Хекс Хол

Шеста глава

Залата за вечеря беше много странна. Чух, че е пригодена от бална зала и затова очаквах нещо изключително: кристални свещници, лъскави маси от тъмно дърво, огледални стени… истинска бална зала от приказките.

Вместо това обаче залата имаше окаян вид, както и останалата част от училището. Естествено, имаше свещници, но те бяха покрити с нещо подобно на торбички за боклук. Видях и огледална стена, но тя пък беше покрита с чаршаф.

Залата се състоеше от разбъркани маси с всякакъв размер и цвят. В центъра беше поставена голяма дъбова кръгла маса. Имаше и една очукана метална маса, все едно открадната от някой ресторант. Мярнах и дървена пейка за пикник. Това училище не се ли управляваше от вещици? Няма ли някаква магия за мебелиране, която да използват?

Тогава видях голямата маса, на която беше сложена храната. Големи сребърни купи със скариди, печени пилета, от които се издигаше пара, макарони и сирене.

Ахнах, когато погледът ми попадна на огромния шоколадов кейк, покрит отгоре с ягоди.

— Така е само първата вечер — предупреди ме Джена.

Напълнихме таблите и се огледахме къде да седнем. Видях Елодия, Частън и Анна на една маса в края на залата и веднага потърсих маса възможно най-далеч от тях. Имаше свободни места почти навсякъде и сякаш чух как майка ми казва:

— Е, Софи, сега е моментът да се запознаеш с повече хора.

Но тя не беше тук и ми направи впечатление, че Джена също не беше въодушевена от идеята да се социализира. Забелязах една малка бяла маса в самия край на залата и я показах на Джена.

Изглеждаше сякаш задигната от детско чаено парти. Но понеже беше единствената маса за двама, нека да не ставаме претенциозни.

Настаних се на единия от двата бели стола. Краката ми едва се побраха под масата, на което Джена се засмя.

Погълнах божествената храна в чинията си и започнах да разпитвам Джена за някои от присъстващите. Най-напред погледът ми попадна на учителската маса. Беше най-голямата и най-красивата, направена от масивно абаносово дърво. Освен г-жа Касноф, която беше седнала начело, имаше още петима възрастни — двама мъже и три жени. Феята беше много лесна за разпознаване, а Джена ми каза, че мъжът до нея е г-н Фъргюсън, зооморф.

От дясната му страна стоеше млада жена с почти виолетова коса и очила с дебели рамки като на Джена. Кожата й беше толкова бледа, че си помислих да не е вампирът, за който г-жа Касноф ми спомена. Оказа се г-жа Ийст, бяла магьосница.

— Този до нея е вампирът — обясни ми тя и посочи към един много красив мъж на около трийсет, с черна къдрава коса. — Лорд Байрон.

Сега беше мой ред да се ококоря.

— Няма начин! Авторът на „Пленителна като нощта“ и т.н.? Той е вампир?

— Да — потвърди Джена. — Някакъв вампир го срещнал в Гърция към края на живота му. После Съветът го държал като затворник много дълго време, понеже е знаменитост. Той непрекъснато се опитвал да се върне в Англия и да превърне всички във вампири. Но когато го пуснали, дошъл тук, за да бъде учител.

— Ау! — възкликнах аз, като гледах човека, за когото писах есе по литература миналата година. — Колко ли е неприятно да си безсмъртен и да трябва да прекараш цяла вечност тук.

Изведнъж осъзнах на кого говоря.

— Извинявай! — казах набързо и се загледах отново в храната си.

— Няма нищо — каза Джена и натъпка устата си с пай. — Аз не възнамерявам да прекарам особено голяма част от дългия си живот в „Хеката“, повярвай ми.

Искаше ми се да попитам Джена какво е да знаеш, че си безсмъртен. Все пак вампирите са единствените магически същества с вечен живот. Дори феите в един момент угасват, а вещиците и зооморфите не живеят по-дълго от обикновените хора.

Посочих към високата жена с къдрава кафява коса, която стоеше срещу г-жа Касноф.

— Коя е тя?

Джена завъртя очи и изохка.

— Ъх. Г-жа Вандерлиден или просто Ванди, както я наричаме. Не пред нея, разбира се. Ако се изпуснеш, никога няма да се измъкнеш от наказание. Тя е тъмна вещица… или поне е била. Съветът я лишил от способностите й преди време. Сега е просто нещо като домакинка на общежитията ни. Има задължения да следи за реда и правилата, освен това е супер зла.

— Вързала си е косата като ученичка. Имах такава панделка, когато бях на седем. Според мен на възрастна жена стои ужасно.

— И според мен. Тук витае теорията, че това е нейният портативен портал към ада. Нали разбираш, развързва я и после пак я завързва, за да се презареди със злоба.

Разсмях се, макар че ми мина през ум дали Джена не го казва сериозно.

— Има и още един надзирател — добави Джена — Казва се Калахан, накратко Кал. Но не го виждам тази вечер.

Обърна поглед към учениците. Забелязах Арчър на една маса с още няколко момчета. Те се смееха на нещо, което той току-що беше казал. Искрено се надявах да не е историята за „лошото куче“.

— А това момче познаваш ли го? — попитах аз с пресилено безразличие.

— Арчър Крос, типичното лошо момче и разбивач на сърца. Магьосник е. Всяко момиче тук е влюбено в него. Да си падаш по Арчър Крос е класика.

— Ами ти падаш ли си по него?

Джена ме погледна изпитателно за няколко секунди, преди да отговори.

— Не е мой тип.

— Е, какво, не ти харесват високи, тъмни и красиви момчета ли?

— Не — отвърна тя безгрижно. — Въобще не харесвам момчета.

— О! — беше единственото, което успях да кажа. Никога не съм имала хомосексуална приятелка. Не че изобщо съм имала някакви приятелки.

Без да откъсвам поглед от Арчър, промълвих:

— Е, аз пък се опитах да го убия одеве.

Джена така се задави с пая, че за малко не започна да й излиза от носа. Наложи се да й разкажа какво се случи.

— Г-жа Касноф изобщо не се впечатлява от поведението му.

— Той имаше много проблеми миналата година. По едно време отсъстваше за цял месец и се носеха слухове, че е ходил до Лондон.

— Защо? Едва ли само за да се повози на прословутите им двуетажни автобуси.

Джена ме погледна учудено.

— Не, в Лондон е главната квартира на Съвета. Всички си помислихме, че е минал през Очистването.

Бях чела малко за това в книгите на майка ми. Очистването е много тежък ритуал за отнемане на магическите способности. Но понякога се случва един на стотици магьосници да не оцелее след него. Никога не съм чувала някой да се подлага на него доброволно.

— Защо би направил това?

— Те двамата с Холи бяха… много близки. И той прие много тежко смъртта й. Чули са го да казва на г-жа Касноф, че ненавижда магиите и иска да стане пак нормален човек.

— Хм. Значи те с Холи са били гаджета?

— Може да се каже.

Явно нямаше да изкопча нищо повече от Джена по този въпрос.

— Е, все пак май не е минал през Очистване, понеже все още има магическите си способности.

— Да, има способности в панталоните си — каза Джена през кикот.

Преди да успее да се доизкаже, г-жа Касноф стана от мястото си. Вдигна ръка и настъпи такава мигновена тишина, сякаш беше направила заклинание.

— Ученици, вечерята приключи. Ако не сте тук за първа година, моля напуснете залата. А другите нека останат по местата си.

Джена ми хвърли съчувствен поглед.

— Предварително се извинявам за това, което след малко ще видиш.

— Какво? — попитах аз и залата започна да се изпразва. — Какво ще се случи?

— Само ще кажа, че може би ще съжаляваш за второто парче торта.

Олеле, Боже, аз да съжалявам за торта? Явно предстоеше да се случи нещо много лошо.

Почти всички бяха излезли, когато гласът на г-жа Касноф проехтя:

— Г-н Крос? Къде отивате?

Арчър беше на няколко метра от мен и тъкмо минаваше през вратата. Направи ми впечатление, че с Елодия се държаха за ръка. Интересно. Всъщност е много логично, че двама души, които не ме харесваха, са намерили нещо общо помежду си.

Арчър се обърна директно към г-жа Касноф.

— Не съм тук за първа година.

Всички отвън замръзнаха и загледаха с любопитство към Арчър. Елодия сложи свободната си ръка на рамото му, понеже с другата го стискаше така, все едно е някакъв трофей, спечелен на състезание.

— Всичката тази гадост вече съм я виждал — допълни той.

Учителят на зооморфите, г-н Фъргюсън, скочи възмутено на крака.

— Какъв език използваш момче!

Но Арчър гледаше към г-жа Касноф, чийто поглед беше хладен и спокоен.

— И все пак не мисля, че ти е влязла в главата — каза му тя. После посочи към освободеното от Джена място. — Просто седни.

Забелязах, че си промърмори голяма поредица от нецензурни изрази, когато дръпна стола срещу мен.

— Здрасти, Софи!

Изскърцах със зъби.

— Здрасти. Е, какво става?

— О, ще видиш — отвърна той със зловещо изражение.

И в този момент всичко потъна в непрогледен мрак.