Хекс Хол

Двадесета и шеста глава

Слава Богу, Анна беше жива. Бяха я намерили просната на пода в коридора, точно пред стаята й. Елодия каза, че я помолила да й донесе чай от кухнята. Понеже много се забавила, Елодия се притеснила и излязла да я търси. Още като излязла, я намерила по лице пред вратата, в локва от собствената си кръв. Точно като Холи и Частън, Анна имала две дупки на врата си, но китките й не били порязани.

Кал е стигнал до нея навреме и когато е пристигнала г-жа Касноф, я намерила вече в ръцете му.

Точно както и Частън, тя също не можеше да каже кой го е направил.

Джена се беше върнала в стаята и сякаш нямаше никаква представа за случилото се с Анна.

А е била съвсем наблизо.

Някъде към полунощ г-жа Касноф дойде в стаята ни и я извика. Повече не се върнаха.

Стоях будна в леглото си, все още с роклята. За щастие с Алис се бяхме разбрали да не се срещаме тази нощ, така че нямаше защо да се притеснявам от приспиващото й заклинание.

Някъде към три най-после съм заспала. Прекарах нощта, като се прехвърлях от един кошмар в друг. Видях Джена, устата й беше цялата в кръв, а Анна беше в краката й. Видях Арчър и Елодия да танцуват, само че Елодия беше пребледняла, с посинели устни и изцъклени очи, защото роклята й се стягаше около нея като змия. А най-странната от всички беше сцената с Алис на гробището, вкопчена в металната ограда, а зад нея трима мъже със сребърни ножове.

Събудих се, когато първите слънчеви лъчи се плъзнаха по пода на стаята.

Чувствах се объркана, устата ми беше пресъхнала и изтръпнала. Чуваше се звук от биене на звънец. В началото си помислих, че просто главата ми бучи. После осъзнах, че това е звънецът, който обикновено бие за начало и край на часовете. Защо биеше толкова рано сутрин?

Споменът за изминалата вечер внезапно нахлу в ума ми. Погледнах към леглото на Джена и видях, че е празно.

Скочих и отидох да надникна през вратата. Няколко момичета вече бяха облечени и бързаха към стълбището. Разпознах Навзикая и я попитах какво става.

— Събрание — отвърна тя. — По-добре се обличай.

Затворих вратата и се съблякох.

Подобрих всичките си рекорди по бързо приготвяне и реших да оставя косата си с прическата от снощи. Сега беше доста по-разпусната, а и половината се беше измъкнала от кока, но прецених, че на никой няма да му направи впечатление.

Събрахме се в балната зала, която този път беше придобила обичайния си вид с разнородните маси. Седнах на една от тях в ъгъла и забелязах на тавана самотна светеща сфера, която сякаш не можеше да намери изход от залата и се блъскаше в ъглите.

Всички учители се бяха подредили на подиума отпред, с изключение на Байрон. Г-жа Касноф изглеждаше уморена и състарена. Направи ми впечатление, че косата й не беше стегната на обичайния кок, а хваната на опашка.

Арчър и Елодия стояха малко по-напред от мен. Тя беше бледа и по бузите й се стичаха сълзи. Арчър я беше прегърнал с една ръка и шепнеше нещо на ухото й.

Наведох очи, а ръцете ми се стиснаха в юмруци.

След случките с Анна и Джена просто бях забравила за Арчър, но сега преживяването от снощи изплува в съзнанието ми и се блъсна в сърцето ми.

За щастие г-жа Касноф призова всички да запазят тишина и трябваше да отклоня поглед от Арчър.

— Ученици — започна тя. — Както вече знаете, снощи имаше още едно нападение. Г-ца Гилрой ще се оправи, но понеже това е трети такъв случай за по-малко от година, ние трябва да вземем някои по-драстични мерки за сигурност. Сигурна съм, че вече сте забелязали отсъствието на Лорд Байрон, както и на г-ца Талбът. Докато Съветът не открие причината за тези нападения, вампирите няма да бъдат допускани в „Хеката“.

Залата избухна в аплодисменти, а сърцето ми се сви. Замислих се за Джена — колко беше щастлива снощи в розовата си рокля, и няколко сълзи се стекоха по бузите ми. Къде ли са я отвели?

Г-жа Касноф каза още няколко неща, свързани с нашата предпазливост, но аз не я слушах. Вярно е, че Джена се беше върнала в стаята, когато се е случило нападението, но аз съм я виждала как изглежда, когато е пила кръв. Почти замаяна, сякаш е взела дрога. Снощи, докато г-жа Касноф дойде да я отведе, изглеждаше просто уплашена.

Не бях разбрала, че събранието е приключило, докато няколко души не ме настъпиха, опитвайки се да станат от местата си.

— Софи, Елодия, изчакайте за момент — каза г-жа Касноф.

Обърнах се и видях, че Елодия изглеждаше също толкова объркана, колкото и аз.

— Искам да дойдете с мен до кабинета ми — обясни тя.

Арчър стисна ръката на Елодия окуражително и си тръгна. Погледите ни се срещнаха, когато се разминахме.

Той ми се усмихна и аз се опитах да се усмихна в отговор. Каквото и да се е случило между мен и Арчър снощи, то е било само мимолетно и е много по-лесно просто да се престорим, че не е станало. Той определено още беше с Елодия и не можех да го виня. Тя не само беше убийствено красива, но и след всичко, което й се случи, само мерзавец би могъл да я изостави.

С Елодия тръгнахме към кабинета на г-жа Касноф, а раменете ни се допираха до стените на тесния коридор.

— Наистина съжалявам — започнах аз, но Елодия ме стрелна с леден поглед.

— За какво? Че милата ти приятелка едва не уби още една от приятелките ми? Или че ти самата едва не уби мен снощи със собствена ми рокля?

Бях прекалено уморена, за да дам шанс на уменията си да лъжа.

— Магията не трябваше да те нарани. Трябваше просто да промени цвета на роклята ти.

Елодия не каза нищо и забелязах, че ме гледа преценяващо.

— Това е много силна магия — каза тя. — И макар да не ми харесва идеята да бъда удушена от дрехата си, ще ми бъде интересно да я науча.

— Ще ти я кажа, ако ми кажеш ти как успя да омагьосаш манекена ми.

Преди Елодия да успее да отговори, г-жа Касноф ни покани в кабинета си.

— Заповядайте, дами.

Седнахме на едни малки столчета, а г-жа Касноф се настани зад бюрото си.

— Сигурна съм, че и двете знаете защо ви поканих — каза тя с въздишка.

Ако ставаше дума за някой друг, бих казала, че се е пльоснала на стола си, но г-жа Касноф беше прекалено официална, за да се пльосне. При нея беше по-скоро като грациозно стоварване.

— Направило ли ви е впечатление, че всички тези атаки са насочени само към членове на вашето сборище момичета?

— О, но аз не съм член на тяхното сборище — възразих аз.

Сега беше ред на г-жа Касноф да гледа озадачено. Тя хвърли въпросителен поглед към Елодия, която изглеждаше засрамена.

— Присъединили сте София без нейно знание? — попита г-жа Касноф.

— Какво? — извиках аз. — Как изобщо е възможно това?

Елодия въздъхна.

— Виж, нямахме друг избор — започна тя, все още свела поглед надолу.

Беше странно да гледам Елодия толкова смирена. Обикновено би завъртяла очи ядосано и би казала нещо остро и грубо.

Но сега изглеждаше потънала в искрено разкаяние.

— Нуждаехме се от нея — каза тя с умоляващ тон. — Тя нямаше да се присъедини към нас доброволно, така че направихме ритуала без нея.

— А какво използвахте вместо кръвта й?

— Промъкнах се в нейната стая и взех няколко косъма от четката й, но не сме си и помисляли, че наистина ще се получи. Когато хвърлихме космите в огъня, се появи само малко пушек. Не би трябвало да стане така.

— О, Боже! — извиках аз. — Просто не бива да правите такива неща! Не мога да повярвам колко зле се почувствах самата аз, като сложих онази костица в роклята ти!

Г-жа Касноф погледна отново към мен.

— Какво си направила? — попита тя с леден тон.

Тук Елодия видя своя шанс.

— Точно така! Тя е тази, която почти не ме уби снощи, слагайки омагьосана кост в роклята ми.

— Само защото ти омагьоса моята рокля преди това — изкрещях в отговор.

— Само защото ти се опитваше да откраднеш приятеля ми.

Това беше достатъчно за г-жа Касноф.

— Момичета! — извика тя, тропайки по бюрото си. — Времето да се карате за рокли и момчета приключи. Две от посестримите ви са сериозно пострадали, а една е мъртва.

— Но… нали вече всичко е наред? — каза Елодия тихо. — Вие отпратихте вампирите.

Г-жа Касноф потърка челото си с ръка.

— Не можем да сме сигурни, че Джена или Байрон са отговорни за нападенията. И двамата се кълнат в невинността си, а и снощи никой от тях не показа признаци да е пил кръв.

Замислих се за картинката в онзи учебник, на която членовете на Окото източваха кръв, а Алис ми каза, че те ме виждат, дори тук.

— Г-жо Касноф, — рискувах аз. — Мислите ли… мислите ли, че е възможно членове на Окото да са се промъкнали в училището?

— Как изобщо ти хрумна? — попита Елодия, но г-жа Касноф вдигна ръка.

— Видях нещо подобно в една книга. Те убиваха вещица с източване на кръвта й. Тя имаше същите такива дупки на врата, каквито имаха Холи, Четън и Анна. Зачудих се дали е възможно…

— Аз също съм виждала тези илюстрации, София — прекъсна ме г-жа Касноф. — Но няма никакъв начин за членовете на Окото да проникнат в Замъка. Има твърде много предпазни заклинания. А дори да успеят да ги прескочат, какво биха направили? Ще се крият на този малък остров с месеци, опитвайки се да проникнат в училището? — Тя поклати глава. — Не звучи много логично.

— Освен ако не са били вече в училището — казах аз.

— Какво имаш предвид? — попита тя и повдигна вежда. — Като учител? Или ученик? Невъзможно е.

— Но…

— София, знам, че не искаш да повярваш, че Джена може да е отговорна за това. Никой от нас не иска. Но се опасявам, че на този етап това е най-логичното обяснение. Джена беше изпратена до главната квартира на Съвета, където ще има възможност да се защити. Но ти трябва да приемеш, че тя може би е виновна.

Сърцето ми се сви при мисълта за Джена, уплашена и самотна, на път за Лондон, където може би ще бъде убита. Може би дори от собствения ми баща.

— Съжалявам — каза г-жа Касноф, като се протегна през бюрото си и хвана ръката ми. — Съжалявам и за двете ви. Но може би това ще ви даде възможност за момент да пренебрегнете различията си поне временно. В крайна сметка вие сте единствените членове на сборището си. — Тя се усмихна към мен. — Независимо дали това ти харесва, или не. За днес ще ви дам свободен ден от учебни часове. Докато не получим официално становище по случая от Съвета, искам да се наглеждате една друга. Разбрахте ли ме?

И двете смънкахме в отговор и излязохме от кабинета.

Прекарах остатъка от деня в стаята си. Без Джена се чувствах самотна и не можех да не се разплача, когато погледнах към плюшеното й лъвче, което бяхме кръстили Брам на майтап. Всичките й книги бяха тук. Не й бяха позволили да вземе нищо със себе си.

Останах в стаята си и не слязох за вечеря. Късно по някое време чух тропане по вратата и Арчър ме повика.

— Софи, тук ли си?

Не отвърнах нищо и след известно време чух как си тръгва.

Лежах будна в леглото си до полунощ, когато меката зеленикава светлина от магията на Алис светна през прозореца.

Отметнах завивката и скочих на крака, горяща от нетърпение да се махна от тази къща, да се понеса в небето и да разкажа на Алис за всичко, което се случи.

Дори не се стараех да съм тиха по стълбите, докато бързах към входната врата. Тъкмо хващах дръжката, когато чух глас.

— Стой!

Сърцето ми веднага скочи в гърлото, обърнах се и видях Елодия в основата на стълбището със скръстени ръце и самодоволна усмивка.