Хекс Хол

Девета глава

Заведоха ме в стаята на Елодия и Анна.

— Вие как се уредихте да сте заедно в стая? — прошепнах аз. — Мислех си, че едно от основните неща, на които искат да ни научат тук, е да живеем с представител на друга раса.

Елодия търсеше нещо и не даде знак да ме е чула, затова ми отговори Частън.

— Понякога се случва вещици да се паднат заедно, защото ние сме много повече от феите и зооморфите.

— А защо е така? — попитах.

Анна запали още няколко свещи, които окъпаха стаята в мека светлина.

— Зооморфите и феите не се смесват с хората толкова често, колкото магьосниците. И съответно имат по-малко шансове да сгафят и да бъдат изпратени тук.

Елодия най-после намери парчето тебешир, което търсеше, и се зае да чертае пентаграма върху дървения под.

— Обикновено правим този ритуал на открито, най-често в пръстен от дървета — обясни тя. — Но сега нямаме право да ходим в горите. Г-жа Касноф е много стриктна в това отношение.

Четирите се настанихме около пентаграмата и се хванахме за ръце.

— Софи, каква беше първата магия, която изпрати във вселената? — попита Елодия.

— Какво?

— Първата ти магия — обясни Частън. — За една вещица първата магия е нещо свещено. Когато аз бях на дванайсет, направих буря, която продължи цели три дни. А Анна е накарала времето да спре за…?

— Десет часа — добави Анна.

Погледнах Елодия. Пламъчетата на свещите блещукаха в очите й.

— Ами ти? — попитах аз.

— Обърнах деня и нощта.

— О!

— Е, каква беше твоята първа магия, Софи? — попита Частън нетърпеливо.

Замислих се дали да не излъжа. Мога да кажа, че съм превърнала някого в камък или нещо такова. Но, от друга страна, ако знаеха колко смотана вещица съм, можеше сами да се откажат да ме занимават с тяхното сборище.

— Направих така, че косата ми да стане лилава.

И трите се опулиха насреща ми.

— Лилава? — възкликна Анна.

— Не беше нарочно. Опитвах се да я изправя перманентно, но явно нещо съм объркала, защото вместо права, стана лилава. Е, само за три седмици. Така че… това беше първата ми магия.

Настъпи тишина. Анна и Частън си размениха многозначителни погледи.

— Може би трябва да си тръгвам — предположих аз.

— Не — извика Частън и стисна ръката ми.

— Да, не си тръгвай — добави Анна. — Значи първата ти магия е била… някаква глупост. Но си правила и сериозни магии след това, нали? — кимна ми тя окуражително.

— Каква беше магията, заради която те пратиха тук? — попита Елодия. Тя изглеждаше напълно спокойна, а очите й проблясваха. — Със сигурност тя е била нещо голямо.

Осмелих се да я погледна в очите.

— Направих любовна магия.

Анна и Частън пуснаха ръцете ми и въздъхнаха.

— Любовна магия! — изсъска презрително Елодия.

— Ами вие? — попитах ги и погледнах последователно всяка от тях. — Какво направихте, че ви изпратиха тук?

Анна започна първа.

— Превърнах едно момче от моя клас в плъх.

Частън вдигна рамене.

— Казах вече. Направих буря, която продължи три дни.

Елодия беше забила поглед в земята. Не съм съвсем сигурна, но ми се стори, че си пое дълбоко въздух. Когато вдигна очи, изглеждаше напълно спокойна. Дори отпусната.

— Аз направих така, че едно момиче да изчезне.

Преглътнах тежко.

— За колко време?

— Завинаги.

Сега беше мой ред да си поема дълбоко въздух.

— Значи всяка от вас е направила магия, с която е наранила хора?

— Не — отвърна Анна. — Направихме силни магии, подходящи за расата ни. Хората просто се оказаха наоколо.

Това ми беше достатъчно. Изправих се.

— Добре тогава. Благодаря за предложението ви, но… не мисля, че ще излезе нещо.

Частън се протегна и отново хвана ръката ми.

— Не, не си отивай — Очите й изглеждаха огромни и проблясваха на светлината на свещите.

— О, оставете я — каза Елодия с отвращение. — Тя и без това си мисли, че е нещо повече от нас.

— Всъщност не казах точно това…

— Но ние се нуждаем от четвърта вещица — прекъсна ме Частън.

— Не и ако тя е пълна скръб — отвърна Елодия.

— Тя е единствената тъмна вещица тук. Необходима ни е — каза Анна тихо. — Без нея няма да сме достатъчно силни, за да го задържим.

— Кое? — попитах аз, но в този момент Елодия изсъска:

— Млъкни, Анна!

— Така или иначе не се получи — каза Частън намръщено.

— Вие с някакви кодове ли говорите? — попитах аз.

— Не, говорят за неща, свързани със сборището. Неща, които не те касаят.

Не мисля, че някой някога ме е гледал с такава злоба, и това ми дойде малко в повече. Ясно, че отхвърлих поканата им, но не е като да съм се изплюла в лицата им.

— Съжалявам, ако съм наранила чувствата ви, но… ъ-ъ, причината да откажа не е във вас, а в мен.

Много оригинално, Софи!

Анна ме гледаше гневно, но Частън все още имаше загрижено изражение.

— Ти също се нуждаеш от нас, Софи — каза тя. — Няма да ти е лесно без сестри, които да те защитават.

— От какво да ме защитават?

— Наистина ли мислиш, че всички тук ще те посрещнат с отворени обятия? — попита Елодия. — Ако не е тази пиявица — съквартирантката ти или пък баща ти, тук без нас си напълно загубена.

Стомахът ме сви.

— Какво искаш да кажеш за баща ми?

И трите се спогледаха.

— Тя не знае — промърмори Елодия.

— Какво не знам?

Частън понечи да отговори, но Елодия я спря.

— Нека само да го научи. — И тя отвори вратата. — На добър път, Софи, пожелавам ти успешно оцеляване в „Хеката“. И много късмет — ще ти е нужен.

Ако това не беше прогонване, не знам как да го нарека по друг начин.

Бях толкова замислена за баща си, че се изправих и стъпих в центъра на кръга, събаряйки свещите. Изохках, когато горещият восък докосна кожата ми. Мога да се закълна, че чух Анна да се подхилква.

Тръгнах към вратата, но преди да изляза, се обърнах. Елодия ме гледаше със смразяващо безразличие.

— Съжалявам — казах. — Не знаех, че да разваля сборище е нещо толкова сериозно.

В първия миг си помислих, че Елодия няма намерение да ми отговори. Но тя изведнъж проговори:

— Прекарах години в света на хората, които ме гледаха, все едно съм чудовище. Никой повече няма да гледа така на мен. — Очите й се присвиха — Най-малкото пък такава смотана вещица като теб.

И тя затръшна вратата пред лицето ми.

Стоях в коридора и се стрясках дори от звука на собственото си дишане. Замислих се как ли съм я погледнала, когато каза, че е причинила изчезването на едно момиче. Дали съм я гледала, все едно е чудовище?

Да, най-вероятно.

— Е, това е — извика някой.

Една врата се отвори и от стаята изскочи Тейлър. Носеше прекалено голяма нощница и косата й беше разрошена. А в устата й имаше огромни остри зъби.

— Разкарай се! — изрева тя и посочи към стълбището. През отворената врата виждах Навзикая и Шивайн с още няколко други феи, които бяха насядали в кръг на земята. От центъра на кръга излизаше зелена светлина, но не можех да определя точно какво представлява.

— Не можеш да ни забраниш да правим ритуалите си — извика Навзикая.

— Така е, но мога да кажа на Касноф, че се опитвате да говорите със Сийли Корт посредством това огледално нещице.

Навзикая се намръщи и се наведе, за да прикрие източника на зелената светлина.

— Това не е огледално нещице. Това е езерце от роса, събрано от нощно цъфтящи растения, които растат само на най-високия хълм в…

— Каквото и да е! — извика Тейлър. — В осем имам час по Класификация на зооморфите и не мога да заспя от вашите глупави огледалца, с които ми светите в очите.

Шивайн се наведе толкова, че синята й коса напълно пори лицето й, а после прошепна нещо на Навзикая.

Тя кимна и даде знак на останалите.

— Елате, можем да си продължим на някое по-обикновено място.

Тейлър завъртя очи.

Феите се плъзнаха покрай мен. Шивайн ми хвърли презрителен поглед, а после всички се превърнаха в кръгове от светлина с размер на топка за тенис и се понесоха по коридора.

— Най-после се отървах! — възкликна Тейлър и се обърна към мен с усмивка. Огромните й зъби вече бяха изчезнали, но очите й все още бяха златисти.

— Здрасти.

— Здрасти — отвърнах вяло и помахах.

— Е, какво правиш тук?

Кимнах на Елодия, която стоеше на вратата.

— Ами нали разбираш, социализирам се. Ти не трябваше ли да си навън и да тичаш из горите?

Тейлър ме погледна смутено.

— Не, това го правят само върколаците.

— Има ли разлика?

Дружелюбността й изчезна от лицето й.

— Да — отсече тя. — Аз съм зооморф. Това значи, че се превръщам в истинско животно. Върколаците са нещо средно между хора и животни. — Тя вдигна рамене. — Изроди.

— Въобще не я слушай — чу се глас зад гърба ми.

Върколакът, макар и женски, беше още по-едър от Джъстин, а козината му беше по-скоро червеникава. Стоеше в другия край на коридора, точно до стълбите.

— Зооморфите са завистливи, понеже сме много по-силни от тях.

Тя се облегна на стената в поза, която беше типична за човешка и така изглеждаше още по-страшна.

Аз преглътнах стреснато и пристъпих по-близо до вратата на Елодия. Тейлър не беше никак уплашена, по-скоро раздразнена.

— Продължавай да си вярваш, Бет — каза тя, а после се обърна към мен — До утре, Софи.

— До утре.

Момичето върколак стоеше до стълбището с изплезен език и блеснали очи. Налагаше се да мина покрай нея, за да стигна до стаята си.

Положих всички усилия да изглеждам спокойна. Кракът все още ме наболяваше от разтопения восък, но поне вече не накуцвах. Като стигнах до нея, тя ми подаде лапа със смъртоносно остри нокти. В първия миг си помислих, че посяга, за да ме изкорми.

— Аз съм Бет — каза тя.

На мен ми стана ясно, че се очаква да хвана лапата й.

Направих го съвсем предпазливо.

— Аз съм Софи.

Тя се усмихна. Гледката беше ужасяваща, но вината не беше нейна.

— Приятно ми е да се запознаем — каза тя с дебелия си глас.

Е, не беше толкова страшно. Бих могла да се справя. Явно вече е изяла някого и няма намерение повече да…

Тя зарови муцуна в косата ми и си пое дълбоко дъх.

Една топла лига от отворената й паст капна на голото ми рамо.

Заставих се да остана максимално спокойна и след миг тя се отдръпна.

— Извинявай. Върколашки поздрав — каза тя смутено и вдигна рамене.

— Няма проблем — отвърнах аз, въпреки че всичко в мен крещеше с пълна сила: Лига! Върколашка лига! По кожата ми!

— Е, до скоро — каза тя.

— До скоро — отвърнах през рамо и се отдалечих.

Стигнах до стаята си, хвърлих се към бюрото си и взех купчина кърпички. Едва потиснах отвращението си, докато се бършех. След като се подсуших, светнах лампата, за да открия мокрите дезинфекциращи кърпички.

Сетих се за Джена и се обърнах към нея.

— О, извин…

Тя беше седнала в леглото си, с притисната към устните й торбичка с кръв. Очите й бяха огнено червени.

— Извинявай — довърших аз. — За лампата.

Джена свали пликчето и миризмата на кръв се разнесе наоколо.

— Среднощна закуска — обясни тя. — Мислех си, че няма да се върнеш толкова бързо.

Червеното бавно изчезна от очите й.

— Няма проблем — отвърнах аз и се тръшнах на стола си.

Стомахът ми се обръщаше, но не можех да допусна тя да разбере това. Спомних си думите на Арчър. Сега си в „Хеката“.

Тази вечер беше наистина много показателна.

— Не знам дали ще ми повярваш, но това далеч не беше най-странното нещо, което видях тази вечер.

Тя избърса брадичката с опакото на ръката си, но все още не ме поглеждаше в очите.

— Значи се присъедини към сборището им?

— О, по дяволите, не!

Тя ме погледна видимо изненадана.

— Защо не?

Изведнъж се почувствах много уморена.

— Ами… не е за мен тази работа.

— Най-вероятно, защото не си зла кучка?

— Да, подозирам, че острата ми липса на злокучевост е оказала решаващо значение. После пък се натъкнах на разправия между феи и зооморф. А, между другото, какво е Сийли?

— Имаш предвид Сийли Корт? Това е една група добри феи, използващи бяла магия.

— В такъв случай, ще ми е интересно да видя лошите — промърморих аз.

Джена кимна към рамото ми, което усилено бършех с кърпички.

— А това какво е?

— Кое? А, това? След разправията с феите, срещнах един върколак, който реши да подуши косата ми и ме олигави цялата. Голяма вечер, голямо чудо!

— И после се прибра в стаята си, за да налетиш на сцената с кръвосмучещия вампир.

Тонът й беше спокоен, но тя мотаеше из ръце ъгълчето на завивката си.

— Не се тревожи за това. Все пак… върколаците трябва да точат лиги, вампирите да похапват…

Тя се засмя и преди отново да повдигне торбичката, срамежливо попита:

— Имаш ли нещо против, ако…

Стомахът ми се разбунтува, но аз се заставих да се заставих да се усмихна и отвърнах:

— Действай.

Метнах се на леглото си.

— Те май много са ми набрали.

— Кои?

— Сборището. Казаха, че се нуждая от помощта им, защото… ъ-ъ…

— Защото живееш с мен?

Изправих се.

— Да, и това споменаха. Но също така казаха нещо и за баща ми.

— Хм — каза Джена замислено. — А кой е баща ти?

Легнах обратно и наместих възглавницата си.

— Просто обикновен магьосник, доколкото знам. Казва се Джеймс Атертън.

— Никога не съм го чувала. Но аз така или иначе съм си външна. Значи мислиш, че Елодия и останалите са ти бесни?

Спомних си злобния поглед на Елодия.

— О, да. И още как.

Изведнъж Джена избухна в смях.

— Какво?

Тя поклати глава и розовия кичур падна пред очите й.

— Само си помисли, Софи. Днес е едва първият ти ден тук, а вече си приятелка с училищния аутсайдер, навлече си гнева на най-популярните момичета в училище и успя да си паднеш по най-готиното момче. Ако утре си издействаш наказание за нещо, ще бъдеш легендарна.