Хекс Хол

Пета глава

Смехът може би не е най-уместната реакция, когато ти съобщят, че някой е бил убит. Но аз точно това направих. Разсмях се.

— Джена? Джена Талбът ли я убила? И как точно, може би я задушила с розов брокат.

— Смешно ли ти се струва? — попита Анна леко намръщена.

Частън и Елодия ме гледаха по начин, от който веднага ми стана ясно, че членството ми в техния клуб е под въпрос.

— Ами да… Искам да кажа… — започнах бързо да замазвам положението, преди от ушите на Елодия да е излязъл пушек. — Не заради това че някой е умрял, това е ужасно. Но… знаете, смърт…

— Да, знаем. Ъх — натърти Елодия и завъртя очи.

— Идеята, че Джена може да убие някого, е просто… смешна — завърших аз най-после нескопосаното си изречение.

И отново тройно споглеждане помежду им. Невероятно. Дали го репетират пред огледалото?

— Тя е вампир — натърти Частън. — Сещаш ли се за някаква друга възможност Холи да свърши с две дупки във врата?

И трите ме бяха обградили, сякаш бяхме на съвещание. Следобедното слънце беше изчезнало зад тежките облаци и стаята изглеждаше притъмняла и тясна. Чуха се гръмотевици и усетих металическата миризма, която винаги предшества бурите.

— Направихме сборище, когато Холи се появи тук преди две години — започна да разказва Анна. — Ние четирите бяхме единствените тъмни вещици тук, а за истински силно сборище са нужни четирима. Така че логично станахме приятелки. Но когато Джена Талбът се появи в началото на миналата година, се падна за съквартирантка на Холи.

— И изведнъж се оказа, че тя не иска да се движи повече с нас — намеси се Частън. — Започна да прекарва цялото си време с Джена и напълно ни загърби. Поискахме й обяснение, но единственото обяснение беше, че Джена е била по-забавна от нас.

Тя ме погледна така, сякаш казваше, че е абсолютно невъзможно някой да е по-забавен от тях трите.

— А после в един мартенски ден видях Холи да плаче в библиотеката — намеси се Елодия. — Каза ми само, че е свързано с Джена, но не искаше да сподели нищо повече.

— Само два дни по-късно Холи беше намерена мъртва — каза Частън с мрачен глас.

Стори ми се, че всеки момент ще проехти гръм, както би следвало след съобщение като това. Но единствения звук, който се чуваше, бе от дъжда.

— Открили са я в банята на горния етаж — продължи Елодия и гласът й звучеше досущ като шепот. — Била е във ваната, с две дупки от зъби точно на врата й. Тялото й било почти напълно обезкървено.

Сега вече стомахът ми слезе в петите и чувах как сърцето пулсира в ушите ми. Нищо чудно, че Джена реагира така, когато споменах съквартирантката й.

— Това е ужасно.

— Да, точно така — добави Частън.

— Но…

— Какво „но“? — Елодия присви очи.

— Ако всички са толкова сигурни, че е била Джена, защо тя все още е тук? Не би ли трябвало Съветът да я прогони или нещо подобно?

— Пратиха един човек — започна Частън и сложи кичур коса зад ухото си. — Но той каза, че раните на Холи не можело да са от зъби. Били прекалено… чисти.

Преглътнах тежки.

— Чисти?

— Вампирите се хранели доста по-грубо — отвърна Анна.

Опитах да запазя максимално самообладание, докато казах:

— Е, щом съвета са казали, че не е била Джена, значи сигурно не е била тя. Те едва ли биха допуснали някой бесен вампир да ходи в едно училище с децата на магическите същества.

Единствено Елодия ме погледна в очите.

— От Съвета грешат — заяви тя категорично. — Холи живееше с вампир и беше убита, като цялата кръв в тялото й е била източена през две дупки на врата. Какво друго може да се е случило?

Частън и Анна изобщо не поглеждаха към мен. Тук определено ставаше нещо странно. Не разбирах защо тези момичета бяха толкова решени да ме убедят, че Джена е убийца. Не се хващах. А и последното нещо, от което имах нужда още от първия си ден, е да бъда въвлечена в някакви разправии между вампири и вещици.

— Вижте, все още не съм си разопаковала багажа… — започнах аз, но Анна реши да смени тактиката.

— Забрави вампирката за малко, Софи. Послушай ни. — Гласът й беше мек като памук. — Наистина имаме нужда от четвърта вещица за нашето сборище.

— Така е. А и можем да те научим на толкова много неща за тъмното вещерство. Нищо лично, но ми се струва, че ще имаш нужда от помощ.

— Аз, ъ-ъ, ще си помисля, става ли?

Обърнах се и се опитах да си тръгна, но вратата се хлопна на сантиметри от лицето ми. В стаята като че ли задуха силен вятър и снимките на стената се разклатиха. Обърнах се пак към момичетата — и трите ми се усмихваха, а косите им се развяваха във въздуха, сякаш бяха под вода.

Лампата примигна и изгасна. Забелязах следи от сребриста светлина по кожите им. Дори очите им блещукаха. Започнаха да се издигат във въздуха и обувките им се отлепиха от мекия килим. Сега не изглеждаха като супер модели или кралици, а като вещици, при това много опасни.

Въпреки че ми мина през ума да падна на колене и да вдигна ръце над главата си, се запитах дали и аз съм способна на това, което те правеха. Дали ако не си бях губила времето със скапани магийки като тези на Фелисия, бих могла да изглеждам като тях, да карам кожата си да свети със сребриста светлина, а очите ми — с пламък? Почувствах могъщата им сила, сякаш бях затворена в една стая с торнадо, което всеки момент ще ме отвее през прозорците и ще ме запрати директно в езерото. Енергията беше толкова силна, че пръсна стъклата на три от фотографиите на стената.

Едно малко стъкълце се заби в ръката ми, но не ме заболя особено.

Изведнъж, също така внезапно, както се беше появил, вятърът утихна. Трите момичета пред мен вече не изглеждаха като древни богини. Бяха си пак нормални момичета, макар и зашеметяващо красиви.

— Видя ли? — каза Анна. — Това можем да го правим и докато сме само три. Представи си колко силни ще бъдем, ако станем четири.

Погледнах ги внимателно. Това ли беше стратегията им? Виж ни колко сме страшни! Ела и заедно ще бъдем още по-страшни!

— Леле, — започнах аз. — Това беше… наистина… хм, нещо.

— Е, с нас ли си? — попита Частън.

Двете с Анна ми се усмихнаха, но Елодия гледаше отегчено настрана.

— Можем ли да поговорим пак по-късно?

Усмивките на Анна и Частън изчезнаха.

— Казах ли ви? — промърмори Елодия.

И изведнъж изчезнаха, сякаш никога не са били тук.

Тръшнах се на един от столовете. Гледах дъжда, докато съвсем спря. Точно там ме намери и Джена около час по-късно, тъкмо когато би звънецът за вечеря.

— Софи? — каза тя и надникна в стаята.

— Хей! — опитах се да се усмихна аз.

Явно не се е получило успешно, защото тя веднага повдигна вежди.

— Какво има?

Преди да успея да й отговоря за „вещиците супер модели“, Джена заговори толкова бързо, че почти видях как думите се изстреляха от устата й.

— Виж, извинявай за преди малко. Всичко това никак не беше моя работа.

— Не, не — започнах аз и се изправих на крака. — Джена, проблемът не е в теб, всичко е наред.

На лицето й се изписа облекчение. После се загледа надолу. Всичко стана толкова бързо, стори ми се, че видях как очите й потъмняха за секунда. Проследих погледа й и видях мястото, където парчето стъкло се беше забило в ръката ми.

Ох. Бях го забравила. Беше по-дълбоко, отколкото очаквах. Забелязах няколко капки кръв на килима.

Хвърлих поглед към Джена, която полагаше видими усилия да не гледа към ръката ми. Неприятна тръпка премина по тялото ми.

— О, това ли — казах аз и покрих раната с ръка. — Разглеждах снимките и някои от тях паднаха. Стъклото се счупи и ме поряза. Много съм непохватна.

Но Джена се обърна към стената и забеляза, че никоя от снимките не е паднала. Просто някои се бяха пръснали.

— Нека да позная — каза тя тихо. — Налетяла си на Троицата.

— На кого? — възкликнах аз в опит да се засмея. — Дори не знам за кого…

— Елодия, Анна и Частън. Това, че не искаш да говориш за тях, означава, че са ти разказали за Холи.

Чудесно. Да не би единствения ми шанс да създам приятелство тук да е обречен на непрекъснат неуспех?

— Джена… — започнах аз, но тя ме прекъсна.

— Казаха ли ти, че съм убила Холи?

Не отвърнах нищо и тя се опита да симулира саркастичен смях, но си пролича, че полага усилие да задържи сълзите си.

— Точно така. Понеже съм чудовище, което не може да се контролира и би изяло… най-добрата си приятелка. — Ъгълчетата на устата й леко потръпнаха. — Те са тези, които са се забъркали с тъмните сили, а излиза, че аз съм чудовището.

— Какво имаш предвид?

Тя ме погледна за секунда, а после пак обърна поглед встрани.

— Не знам — промърмори тя. — Просто си спомням нещо, което Холи беше споменавала. Някакво заклинание, което да им донесе повече сила или нещо такова.

Спомних си сцената с трите момичета и как очите им светеха като огън. Каквито и заклинания да са пробвали, явно са били успешни.

Джена започна да подсмърча. Съчувствах й, но не можех да забравя онзи поглед в очите й, когато видя забитото в ръката ми стъкло. Беше… глад.

Отпратих тази мисъл и се доближих до нея.

— Майната им на тези трите.

Има моменти, в които само подобни думи вършат работа и сега беше един такъв момент. Очите на Джена се разшириха и на лицето й се изписа облекчение.

— Точно така, и аз ще им тегля една — съгласи се тя и двете избухнахме в смях.

Стигнахме до залата за вечеря. Погледнах Джена, която в момента ми обясняваше колко як бил ореховият пай. Замислих се колко много са се объркали трите момичета. Нямаше начин Джена да е убила някого.

Смеех се на остроумните й описания на пая, но усещах леко потрепване в основата на гръбнака си при спомена за погледа й, докато гледаше капките кръв.