Хекс Хол

Втора глава

Чух как мъжът и жената едновременно извикаха някакво предупреждение, докато аз панически се опитвах да измисля защитно заклинание против прегризване на гърло. Остро се нуждаех от такова. Естествено, единствените думи, които успях да извикам срещу върколака, бяха „ЛОШО КУЧЕ!“.

Тогава с крайчеца на окото си видях как проблясва синя светлина. Върколакът като че ли се блъсна в невидима стена на сантиметри от мен. Излая болезнено и се строполи на земята. Козината му започна да изчезва, докато не се превърна в напълно нормално момче, облечено с панталони и сако. Той се сви на земята и заскимтя болезнено. Родителите му дотичаха до него точно когато майка ми се приближи с моя куфар в ръка.

— О, Боже! Миличка, добре ли си? — започна тя.

— Да — отвърнах аз и пооправих полата си.

— Знаеш ли — каза някой до мен — смятам блокиращата магия за доста по-ефективна, отколкото да се крещи „Лошо куче!“. Но това е само мое мнение.

Обърнах се. Гледаше ме момче със самодоволна усмивка, облегнато на едно дърво. Сакото му с емблемата на „Хеката“ беше небрежно преметнато на лакътя му.

— Вещица си, нали? — продължи той. Отблъсна се от дървото и прокара ръка през черната си коса. Когато се доближи, забелязах, че е изключително слаб, почти кльощав и е доста по-висок от мен. — Може би за в бъдеще ще се научиш да не си толкова неумела в магиите.

И след това си тръгна.

Бях бясна.

Хвърлих поглед към майка ми, за да разбера дали е видяла това, но тя разговаряше с родителите на Джъстин. Питаше ги дали е щял да ме ухапе.

Значи съм неумела в магиите, а? — казах си под нос, като стрелнах с поглед гърба на отдалечаващото се момче.

Вдигнах ръце и се замислих за най-гадната магия, която мога да направя. Някоя включваща гной, лош дъх и сериозни поражения на половите органи.

Но нищо не се случи.

Нямаше го чувството, че пръстите ми преминават през вода, нямах учестен пулс, косата ми не се развя.

Просто си стърчах там като идиот, насочила пръсти към него.

По дяволите! До сега никога не съм имала проблем да направя магия.

Изведнъж чух глас, който каза:

— Достатъчно, мила.

Обърнах се по посока на гласа и видях възрастна жена в тъмно синя униформа, която стоеше между страховитите папрати. Усмихваше се, но в усмивката й имаше нещо зловещо. Насочи към мен показалеца си.

— Тук не е разрешено да използваме магии срещу себеподобни, независимо с какво са ни провокирали. — Гласът й беше мек като музика. — Освен това, Арчър, — продължи тя, като вече говореше на тъмнокосото момче — за разлика от тази млада дама, която е нова тук, ти знаеш, че е забранено да се нападат други ученици.

Той изсумтя.

— Трябваше да го оставя да я изяде ли?

— Магията не е решението на всички проблеми — отвърна жената.

— Арчър? — казах аз и повдигнах вежди. Може да са блокирани магическите ми сили, но сарказмът си е на мое разположение. — Какво странно име. Да не би да си някой благородник с цифра след името?

Надявах се да го засегна или поне да го ядосам, но той продължи да се усмихва непринудено.

— Всъщност се казвам Арчър Крос. И съм първи поред, щом повдигаш въпроса. А ти? — Той намигна. — Да видим… кафява коса, лунички, типична ученичка… Али? Лейси? Със сигурност нещо, завършващо на „и“.

Сещате се за онези случаи, в които отваряте устата си, но нищо не излиза? Е, точно това се случи. А майка ми, приключила разговора си с родителите на Джъстин, се обърна към мен.

— Софи, почакай!

— Знаех си — засмя се Арчър. — До скоро, Софи! — извика той през рамо и изчезна в сградата.

Обърнах се към възрастната жена. Беше около петдесет годишна, с тъмно руса коса, вдигната на впечатляващ стегнат кок. От царственото й поведение и от униформата й с емблемата на „Хеката“ в кралско синьо стигнах до извода, че е директорката на училището, г-жа Анастасия Касноф. Не се налагаше да поглеждам в брошурата, за да си припомня името й. Подобно име се запомня лесно.

Русокосата жена беше най-именитият директор на „Хеката“. Майка ми й подаде ръка:

— Аз съм Грейс Мерсер, а това е София.

— Соу-фи-йаа — повтори г-жа Касноф със специфичния си южняшки акцент и превърна относително нормалното ми име в нещо екзотично и апетитно от менюто в китайски ресторант.

— Казват ми Софи — казах аз набързо с надеждата да не си остана завинаги Соу-фи-йаа.

— Струва ми се, че не сте от тук, права ли съм? — попита г-жа Касноф, докато вървяхме към училището.

— Да — отвърна майка ми влачейки куфара помежду ни. — Майка ми е от Тенеси, но Джорджия е един от малкото щати, в които не сме живели. Местихме се няколко пъти в последно време.

Няколко пъти не е много точно казано. Деветнайсет щата за шестнайсетте ми години никак не е малко. Най-дълго се задържахме в Индиана, когато бях на осем. Там останахме цели четири години. Най-кратко останахме в Монтана. Беше преди три години. Останахме там само две седмици.

— Разбирам. А с какво се занимавате, г-жо Мерсер?

— Госпожица съм — каза майка ми машинално и малко по-високо, отколкото беше необходимо. После прехапа долната си устна и намести въображаем кичур коса зад ухото си. — Учителка съм. Преподавам религии. Най-вече митология и фолклор.

Аз се влачех след тях, докато не стигнах стълбището пред входа.

Вътре беше блажено прохладно, явно бяха направили някакво климатично заклинание. Освен това миришеше като в старите къщи — онази специфична миризма на полирани мебели, старо дърво и остаряла хартия, като в библиотеките.

Запитах се дали съединените къщи ще изглеждат по същия начин отвътре, както отвън, но целите стени бяха облепени в едни и същи червеникави тапети, от които не се разбираше каква точно е стената.

В огромното фоайе имаше махагонова вита стълба, която се издигаше до третия етаж, без да се подпира никъде. Зад него имаше огромен изрисуван прозорец, който се простираше чак до втория етаж. Силното слънце грееше през него и изпълваше фоайето с различни по форма осветени фигури.

— Впечатляващо, нали? — усмихна се г-жа Касноф — Картината изобразява произхода на магическите същества.

На стъклото беше изрисуван смръщен ангел, застанал пред златни порти. В едната си ръка държеше черен меч. С другата сочеше към трите фигури пред портите с изражение, което намекваше, че трябва да се разкарат оттам на секундата. Така де, по ангелски.

Трите фигури също бяха ангели. Изглеждаха като бездомници. Първият ангел от дясната страна беше жена с дълга червеникава коса, която беше закрила лицето си с ръце. На врата си имаше златна верижка, направена от малки фигурки, хванати за ръце.

Ангелът от лявата страна носеше корона от листа и се оглеждаше през рамо. А този в средата беше най-висок от тримата и беше вдигнал високо глава.

— Това е… това изобразява нещо — казах най-накрая.

— Знаеш ли историята, Софи? — попита ме г-жа Касноф.

Щом поклатих глава, тя се усмихна и посочи към ангела пред портата.

— След голямата война между Бог и Луцифер, тези ангели отказали да вземат страна, били прогонени от Рая. Една групичка — тя посочи към високия ангел в средата — избрала да се скрие под хълмове и в гъсти гори. Те се превърнали във феи. Друга група избрала да живее сред животните и се превърнала в зооморфи. Трета група избрала да се смеси с хората и така се появили вещиците и магьосниците.

— О! — възкликна майка ми и аз се обърнах към нея с усмивка:

— Пожелавам ти успех, като тръгнеш да обясняваш на бог, че си пляскала едно от божествените му създания.

— Софи! — разсмя се тя.

— Е, какво сега, истина е. Надявам се да ти хареса на горещо в казаните, мамо, само това имам да ти кажа.

Тя отново се разсмя — не можех да кажа дали това беше искрено, или не.

Г-жа Касноф се намръщи, преди да продължи разказа си.

— Учениците в „Хеката“ идват на възраст между дванайсет и седемнайсет години. Щом веднъж е попаднал тук, един ученик не може да напусне училището, преди да е навършил осемнайсет.

— Значи някои остават тук, да кажем, шест месеца, а други — цели шест години? — попитах аз.

— Точно така. Повечето от учениците ни идват тук веднага, щом получат магическите си сили. Но винаги има изключения, като теб например.

— Браво на мен — промърморих аз.

— Как са разпределени класовете? — попита майка ми, като ме стрелна с поглед.

Класовете са по модел на тези в Прентис, Мейфеър и Герваудан. — И двете с мама кимнахме, все едно разбирахме за какво говори. Предполагам, че не сме успели да я заблудим, защото продължи. — Предизвикателството сигурно е голямо, но аз нямам никакво съмнение, че Софи ще се справи много добре. — Никога не съм чувала окуражаване, което да звучи повече като заплаха. — Стаите на момичетата са на третия етаж. Момчетата са на втория. Занятията се провеждат на първия, както и в останалите сгради.

— А учениците разделени ли са… някак? — попита майка ми.

Г-жа Касноф се усмихна, но не можах да пропусна, че усмивката й е стегната като кока на главата й.

— Според способностите им ли? Не, разбира се. Един от основните принципи на „Хеката“ е да научим децата да се социализират успешно с всяка от магическите раси.

Г-жа Касноф ни поведе към края на фоайето. Имаше три огромни прозореца, а зад тях се виждаше дворът, където хората вече се събираха по каменните пейки под дърветата. Казвам хора, но това всъщност бяха такива като мен. Но по нищо не им личеше, изглеждаха съвсем нормално. Е, с изключение на феите.

Видях как едно момиче се засмя и предложи гланц за устни на друго и в този момент нещо в гърдите ме стегна.

Усетих студена хватка да стиска ръката ми и подскочих, за да видя как зад мен се носи бледа жена в синя рокля.

— А, да — започна г-жа Касноф с усмивка. — Това е Изабел Фортъней, една от духовете тук. Сигурна съм, че си чувала за тях. „Хеката“ приютява много духове, разбира се на магически създания. Те са напълно безопасни. Нямат тела и не са в състояние да те докоснат. Най-много да те поизплашат, но нищо повече.

— Чудесно — казах аз, докато гледах как Изабел изчезва зад стената.

С периферното си зрение мярнах движение в другия край на фоайето и веднага се обърнах, за да видя още един призрак, който стоеше точно до стълбите. Беше момиче на моята възраст и носеше светлозелена жилетка и рокля на цветя. За разлика от Изабела, която изобщо не ме забеляза, това момиче гледаше право към мен. Обърнах се да попитам г-жа Касноф коя е, но в този момент тя беше много заинтригувана от някой, който влезе във фоайето.

— Госпожице Талбът! — извика тя. Бях впечатлена как гласът й стигна такова далечно разстояние, без ни най-малко да звучи като викане.

Дребно момиче, не повече от метър и петдесет, се доближи до г-жа Касноф. Кожата й беше почти снежнобяла, както и косата й, с изключение на една розова линия, минаваща през бретона й. Имаше големи очила с черни рамки и се усмихваше през тях, но според мен само заради г-жа Касноф. Очите й всъщност изглеждаха уморени.

— Това е Дженифър Талбът. Тя ще бъде твоя съквартирантка тази година. Дженифър, това е Соу-фи-йаа.

— Можеш да ми казваш Софи — изстрелях аз едновременно с Дженифър, която ми се представи като Джена.

Г-жа Касноф ни отправи още една стегната усмивка, сякаш имаше винт на устата.

— Невероятно. Не знам какво им става на децата в днешно време, госпожице Мерсер. Даваме им толкова хубави имена, а те се възползват от първата възможност да ги съкратят. Между другото, Софи, госпожица Талбът е почти нова като теб. Присъедини се към нас едва миналата година.

Майка ми се усмихна сияйно и стисна ръката на Джена.

— Радвам се да се запознаем. И ти ли си… ъ-ъ вещица, като Софи?

— Не, госпожо. Вампир съм.

Усетих как майка ми настръхна и знаех, че Джена също го е усетила. Въпреки, че ми беше неловко заради нея, аз също се чувствах малко объркана. Вещиците, зооморфите и феите са едно. Вампирите са просто чудовища. Това, че са чувствителни Деца на Нощта, са пълни глупости.

— Е, добре — започна майка ми с усилие да запази самообладание. — Аз… аз не знаех, че вампирите също учат в „Хеката“.

— Това е една нова програма, по която започнахме работа — обясни г-жа Касноф и протегна ръка, за да погали Джена по косата.

Джена гледаше любезно, но аз усещах напрежението й.

— Всяка година — започна отново г-жа Касноф, — нашето училище взема по един вампир и му дава възможност да учи заедно с нашите възпитаници с надеждата, че ще успеем да променим тези нещастници.

Хвърлих поглед към Джена, защото… нещастници? Майко мила.

— За съжаление госпожица Талбът е единственият вампир, който имаме в училището си за момента. Макар че един от инструкторите ни също е вампир.

Джена отново се усмихна със специфичната си невесела усмивка и настъпи неловко мълчание.

— Миличка, защо не… — мама се загледа безпомощно в новата ми съквартирантка.

— Джена.

— Да, да, точно така. Защо не вземеш Джена да ти покаже стаята ви? Има някои неща, за които искам да поговоря с г-жа Касноф и после ще се кача да си вземем довиждане. Става ли?

Погледнах към Джена, която все още се усмихваше, но сега като че ли очите й минаваха през нас.

Метнах чантата си на рамо и посегнах да взема куфара си, но Джена ме изпревари.

— Наистина няма нужда да ми помагаш — започнах аз, но тя просто махна с ръка.

— Няма проблем. Едно от предимствата да си кръвопиещ звяр е, че имаш свръхестествена сила.

Не знаех какво да отговоря на това, така че просто възкликнах:

— О!

Тя държеше едната дръжка, така че аз хванах другата.

— Няма шанс да сложат асансьор нали? — казах почти на шега.

— Не-е, това би било прекалено лесно — изсумтя Джена.

— А защо просто не се използва някаква магия за пренасяне на багаж?

— Г-жа Касноф е много стриктен привърженик на идеята, че не трябва да се употребява магия като извинение за мързела ни. Освен това, да се влачат тежки куфари по стълбището изгражда характера.

— Да, точно така — казах аз, докато пъхтяхме покрай площадката на втория етаж.

— Е, какво мислиш за нея? — попита Джена.

— За г-жа Касноф ли?

— Да.

— Кокът й е много впечатляващ.

Самодоволната усмивка на Джена ми подсказа, че съм на прав път.

— Като се заговорихме за прически — реших да рискувам аз, — как се сдоби с тази черта?

Джена докосна със свободната си ръка бретона си.

— О, тук не обръщат голямо внимание на вампирите. Предполагам, че щом не им се пречкам особено, мога да ходя с какъвто цвят коса си искам.

Когато стигнахме платформата на третия етаж, тя ме погледна изпитателно.

— Мога и на теб да ти направя такава линия. Е, не розова, тя си е моята. Но например виолетова.

— Ъ-ъ… може би.

Спряхме пред стая номер 312. Джена пусна куфара и извади ключовете. Ключодържателят й беше жълт и на него пишеше името й с ярко розови букви.

— Ето! — Тя отключи вратата и я отвори. — Добре дошла в Зоната на здрача.