Хекс Хол

Двадесета и девета глава

В началото отказвах да повярвам на това, което виждах. Тогава Арчър забеляза как съм се вцепенила, отдръпна се и погледна надолу.

Когато отново вдигна очи към мен, беше пребледнял и на лицето му бе изписана паника. Тогава осъзнах, че видението с татуировката е било истинско. Това беше знакът на Окото на Бога. Арчър беше един от тях. Казах си тези думи наум, но като че ли не успях да ги обмисля. Знаех, че съм в опасност, че трябва да извикам или да побягна, или нещо друго, но не можех да помръдна.

— Софи… — каза Арчър.

Сякаш името ми беше нещо като код, който разруши вцепенението ми. Бутнах го с всичка сила. За щастие той изобщо не очакваше, иначе никога нямаше да успея да го съборя. Той се удари в един рафт и цялото му съдържание се разсипа по пода. Някаква жълтеникава течност се разля от един счупен буркан. Аз хукнах да бягам, но Арчър вече се беше окопитил и ме хвана за ръката. Мисля, че още веднъж каза името ми, но не съм сигурна. Извъртях се внезапно и отново успях да го разбалансирам. Той се подхлъзна върху жълтеникавата течност и аз забих лакът в гърдите му с всичка сила. Той се приведе напред, сякаш не му достигаше въздух, и аз използвах момента да забия пета в лицето му.

Умение номер три, ако не се лъжа.

Точно като на тренировките.

Арчър стисна устата си с ръка и алена кръв се запроцежда през пръстите му. Почувствах как нелепата нужда да се изхиля се надига в мен.

Допреди малко целувах тези устни, а сега кървяха заради мен. Той протегна ръка да ме хване, но беше бавен и успях да се измъкна.

Колко пъти сме се били по време на тренировките? Все едно сме се подготвяли за този момент. Помня как Арчър се смееше на неумелите ми опити да блокирам ударите му и се шегуваше, че няма да е никак трудно да ме убие.

Отново се отскубнах от хватката му и хукнах към стълбите. Единственото, за което можех да мисля, беше, че Арчър ме целуна, че той е убил Холи и нападнал Частън и Анна. Не се обръщах назад, но ми се стори, че усетих пръстите му да се домогват до глезена ми. Тичах към вратата, понеже просто бях забравила, че е заключена. О, Боже мой! Беше заключена.

Започнах да блъскам по вратата и да крещя.

— Ванди! Г-жо Касноф! Помощ!

Блъсках с всички сили и в един момент се обърнах, за да погледна Арчър. Той дърпаше крачола на панталона си. Отне ми известно време, за да осъзная, че вади нещо, завързано за крака му.

Нож. Сребърен нож, като този, с който са изтръгнали сърцето на Алис.

Писъкът ми беше немощен и скован от страх, сякаш гледах кошмар.

Но Арчър не се доближи до мен. Затича се към малкия прозорец в дъното на помещението и прониза с ножа древната ключалка.

Чувах гласове от другата страна на вратата, стъпки и дрънкане на ключове.

Когато ключалката щракна, Арчър вече се измъкваше през прозореца. Хвърлих му последен поглед, но не можех да разчета изражението му.

Той изскочи през прозореца точно в момента, когато Ванди отвори вратата, а аз се строполих върху нея.

Стоях на канапето в кабинета на г-жа Касноф с чаша горещ чай в ръце. По миризмата му усещах, че не е само чай, но още не го бях опитала. Не можех да спра да тракам със зъби, за да мога да отпия, въпреки че г-жа Касноф ме наметна с одеяло. Не бях сигурна дали изобщо някога ще спра да треперя.

Тя седна до мен и погали косата ми. Беше странен майчински жест и се почувствах по-скоро неудобно, отколкото спокойна. Ванди стоеше до вратата и току потриваше челото си с ръка. Отдавна никой не беше казвал и дума.

Изведнъж г-жа Касноф ме попита отново:

— Сигурна ли си, че това беше знака на Окото?

Вече не знам за кой път ме питаше, но аз просто кимнах и се опитах да поднеса чашата с чай към устните си.

Тя въздъхна така, сякаш беше на сто години.

— Но как? — възкликна тя за пореден път. — Как е възможно някой от нашите да е член на Окото?

Затворих очи и най-после отпих. Оказах се права, чаят беше подсилен с някакъв алкохол. Заля ме гореща вълна, но не ми помогна да спра да треперя.

Как, замислих се и аз. Как?

Чудих се, дали не се е присъединил към тях, когато е напуснал училището за известно време миналата година. Но това беше логичен въпрос, а умът ми се затрудняваше да разсъждава логично точно сега.

Арчър беше член на Окото! Арчър се опита да ме убие!

Не можех да спра да си повтарям това наум. Запитах се дали не се беше сприятелил с мен нарочно, за да се опита да ме убие.

А защо ли е започнал да ходи с Елодия?

Сложих ръка на сърцето си и г-жа Касноф веднага ме попита дали ме е наранил.

— Не — отвърнах аз.

— Явно си вкарала няколко добри удара — каза Ванди и кимна към дясната ми ръка, която придобиваше виолетови оттенъци и се подуваше в резултат от сблъсъка си с Арчър.

— Да, благодаря за висококачествената подготовка. Много съм ви задължена — казах аз с равен тон.

— Аз просто не разбирам — започна г-жа Касноф. — Трябваше някак да забележим. Трябваше да го усетим. Или поне някой трябваше да е забелязал татуировката.

Поклатих глава.

— Тя беше скрита. Появи се само защото… — заради защитното заклинание, което Алис ни направи. Но аз все още не исках да казвам за нея. — Защото си направих защитно заклинание — излъгах аз. Както винаги, не се справях много добре с лъжите, но те бяха прекалено разтърсени от случилото се, за да забележат. — Когато го докоснах, знакът се появи.

Г-жа Касноф ме изгледа.

— Докоснала си го?

Лицето ми пламна от смущение. Сякаш не беше достатъчно, че момчето, в което бях влюбена, се превърна в убиец, а сега трябва да се червя, задето съм се целувала с него в мазето.

За щастие в този момент пристигна г-н Фъргюсън, учителят на зооморфите. Съблече палтото си и го изтръска от водата, защото навън валеше силен дъжд.

След него пристигнаха една огромна хрътка и планински лъв. Хрътката се превърна в Грегъри Дейдидсън, а лъвът, както и предполагах, в Тейлър. За пръв път откакто Бет й каза кой е баща ми, тя не ме гледаше злобно. Даже бих казала, че сега имаше съжаление в погледа й.

— Няма и следа от него — каза г-н Фъргюсън. — Претърсихме целия остров.

Г-жа Касноф въздъхна:

— Нито една от проследяващите ми магии не дава резултат. Сякаш се е разтворил във въздуха. Трябва спешно да информираме Съвета, че сме имали проникване. Софи, баща ти със сигурност ще иска да чуе подробности, а защитните ни заклинания трябва да бъдат по-сериозни. Също така трябва да съобщим на останалите ученици какво се е случило.

При последните й думи потрепнах и за мой ужас тя зарови лице в дланите си, издавайки звук, подобен на ридание.

— Всичко ще е наред — казах аз.

Тя се сепна и ме погледна. Очите й бяха зачервени от напиращите сълзи.

— Толкова съжалявам, София. Трябваше да те послушам.

Преди няколко часа тези думи биха ме накарали да танцувам от радост. Сега просто се усмихнах тъжно.

— Не се тревожете за това.

Бях доволна, че всичко това оневиняваше Джена и тя може би щеше да се върне, но този лъч щастие беше погребан под купчината болка, тъга и гняв. Исках невинността й да се докаже, но не по такъв начин.

Оставих учителките да организират събранието за утре сутрин и тръгнах към стаята си. Макар да ми липсваше Джена, сега имах огромна нужда да остана сама.

На стълбището срещнах Кал.

— Добре съм — казах аз и протегнах ръка. — Ще се оправя от само себе си.

— Не е само това. Г-жа Касноф не иска да оставаш сама отсега нататък. Не и преди да намерим Арчър.

Въздъхнах.

— Е… какво сега? Ще дойдеш с мен в стаята ми ли?

Той кимна.

— Добре.

Сложих ръка на парапета и се понесох по стълбите. Сега вече разбирах израза „боли ме сърцето“. Точно така се чувствах. Все едно съм болна, но ме боли душата вместо тялото. Бях ужасно уморена. Точно когато си мислех, че мога да преразгледам решението си никога да не стъпя в тукашните вани, чух Елодия да ме вика.

— Софи?

Обърнах се и я видях да стои във фоайето. Беше пребледняла и за пръв път не изглеждаше чак толкова красива.

— Какво става? — попита тя. — Всички тук ми казват, че Арчър те бил нападнал в мазето или нещо подобно. Но не мога да го открия никъде.

Точно когато си мислех, че болката в сърцето ми няма накъде да се влоши, тя сякаш избухна изведнъж.

— Почакай тук — казах на Кал.

Хванах Елодия за ръка и я заведох до най-близкото канапе. Разказах й какво се случи, като пропуснах онази част с целуването и наблегнах на борбата и татуировката върху сърцето му.

Тя просто клатеше глава невярващо. Очите й се напълниха със сълзи. После се застичаха по бузите й и капеха по роклята, оставяйки мокри петънца.

— Това е невъзможно — каза тя, когато приключих с разказа. — Арчър… не би могъл да нарани никого. Той…

Тя избухна в плач и аз се протегнах, за да я прегърна, но тя отблъсна ръцете ми.

— Чакай малко — каза тя и за миг изплува образът на предишната Елодия. — Как успя да видиш татуировката му?

— Казах ти — отвърнах аз, но някак си не можех да я погледна в очите. — Заради това защитно заклинание, което Алис ни направи…

— Това го разбрах. Но защо си го докоснала там?

Погледнах я в очите и се опитах да измисля логична лъжа. Но бях прекалено уморена и тъжна, така че нищо не се получи. Виновно забих поглед в земята.

Очаквах Елодия да се развика или да заплаче. Или поне да ме удари, но тя не направи нито едно от тези неща. Просто зарови лице в дланите си и се отдалечи.