Хекс Хол

Първа глава

— Е?

Излязох от колата и се оказах насред адската августовска жега на Джорджия.

— Много е яко — промърморих и веднага намерих слънчевите си очила. Заради високата влажност косата ми изглеждаше три пъти по-обемна. Имах чувството, че се опитва да погълне очилата ми като някакво хищно тропическо растение — Винаги съм се чудила какво е да живееш в нечия уста.

Точно пред мен се издигаше „Замъкът на Хеката“, което според брошурата, която държах в изпотената си ръка, представляваше „поправително училище за младежи с необикновени прояви“.

Необикновени. Заобиколен начин да се каже „чудовища“. Точно такива бяха всички в „Хеката“.

Точно такава бях и аз.

Бях прочела брошурата най-малко четири пъти в самолета от Върмонт до Джорджия, два пъти във ферибота до остров Грималкин и още веднъж в колата, която наехме, за да стигнем до училището. Би трябвало да съм я запомнила, но аз продължавах да я стискам в ръка и да я препрочитам, все едно беше детското ми одеяло против кошмари или нещо подобно.

Целта на училището е да защитава и обучава зооморфи, вещици и феи, които рискуват да демонстрират публично своите способности и с това да компрометират магическата общност като цяло.

— Все още не разбирам как като помогнеш на едно момиче да си намери кавалер за бала, компрометираш цялата магическа общност — казах на майка си, докато вадехме куфарите от багажника.

Тази мисъл ме занимаваше от първия момент, в който прочетох това, и не успях да я прогоня. През по-голямата част от пътуването майка ми се преструваше на заспала, най-вероятно за да не гледа намръщеното ми изражение.

— Не беше само това момиче, Соф, много добре го знаеш. Ами момчето със счупената ръка в Делауеър или пък учителят в Аризона, на когото направи магия за забравяне, заради резултатите от теста…

— Е, той ще си върне паметта отново някой ден… евентуално. Или поне по-голямата част.

Майка ми просто въздъхна и издърпа куфара.

— И двамата с баща ти те предупредихме, че има определени обстоятелства за използване на магически сили. Не ми харесва това, което правиш, но ето че сега ще бъдеш с… с други деца като теб.

— Искаш да кажеш откачалници — казах аз и метнах раницата си на рамо.

Майка ми махна слънчевите си очила и ме погледна. Имаш уморен вид и бръчици, които преди не бях забелязвала. Тя беше почти на четирийсет, но изглеждаше поне с десет години по-млада.

— Ти не си откачалка, Софи. Просто си допуснала някои грешки.

Меко казано. Да съм вещица определено не е толкова вълнуващо, колкото си го представях. Най-малкото не се разхождам на летяща метла. (Питах за това майка ми, когато усетих магическите си сили за пръв път, но тя ми каза, че ще трябва и за в бъдеще да използвам автобуса като всички останали). Нямам си книга със заклинания, нито говореща котка (алергична съм), и нямам никаква представа как да се сдобия с око на тритон.

Но мога да правя магии — от дванайсетгодишна, което според брошурата е възрастта, в която се проявяват магическите сили на всички като мен. Сигурно има нещо общо с пубертета, знам ли.

— Освен това, училището е добро — добави майка ми, като тръгнахме към сградата.

Но никак не приличаше на училище. Приличаше на кръстоска между нещо излязло от филм на ужасите и Къщата на духовете. Сградата беше на поне двеста години. Имаше три етажа и най-горния стърчеше като върха на сватбена торта. Може някога да е била бяла, но сега беше посивяла и придобила цвета на скалите. Приличаше повече на естествено скално образувание, отколкото на строеж.

— Хм — каза майка ми и остави куфара на земята. — Ще хвърлиш ли един поглед?

Доближих се до нея и моментално разбрах какво имаше предвид. В брошурата пишеше, че са направени „разширения към оригиналната структура“ през годините. На практика това значеше, че са зазидали едната страна на сградата и са построили втора, прилепена към нея.

Изглеждаше сякаш някой луд е залепил две къщи една за друга. Някой луд с много лош вкус.

В двора имаше огромни дъбове, покрити с испански мъх, които хвърляха сянка върху къщата. В интерес на истината, растенията бяха навсякъде. Два папратта в огромни саксии стояха от двете страни на вратата и изглеждаха като гигантски зелени паяци, а по стената пълзеше лоза с виолетови цветове. Изглеждаше сякаш гората малко по малко превзема къщата.

Придърпах надолу чисто новата си униформа (синя карирана пола, подобна на шотландските носии) и се зачудих защо училище в толкова южен щат има вълнени униформи. Да не говорим, че като погледнех към сградата, ме побиваха тръпки. Едва ли е възможно някой да я погледне, без да му мине през ум, че вътре учат банда изроди.

— Красиво е — каза майка ми с усилие да звучи максимално позитивно и да гледа на нещата откъм хубавата им страна.

Аз обаче не се чувствах точно така.

— Да, много е подходящо. За затвор.

Майка ми поклати глава.

— Спри да се държиш като арогантна тийнейджърка, Софи. Това не е затвор.

Но аз точно така го чувствах.

— Това наистина е най-доброто място за теб.

— Да, предполагам — промърморих аз.

Изразът за твое добро, изглежда, е някаква мантра, когато се отнася до мен и „Хеката“. Два дни след бала получих имейл от баща ми, който казваше, че съм пропиляла и последния си шанс и Съветът ме праща в „Хеката“, докато не стана на осемнайсет.

Съветът беше висшият орден, който определяше и следеше за спазването на правилата в света на магическите същества.

Какво да ви кажа. Съвет, който нарича себе си „Съветът“. Много оригинално.

Както и да е. Татко работеше за тях, така че на него бяха оставили да ми съобщи лошите вести.

— Надявам се, че това ще те научи да използваш силите си доста по-дискретно — казваше той в писмото си.

Имейлите и телефонните обаждания бяха единствения контакт, който имах с баща си. Те с майка ми са се разделили още преди да се родя. Той не е казал на майка ми, че е магьосник, въпреки, че са били заедно цяла година. Мама не понесла новината добре. Изхвърлила го като мръсно коте и се върнала при семейството си. Там обаче разбрала, че е бременна с мен, затова се снабдила с една „Енциклопедия на вещерството“, която да чете паралелно с книгите за отглеждане на бебета. До момента на раждането ми вече била голям специалист по всички свръхестествени явления. Едва на дванайсетия ми рожден ден склони да допусне някаква комуникация между мен и баща ми, но все още е доста хладна с него.

След като той ми съобщи, че трябва да дойда тук, се опитах да се примиря с това. Наистина. Казах си, че най-после ще бъда с хора като мен, от които няма да се налага да крия истинската си същност. А и може би ще науча няколко готини магийки. Това бяха големи плюсове.

Но в момента, в който с майка ми се качихме на ферибота, за да се озовем на този отдалечен остров, започна да ми става зле. И, повярвайте ми, не беше от морската болест.

Ако се вярва на брошурата, остров Грималкин е избран за „Хеката“ точно заради отдалечеността си, която по-лесно ще пази тайната му. Местните си мислеха, че е просто някакво супер специално училище — пансион.

В момента, в който фериботът наближи огромните гори, осъзнах, че може би това ще бъде домът ми за следващите две години.

Изглежда, по-голямата част от учениците се разхождаха по ливадата, но само малка част от тях имаха вид на нови като мен. Повечето влачеха куфари и чанти. Някои бяха обикновени и стари като моите, но видях и няколко на „Louis Vuitton“. Едно момиче с тъмна коса и леко гърбав нос изглеждаше приблизително на моята възраст. Останалите като че ли бяха по-малки. Не можех да преценя какви са, дали вещици, магьосници или пък зооморфи. Нали всички приличахме на хора, нямаше как да разбера.

От друга страна, феите бяха много лесни за разпознаване. Освен че бяха по-високи, изглеждаха изпълнени с достойнство и гордост. Всички до една имаха красиви лъскави коси в най-различни нюанси — от златисто до ярко виолетово.

И да не забравяме крилата.

Майка ми казва, че те използвали чара си, за да се смесват с хората. Явно владееха някакво комплексно заклинание, с което разбъркваха ума на всеки срещнат и затова ги мислеха за хора, вместо за магически крилати създания.

Зачудих се дали изпратените в „Хеката“ феи не чувстват огромно облекчение. Сигурно е трудно да правиш постоянно заклинания.

Спрях, за да наглася по-добре чантата на рамото си.

— Е поне мястото е безопасно, нали така — подхвана майка ми. — За пръв път няма да се тревожа непрестанно за теб.

Знаех, че майка ми се притеснява, защото ще съм толкова далеч от вкъщи, но също така е доволна, че съм на място, на което не рискувам да бъда разкрита. Ако си прекарал цялото си свободно време в четене на истории как хората са убивали вещиците през вековете, неизменно ще те хване параноя.

Докато се доближавахме към сградата на училището, усетих, че се потя на места, на които винаги съм смятала, че е невъзможно човек да се поти. Като например ушите. Майка ми, както винаги, беше незасегната от високата влажност. Просто е неспособна да изглежда по друг начин, освен безбожно красива. Дори когато носи обикновена тениска и дънки, всички погледи се завъртат към нея. Или може би гледат към мен как се опитвам дискретно да попия потта между гърдите си, без да изглежда сякаш сама си пускам ръце. Трудно е да се каже.

Бях заобиколена от неща, за които само съм чела в книгите. Вляво фея със синя коса и виолетови криле с ридание се притискаше към родителите си, чиито стъпала стояха на пет сантиметра от земята. Сълзите се стичаха не от очите на момичето, а от крилете й.

Скрихме се под сянката на големите дъбове с надеждата горещината да спадне с поне половин градус. Тъкмо стигнахме и се разнесе неземен вой.

С майка ми се огледахме и видяхме… нещото… да ръмжи срещу двама ядосани възрастни. Не изглеждаха уплашени, а просто раздразнени.

Върколак.

Без значение колко неща си чел за върколаците, да видиш един такъв срещу себе си е неописуемо преживяване.

Не приличаше особено нито на вълк, нито на човек. Беше по-скоро като едно огромно диво куче, застанало на задните си крака. Козината му бе къса и кестенява, а дори от това разстояние се виждаха ясно жълтите му очи. Освен това беше доста по-дребен, отколкото си представях. Всъщност не беше по-висок от мъжа, срещу когото ръмжеше.

— Стига, Джъстин — каза той.

Жената, чиято коса беше със същия цвят като козината на върколака, сложи ръката си на рамото му.

— Миличък, слушай баща си — започна тя с южняшки акцент. — Глупаво е да се държиш така.

За миг върколакът… ъ-ъ, Джъстин, завъртя глава и вече не изглеждаше като прегризващ гърла звяр, а по-скоро като кокер шпаньол.

Тази мисъл ме накара да се засмея.

И мигновено жълтите очи се насочиха към мен.

Той наддаде пореден вой и преди да успея да се замисля, ме нападна.