Хекс Хол

Седма глава

Очаквах да се случат обичайните неща, когато светлините угаснаха — смях, охкане, шум от тътрузене на столове, по което се разбираше, че всеки се присламчва към някой друг, най-вероятно за да се натискат. Вместо това обаче залата беше абсолютно тиха. Е, може би защото бяхме най-много двайсетина.

Чух как Арчър въздъхна до мен. Имаше нещо вълнуващо в това да стоя до момче в пълна тъма, дори да не го харесвах кой знае колко. Понеже не можех да го видя, долавях много ясно всяко негово движение, вдишване, дори миризмата му (която признавам беше приятна).

Тъкмо смятах да го попитам отново какво предстои, когато в стаята се появи тънък лъч светлина точно до г-жа Касноф. Лъчът се превърна в светещ квадрат, който ставаше все по-голям, докато придоби размери на киноекран. В него бавно започна да се появява картина. Беше черно-бяло изображение на група хора с намръщени лица, облечени в типични пуритански костюми — черни дрехи и шапки.

— През 1692 г. в Масачузетс две вещици придобиват магическите си способности и причиняват масова паника, в резултат на която загиват осемнайсет невинни — започна разказа си г-жа Касноф. — Група магьосници от Бостън са описали тази трагедия на вещиците и магьосниците в Лондон. Така е бил създаден Съветът. Надявали са се, че ще могат да контролират магьосническия свят и ще могат да предотвратяват други подобни трагедии.

Картината избледня и се превърна в портрет на червенокоса жена в зелена сатенена рокля с кринолин.

— Това е Джесика Прентис — продължи г-жа Касноф. — Тя е била необикновено могъща бяла магьосница от Ню Орлиънс. През 1876 г. нейната сестра Маргарет загива, след като силите й биват отнети от Съвета и Джесика прекарва идеята да се създаде място, където вещици с потенциално опасни сили да живеят спокойно.

И тази снимка изчезна и се появи друга, която вече бях виждала. Снимката от 1903 г.

Минали са повече от трийсет години, но мечтата й се е реализирала през 1903 г. А двайсет години по-късно, през 1923, Съветът разрешава на зооморфи и феи също да се присъединят към „Замъка на Хеката“.

Нищо не се споменава за вампири, естествено.

— Не е толкова лошо. Просто историческа лекция — прошепнах на Арчър.

Той поклати леко глава.

— Чакай, чакай.

— През 1976 г. Съветът решава, че трябва да се погрижи за младите представители на общността на магическите същества, които използват силите си без съответното ниво на предпазливост. Училище, в което да могат да научат повече за историята на нашата общност и ужасяващите последствия, до които може да доведе упражняването на техните способности върху пората. Ето така е създадено училището — „Замъкът на Хеката“.

— Пансион за чудовища — прошепнах тихо, на което Арчър се засмя.

— Г-це Мерсер — обърна се към мен г-жа Касноф и аз подскочих. Помислих, че ще ме нахока, задето приказвам, но вместо това тя просто ме попита — Можете ли да ни кажете коя е била Хеката?

— Ами… да. Това е древногръцка богиня на вещерството.

— Точно така — кимна г-жа Касноф. — Тя също така е богиня на кръстопътищата. А това е мястото, на което вие всички намирате себе си. А сега — и тя понижи леко глас — е време за демонстрация.

— Ето, започва се — промърмори Арчър.

Отново се появи лъч светлина, но този път нямаше екран.

Самата светлина прие очертанията на старец, около седемдесетгодишен. Ако не беше лекото блещукане на образа, щеше да ми изглежда напълно реален. В ръката си държеше коса. В първия момент стоеше напълно неподвижен, но после се обърна и започна да коси трева. Или поне предполагах, че е трева, макар че нищо не се виждаше. Беше… зловещо. Сякаш гледахме филм, чието действие се случва на живо.

— Това е Чарлз Уолтън — обяви г-жа Касноф. — Той е бил бял магьосник в едно английско село. Припечелвал е по един шилинг на час като косач при местния фермер. В замяна е правел дребни заклинания за хората от селото — разни отвари за рани и други такива безобидни неща. Но през 1945 г. в селото се случила много лоша реколта.

Докато тя говореше, няколко фигури се появиха зад мъжа. Бяха четирима и изглеждаха съвсем нормално — с жилетки и високи обувки. Някои от тях бяха с гръб към мен, но забелязах лицето на една румена жена с посивяла коса. До нея стоеше кльощав мъж с голяма червена шапка с ушанки. Изглеждаха точно от реклама на селски туризъм. И двамата имаха сурови и страшни изражения на лицата си, а мъжът държеше вила.

— Хората от селото са решили, че Чарлз е отговорен за лошата реколта и… останалото ще видите сами.

Мъжът с вилата сграбчи стареца за лакътя и го завъртя рязко. Той изглеждаше ужасен и макар да знаех какво ще последва, не можах да отклоня поглед. Видях как трима души, напълно нормални на вид, които лесно си представяш как пекат хляб и пият чай, събориха мъжа на земята и кльощавият мъж заби вилата във врата му.

Помислих, че някой ще изпищи. Но, изглежда, всички бяха вцепенени като мен. Дори Арчър беше престанал да се върти на мястото си и стоеше с ръце, подпрени на коленете, със стиснати юмруци.

Симпатичната румена жена коленичи и измъкна косата от ръката на стареца. В този момент картината избледня и изчезна.

Г-жа Касноф ни разказа онова, което не успяхме да видим.

— След като го забучили с вилата, селяните се заели да издълбаят символи в тялото на г-н Уолтън, които според тях ще прочистят „злата“ му магия. След като пет десетилетия е помагал на съселяните си, ето как те му се отплатили.

Изведнъж залата се изпълни със звуци и цветове. Точно зад г-жа Касноф семейство вампири бяха намушкани от група хора в черни костюми. Ясният звук, почти като целувка, с който дървените колове се забиваха в гърдите им, дълго ехтя в главата ми.

Отляво чух изстрел и инстинктивно се наведох. В този момент един върколак се строполи, пронизан от сребърен куршум, изстрелян от възрастна дама в розов пеньоар.

Беше като филм на ужасите и се случваше навсякъде около мен. Преместих поглед върху две феи с полупрозрачни сиви криле. Трима души в кафяви роби ги блъснаха на земята и ги оковаха с белезници, които обгориха кожата им. Те запищяха, а залата се изпълни с миризма на опърлено месо.

Устата ми пресъхна, а устните ми сякаш залепнаха за зъбите. За това и не можех да гъкна, когато един ред бесилки, с обесени на тях вещици, изникна точно пред мен.

Вместо да избледнеят като другите снимки преди това, тази изскочи от земята право нагоре.

Телата им се разлюляха и започнаха да се въртят на примките, а подутите им езици стърчаха от устните на виолетовите им лица. Чух как някой пищи ужасено, но не разбрах дали е от присъстващите, или от „филма“. Искаше ми се да скрия лицето си, но ръцете ми бяха станали непосилно тежки, а сърцето ми беше заседнало в гърлото.

Усетих нещо топло в ръката си. Откъснах поглед от люлеещите се тела и видях как Арчър е сложил ръката си в моята. Той се взираше направо във вещиците и тогава забелязах, че не бяха само жени. Сред тях имаше и мъже. Без да се замислям, преплетох пръсти с неговите.

И точно когато очаквах, че ще ми прилошее от гледката, изображенията изчезнаха и лампите светнаха.

Г-жа Касноф стоеше в средата на стаята и се усмихваше ведро, но когато заговори, гласът й беше хладен и твърд.

— Това е причината всички вие да сте тук. Това рискувахте да се случи с вас, когато неразумно сте използвали силите си в присъствието на хора. И за какво? — Тя огледа всички присъстващи. — За да получите одобрение? Да покажете какво можете? — Погледът й се задържа върху мен, преди да продължи. — Били сме преследвани и убивани от хора, които с удоволствие биха се възползвали от силите ни. А това, което току-що видяхте — тя разпери ръце и аз за миг отново видях висящите обесени с изцъклени очи и посинели устни — е нещо, което нормалните хора са направили. И то е нищо, в сравнение с това, което са способни хората, посветили живота си на идеята да ни елиминират напълно.

Сърцето ми биеше лудо, но стомахът ми вече не се бунтуваше. До мен Арчър също, изглежда, се чувстваше по-добре.

Г-жа Касноф вдигна ръка и както преди малко, отново се заредиха изображения, но този път бяха само картинки, а не филми на ужасите.

— Има една организация, нарекла себе си „Алиансът“ — започна тя и гледаше едва ли не подигравателно, като посочваше към снимката на група мъже и жени в костюми. Тонът й беше почти презрителен, а това не пасваше много на жена, която работи в съвет, нарекъл себе си Съветът. Но не можех да отрека, че „Алиансът“ беше още по-тъпо.

— „Алиансът“ е създаден от членове на различни правителствени агенции от различни държави. За щастие те са толкова погълнати от документация и бумащина, че не им остава време за някакви реални действия.

Снимката изчезна и на нейно място се появи друга, на която имаше три жени с огненочервени коси.

— Това са семейство Бранник, древна фамилия, която се бори с „чудовища“, както ни наричат, още от времето на Св. Патрик. Тези трите са текущите пазителки на пламъка — Айслин Бранник и двете й дъщери Финли и Изолда. Бяха малко по-опасни, когато техен водач беше Мейв Бранник, изключително силна бяла магьосница, която предаде расата си, за да се съюзи с църквата. Затова разполагаха с повече сила, отколкото обикновените хора биха имали.

Тя отново махна с ръка и образът изчезна.

— А ето го и най-сериозния ни враг — продължи г-жа Касноф. Докато говореше над главата й се появи тъмна картина. Отне ми цяла минута да осъзная, че е око. Но не истинско око, а по-скоро като стилизиран образ, например за татуировка. Беше цялото черно с изключение на златистия ирис. — L’Occhio di DIo — Окото на бог. — Чух как цялата зала си пое дъх.

— Какво е това? — прошепнах на Арчър.

Той се обърна към мен и типичната му саркастична усмивка отново цъфна на лицето му. Веднага ми стана ясно, че с краткото ни приятелство е приключено.

— Не можеш да направиш блокираща магия и не си чувала за Окото на Бог. Хей, що за вещица си изобщо?

Сетих се за един много гаден отговор, който включваше майка му и военноморския флот, но преди да го кажа, г-жа Коснаф ни прекъсна.

— Окото на Бог е най-голямата заплаха за нашето общество. Те са група, основана в Рим, и тяхната основна цел е да ни заличат от лицето на земята. Имат се за свещени рицари, а ние сме злото, което трябва да бъде прочистено. Само миналата година тази група беше отговорна за смъртта на над хиляда магьосници.

Вгледах се в окото и усетих как настръхвам. Спомних си защо ми изглеждаше познато. Виждала съм го веднъж в една от книгите на майка ми. Да съм била на около тринайсет. Разгръщах страниците с ентусиазъм и се радвах на красивите илюстрации на известни вещици. Изведнъж попаднах на картина, изобразяваща екзекуцията на някаква вещица в Шотландия, през може би 1600 г. или някъде там. Беше толкова ужасна, че се бях втренчила в нея от вцепенение. Все още мога ясно да си я представя как лежи по гръб, завързана за дървен кол. Русата й коса беше разпиляна по земята, а на лицето й беше изписан неподправен ужас. Пред нея стоеше тъмнокос мъж със сребърен нож. Беше гол до кръста и точно над сърцето си имаше татуировка — черно око със златен ирис.

— В миналото лесно сме удържали фронта срещу тези три групи, но това е било, защото те самите са били разделени и неединни. Сега до нас достигна новината, че сключват нещо като мир. Ако това се случи… — Тя въздъхна. — Е, нека просто да кажем, че не трябва да допускаме да се случи.

Образът избледня и г-жа Касноф плесна с ръце.

— Е, достатъчно. Утрешният ден е много важен за всички вас, така че сте свободни. Светлините изгасват след около половин час.

Тя звучеше толкова ведро и делово, че се зачудих дали не съм си въобразила последната част, в която на практика ни каза, че ще умрем. Но един поглед наоколо ми беше достатъчен да разбера, че съучениците ми са също толкова шокирани, колкото и аз.

— Е, — каза Арчър и плесна с ръце по хълбоците си. — Това вече е друго.

Преди да успея да го попитам какво има предвид, той стана от мястото си и изчезна в тълпата.