Хекс Хол

Седемнадесета глава

Влязох в стаята си и заварих Джена, клекнала до прозореца с глава, подпряна на коленете.

— Джена?

Тя не ме погледна.

— Всичко това се случва отново. Точно както с Холи. — Тя си пое дълбоко дъх и продължи. — Когато видях да носят Частън… беше съвсем същото. Дупките във врата й, резките по китките… всичко. Единствената разлика беше в цвета на кожата. Частън беше бяла, а Холи… почти сива… когато я… изнесоха от… — Тя не успя да продължи.

Седнах на леглото си близо до нея и сложих ръка на рамото й.

— Хей, ти не си виновна.

Тя ме погледна, а очите й бяха изпълнени с гняв.

— Да, но всички си го мислят. Всички до един ме смятат за някакво кръвосмучещо чудовище. — Тя се изправи. — Сякаш съм искала да стана такава — промърмори тя тихо и започна да хвърля дрехите от гардероба си на леглото. — Сякаш съм искала да идвам в това скапано училище.

— Джен! — започнах аз, но тя ме прекъсна.

— Мразя да съм тук! — изрева тя. — Мразя да ходя на тъпи уроци като „История на вещиците от деветнайсети век“. Боже, хиляди пъти предпочитам алгебрата или нещо подобно. Искам да ям нормален обяд. Да ходя на работа след училище и накрая да имам абитуриентски бал.

С хлипане тя седна на леглото си и когато всичкият й гняв се изпари, прошепна:

— Не искам да съм вампир.

После избухна в сълзи и зарови лицето си в тениската, която държеше.

Огледах се и за пръв път всичко розово наоколо не ми изглеждаше весело и приятно, а просто тъжно. Изглеждаше така, сякаш Джена е положила усилия, за да запази живота си такъв, какъвто е бил преди. Понякога е много по-добре да не казваш нищо и сега ми се струваше, че беше един от тези моменти. Седнах до нея и я погалих по косата, както направи майка ми в деня, когато разбрах, че ще ме изпратят тук.

След известно време Джена се успокои и се облегна на възглавницата си.

— Тя беше толкова мила с мен — започна да разказва тя. — Аманда.

Не беше нужно да питам коя е Аманда. Беше ми ясно, че ми разказва как е станала вампир.

— Това беше най-същественото. Не толкова, че беше красива, умна и забавна. И тези неща са важни, но отношението й към мен беше това, което ме грабна. Никой преди не ми е обръщал толкова внимание. Когато ми каза каква е и че иска да бъде с мен вечно, аз просто не повярвах. Не го вярвах, докато не усетих зъбите й върху кожата си.

Тя замълча за кратко и в стаята настъпи пълна тишина. Чуваше се единствено шумоленето от листата на дъбовете навън, разклатени от вечерния бриз.

— Когато се извърши Промяната, беше… невероятно. Почувствах се пълна и… и просто добре, разбираш ли?

Сякаш животът ми се превърна в сън. Тези две нощи с нея бяха най-голямото щастие в живота ми. И после я убиха.

— Кой?

Погледите ни се срещнаха. Отражението ми в очите й изглеждаше доста бледо.

— Окото на Бога — отвърна тя и моментално ме побиха тръпки. — Бяха двама. Промъкнаха се в хотела, където се криехме, и я пронизаха с кол, докато спеше. Тя се събуди и започна… започна да крещи и се наложи и двамата да я държат здраво. Аз побягнах и в продължение на три дни се крих в градини и шубраци. В един момент вече не издържах от глад и откраднах малко храна от някакъв магазин. В момента, в който сложих кексчето в устата си, имах чувството, че ще умра. Сдъвках го най-много два пъти, преди да го изплюя. После… — тя затвори очи и си пое дълбоко въздух. — После шефът на магазина ме намери на паркинга. Видя опаковката и започна да крещи, че ще извика полиция. И тогава…

Тя не можа да продължи и заби поглед в земята. Сложих ръка на рамото й, за да я утеша и за да й покажа, че не ме притеснява какво е направила. Но не можех да я погледна в очите.

— След… след това се почувствах по-добре. Взех автобус и заминах за града на Аманда, където се срещнах с родителите й. Те също бяха вампири. Баща й е бил ухапан преди много години и е превърнал и тях във вампири. Те се свързаха със Съвета и ето така попаднах тук.

След известно време тя вдигна поглед към мен.

— Не трябваше да става така. Не искам да бъда такава без Аманда. Исках да съм вампир само за да бъдем завинаги заедно. Тя ми обеща. — Очите й се напълниха със сълзи.

— Този път ще ме изхвърлят.

— Защо?

Тя ме погледна невярващо.

— Хей, не виждаш ли какво става? Ще ми препишат случката с Частън. Холи беше едно на ръка, но две момичета в рамките на шест месеца… — Тя поклати глава. — Някой ще трябва да опере пешкира за това и мога да се обзаложа, че ще съм аз.

— Но защо? — повторих отново.

Джена беше единствения ученик в „Хеката“, когото смятах за приятел. Е, може да се каже, че и с Арчър сме сравнително близки, но все още оставаше онази неприятна вероятност да съм влюбена в него и това го изваждаше от списъка с приятелите. Ако Джена си тръгне, ще бъда оставена на произвола на Елодия и Анна.

И дума да не става.

— Не може да си сигурна, че ще те изключат. Частън сигурно ще си спомни какво се е случило. Просто почакай и поговори с г-жа Касноф, става ли? Може би до утре всички вече ще са се по успокоили.

Тя се изсмя иронично, с което ми показа точно какво мисли за подобен развой на нещата. След известно време се изправи и започна да прибира дрехите си обратно в гардероба. Аз станах да й помогна.

— Е как мина наказанието в мазето?

— Много… подземно.

— А как върви безнадеждното ти влюбване в Арчър Крис?

— Все така влюбено и все така безнадеждно.

Тя кимна докато слагаше на закачалка ризите от униформата си.

— Радвам се да го чуя.

За известно време настъпи пълна тишина.

— Какво имаше предвид с това, че Елодия и останалите се опитвали да възкресят демон?

— Така ми каза Холи — отвърна тя и затвори гардероба… — Г-жа Касноф толкова силно им е набила в главите основния мотив, че „L’Occhio di Dio ще ни избие всички“, че те се паникьосали. Решили, че ако възкресят демон, той ще им даде толкова голяма мощ, че ще са в безопасност.

— И направили ли са го?

— Нямам представа — поклати глава тя.

Светлините примигаха и потънахме в пълен мрак. Чуха се няколко писъка и после гласът на г-жа Касноф, която каза:

— Изгасянето на светлините е задължително, моля всички да си лягат.

— Как да не обичаш това място — въздъхна Джена.

Добрахме се до леглата си, като се блъскахме в мебелите и изричахме някоя и друга ругатня.

Аз се тръшнах върху моето със стенание. Изобщо не бях осъзнала колко съм уморена, докато не почувствах хладната възглавница под главата си. Почти бях заспала, когато чух Джена да прошепва:

— Благодаря ти.

— За какво?

— Че си ми приятелка.

— О! Това е най-тъпото нещо, което някой ми е казвал.

Тя се изсмя грубо и секунда по-късно една от многото й възглавници се приземи върху лицето ми.

— Опитах се да бъда мила — оправда се тя, но аз долавях смеха в гласа й.

— Е, тогава спри. Харесва ми приятелите ми да са гадни и зли.

— Добре — отвърна тя и след няколко минути и двете бяхме заспали.

Събудих се от писъците на Джена и от миризма на изгоряло. Изправих се. Слънчевата светлина се процеждаше през прозореца и осветяваше леглото на Джена. Отне ми известно време да осъзная, че оттам идва миризмата на изгоряло.

От леглото на Джена. От Джена.

Тя отчаяно се опитваше да стане, но се беше оплела в чаршафите си и паниката я правеше непохватна.

Веднага станах и метнах завивката си върху нея, за да я скрия от светлината. Докато я завивах, пред погледа ми попадна едната й ръка. Кожата вместо бяла, беше огненочервена и на мехурчета.

Без колебание хванах Джена и я натиках в гардероба, а после по най-бързия начин взех чаршафите й и ги сложих в процепа на прозореца, за да не влиза светлина.

Джена плачеше, но поне не пискаше от болка вече.

— Какво стана? — извиках през вратата.

— Кръвният ми камък, който ме пази от светлината — изхлипа тя, — няма го!

Изтичах до леглото и надникнах отдолу. Казах си, че може просто да е паднал. Може верижката да се е скъсала или се е закачила на възглавницата.

Искаше ми се да е едно от тези неща.

Махнах всичко от леглото, проверих дори под матрака и в дървената му скара, но камъка го нямаше.

Изведнъж в мен се надигна гняв.

— Почакай ме тук — извиках на Джена.

— Все едно мога да забягна на някъде — отвърна тя, а аз излязох с решителна крачка.

В коридора имаше няколко момичета. Разпознах една — Лора Харис от класа ми по Магическа еволюция. Очите й се разшириха щом ме видя.

Спрях пред вратата на Елодия и почуках. Тя отвори и аз нахълтах.

— Къде е?

— Къде е кое?

Забелязах, че има сенки под очите.

— Кръвният камък на Джена. Знам, че си го взела, така че кажи къде е.

Очите на Елодия проблеснаха.

— Изобщо не съм пипала глупавия й кръвен камък. Но и да бях, щеше да е напълно справедливо, предвид какво направи снощи на Частън.

— Не е направила нищо на Частън, а ти можеше да я убиеш — изкрещях аз.

— Ако тя не е нападнала Частън, тогава кой е бил? — попита Елодия, повишавайки глас.

Фини нишки светлина проблясваха по кожата й, а косата й пукаше леко, като наелектризирана. Усещах магическата си сила да трепти като втори пулс.

— Може би демонът, който сте се опитали да възкресите? — отвърнах аз остро.

Елодия направи гримаса на отвращение.

— Както вече казах снощи, ако бяхме направили подобно нещо, г-жа Касноф щеше да научи. Всички щяха да научат.

— Какво става?

В стаята влезе Анна, косата й беше мокра и държеше хавлиена кърпа в ръка.

— Софи смята, че сме взели скапания кръвен камък на вампирката — обясни Елодия.

— Какво? Това е нелепо — възкликна Анна, но гласът й издаде, че се преструва.

Затворих очи и се концентрирах върху магията. После си представих ясно камъка на Джена и казах ясно:

— Кръвен камък!

Елодия завъртя очи, но в този момент се чу писклив звук и едно от чекмеджетата в шкафа на Анна се отвори. Кръвният камък изскочи от него и проблесна леко, след което се приземи в ръката ми.

За миг на лицето на Елодия се изписа изненада, но бързо изчезна.

— Е, получи това, за което дойде, а сега си тръгвай.

Анна беше забила поглед в земята. Искаше ми се да кажа нещо язвително, което да я накара да се срамува от това, което е направила, но в крайна сметка прецених, че не си заслужава.

Когато се върнах в стаята си, риданията на Джена бяха намалели до обикновено подсмърчане. Открехнах лекичко вратата на гардероба и й подадох камъка. Щом го сложи на врата си, тя излезе от гардероба и седна на леглото си, придържайки изгорената си ръка. Седнах до нея.

— Трябва да идеш да те прегледат.

Тя кимна. Очите й все още бяха червени и влажни.

— Елодия и Анна ли бяха?

— Да. Всъщност само Анна. Според мен Елодия не знаеше, но не мисля, че би се възпротивила.

Джена въздъхна отчаяно. Аз протегнах ръка и я погалих по косата.

— Трябва да разкажеш за това на г-жа Касноф.

— Не — отвърна тя. — Няма начин.

— Джена, можеха да те убият — настоях аз.

Тя се изправи и дръпна одеялото към себе си.

— Това само ще влоши нещата. Ще напомни на всички колко различни са вампирите от вас. Че мястото ми не е тук.

— Джена — започнах аз.

— Казах стига, Софи! — изстреля тя и ми обърна гръб.

— Но ти си пострадала…

Тогава тя се обърна към мен, очите й бяха кърваво червени, а на лицето й беше изписан неконтролируем гняв. Кучешките й зъби бяха неестествено удължени и тя ме стисна за раменете. В нея нямаше нищо от момичето, което познавах.

Само чудовище.

Извиках от ужас и болка и тя рязко ме пусна. Коленете ми поддадоха и се строполих на пода.

— О, Боже мой, Софи, толкова съжалявам! Добре ли си? Понякога като съм под стрес… — по бузите й се стичаха сълзи. — Никога не бих те наранила — оправдаваше се тя.

Не бях сигурна дали мога да кажа нещо, затова просто кимнах.

— Момичета, всичко наред ли е?

Джена се обърна и погледна през рамо. Г-жа Касноф стоеше на вратата ни с проницаемо изражение.

— Да, всичко е наред — казах аз и се изправих. — Просто се подхлъзнах, а Джена, ъ-ъ… ми помагаше да се изправя.

— Разбирам — отвърна г-жа Касноф. Тя ни огледа внимателно, а после продължи. — Джена, ако нямаш нищо против, искам да поговорим за малко.

— Разбира се — отвърна Джена с глас, който беше всичко друго, но не и уверен.

Изчаках ги да излязат, след което седнах на леглото на Джена. Раменете ме боляха от хватката й.

Седях така разтривайки раменете си, а миризмата от изгорената плът на Джена изпълваше ноздрите ми.

И се замислих.