Четиринадесета глава

След кратката ни среща, г-жа Касноф ме освободи от часове до края на деня, за да мога, както тя се изрази, да поразсъждавам над нещата, които току-що съм научила. Въпреки това не се задълбочих особено в разсъжденията. Качих се директно на третия етаж при телефоните, които бяха на разположение на учениците. Те бяха покрити с прахоляк, понеже основната част от учениците тук не се нуждаеха от телефони, за да се свържат с близките си. Вампирите могат да използват телепатия. Не че Джена изобщо разговаряше с родителите си. Зооморфите имат способността да осъществяват някаква подобна мисловна връзка. Феите пък използват вятъра или някое летящо насекомо и изпращат по него съобщенията си. Точно тази сутрин срещнах Навзикая, която мърмореше нещо на едно водно конче.

Вещиците също разполагаха с голям набор от заклинания, за да разговарят на далечни разстояния. Но аз не бях запозната с тях в детайли. А дори и да бях, чрез тях можеше да се свържеш само с други вещици. А понеже майка ми беше човек, то можех да използвам само човешкото средство за комуникация.

Вдигнах телефона, въпреки гадното чувство от прахоляка, който полепна по изпотената ми ръка.

Само след секунда майка ми се обади в слушалката.

— Татко е председател на Съвета — започнах аз, преди тя още да е казала „ало“.

Чух как въздъхна.

— О, Софи, смятах да ти го кажа.

— Но не го направи — отвърнах аз гневно и с изненада усетих как гърлото ми се свива.

— Софи…

— Нищо не ми каза! — Усетих парене в очите си и гласът ми стана по-плътен. — Не ми каза кой е баща ми, не ми каза, че може би съм най-могъщата вещица, нали разбираш въобще най-могъщата. Не ми каза, че татко е този, който… който ме е изпратил тук.

— Той нямаше избор — каза тя и гласът й прозвуча някак уморено. — Ако на дъщеря му беше спестено наказание, как ще изглежда това пред цялото магическо общество?

Потърках бузата с опакото на ръката си.

— Е, аз определено много се вълнувам това да не изглежда лошо пред магическото общество.

— Миличка, нека да се обадя на татко ти и ще обсъдим това…

— Защо не ми каза, че има хора, които искат да ме убият?

Майка ми ахна.

— Кой ти каза това? — възкликна тя и сега звучеше по-ядосана дори от самата мен.

— Г-жа Касноф. Точно след като хвърли бомбата за моите магически способности. Каза, че една от причините татко да ме прати тук е, за да съм в безопасност.

— Не можеш да го виниш. Хората от Окото на Бога убиха Луси без колебание, а баща ти няколко пъти е преживявал опити за покушения срещу себе си. През първите петнайсет години от живота ти, баща ти можеше да пази в тайна твоето съществуване. Но сега… Беше само въпрос на време, преди да ти открият, а в света на хората ще бъдеш напълно беззащитна.

— Ами… ами онези ирландци?

Г-жа Касноф беше отклонила поглед от мен, когато я попитах за тях, и само каза, че за момента не са заплаха. Бях наясно, че лъже, но заради шока от всички новини накуп не можех да я разпитам подробно.

— Вярно ли е? Татко ме е довел тук, за да съм в безопасност?

— Искам веднага да говоря с г-жа Касноф! — извика майка ми, без да отговаря на въпроса. В гласа й имаше много гняв, но също и страх.

— Е, вярно ли е? — попитах аз отново. След като тя пак не отговори, се наложи да изкрещя. — Вярно ли е?

Някъде зад мен се отвори врата и видях Тейлър да наднича от стаята си. Като ме видя, тя просто поклати глава и се прибра обратно.

— Софи… — започна майка ми. — Виж сега… ще си поговорим за това, когато се прибереш за ваканцията. Става ли? Не е нещо, което бих искала да обсъждам по телефона.

— Значи е вярно! — възкликнах аз през сълзи.

Тя мълча толкова дълго, че се зачудих дали не е прекъснала връзката. После въздъхна дълбоко.

— Нека да поговорим за това по-късно.

Хлопнах слушалката.

Смъкнах се надолу по стената и подпрях глава на коленете си. Останах известно време така, като дишах бавно, за да спра напиращите сълзи. Донякъде чувствах ужасна вина, че от мен се очаква да бъда най-яката вещица или нещо такова.

Но не бях. Щях да съм повече от щастлива да оставя светещата кожа и развяващата се коса на Елодия и останалите, да отворя малък магазин за чай, където да продавам и книги на езотерична тематика. Би било много забавно. Ще се развявам с виолетова туника…

Изведнъж вдигнах глава, защото нещо прекъсна мисловния ми поток. Побиха ме тръпки и настръхнах. Огледах се и видях момичето от езерото. Сега беше много близо и ми направи впечатление, че е на моята възраст. Беше намръщена, а зелената й роба се развяваше така, сякаш я духаше силен вятър. Преди да успея да я попитам коя е, тя се завъртя и изчезна. Стъпките й не издаваха никакъв звук.

Цялата треперех. Сигурно е странно да посещаваш училище за чудовища, а да се страхуваш от духове, но цялата тази работа вече ставаше странна. Виждах това момиче за трети път и винаги ме наблюдаваше. Защо?

Бавно се изправих и тръгнах по коридора. Забавих крачка, защото се притесних, че може да е зад ъгъла и да ме дебне.

И какво би направила, Софи? — запитах се аз. — Ще ме стресне, ще мине през мен? Та тя е дух за Бога!

Въпреки това притаих дъх, като наближих края на коридора. И налетях на нещо доста плътно.

Опитах се да изкрещя, но прозвуча повече като хриптене.

Две ръце ме хванаха, за да не падна.

— Опа — засмя се Джена.

— О, здравей — казах аз с облекчение.

— Добре ли си? — тя ме изгледа внимателно.

— Да кажем, че имах много дълъг ден.

— Представям си, чух какво се е случило при Ванди.

Изохках. Покрай семейните тайни, убийства и духове, съвсем забравих за най-непосредствената опасност.

— Вината беше моя. Не трябваше да се доверявам на Елодия.

— Да. Не трябваше. Вярно ли е, че си наказана да работиш в мазето до края на срока?

— Да. А какво представлява това всъщност?

— Отвратително е — каза тя равнодушно. — Всички изостанали магически артефакти от складовете на Съвета са събрани тук и се търкалят в мазета. Който има наказание за работа в мазето, се опитва да сортира и каталогизира всички тези боклуци.

— Опитва се?

— Е, те са си боклуци, но са магически боклуци, така че се разместват сами. Подреждането им е безсмислено, защото те не стоят по местата си.

— Страхотно.

— Бъди внимателна, Софи. Пиявицата, изглежда, е огладняла — чух глас зад себе си.

Погледнах зад рамото на Джена и видях Частън да стои в края на коридора. До сега не я бях виждала без Елодия и Анна и това до някъде ме изненада.

Тя ни се изсмя подигравателно, но изглеждаше по-скоро като копие на Елодия, отколкото като собственото й изражение.

— Млъкни Частън — извиках аз раздразнено.

— „Какво е вещица — част от вечерното меню?“ — изсмя се тя противно и се вмъкна в стаята си.

Джена изглеждаше неестествено пребледняла. Може само така да ми се е сторило, но за част от секунда очите й проблеснаха в червено.

— Пиявицата — промърмори тя. — Това беше ново.

— Хей — започнах аз и я хванах за рамото. — Не им се оставяй. Особено на тази. Просто не го заслужава.

Джена кимна.

— Права си — отвърна тя, но все още гледаше към вратата на Частън. — Е, идваш ли за следващия час?

Поклатих глава.

— Касноф ме освободи до края на деня.

За щастие тя не попита защо.

— Е, тогава ще се видим на вечеря.

Поколебах се дали да не се прибера в стаята си, за да почета, или да си легна, но вместо това слязох в библиотеката. Както и останалата част от къщата, мебелировката тук също вече не ми изглеждаше толкова захабена и безвкусна.

Хвърлих бърз поглед по лавиците и веднага намерих каквото ми трябваше. Книгата беше черна и с цепнатини по задната страна. Нямаше заглавие, но на корицата беше изобразено голямо златно око.

Седнах на един стол и кръстосах крака, след което отворих книгата приблизително по средата. Имаше няколко снимки, повечето репродукции на картини, както и няколко снимки на стар, полуразрушен замък в Италия, който се предполага да е главната квартира на Окото. Разгърнах още няколко страници и попаднах на снимката, която бях видяла в енциклопедията на майка ми. Беше точно толкова ужасяваща, колкото си я спомнях. Вещицата по гръб, очите й — изпълнени с ужас, а над нея се беше надвесил тъмнокос мъж със сребърен нож в ръка. На сърцето му беше татуирано златното око.

Откъснах поглед от картината и зачетох текста под нея.

Сформирана през 1129 г., организацията започва съществуването си във Франция като клон на рицарите тамплиери. Натоварени с каузата да отърват света от демоните, скоро те се преселват в Италия, където се сдобиват с официалното си име L’Occhio di Dio — Окото на Бога. Бързо се прочуват с жестоките си действия срещу всички видове магически същества. След известно време от свещени рицари се превръщат в нещо по-близко до терористична организация. Окото на Бога е елитна групировка от професионални убийци, чиято единствена цел е тотално унищожение на магическия свят.

— Просто прекрасно — промърморих аз.

Разгърнах още няколко страници. Явно по-голямата част от книгата беше историческа справка за лидерите на групировката и по-известните им жертви. Прегледах списъка с имената, но не срещнах Алис Бароу в него. Може би г-жа Касноф не е била права и всъщност Алис не е кой знае колко важна личност.

Канех се да върна книгата обратно на рафта, когато черно-бяла илюстрация хвана окото ми и директно ме побиха тръпки. На нея беше изобразена вещица, с глава, отпусната на една страна, и празни очи. Зад нея имаше двама мъже в черно, които се взираха в тялото й. Ризите им бяха достатъчно разкопчани, за да се видят татуировките на гърдите им. Единият държеше острие, а другият — съд с черна течност. Зачетох се в описанието на илюстрацията.

Въпреки че изтръгването на сърцето е най-честата практика, прилагана от членовете на Окото, те са известни и с други жестокости, като източване на кръвта. Дали това е правено с цел да бъдат въвлечени и вампири, засега не е известно.

Потръпнах, като погледнах отново празния поглед на вещицата. Нямаше никакви дупки във врата й, като тези, които са намерили на Холи, но мъжете по някакъв начин източваха кръвта й.

Но това беше невъзможно. Ние бяхме на остров и тук имаше повече защитни заклинания, отколкото можех да преброя. Със сигурност няма начин член на Окото да се е промъкнал незабелязано.

Разгърнах отново книгата, за да намеря информация за способностите им да преодоляват защитни заклинания, но всичко, което прочетох, е, че те не използват магия, а единствено физическа сила.

Занесох книгата в стаята си и я показах на Джена. Помислих си, че ще се заинтересува, но тя само погледна бегло илюстрацията и се върна в леглото си.

— Окото не убива по този начин — каза тя, преди да загаси лампата. — Те никога не са потайни. Точно обратното, искат всички да научат, че са го извършили те.

— От къде знаеш?

Тя просто си лежеше без нищо да каже и аз реших, че няма да ми отговори. Но изведнъж я чух да прошепва в мрака:

— Знам, защото съм ги виждала.

Загрузка...