Хекс Хол

Двадесета и втора глава

— Добре, но защо бих поискала подобно нещо? — попитах през смях. — Не знам абсолютно нищо за магическото общество и съм пълна скръб като вещица.

Вятърът силно задуха в лицето ми. През размятащите се кичури коса видях как Алис замахва с ръка към мен. Косата се отдръпна от лицето ми и се скупчи на нещо като кок върху главата ми. Толкова стегнат, че очите ми се насълзиха.

— София, — каза ми Алис с тон, какъвто обикновено използват майките, за да потушат истерична криза при малко дете. — Само си мислиш, че си пълна скръб.

Изразът „пълна скръб“ прозвуча странно от устата на дама от класата на Алис и ме накара да се усмихна. Тя явно го е приела за добър знак, защото ме хвана за ръка. Кожата й беше нежна на допир, но леденостудена.

— София, ти си надарена с извънредна мощ. Просто си в неравностойно положение, защото си израснала при хора. Ако получиш правилно обучение и насоки, можеш да отвееш онези момичета… как ги наричате с твоята нечистокръвна приятелка?

— Джена не е нечистокръвна — възразих аз, но тя не ми обърна внимание.

— Може да си много, много по-силна от която и да е от тях. А аз мога да те науча на това.

— Но защо? — попитах аз.

Тя отново се засмя загадъчно и потупа ръката ми. Макар да знаех, че Алис е починала на осемнайсет, което я прави само с две години по-голяма от мен, потупването й съдържаше топлотата и възрастта на баба. А след като съм прекарала цял живот, в който имах единствено майка, това доста ми допадна.

— Защото си от моята кръв — отвърна тя. — Защото заслужаваш да си по-добра. Да се превърнеш в това, за което си родена.

Не знаех как да отговоря на тези думи. Дали да стана председател на Съвета е това, за което съм родена? Замислих се за старата си мечта да притежавам окултен магазин, в който да чета книги, да подреждам свещи и да нося дълга виолетова туника. Всичко това сега ми изглеждаше много далечно, дори, да призная, малко глупаво.

Изведнъж си представих Елодия, Анна и Частън, които се носеха във въздуха със светещи лица. Изглеждаха като богини и въпреки че тази мисъл ме плашеше, донякъде им завиждах. Възможно ли е да е вярно, че мога да стана по-силна от тях?

Алис се засмя.

— О, ти си много по-добра от тези момичета.

Перфектно. Тя явно можеше да чете мислите ми.

— Хайде, ела. Имаме много работа, а не ни остана време.

Минахме покрай надгробните камъни и се спряхме във вътрешността на кръг от дъбове.

— Тук ще се срещаме — заяви Алис. — Тук ще те обучавам и ще те превърна във вещицата, която трябва да бъдеш.

— Наясно си, че имам часове, нали? Не мога да стоя тук по цяла нощ.

Алис посегна и свали колието от врата си. То излъчваше светлина, много по-силна от тази на кълбото над главите ни. Изведнъж светлината изгасна и Алис сложи колието на врата ми. Беше доста горещо на пипане. Представляваше обикновена сребърна верижка с квадратен медальон колкото пощенска марка. В центъра му имаше черен камък с формата на сълза.

— Ето. Семейното наследство — каза тя. — Докато го носиш, няма да се изморяваш.

Погледнах го възторжено.

— Ще науча ли някога това заклинание?

За пръв път Алис се усмихна искрено и широко, а усмивката озари цялото й лице и придаде чар на иначе обикновените й черти.

Тя се наведе към мен и взе ръцете ми в своите, като ме придърпа по-близо, така че лицата ни бяха на няколко сантиметра едно от друго.

— Не само това, а много повече — прошепна ми тя.

После се разсмя така заразително, че увлече и мен.

Няколко часа по-късно не само, че не ми беше до смях, а не можех дори да разтегля устните си в усмивка.

— Отново! — излая Алис.

Как е възможно толкова фино момиче да има такъв мощен глас? Въздъхнах и вдигнах рамене. Концентрирах се максимално върху празното пространство пред себе си, като пожелах с цялата си воля там да се появи молив. През първия един час тренирах само блокиращи магии. Справих се много добре, макар да не можех да ги усетя предварително. Но през следващия час се упражнявах да карам предмети да се появяват от нищото. Започнахме с нещо малко, например молив, и Алис твърдеше, че било единствено въпрос на концентрация.

Но аз се концентрирах толкова силно, че сигурно ще виждам моливи всеки път, щом си затворя очите. Накарах за миг тревата да потрепне и след един наистина изнервящ момент, накарах един камък да полети към Алис, но молив така или иначе не успя да се появи.

— Искаш ли да започнеш с някой още по-малък предмет? — предложи Алис. — Карфица или може би мравка?

Стрелнах я с поглед и отново си поех дълбоко дъх.

Молив, молив, молив, мислех си аз. Яркожълт молив, с мека гумичка, моля те, моля те…

И изведнъж усетих нещо. Сякаш вода залива глезените ми. Но всъщност не беше вода. Беше истинска река. Сякаш всичко в мен вибрираше. Усетих някакво парене зад очите си, но беше приятно, като затоплена от слънцето седалка на кола в хладен ден. Лицето ме заболя и осъзнах, че е защото се усмихвам.

Моливът се появи, първоначално прозрачен, почти като призрак, но постепенно стана плътен. Разтворих длани, а магията все още пулсираше в мен. Обърнах се към Алис, за да й кажа нещо, но тя не гледаше към мен, а някак през мен. Там, където допреди малко беше моливът. Проследих погледа й и ахнах.

Моливът не беше само един. Бяха около трийсет и се появяваха още и още. Отдръпнах ръцете си и усетих как магията секна, сякаш прекъснах някаква връзка.

— Мамка му!

— Олеле! — беше единствения коментар на Алис.

— Аз… — не можех да откъсна поглед от купчината. — Аз ги направих — казах най-после, макар да ми се искаше да се сритам заради глупавия начин, по който прозвуча.

— Именно, ти го направи — каза Алис и поклати глава, а после се усмихна. — Казах ти.

Засмях се, а после една мисъл ме сепна.

— Чакай малко. Ти каза, че спящата ти магия трае четири часа. — Вече са минали почти четири часа, а ще ни отнеме поне половин час да се върнем обратно. Как ще стигнем навреме?

Алис се усмихна и просто щракна с пръсти. Две метли се появиха изневиделица зад нас.

— Сигурно се шегуваш — възкликнах аз.

Усмивката й е разшири и тя преметна крак върху метлата, след което се понесе в небето. После се сниши и започна да обикаля на няколко метра над главата ми, а смехът й отекваше в цялата гора.

— Хайде, София — извика тя. — Бъди традиционалистка поне веднъж.

Хванах смело метлата за дръжката.

— Това ще успее ли да ме задържи? — извиках аз.

Тя просто се засмя.

— На твое място бих побързала. Само петнайсет минути те делят от целогодишно наказание с работа в мазето.

Яхнах метлата по най-бързия начин. Не беше по дамски, но когато се издигах във въздуха, не ми пукаше особено колко благоприлично изглеждам.

Стиснах здраво дръжката и нададох радостен вой, когато нощта се понесе около мен. Бях в небето.

Притаих дъх, но не от страх, а по-скоро от възторг. Въздухът беше хладен, но нежен и като следвах Алис по пътя към Замъка, събрах смелост да погледна към дърветата под мен. Алис беше загасила кълбото, така че единственото, което можех да различа, бяха тъмни петна. Дори не трепнах от страх. Аз летях.

Звездите изглеждаха толкова близо, че можех да ги пипна, а сърцето ми сякаш летеше в мен. В далечината забелязахме тъмно петно, което предполагах беше Замъкът. Прииска ми се никога да не стигаме там и вечно да си летим така волно.

Съвсем скоро се приземихме точно на поляната пред входа. Бузите ми бяха изпръхнали, а ръцете ми — сковани, но аз се смеех като луда.

— Това беше най-върховното нещо в живота ми — възкликнах аз. — Защо вещиците не летят постоянно?

Алис се засмя и махна с ръка.

— Предполагам, защото се приема като клише.

— Е, да си гледат работата! Когато аз стана председател на Съвета, единствения начин на придвижване ще бъде на метла.

— Радвам се да го чуя — засмя се тя.

Изведнъж започна да се съмва.

— Предполагам това значи, че трябва да влизам? Е, на същото място, по същото време?

Алис кимна и бръкна в джоба на роклята си, откъдето извади малка кесийка.

— Вземи това със себе си.

Стори ми се леко и усетих как съдържанието му мърда.

— Какво е това?

— Пръст от гроба ми. Ако някога ти трябва допълнителна сила, за да направиш някое заклинание, посипи малко на дланта си, би трябвало да помогне.

— Добре. Благодаря.

Би било чудесно да имам допълнителен източник на сила, но единственото, което си мислех в този момент, беше „Пръст от гроб? Гадост!“.

— И, София… — започна Алис, когато тръгнах да влизам.

— Да?

Тя се приближи до мен, хвана ме за раменете и ме придърпа към себе си. В първия момент си помислих, че ще ме целуне по бузата или нещо такова, но тя прошепна:

— Бъди много внимателна. Окото те вижда, дори тук.

Сърцето ми се разтуптя и устата ми пресъхна, но преди да успея да отговоря каквото и да било, Алис потъна в мрака.