Хекс Хол

Двадесета глава

По-късно същата вечер седнах да напиша есето при г-ца Ийст, докато Арчър описваше магическите предмети в мазето. Другото есе при Лорд Байрон вече го бях написала в последния час по Класификация на зооморфите. Учителят, г-н Фъргюсън, беше влюбен в собствения си глас, така че рядко обръщаше внимание с какво се занимаваме по време на часа. С Джена обикновено си пишехме бележки по цял час, но този път явно се беше посветила на самосъжалението и драскаше в тетрадката си.

С Арчър бяхме стигнали до този етап, че едва успявахме да опишем и десет предмета, преди да изтече времето. Ванди не казваше нищо, което само потвърди подозренията ми, че цялата работа е само за да стоим заключени в мазето три пъти в седмицата. А и самата работа беше напълно безсмислена, предвид че повечето предмети не бяха по местата си следващия път. Така че прекарвахме времето си в приказки. Откакто Джена се беше потопила изцяло в басейна на самосъжалението, Арчър оставаше единственият ми приятел. Елодия и Анна се бяха отказали да ме присъединяват към тяхното сборище и от това, което дочух, в момента търсели бели магьосници. Сигурен знак, че в очите им съм паднала до невъзможни низини. Казвах си, че изобщо не ми пука, но истината беше, че животът в „Хеката“ минаваше доста самотно за мен.

— Мислиш ли, че учителите са толкова строги с мен заради баща ми? — попитах Арчър, вдигайки поглед.

— Възможно е — отвърна той и се настани на един рафт. — Магьосниците имат много голямо его. Не всички са особено големи фенове на баща ти, а Касноф не иска останалите родители да си мислят, че се ползваш със специално отношение само защото си дъщеря на този, който на практика им е крал. — Той повдигна вежди. — Това пък те прави Принцеса.

Завъртях очи.

— О, да. Само почакай да излъскам короната си и съм готова.

— О, стига, Мерсер. Мисля, че от теб би станала чудесна кралица. Вече си овладяла сълзливостта до съвършенство.

— Не съм сълзлива! — почти изкрещях аз.

Той се облегна на лакти и по лицето му пробяга подигравателна усмивка.

— Хайде, моля те. В първия ден, в който те срещнах, ти вече беше покрита със слой от вечен лед.

— Само защото ти се държа като тъпанар — отвърнах аз. — Каза ми, че съм скапана вещица.

— Ами ти направи нещо много тъпо — засмя се той.

И понеже това вече беше станало традиционната ни шега, двамата в един глас казахме „Лошо куче!“ и се разсмяхме.

— Ти просто не си свикнал да попадаш на жени, които не припадат по теб, сякаш си вокалист на бой група или нещо такова — изтърсих аз, когато смехът затихна.

Бързо върнах поглед към есето си и погледнах Арчър чак когато осъзнах, че доста време не е казал нищо.

Той ме гледаше с тънка усмивка и странен блясък в очите.

— А ти защо си изключение?

— Моля?

— Е, според казаното от теб, всичко жени си падали по мен. Защо не и ти? Не съм твой тип ли?

Поех си дълбоко дъх и се надявах той да не забележи вълнението ми. Странни моменти като този започваха да се случват твърде често с нас. Може да е заради многото време, което прекарвахме заедно насаме в мазето, или заради близостта на телата ни по време на тренировки. Така или иначе започна да ми прави впечатление как отношенията ни се промениха в някаква степен. Ни най-малко не се заблуждавах, че той си пада по мен, но флиртуването определено намерило място в общата картинка. Това ме караше да се чувствам странно и доста неуверена на моменти.

— Не — отвърнах най-после, полагайки усилия да налучкам верния тон. — Винаги съм си падала по по-затворени типове. Арогантните красавци не ми въздействат особено.

— Значи смяташ, че съм красавец?

— О, я млъквай!

Трябваше спешно да сменя темата.

— Ами твоето семейство?

Той се огледа сепнато.

— Какво?

— Семейството ти. Какво е отношението им към баща ми?

Той веднага отмести поглед и вдигна едва забележимо рамене, но аз забелязах, че нещо не е наред.

— Семейството ми стои на страна от политиката.

Той се изправи и започна да подрежда предметите.

— Да си виждала случайно Вампирски зъб: Д. Фросели?

Поклатих глава.

Върнах се към есето си и се запитах какво ли съм казала, че Арчър така се подразни. Сега се замислих, че през последните шест седмици, които прекарахме заедно в мазето, той почти нищо не спомена за семейството си. Преди не ми е правило особено впечатление, но след като знаех, че не иска да говори за това, умирах от любопитство.

Запитах се дали Джена би могла да знае нещо за неговото минало, но после бързо се отказах от тази идея. Тя едва говореше с когото и да било и си имаше достатъчно собствени проблеми на главата. Последното нещо, което й трябваше, бе да я занимавам с любовните си трепети.

Почти бях привършила есето, когато Ванди дойде да ни отключи. Реших останалото да го допиша утре сутринта преди часа.

Тръгнах към стаята си, но докато минавах покрай леко открехнатата врата на Елодия, дочух нежния глас на Анна да казва:

— Е, аз бих била много подозрителна, ако ставаше дума за моето гадже.

Спрях се отвън и чух Елодия да отвръща:

— И аз бих била, ако тя не беше такава смотанячка. Повярвай ми, ако Арчър трябваше да е затворен в мазето с кое да е момиче, хиляди пъти бих предпочела това да е именно Софи Мерсер. Арчър изобщо не би я погледнал.

Странно. Знаех, че той не си пада по мен, но да го чуя от устата на друг човек ми беше много, много неприятно.

— Тя има големи цици — каза Анна.

Елодия изсумтя в отговор.

— Моля ти се, Анна. Големите цици не са достатъчни, за да компенсират това, че е ниска и невзрачна. И с тази коса!

Въпреки, че не можех да я видя, съвсем ясно си представях мимиките й. Междувременно започна сериозно да ми се повдига. Знаех, че трябва просто да подмина, но не можех да спра да слушам. Запитах се защо винаги искаме да чуем какво другите казват за нас, дори това да са ужасни неща. А Елодия не казваше нищо, което вече да не ми е известно. Аз наистина бях ниска и невзрачна и имах ужасна коса. Казвала съм си същите неща много пъти. Защо тогава ми потичат сълзите?

— Да, но Арчър е странен — каза Анна. — Не помниш ли колко гадно се държеше с теб миналата година? Точно той те наричаше „куха кифла“ или нещо подобно. Или пък беше тъпа…

— Това вече е минало, Анна — скастри я Елодия рязко и аз за малко да се разсмея.

Значи Арчър някога е бил с всичкия си. Но какво се е променило? Дали Елодия наистина има „неподозирани дълбини“, както Арчър се беше изразил? Понеже аз до момента не бях открила нищо дълбоко в нея.

— Както и да е, дори Арчър да е полудял до толкова, че да се забърка със Софи, след бала за Вси Светии и през ум няма да му мине да погледне друга.

— Защо?

— Решила съм да му се отдам.

О, гадост. Кой говори така? Защо не каза „Да ме дам да откъсне цветето ми“ или „Да вземе ключа от моята девственост“? Или нещо друго, също толкова глупаво.

Но Анна, разбира се, изписука:

— О, Боже мой! Това е толкова романтично!

Елодия се разкикоти, което изглеждаше много странно. Момичета като нея би трябвало да кудкудякат.

— Така е, нали?

Определено бях чула достатъчно, затова се изнизах на пръсти и влязох в стаята си.

Както обикновено, заварих Джена свита на леглото, завита с електриково розовата си завивка. Така стоеше по цял ден напоследък, преструвайки се на заспала, за да не говоря с нея.

Обикновено се съобразявам и не й досаждам с разговори. Но тази вечер седнах на леглото й рязко, за да го раздрусам.

— Познай какво подслушах току-що? — изчуруликах нетърпеливо.

Тя отмести едното ъгълче на одеялото и примига срещу мен.

— Какво?

Предадох й диалога между Анна и Елодия, като завърших с:

— Можеш ли да си представиш — „Да му се отдам“?! Ъх! Какво толкова трудно има да кажеш просто секс?

Бях удостоено с лека усмивка.

— Това е много глупаво — каза Джена.

— Адски глупаво — съгласих се аз.

— Споменаха ли нещо за Частън?

— Ъ-ъ… не — отвърнах с изненада. — Поне аз не чух. Но нали г-жа Касноф на вечеря каза, че Частън е добре, почива на Ривиерата с родителите си и ще се върне следващата година.

— Просто не мога да повярвам, че си дърдорят за момчета, докато една от тяхното сборище е мъртва, а втората едва не умря преди три седмици.

— Ами така е, те са плиткомозъчни и гадни. Не че това е някаква новина.

— Именно.

Съблякох се и набързо надянах пижамата, която майка ми изпрати миналата седмица. Беше памучна, бяла, с нарисувани по нея малки сини вещички, яздещи метли. Предполагам, че това е нейният начин да ми каже, че съжалява за спора ни. Аз също съжалявах и се обадих да й го кажа лично. Много е приятно да сме отново в добри отношения.

— Олеле, наистина съм ти контузила рамената — възкликна Джена и се изправи в леглото.

— О, това ли? Не е кой знае какво. Даже вече не ме боли.

Но все още ме наболяваше.

Очите на Джена изглеждаха така, сякаш всеки момент ще заплаче.

— Ужасно съжалявам за това, Софи. Просто бях толкова бясна, че… понякога губя контрол.

Ледена тръпка мина по гръбнака ми, но се опитах да я игнорирам.

Джена ми беше приятелка. Да, вярно е, че ме нападна, но също така веднага ме пусна.

Но ти си й приятелка. А Частън определено не беше. А кой знае за Холи?

Не. Няма да мисля за това.

Реших да се пошегувам, за да прогоня тези мисли.

— Над какво губиш контрол? Над пикочния си мехур? Тогава може би имаш нужда от преглед. Аз определено не възнамерявам да ти сменям чаршафите.

— Ах, тии… Не си добре — изсмя се Джена.

— Ти да не би да си!

През следващите няколко часа си говорехме и се опитвахме да учим по Магическа еволюция. През цялото време Джена изглеждаше и се държеше почти като преди.

— Хайде, лека нощ, Джена — казах аз, когато светлините най-после изгаснаха.

— Лека, Софи.

Взирах се в тавана, а главата ми беше пълна с най-различни мисли. Арчър, Елодия и Анна, Джена, разговорът с Кал до езерото. Унесох се, чудейки се дали Арчър подозира, че му предстои да получи ключа към девствеността на Елодия.

Не знам кое време е било, но се събудих и открих момичето със зелената жилетка да стои до леглото ми. Сърцето ми скочи право в гърлото, бях сигурна, че сънувам, че няма начин това да е истина.

Изведнъж тя въздъхна гневно и каза с типичен британски акцент:

— Софи Мерсер! Толкова ми беше трудно.