Хекс Хол

Десета глава

Отне ми седмица и половина да стана легендарна според дефиницията на Джена. Първата седмица мина леко. В едно отношение уроците бяха невероятно елементарни. Явно бяха просто повод учителите ни да се намират на приказка. Дори Лорд Байрон, чийто предмет чаках с голям интерес, също имаше за цел да ни накара да заспим от скука. Когато не възхваляваше своето собствено величие, седеше намусен зад катедрата и ни караше да пазим тишина. Все пак на няколко пъти ни остави да се поразходим до езерото, за да се „слеем с природата“. Тези часове бяха по-забавни.

Надявах се уроците да са посветени на заклинания, но според Джена тези неща се учели само в истинските магически училища. Това били страхотни места, на които могъщите магьосници пращали децата си. А предвид, че „Хеката“ е изправително училище, на нас ни се налага да учим за гоненията на вещици през Средновековието и други подобни тъпотии.

Хубавото беше, че поне с Джена имахме почти едни и същи предмети.

— Така е, понеже нямат някакви специални часове за вампири — обясни ми тя. — Миналата година просто ми дадоха същата програма като на Холи. Предположих, че и тази година мислят да направят същото.

Единственият предмет, който аз имах, а Джена не, беше Самоотбрана. Имахме го през седмица, така че вече беше минала една седмица от пристигането ми, когато за пръв път се наложи да карам този предмет.

— Защо е веднъж на две седмици? Караме всички други предмети всеки ден.

Започнах да обличам противната си униформа от светло сини памучни панталони и твърде тясна и неудобна блуза с емблемата на училището, избродирана на гърдите.

— Защото — отвърна Джена, — ако караш самоотбрана всеки ден, ще свършиш в болницата.

След това обяснение не се чувствах особено уверена, когато тръгнах по стълбите към гимнастическия салон.

Той се намираше на половин километър от основната сграда и докато стигна дотам, вече бях обляна в пот. Не бях глупава. Знаех, че в Джорджия е горещо, а и съм живяла вече на горещи места. Но в Аризона или Тексас липсва този тип жега, която като че ли изсмуква всичките ти жизнени сили.

— Софи!

Обърнах се и видях Частън, Анна и Елодия. Приближаваха се към мен и изглеждаха умопомрачително в спортните си униформи. Гадост.

Но когато се приближиха, забеляза, че те също се потят, от което се почувствах малко по-добре. С тях се засичахме няколко пъти в часовете, но след случката със сборището не ми говореха. Зачудих се какво ги е накарало сега да променят нещата.

— Хей — започнах аз с безгрижен тон. — Идвате да ме предупредите за опасността да срещна смъртта в ръцете на няколко пухкави зайчета? Или да изстреляте няколко светкавици към мен?

Частън се засмя и за моя огромна изненада хвана нежно ръката ми.

— Виж, Софи. Доста си поговорихме и наистина се чувстваме зле заради онази нощ. Е, голяма работа, че не искаш да се присъединиш към сборището.

— Да — добави Анна и застана от другата ми страна. — Малко преиграхме тогава.

— Мислиш ли? — попитах аз.

— Да, искаме да се извиним — добави Елодия и застана пред мен. Прииска ми се да иде и да се тресне в някое дърво. — Говорих с Арчър и той каза, че си готина.

— Наистина ли? — възкликнах аз, преди да мога да се спра.

Браво, Софи, върхът си. Нямам думи!

— Да, освен това ми каза, че ти не знаеш нищо за магическото общество. Всъщност каза, че направо било трогателно.

Опитах да се усмихна, но беше малко трудно, защото стомахът ми се бунтуваше.

— Да, и за това се замислихме дали не сме те ядосали прекалено много.

— Може да се каже.

Физкултурният салон вече се виждаше. Беше голяма сграда от дърво, с големи прозорци, в които утринното слънце се отразяваше ярко. За разлика от всичко друго тук, салонът изглеждаше приветливо. Големи групи се тълпяха към него и от далече приличаха на боровинки.

— Така че се извиняваме — довърши Анна.

Зачудих се дали репетират това типично говорене на три гласа. Представих си ги седнали в кръг в стаята си, как решат косите си и казват: Добре, значи аз ще кажа, че се чувстваме зле, а ти ще допълниш, че твоят готин приятел я сята за трогателна.

— Е, можем ли да започнем отначало? — попита Частън. — Приятелки ли сме?

И трите се усмихнаха обнадеждаващо насреща ми. Дори Елодия. Още тогава трябваше да ми стане ясно, че това е просто няма да завърши добре, но им се усмихнах глупаво в отговор и потвърдих.

— Да, приятелки сме.

— Чудесно! — Частън и Анна изквичаха едновременно. Елодия някак си го промърмори и развали хармонията.

— Добре тогава — започна Частън и тъкмо стигнахме до салона. — А сега като твои приятелки, решихме да ти дадем предимство преди часа по Самоотбрана.

— Преподавателката, Ванди, е просто ужасяваща — започна Елодия.

— Да, дамата с панделката.

И трите завъртяха очи едновременно. Започнах да се чудя дали не се занимават със синхронно плуване в свободното си време.

— Да — добави Анна. — С тази ужасна панделка…

— Джен… ъм, чух, че някои наричат прическата й „портативният портал към ада“.

И трите се засмяха.

— Ще й се — изсумтя Анна.

— Ванди е била много добра тъмна вещица — започна Елодия. — Работила е за Съвета. Но започнала да се мисли за нещо прекалено. Работела за Съвета, а се опитвала да намести нещата така, че да управлява „Хеката“ и… но това е дълга история. Всичко завършило с това, че била изпратена в Лондон за Очистване.

— И част от наказанието й било — продължи Анна шепнешком — да се върне в „Хеката“, но вече не като директорка, а просто като обикновена учителка. Налагало се да бъде пример за останалите. Затова е такава кучка.

— И без съмнение ще се захване с теб, защото си нова — каза Частън.

— Но имай предвид, че е много суетна — обясни ми Елодия. — Ако закъсаш, направи й комплимент за татуировките.

— Татуировки? — попитах аз.

От близо салонът изглеждаше по-голям, отколкото си го представях. Бил е бивш парник, пригоден за спортен салон. Какво по дяволите, са отглеждали тук? Секвои?

— Има много красиви виолетови татуировки по целите ръце. Някакви магически символи, като руни — продължи Елодия. — Тя наистина много се гордее с тях. Кажи й, че ги харесваш, и ще спечелиш благоразположението й окончателно.

Влязохме през входната врата, а Частън все още ме държеше за ръка. Залата беше огромна и вътре имаше поне петдесет души. Този предмет не беше разделен по възрасти и забелязах група от много изплашени дванайсетгодишни. За щастие поне тук не беше особено горещо. Подухваше хладен ветрец и реших, че явно са направили същото онова заклинание за хлад.

В много отношения изглеждаше като типичен гимназиален физкултурен салон. Дървени врати, сини постелки за гимнастика, тежести. Но не можех да не забележа, че някои неща определено не бяха нормални.

Като например няколко метални окови по стените. И бесилка в реален ръст, сложена в дъното на залата.

Елодия се затича да намери Арчър, който се оказа не толкова кльощав, колкото ми изглеждаше. Момчешките униформи бяха същите като момичешките и синята му блуза беше плътно прилепнала по тялото му, много по-мускулесто, отколкото си мислех. Опитах се да не гледам и да потисна ледената тръпка на ревност, която премина през тялото ми, когато той се наведе и целуна Елодия.

Някаква висока червенокоса ми помаха.

— Здрасти, Софи!

Помахах в отговор, но се зачудих коя по дяво… О, да. Червенокоса. Това беше Бет. Харесваше ми много повече, когато не мяташе лиги върху мен. Направи ми знак да ида при нея, но преди да успея да го направя, силен носов глас проехтя над глъчката.

— Е, готови ли сте?

Ванди си проправи път сред тълпата. Беше облечена със същата униформа, с каквато бяхме и ние. Веднага забелязах татуировките. Бяха ярко виолетови и контрастираха на бледата й отпусната кожа.

Тя имаше малки прасешки очички, с които обходи тълпата и дори от такова разстояние можех да прочета силно нетърпение в погледа й. Сякаш се надяваше някой да я предизвика, за да може да го размаже като муха.

Просто ме изпълваше с неподправен ужас.

— Слушайте! — излая тя. — Сигурна съм, че останалите ви учители са ви казали, че техните предмети са по-важни от моя. Но я ми кажете едно нещо. Как История на магическия свят или Класификация на вампирите… или пък Грижи за върколаците, ще ви помагат, когато бъдете нападнати от хора? Или от Бранник? Или, не дай си Боже, от Окото? Мислите ли, че книжките ще ви помагат, когато рицарите на Окото ви погнат?

Предполагам, че не сме изглеждали задоволително впечатление, защото тя се ядоса. Пръстът й направо проби папката пред нея, посочвайки нещо.

— Мерсер! София! — извиква тя.

Изсъсках няколко лоши думи под носа си, но вдигнах ръка.

— Аз съм.

— Ела отпред.

Направих го. Тя ме издърпа силно за ръката.

— Госпожице Мерсер, в списъка ми пише, че сте за първа година тук. Така ли е?

— Да.

— Да, какво?

— Ъ-ъ… да, госпожо.

— Също така пише, че сте направили любовна магия и затова сте изпратена тук. За вас самата ли беше, или просто се опитахте да спечелите приятелството на някой човек?

Сред тълпата се понесе кикот и усетих как се изчервявам. Ужасно е да имаш бледа кожа!

Явно това беше риторичен въпрос, защото Ванди не дочака да отговоря. Тя се наведе и започна да търси нещо в огромна ленена чанта. Когато се изправи, държеше в ръце дървен кол.

— Как мислите да се защитите срещу това, госпожице Мерсер?

— Аз съм вещица — отвърнах и отново чух кикот в тълпата. Зачудих се дали Арчър се хилеше, но след кратък размисъл реших, че не искам да знам.

— Вещица? — повтори Ванди. — И какво от това? Ако огромно парче дърво се забие в сърцето ти, няма да те убие ли?

Тъпо, тъпо, тъпо.

— Предполагам, че ще успее.

Ванди се усмихна и това беше една от най-страховитите усмивки, които съм виждала. Явно аз ще съм мухата за смачкване днес.

Тя огледа тълпата и като откри когото търсеше, присви очи злобно.

— Г-н Крос!

О, боже, помислих си аз отчаяна. Моля те, не, не, не…

Арчър излезе отпред и застана от другата страна на Ванди, като кръстоса ръце пред гърдите си. Светлината, която влизаше през прозореца, осветяваше ярко косата му и сега забелязах, че не е точно черна, а е същият тъмно кафяв цвят като очите му.

Тогава Ванди се обърна към мен и ми връчи дървения кол.

Не съм наясно какви точно колове използват убийците на вампири, но този определено беше много гаден. Беше направен от някакво жълтеникаво дърво, което бодеше кожата ми. Освен това стоеше съвсем сбъркано в хватката ми и аз го оставих просто да виси настрани. Но Ванди ме сграбчи за лакътя и нагласи ръката ми така, сякаш всеки момент се каня да го забия в гърдите на Арчър. Вдигнах поглед към него и забелязах, че той едва се сдържа да не се разсмее. Очите му бяха плувнали в сълзи, а устните му потрепваха.

Заздравих хватката. Може би да го забия в гърдите му не беше чак толкова лоша идея.

— Г-н Крос — каза Ванди, която все още се усмихваше любезно. — Внимателно обезоръжете г-ца Мерсер, като използвате Девето умение.

Изведнъж всякаква подигравка изчезна от лицето му.

— Сигурно се шегувате.

— Вие ли ще го направите, или аз?