Хекс Хол

Четвърта глава

Погледнах часовника и установих, че имам цял час до вечеря. Реших да направя една разузнавателна обиколка. Отворих две малки врати с надеждата да са отделни бани, но не бяха. Само тоалетни. Единствената баня на етажа беше в другия край на коридора и както всичко друго в тази къща, беше призрачна. Единствената светлина идваше от няколко слаби крушки, поставени пред огледалото над мивките. Това значи, че душ кабинките са в почти пълен мрак. Хвърлих по-близък поглед и установих, че никога досега не съм имала по-сериозно основание да използвам думата „усоен“.

Знаех си, че трябваше да си взема джапанки.

В допълнение към плесенясалите душове, до стената имаше и няколко старовремски вани на лъвски крака, отделени с високи до кръста паравани.

Зачудих се кой би тръгнал да се къпе пред други хора.

С риск да пипна всички заразни болести на света, пуснах една от мивките и си изплакнах лицето. Погледнах се в огледалото и установих, че водата не ми е помогнала много.

Лицето ми все още беше зачервено от плач, заради което луничките ми изпъкваха още повече.

Поклатих глава, сякаш това можеше да подобри гледката. Но не помогна. С въздишка тръгнах да изследвам останалата част от училището.

На моя етаж нямаше кой знае какво. Само обичайният хаос, който произвеждат петдесет момичета на едно място. Имаше четири стълбища, водещи към етажа. Платформата беше доста просторна и затова я бяха направили нещо като обща стая. Имаше две канапета и няколко стола, но нито един от тях не си пасваше с останалите и изглеждаше малко неестествено. Тръгнах надолу по стълбището, понеже всички места бяха заети.

Феята, която видях по-рано, онази със сините сълзи, вече изглеждаше в добро настроение. Беше седнала на резедаво канапе и се смееше на нещо заедно с друга фея. Тя пък имаше светлозелени криле, които се докосваха нежно в облегалката на канапето. Винаги съм си мислела, че крилете на феите са като на пеперудите, но те всъщност бяха още по-тънки и по-прозрачни. Виждаха се вените в тях.

Това бяха единствените феи в стаята. Другото канапе беше заето от група момичета, които изглеждаха на около дванайсет. Разговаряха превъзбудено една през друга и се запитах дали са вещици или зооморфи.

Тъмнокосото момиче, което видях на двора, беше седнало в стол от слонова кост с облегалки за ръцете и безцелно превключваше каналите на телевизора.

— Би ли го изключила? — каза зеленокрилата фея, като се обърна към момичето на стола. — Някои от нас се опитват да водят разговор, куче такова!

Нито едно от дванайсетгодишните момичета не реагира на това, така че явно бяха вещици. Ако бях зооморфи, сигурно щяха да се засегнат.

Момичето изключи телевизора и синята фея се засмя.

— Името ми е Тейлър — каза тя, като връчи дистанционното на зелената фея. — И се превръщам в планински лъв, не в куче. Ако ще живеем заедно няколко години, ще е добре да запомниш това, Навзикая.

Навзикая завъртя очи с досада и зелените й крила се раздвижиха нежно.

— О, няма да живеем заедно за дълго, уверявам те. Чичо ми е крал на феите и в момента, в който му кажа, че се налага да деля стая с животно… е, да кажем, че поне условията ми на живот ще се променят.

— Само че, изглежда, чичо ти не е успял да предотврати попадането ти тук — отвърна й Тейлър.

Изражението на Навзикая не се промени, но крилата й започнаха да махат по-бързо.

— Няма да живея с животно — каза тя на Тейлър. — И определено не искам да имам нещо общо с твоя кош за боклук.

Синята фея отново се засмя, а Тейлър се изчерви. Дори от това разстояние видях как кафявите й очи станаха златисти. Като заговори, се усети колко учестено диша.

— Млъкни! По-добре иди да прегърнеш някое дърво, фейски изрод такъв!

Думите й прозвучаха заваляно, сякаш имаше сливи в устата си. След миг осъзнах, че всъщност звучи така, защото в устата й има остри зъби.

Навзикая най-после прояви малко разсъдък и погледна изплашено.

— Хайде, Шивайн. Нека дадем възможност на това животно да се овладее.

Двете се изправиха. Плъзнаха се покрай мен и слязоха по стълбите. Погледнах към Тейлър, която все още дишаше тежко със затворени очи. След миг потрепна и когато отново отвори очи, те бяха кафяви, както преди. После забеляза, че стоя и я гледам.

— Феи, какво да ги правиш — каза тя с нервен смях.

— Така е — отвърнах аз, сякаш бях виждала някога феи.

— И ти ли си тук за първи ден? — попита ме тя. Аз кимнах и тя добави — Аз съм Тейлър. Зооморф, очевидно.

— Софи. Вещица.

— Яко.

Тя седна на канапето, което феите току-що бяха освободили, и ме погледна с тъмните си очи.

— Е, защо те пратиха тук?

Огледах се набързо, но никой не ни обръщаше внимание. Въпреки това казах с тих глас:

— Направих любовна магия, която се прецака.

Тейлър кимна.

— Пълно е с вещици, които са били пратени тук за същото.

— Ами ти? — рискувах аз.

Тя замълча за миг, докато отметне косата от очите си.

— За нещо много подобно на това, което видя преди малко. Изпуснах си нервите, докато репетирахме един танц, и се превърнах в лъв. Но това не е нищо, в сравнение с нещата, които са направили някои други. — Тя се приведе към мен и чувствително понижи глас. — Има едно момиче, Бет. Тя е върколак. Чух, че е попаднала тук, защото наистина е изяла едно момиче. — Тя въздъхна и погледна към стълбището през мен. — Все пак бих делила стая с нея, отколкото с някаква противна фея. А ти с какво ще живееш?

Не ми хареса начина, по който каза „с какво“, затова отговорих малко остро:

— С Джена Талбът.

Тя се ококори.

— Боже, вампирката? — После се подсмихна. — Забрави. Предпочитам кучката фея, отколкото това.

— Не е толкова лоша — казах машинално.

Тейлър вдигна рамене и взе обратно дистанционното, което беше дала на Навзикая.

— Щом казваш — промърмори тя и отново включи телевизора.

Явно разговорът ни беше приключил, така че реших да сляза на долния етаж. Това беше мястото на момчетата и затова нямаше как да тръгна на проучване. Разположението беше същото като на третия етаж, само дето общото им помещение изглеждаше още по-амортизирано от нашето. Тапицерията на едно от канапетата беше прокъсана и отвътре стърчеше пълнежът, а малката масичка беше сбутана в ъгъла. Нямаше никой и аз си позволих да надникна към коридора. Видях Джъстин да влачи тежкия си куфар пред вратата на, предполагам, своята стая. В един момент спря, явно тежестта му дойде в повече, и за миг изпитах съжаление към него. Гледах го как се бори с куфара, висок почти колкото самия него, и си дадох сметка, че върколак или не, той е просто едно малко момче. Изведнъж той се обърна, видя ме и, без майтап, изръмжа.

Побързах надолу по стълбите към първия етаж. Беше тихо. Само няколко души се мотаеха наоколо, включително един висок и атлетичен тип. Зачудих се дали не е нечий брат, защото изглеждаше по-голям от ученик, а и носеше дънки, вместо типичните за „Хеката“ униформи.

Стъпките ми бяха заглушени от персийския килим във фоайето и аз свих по един от коридорите.

Надникнах в първата стая, която ми се изпречи. Изглежда, преди е била гостна или столова. Една от стените беше изцяло в прозорци и през нея виждах чудесно навън. Стаята гледаше към малко декоративно езерце с колони и симпатична, но порутена беседка. Но това, което ми направи впечатление, беше зеленината. Тревата, дърветата, водораслите в езерото. Всичко това беше толкова яркозелено, каквото никога до сега не бях виждала. Дори облаците, изглеждаха зеленикави.

Килимът в тази стая също беше зелен и мек, сякаш е морава, покрита с мъх. На отсрещната стена имаше много снимки, всяка от които изобразяваше една и съща сцена — група магически същества се срещат на входната врата. Не си личеше дали са магьосници, или зооморфи, но сред тях нямаше феи. Под всяка картина имаше златна табелка, на която пишеше годината. Започваха от 1903 и завършваха със снимка от миналата година. На първата имаше само шестима възрастни и всички изглеждаха прекалено сериозни, сякаш ритат малки котенца за забавление. Едва на картината от 1967 се показваха по-млади магьосници. Зачудих се дали това е първата година, в която „Хеката“ се превръща в училище. И ако е така, какво е било преди това?

На снимката от миналата година имаше поне сто деца и всички изглеждаха много спокойни. Забелязах Джена на предни позиции, точно до едно високо момиче. Бяха се прегърнали през рамо и се зачудих дали това не е въпросната Холи. Честно казано изпитах известна ревност. Не мога да си представя да съм толкова близка с някого, че да го прегърна през рамо за снимка. До сега на училищните снимки винаги съм била единствената сама, застанала най-отзад, с коса, пусната пред лицето.

Дали затова Джена се държа толкова странно, когато спомена за съквартирантката й? Дали са били най-добри дружки, а аз съм се намърдала неканена на мястото на Холи? Нямам думи.

— София!

Стреснато се обърнах назад.

Зад мен стояха трите най-красиви създания, които някога съм виждала.

Премигнах невярващо.

Не, не всички бяха умопомрачителни. Само тази в средата. Имаше кестенява коса, спускаща се на немирни къдрици чак до кръста й. Сигурно не полага никакви специални грижи за нея. Обзалагам се, че още щом стане от сън, косата й изглежда като взета от реклама на „Пантен“, в която сини птички чуруликат около нея, а еноти й носят закуска.

Забелязах, че няма и помен от лунички, което беше напълно достатъчно, за да я намразя моментално.

Момичето до нея беше блондинка, типична калифорнийка — права коса, слънчев загар, тъмносини очи. Веднага ми направи впечатление колко събрани са очите й, а като се усмихна, видях, че има прекалено големи предни зъби.

Третото момиче беше черно и по-ниско, дори от мен самата. Беше по-красива от блондинката, но дори не се доближаваше до красотата на богинята в средата. Въпреки това, като хвърлих бърз поглед върху трите едновременно, умът ми се стремеше да ги възприеме като красиви и да пренебрегне всичките им несъвършенства.

Чаровна магия. Това е единственото обяснение, но досега не съм чувала вещиците да я използват.

Предполагам съм стояла срещу тях със зяпнала уста като умствено изостанала или нещо подобно, защото блондинката се изкикоти и попита отново:

— София Мерсер, нали?

Това ми помогна да осъзная, че устата ми е отворена. Затворих я толкова рязко, че зъбите ми изтракаха толкова шумно и ехото отекна в празната стая.

— Да, аз съм Софи.

— Чудесно! — каза ниското момиче. — Търсихме те. Аз съм Анна Гилрой, това е Частън Бърнет — тя посочи блондинката. — А това е Елодия Парис.

— О! — възкликнах аз и се усмихнах на красавицата. — Много хубаво име. Като Мелодия, но без „М“ отпред.

Тя се усмихна самодоволно.

— Не, като Елодия.

— Бъди любезна — прикани я Анна, преди да се обърне отново към мен. — Частън, Елодия и аз сме нещо като комитет по посрещането на новите вещици. Така че, добре дошла!

Тя протегна ръка и аз се зачудих дали се предполага да я целуна, но после се опомних и се здрависах с нея.

— Вие сте вещици?

— Точно това казахме току-що — отвърна язвително Елодия, с което си заслужи още един остър поглед от Анна.

— Съжалявам, просто до сега не съм срещала други вещици.

— Наистина ли? — попита Частън. — Имаш предвид, че никога не си срещала какви да е вещици или че просто не си срещала други тъмни вещици досега?

— Моля?

— Тъмни вещици — повтори Елодия с тон, който изпревари Навзикая в състезанието за най-надут маниер на говорене.

— Аз… такова… дори не знаех, че има различни типове вещици.

Сега и трите ме гледаха така, сякаш съм проговорила на санскрит.

— Да, но ти си тъмна вещица, нали? — попита Анна и извади някакъв лист от сакото си.

Беше нещо като списък и тя го проучи внимателно.

— Нека да видим… Ласитер, Менделсон… ето, Мерсер, София. Тъмна вещица. Това си ти.

Тя ми връчи списъка, на който пишеше „Нови ученици“. Имаше около трийсет имена с техните класификации в скоби. Зооморф, фея, бяла вещица. Само срещу моето име пишеше „тъмна вещица“.

— Бели и черни… Какво е това, да не сме пилета?

Елодия ме погледна втренчено.

— Ти наистина ли не знаеш? — попита Анна търпеливо.

— Да, наистина не знам — отвърнах любезно, но вътрешно започвах да се дразня. Какъв е смисълът да имам майка, пълен експерт по магически въпроси, след като не ми е казала нещо толкова важно.

Е, предполагам вината не е нейна, защото информацията за модерното вещерство е доста секретна, откакто се побъркаха на тема „да не ни разкрият“… но, мамка му, това беше много объркващо.

— Белите магьосници… — започна Анна, но Елодия я прекъсна.

— Белите магьосници правят келяви магии. Любовни магии, предсказване на бъдещето, откриване на местонахождение и… де да знам, могат да появяват зайчета и котенца или пък дъга в небето и други подобни — каза тя и махна с ръка пренебрежително.

— О! — възкликнах аз, като се замислих за Фелисия и Кевин. — Разбирам. Келяви магии.

— Тъмните вещици правят по-сериозни неща — обяви Частън. — А и силите ни са в пъти по-големи. Ние можем да правим блокиращи магии и дори да контролираме времето. Също така можем да станем некроманти, ако…

— Брей! — възкликнах аз. — Некроманти? Които имат власт над смъртта?

И трите кимнаха енергично, сякаш ставаше дума за разходка до мола, вместо за възкресяване на зомбита.

— Ъх! — възкликнах аз с отвращение, без да се замисля предварително.

Голяма грешка. Усмивките им едновременно изчезнаха и те потрепнаха раздразнено.

— Ъх? — каза Елодия презрително. — Боже, ти на колко си години? Силата за власт над смъртта е една от най-желаните, а ти се отвращаваш от нея? Помислете си пак — обърна се тя към другите две момичета — дали я искате за сборището.

Чувала съм за сборища, но майка ми винаги ми е казвала, че те не се провеждат от поне петдесет години. Напоследък като че ли всеки магьосник си е сам за себе си.

— Чакай малко — започнах аз, но Анна ме прекъсна, сякаш изобщо не съм казала нищо.

— Тя е единствената тъмна вещица тук, а знаете, че трябва да сме четири.

— И мога да ставам невидима — промърморих аз, но те въобще не ми обърнаха внимание.

— Тя е по-зле и от Холи — каза Елодия. — Най-нелепата тъмна вещица съществувала някога.

— Елодия?

— Холи? — попитах аз. — Тази, която е живяла с Джена Талбът?

И трите зяпнаха към мен, което си беше огромен подвиг.

— Да — отвърна Анна предпазливо. — Ти откъде знаеш за Холи?

— Съквартирантка съм с Джена и тя я спомена. Значи и тя е тъмна вещица. Завършила ли е, или просто се е преместила?

Сега и трите изглеждаха като попарени. Дори перманентната самодоволна усмивка на Елодия беше заменена от шокирано изражение.

— Ти си съквартирантка на Джена Талбът?

— Да, точно това казах току-що — но Елодия изобщо не се впечатли от опита ми да ги имитирам и да звуча като кучка.

— Слушай — започна тя и хвана ръката ми. — Холи не е завършила и не се е преместила. Тя умря.

Анна се доближи от другата ми страна и ме гледаше с огромни уплашени очи.

— Джена Талбът я уби.