същество, Деймън. Нуждаем се от помощта ти, от съдействието ти. Ако нещата се развият добре за нас, ще се развият добре и за теб. Какво ще е необходимо, за да постигнем съгласие?

Нищо на този свят не би трябвало да е способно да ме накара дори да обмисля предложението им. То противоречеше на природата ми, беше напълно погрешно. Но аз имах търговски нюх. Нямаше значение какво искаха Дедал или Люк, в момента важното беше само едно.

— Имам само едно условие.

— И то е?

— Искам да видя Кити.

Усмивката на Нанси не помръкна.

— И на какво си готов, за да го постигнеш?

— На всичко — заявих без колебание и бях искрен. — Готов съм на всичко, но искам първо да видя Кити, искам да я видя веднага.

Лукавство проблесна в тъмните й очи.

— Сигурна съм, че можем да измислим нещо.