Хекс Хол

Тринадесета глава

Кабинетът й беше на първия етаж, точно след чакалнята с високите столове. Забелязах, че са заменени с по-хубави, по-стабилни и с удобни облегалки, а старите мухлясали канапета бяха претапицирани с приятна дамаска в светли тонове.

— От къде се сдобихте с тези нови мебели? — попитах аз.

— Не сме ги сменяли, това е заради магията за възприемане.

— Моля?

— Една от многото идеи на родителите на Джесика Прентис. Обзавеждането на стаята рефлектира върху ума на гледащия. По този начин можем да преценим колко комфортно се чувстваш в училището, като разбираме какво виждаш.

— Значи аз съм си въобразила ужасните мебели?

— В определен смисъл, да.

— А външната страна на сградата? Не че искам да кажа нещо лошо, но все още изглежда доста занемарена.

Г-жа Касноф се засмя тихо.

— Не, заклинанието се отнася само до мебелите в общите помещения на училището, класните стаи и т.н. Все пак Замъкът трябва да запази част от своята мрачна атмосфера, не мислиш ли?

Обърнах се и се загледах отново в канапетата, столовете и завесите и като че ли ги видях да трептят леко като мараня.

Странно.

Очаквах кабинета на г-жа Касноф да е най-големия и просторен в цялата сграда. Сещате се, затрупан със старинни книги, мебели от дъб и френски прозорци.

Вместо това тя ме въведе в малка стаичка без прозорци. Миришеше силно на лавандуловия й парфюм, а усетих и още някакъв силен аромат. В първия момент не го разпознах, но после се досетих, че беше чай. Малък електрически чайник клокочеше върху бюрото. То в никакъв случай не беше дървеният мастодонт, който си представях, а съвсем семпла масичка.

Имаше книги, но те бяха подредени на лавици по три от четирите стени. Опитах се да прочета някои от заглавията, само че или буквите бяха прекалено изтъркани, или ако се четяха, то бяха на езици, които не владеех.

Единственото нещо, което очаквах да изглежда така, беше столът. Не точно стол, повече би му подхождала думата трон. Висок и тежък, тапициран с виолетово кадифе.

Столът от другата страна на бюрото беше доста по-ниска и като се настаних в него, моментално се почувствах около шестгодишна. Може би точно такава е била целта.

— Чай? — попита ме тя, след като се настани удобно на кадифения си трон.

— Разбира се.

Няколко минути минаха в мълчание, докато тя сипваше чай, а после, без да ме пита, добави мляко и захар.

Отпих и с изненада установих, че вкусът е досущ като чая, който мама ми приготвяше в студените зимни дни. Дни, които прекарвахме завити върху канапето, докато четяхме книги или си говорехме. Познатият вкус ми подейства много успокояващо и аз успях да се отпусна.

Явно и тук целта беше същата.

Погледнах с изненада г-жа Касноф.

— От къде знаехте…

Тя просто махна с ръка.

— Аз съм вещица, София.

Намръщих се.

— Т.е. знаете заклинание, което прави чая да има вкус на… чай?

Г-жа Касноф отпи от чашата си и изглеждаше сякаш едва се сдържа да не се разсмее.

— Всъщност е малко по-сложно. — Тя махна към чайника — Отвори го.

Доближих се и го отворих. Беше празен.

— Любимото ти питие е ирландски студен чай, който е приготвяла майка ти. Ако беше лимонада, това щеше да има в чашата ти. Ако пък обичаше най-много горещ шоколад, то това щеше да пиеш сега. Прави го едно заклинание за успокоение, което постигна желания резултат, преди да се включи естествената ти подозрителност.

Брей. Биваше си я. Дори не съм си помисляла да правя магия, предлагаща всякакви варианти.

Не че смятах да й покажа колко съм впечатлена.

— А ако любимата ми напитка беше бира? Дали щях сега да пия от хладна халба?

Тя повдигна рамене елегантно.

— Е, тогава щеше да е патова ситуация.

Тя стана, за да извади една кожена папка от шкафа, и после пак се настани на кадифения си трон.

— Кажи ми, София, какво точно знаеш за семейството си?

Беше се облегнала назад с кръстосани крака и гледаше възможно най-непринудено.

— Не е кой знае колко много — започнах аз предпазливо. — Майка ми е от Тенеси. И двамата й родители са починали в автомобилна катастрофа, когато е била на двайсет…

— Нямах предвид тази страна на семейството ти — прекъсна ме тя. — Какво знаеш за роднините си по бащина линия.

Този път тя дори не се опитваше да прикрие нетърпението си. Почувствах, че сякаш от следващия ми отговор зависи нещо много важно.

— Всичко, което знам, е, че баща ми е магьосник и името му е Джеймс Атертън. Майка ми го е срещнала в Англия. Той е твърдял, че е израснал там, но тя не беше много убедена дали може да му се вярва.

Г-жа Касноф остави чашата си и започна да се рови в кожената папка. Смъкна очилата си малко по-надолу и взе да си мърмори:

— Аха, ето го къде е.

После вдигна поглед към мен.

— София, всичко, което си кажем сега, трябва да остане между тези четири стени. Баща ти ме помоли да споделя с теб това, когато преценя, че му е дошло времето, и аз мисля, че сега е най-подходящият момент.

Кимнах. Все пак какво бих могла да отвърна на такава реплика?

Явно беше достатъчно, защото тя ми подаде една черно-бяла снимка. От нея ме гледаше млада жена. Изглеждаше с няколко години по-голяма от мен и по стила на дрехите й ми се стори, че снимката е правена през 60-те. Беше с тъмна рокля, падаща свободно до под коляното. Косата й беше светла, може би руса или рижа.

Точно зад нея се виждаше входната врата на „Хеката“.

Усмихваше се, но усмивката й изглеждаше изкуствена.

Очите й бяха големи и много светли.

И твърде познати.

Същите такива очи съм виждала на единствената снимка, която имам на баща ми.

— Коя… — гласът ми прозвуча леко пресипнал. — Коя е тя?

Вдигнах поглед към г-жа Касноф и забелязах, че ме гледаше изпитателно.

— Твоята баба, Луси Атертън — отвърна тя, докато си сипваше още една чаша чай.

Баба ми. За момент имах чувството, че не мога да си поема дъх. Само се взирах в лицето на снимката, като се опитвах да открия нещо от себе си в него.

Но не открих нищо. Скулите й бяха високи, а моето лице е обло. Носът й беше прекалено дълъг, за да го оприлича на моя, а устните й — твърде тънки.

Загледах се в лицето й, което въпреки усмивката, изглеждаше тъжно.

— Тук ли е била? — попитах аз.

Г-жа Касноф вдигна очилата си и кимна.

— Луси всъщност израсна в „Хеката“. Доста преди да бъде училище, разбира се. Мисля, че тази снимка е направена малко след раждането на баща ти.

— Вие… познавахте ли я?

Г-жа Касноф поклати глава.

— Опасявам се, че това е било преди да дойда тук. Но по-голямата част от магическото общество я познава. Историята й е уникална.

В продължение на шестнайсет години съм се чудила коя съм и от къде произлизам. И ето го сега отговора точно пред мен.

— С какво?

— Помниш ли разказа ми за произхода на магическото общество, което ви разказах в първия ви ден тук?

Беше преди около две седмици. Естествено, че го помнех. Но реших да си спестя сарказма и отвърнах:

— Да. Ангели, война с Бога и т.н.

— Именно. И така, в твоето семейство магическите способности се появяват през 1939, когато прабаба ти Алис е била шестнайсет годишна.

— Мислех си, че вещиците се раждат такива. Поне това знам от майка ми, само вампирите са били преди това хора.

Г-жа Касноф кимна.

Обикновено случаят е такъв. Въпреки това винаги има хора, които успяват да променят съдбата си. Откриват някоя книга със заклинания или магически формули и се потапят в мистичното. Много малко от тях успяват да оцелеят. Твоята прабаба е била една от малкото.

Не знаех какво да кажа, затова просто отпих продължително от чая си. Той вече беше изстинал, захарта се беше утаила на дъното и от това беше станал твърде сладък.

— Как? — попитах аз най-после.

Г-жа Касноф въздъхна.

— Опасявам се, че никой не знае. Дори и Алис да е разказвала на някого за преживяването си, той не го е записал и е останало забравено. Знам само това, което съм събрала от откъслечни сведения. Забъркала се с една много зла вещица, която се е опитвала да увеличи собствените си сили с помощта на черна магия. Магия, която е забранена за употреба от Съвета още през 17 в. Никой не знае със сигурност как Алис се е забъркала с тази жена и дали изобщо е знаела какво прави. Мисля, че името й беше г-жа Торн. Но станало така, че вместо на самата нея, магията повлияла на Алис.

— Значи тази г-жа Торн е използвала черна магия, така ли?

Г-жа Касноф кимна:

— Да. Това е нещо ужасяващо. Алис е имала голям късмет, че не е била убита в резултат на тази магия. Г-жа Торн обаче не е имала този късмет.

Изведнъж се почувствах така, сякаш преглъщам ледени кубчета. И въпреки че стомахът ми замръзваше, по челото ми избиха капки пот.

— Значи прабаба ми е станала вещица в резултат на черна магия? И то най-ужасната и опасна черна магия, така ли?

Г-жа Касноф кимна отново. Тя не беше откъснала поглед от мен.

— Прабаба ти беше анормален случай, София. Съжалявам, знам, че тази дума звучи доста грубо, но няма как да я заобиколя.

— Как… — започнах аз с прегракнал глас, а после се закашлях, за да прочистя гърлото си. — Какво се е случило после с нея?

— В крайна сметка е била открита от член на Съвета в Лондон. Изпратили са я в санаториум, предназначен за вещици и демони. После с дъщеря й Луси били доведени в „Хеката“.

— Баба ми? — Хвърлих отново бърз поглед към снимката на бюрото.

— Да. Алис е била бременна, когато са я открили. Изчакали са, докато бебето се роди и са довели и двете тук.

Тя си сипа още една чаша чай. Имах чувството, че нямаше желание да ми разказва нищо повече, но се налагаше да попитам.

— Какво се е случило после?

Тя разбърка чая си с концентрация, типична за мозъчните хирурзи по време на операция.

— Алис не приела много добре превръщането си във вещица — отвърна тя без да ме погледне. — След три месеца в „Хеката“ успяла да избяга. Никой не разбрал как, но все пак е била изключително могъща магьосница. А после… — тя замълча, за да отпие от чая си.

— А после? — подканих я аз нетърпеливо.

Най-накрая тя вдигна поглед към мен.

— Била е убита. От Окото на Бога.

— Как са разбрали, че са били точно те?

— Те имат много специфичен почерк — отвърна тя набързо. — Във всеки случай Луси останала тук и членовете на Съвета са я наблюдавали внимателно.

— В какъв смисъл, като научен експеримент ли? — не исках да звуча грубо, но това някак си ме ядоса.

— Магическите сили на Алис са били извън всякакви класации. Тя е била най-могъщата вещица, съществувала някога. Членовете на Съвета са искали да разберат дали тези сила са се предали на дъщеря й, която е била на половина човек.

— И какво са забелязали? Предали ли са се силите?

— Да. А после и на баща ти. — Погледите ни се срещнаха. — А също и на теб.