Хекс Хол

Двадесета и пета глава

Опитах се да се завъртя, но е малко трудно, когато си затиснат от тълпа и носиш голяма рокля.

Единственото, което постигнах, беше, че сръгах Джена с лакът без да искам, но в крайна сметка успях да се завъртя и да видя Арчър.

И двамата в един глас възкликнахме:

— Охо!

Изведнъж се изчервих. О, Боже! Току-що погледнах Арчър и възкликнах „Охо!“.

Но… я чакай малко. Не направи ли и той абсолютно същото?

Останахме така известно време, вгледани един в друг. Той определено заслужаваше възклицанието ми. Това беше момчето, което може да изглежда добре дори в училищна униформа. А начинът, по който изглеждаше в официално облекло, беше направо престъпен. Явно ме беше излъгал за розовата папионка. Не само, че не беше розова, а въобще нямаше папионка. Целият му тоалет беше черен. Но най-хубавото в цялата история не бе начинът, по който изглеждаше, а начинът, по който гледаше мен.

Преборих се с желанието си да наместя дълбокото си деколте и просто се усмихнах.

— Благодаря. Аз просто… я скалъпих набързо.

Той кимна, но все още беше впечатлен, а аз можех единствено да се хиля самодоволно насреща му.

Изведнъж си спомних какво ми беше прошепнал.

— Какво искаше да кажеш с това, че съм аз?

Той поклати глава, сякаш се опитваше да си спомни.

— А, вярно. Елодия.

Сърцето ми заби лудо и усетих как пребледнявам.

— Видях те в гръб и казах, че сигурно си ти. Елодия твърдеше, че няма начин да си ти.

— О! — възкликнах аз и едва тогава забелязах Елодия зад него. Тя ме гледаше втренчено, а аз изненада забелязах, че роклята й изглеждаше перфектно.

Костицата щяла да знае какво да направи. Дрън-дрън. Но въпреки това изпитах облекчение. Ядът ми си беше отишъл в момента, в който сътворих убийствената си рокля. Помислих си, че това е много по-голямо отмъщение, отколкото да повреждам нейната.

— Как въобще успя да направиш това? — попита ме Елодия.

Тя се стараеше да звучи любезно, но очите й светеха от гняв.

Просто се усмихнах и вдигнах рамене.

— Много странно. Всъщност се оказа, че манекенът ми е бил омагьосан.

Очите й се разшириха, но после отмести поглед.

— Странно — смънка тя.

— Да, така е. За щастие успях да неутрализирам заклинанието и… тадам…

Направих един пирует и бях възнаградена от намръщеното изражение на Елодия.

— Не мислиш ли, че е малко… крещящо? — попита тя.

Преди да я срежа с отговора си, Арчър се обърна към нея.

— О, хайде, Ел. Тя изглежда прекрасно и ти го знаеш.

Това беше. Повече не можех да сдържам глуповатата си усмивка. Арчър ми намигна и двамата с Елодия ни подминаха и влязоха в залата.

Обърнах се към Джена, която се засмя и завъртя очи.

И двете се смеехме с глас, когато влязохме в балната зала. Не знам какво съм очаквала да видя, но бях много впечатлена. Нямаше никакви хартиени гирлянди или балони. Вместо това залата светеше с малки сфери, подобни на тази, с която Алис осветяваше пътя ни през гората през нощта. Всяка сфера стоеше върху виолетово цвете, което плуваше във въздуха, сякаш носено от нежен ветрец. Свещниците не бяха запалени, но кристалите им бяха оцветени във виолетово по случай празника. Огледалата бяха открити. Помислих си, че това може да е неприятно за Джена, но когато се огледахме, а се показа само моето отражение, тя просто каза:

— Виж, в Огледалния свят нямаш партньорка за бала.

После и двете избухнахме в смях.

Подът също беше пребоядисан за случая и сега беше черен.

— Това е… невероятно.

— Така е — съгласи се Джена и стисна ръката ми. — Много ти благодаря, че ме убеди да дойда.

Известно време останахме така, гледайки как другите танцуват. Спомних си бала, на който бях с Райън, където всички танцуваха, сякаш са излезли от клип на рап песен. Тук беше толкова различно, че просто нямаше накъде. Всички танцуваха валс, което леко ме притесни. Никой не ме беше предупредил, че уроците по бални танци са препоръчителни при влизане в „Хеката“. Феите се бяха скупчили в единия край на залата, където танцуваха някакви сложни танци, подобни на тези от английския кралски двор през Ренесанса.

Забелязах Арчър и Елодия, изглеждаха много красиви заедно. Арчър беше висок и елегантен, а Елодия беше като богиня. Косата й блещукаше, а роклята й се носеше плавно от движението на танца.

После се загледах в лицата им и ми направи впечатление, че се караха. Арчър се мръщеше и гледаше някъде над главата й, а Елодия нареждаше нещо ядосано. Каквото и да беше казала, Арчър отстъпи няколко крачи назад и вдигна ръце пред себе си. Елодия се обърна към г-жа Касноф и двете напуснаха залата, а Анна и Арчър тръгнаха след тях.

Арчър се върна след около двайсетина минути, изглеждаше объркан и ядосан. Насочих се към него и буквално усещах очите на Джена, залепени за гърба ми.

— Какво беше всичко това? — го попитах аз.

Той все още гледаше към вратата.

— Не знам. Всичко беше наред и изведнъж Елодия започна да повтаря, че роклята й стяга, сякаш е започнала да се свива от само себе си. В един момент й стана трудно да диша. Г-жа Касноф смята, че роклята е била омагьосана.

За щастие той все още гледаше към вратата и не забеляза как подскочих.

Костицата сама ще знае какво да направи.

Дали Алис е знаела какво ще стане, или аз нещо съм объркала? Може на магията в нея да й е изтекъл срокът, защото не я използвах веднага, а чак след седмица.

Или тя е знаела и нарочно е искала да нарани Елодия?

Но защо Алис би искала такова нещо? Ясно, че не я харесва особено, но това е малко прекалено. Не, сигурно аз съм объркала нещо, както направих и с любовната магия на Кевин.

— Хей, какво има? — попита Арчър.

— Ни… нищо, добре съм — усмихнах се аз. — Просто… толкова е странно всичко това с Елодия.

— Да — съгласи се той и погледна пак към вратата.

— Ядосана ли ти е? — рискувах да попитам аз.

Той прокара ръка през косата си и въздъхна.

— Предполагам. Каза, че трябва да съм доволен, защото сега ще мога да прекарам вечерта с тази, с която наистина съм искал. — Той ме погледна настойчиво в очите. — Предполагам, е имала предвид теб.

Имаше доста хора около нас, но изведнъж се почувствах така, все едно сме сами в целия свят. И, заклевам се, сякаш нещо се раздвижи между нас. Пламна някаква искра, която до преди малко не съществуваше.

Той отново погледна към вратата, а после ми се усмихна.

— Искаш ли да танцуваме?

— Може — отвърнах аз с възможно най-спокойния си тон, но сърцето ми биеше така силно, че се опасявах да не стане очевидно как подскача в гърдите ми. И без това по-голяма част от тях беше на показ с тази рокля.

Той ме заведе на дансинга, сложи ръка на кръста ми, а с другата хвана моята. Бях уплашена до смърт, че може да настъпя роклята си или Арчър, но за щастие танцът течеше гладко.

— Как се научи да танцуваш толкова добре? — попитах аз.

— Преди няколко години Касноф реши да ни проведе обучение по официални танци. Присъствието беше задължително — усмихна се той.

— Бих се възползвала да взема няколко урока.

— Не, много добре се справяш. Просто се води по мен.

Никога не съм получавала по-добри указания.

Нямаше оркестър или уредба, просто музика, която се носеше покрай нас. Бях подпряла ръката си на рамото му и така се носехме из залата. Стигнахме близо до мястото, където оставих Джена. Огледах се за нея, но не я видях. Запитах се дали не се е прибрала в стаята и се почувствах малко виновна. Но тогава Арчър ме хвана по-здраво през кръста и Джена напълно изчезна от мислите ми.

Забелязах, че ме гледа с изражение, което не бях виждала досега на лицето му. Е, поне не е било насочено към мен.

— Елодия беше права — прошепна той.

— За кое? — попитах аз и не можах да позная гласа си. Беше нисък и задъхан.

— За това, че искам да прекарам вечерта с теб.

Почувствах се така, сякаш в мен избухна заря. От широката усмивка, която се изписа на лицето ми, направо ме заболя устата и за пръв път не се притеснявах, че той ще ме види.

Вече не го харесвах. От този момент нататък бях влюбена в него.

Той наклони глава към мен и сърцето ми почти спря.

— Софи…

Но преди да успее да довърши, залата беше пронизана от писък.

Музиката внезапно спря. Почти всички се обърнаха към вратата и видяха Елодия да тича към залата, зелената й копринена роба се развяваше около бледите й крака, а на лицето й беше изписан ужас.

— Анна! — изкрещя тя. — Всичко се случва отново! Аз… О, Боже, мисля, че е мъртва.