Хекс Хол

Двадесета и четвърта глава

В деня на бала часовете бяха отменени и тъй като се случи един от ясните октомврийски дни, почти всички го прекараха навън. Всички без мен. Е, добре де, без мен и Джена. Дори и с кръвен камък, тя пак не беше от най-големите почитатели на излизането. Беше се свила на кълбо в леглото си и четеше поредната манга.

Аз седях на леглото си и гледах глупавия дървен манекен, който все още носеше калъфката. Прекарах цялата сутрин в опити да го превърна в нещо поне частично приемливо и не бях постигнала абсолютно никакъв успех. Не можех да си го обясня. Знаех, че не съм най-добрата вещица на света, но едно просто заклинание за трансформация не би трябвало да е толкова трудно. Можех да направя поне една къса, черна рокля. Но дори тя се получи твърде безформена и крива в подгъва.

Въздъхнах, а Джена възкликна:

— Ох, Софи. Явно съм твърде апатична, но какъв ти е проблемът?

— Тази скапана рокля! — извиках аз и посочих с пръст към обекта на раздразнението ми. — Нищо не се получава.

— Ами тогава нищо не прави — сви рамене тя.

Погледнах я изумено, Джена не смяташе да ходи на бала, затова и не разбираше колко отчаяно исках да отида. И аз самата не осъзнавах, но като че ли имаше нещо общо с Арчър в смокинг.

Не исках да казвам на Джена какво си мисля.

— Не е заради бала, а заради принципа на нещата. Би трябвало да съм в състояние да направя това заклинание. Не може да е толкова трудно.

— Може някой да е направил магия на манекена ти — пошегува се тя и се върна към мангата си.

Ръката ми се плъзна в джоба и напипа кесийката, която Алис ми даде. Когато тя ми предложи да направя заклинание върху роклята на Елодия, аз казах, че няма начин.

— Могат да ме изключат, ако ме хванат да го правя — казах аз.

— Няма да го направиш ти — възрази Алис. — Аз ще го направя. Ти ще си просто посредник.

В това имаше смисъл и трябваше да призная, че се почувствах леко замаяна, когато Алис извади от джоба си някакъв малък предмет. Вероятно кост от птица. Това би трябвало да ме ужаси, но вече бях привикнала донякъде към странностите й. Също както и огърлицата първата нощ, костта светеше с леко сияние в ръцете й.

— Просто мушни това в подгъва на роклята.

— Налага ли се да кажа някакви специални думи или нещо такова?

— Не. Костицата ще знае какво да направи.

Спомних си този разговор, докато въртях в ръка малката нежна кост. Мина цяла седмица, а аз все още не я бях използвала. Алис обеща, че костицата ще смени цвета на роклята в нещо гадно, щом Елодия я облече. И така, костицата си остана в джоба ми.

Но щом нямах намерение да я използвам, защо не я бях изхвърлила? С въздишка станах от леглото и отново се насочих към манекена. Въпреки че нямаше глава, имах странното чувство, че ми се присмива.

— Ей, некадърнице! — представих си как ми казва той. — По-скоро бих носил тази калъфка, отколкото коя да е от твоите рокли.

— О, я млъквай! — измърморих под нос, концентрирах се максимално и казах — Синьо, красиво, моля…

Появи се някаква ужасия с панталонки, наподобяваща мажоретна униформа.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Джена вдигна поглед от книгата си.

— А, ето това определено хваща окото.

— Никак не ми помагаш — изръмжах аз.

Боже, какво ставаше с мен? Правила съм много по-сложни заклинания и те никога, никога не са се получавали толкова зле.

— Нали ти казах — започна пак Джена. — Дали са ти омагьосан манекен. Никой друг не е имал такъв проблем с роклята си.

— Знам.

— Дори Сара Уилямс, която е може би най-лошата възможна вещица, си направи много красива червена рокля. Е, не е толкова великолепна като на Елодия, но…

Изведнъж изтръпнах. Не виждах смисъл да не успявам да направя нещо толкова просто. Може би Джена имаше право и манекенът ми наистина беше омагьосан.

За пореден път притиснах ръце, но този път не мислех за рокля. Казах просто:

— Покажи се!

В първия момент нищо не се случи. Не знаех дали да се чувствам облекчена, или разочарована. Но изведнъж два тъмночервени отпечатъка от ръце се появиха върху роклята.

Заля ме облекчение, последвано от гняв.

— Как го направи? — попита Джена.

Тя се изправи и погледна заинтригувано отпечатъците.

— Това е заклинание за освобождаване — процедих аз през зъби. — Показва ти дали даден обект е бил обработван магически.

— Е, най-малкото вече знаеш, че не си некадърна вещица.

Кимнах, но вече се тресях от гняв. Бях на косъм да си помисля, че не ставам за нищо, а причината за всичко това е била Елодия. Само тя може да е. Кой друг бе искал да е сигурен, че няма да отида на бала? Боже, всичко беше толкова невероятно!

А това, за което най-много ме беше яд, е, че аз не използвах своето заклинание върху нейната рокля. Бих се почувствала зле, ако го бях направила.

Но достатъчно.

— Къде е Елодия сега? — попитах Джена.

Тя се ококори уплашено. Представям си как съм изглеждала.

— Хм, дочух Анна да казва, че ще ходят на плажа с още няколко момичета.

— Идеално.

— Какво смяташ да правиш?

Тръгнах решително към вратата, без да обръщам внимание на виковете на Джена.

Забързах към стаята на Елодия. В коридора нямаше никой, така че незабелязано се промъкнах вътре.

Сърцето ми биеше лудо от страх и гняв едновременно. Доближих се до прозореца, където Анна и Елодия държаха роклите си. Роклята на Анна беше черна с виолетов кант и къса отпред. Щеше да изглежда великолепно в нея, но не можеше да се сравнява с тази на Елодия.

За миг се поколебах.

После обаче си спомних как Елодия ми се присмиваше пред целия клас, докато се опитвах да произведа нещо приемливо, и отново се ядосах.

Коленичих и започнах да търся пролука в подгъва на роклята. Намерих една такава, мушнах костицата вътре и тя засвети с леко сияние. Притаих дъх и изчаках да угасне. Едва тогава побягнах навън. Коридорът беше пуст и успях да се прибера в стаята си, без никой да ме види.

Заварих Джена в същата поза, в която я оставих.

— Какво направи?

Доближих се до леглото си и извадих от там кесийката с пръст от гроб от Алис.

— Да кажем просто, че изравних резултата, така че играта да бъде отново честна.

Джена отвори уста, но после веднага я затвори, защото гледаше с интерес как посипвам дланите си с пръст. Сигурно си е помислила, че съм пълно куку.

Доближих се до манекена, затворих очи и го докоснах с ръце, без да си мисля за нещо конкретно.

— Рокля — беше единственото, което казах.

Както обикновено, усетих роклята да се материализира, но този път беше различно. Някаква топлина докосна ръцете ми и сякаш през мен мина ток.

Чух Джена да ахва, а когато отстъпих назад и отворих очи, аз също ахнах.

Роклята беше не просто красива, беше зашеметяваща.

Направена бе от пауново син сатен, по който проблясваха зелени светлинки. Горната част изглеждаше като корсет без презрамки. Обърнах манекена и видях, че корсетът беше завързан отзад с красива, зелена лента.

Полата беше вталена и най-впечатляващото от нея бяха истинските паунови пера, започващи точно от корсета и разширяващи се надолу, като триъгълник.

— О! — възкликна Джена. — Ето това вече е рокля, Софи, ще бъдеш изключителна.

Права е, помислих си зашеметена. Наистина ще бъда изключителна.

— А какво беше това, което си сложи на ръцете? — попита тя малко стреснато.

Не бях готова да й кажа за Алис, а и не мислех, че ще приеме отговора „пръст от гроб“ добре, така че просто вдигнах рамене.

— Магическа пудра.

Джена ме погледна скептично, но преди да зададе допълнителните въпроси, аз се усмихнах широко и предложих:

— Мога и за теб да направя една.

Тя се засмя сепнато.

— Искаш да ми направиш рокля?

Кимнах.

— Защо не? Ще бъде забавно, а и ще можеш да дойдеш с мен на бала.

— Не съм сигурна, Софи — опита се да протестира тя вяло, но аз вече бях готова и извадих от гардероба една от нощниците й. Притиснах все още изцапаните си ръце към нея и си помислих просто: „Джена“.

Всичките й опити да протестира секнаха моментално, щом видя роклята. Яркорозова, с тънки презрамки и блещукащ колан, който може би беше направен от истински диаманти. Роклята беше идеална за нея и тя заподскача радостно из стаята.

— Не знам що за „магическа пудра“ е това, но не ме и интересува — каза тя през смях. — Това е най-красивата рокля, която съм виждала.

Прекарахме остатъка от вечерта да правим обувките си, докато и двете се сдобихме с идеалните. През това време вече се свечери, и двете бяхме облечени, и изглеждахме много секси.

Джена беше хванала светлорусата си коса нагоре, а розовият кичур от бретона й падаше върху едното око. Моята коса трудно се поддаваше на обработка, затова дадох на Джена да ми направи нисък кок, а няколко къдрици падаха от двете страни на лицето ми.

Слязохме по стълбите, смеейки се, хванати под ръка. Имаше доста хора във фоайето на първия етаж, от където се отиваше до балната зала. Непрекъснато се оглеждах за Арчър и Елодия, като се надявах да разбера какъв цвят е станала роклята й. Но не ги видях.

Бях много впечатлена от своята рокля и тази на Джена, преди да слезем долу. Тук видях, че далеч не бяхме единствените поразителни на бала. Докато се оглеждах, в мен се блъсна висока, руса фея, чиято рокля проблясваше в ледено зелено, а малко по-нататък срещнах зооморф с рокля от чисто бяла пухкава кожа.

Момчетата бяха доста по-сдържани. Повечето бяха просто в смокинг, макар да имаше няколко по-смели с дълги палта и бричове.

Тъкмо щяхме да влизаме в балната зала, когато усетих нещо топло да докосва гърба ми. Помислих си, че някой се бута в мен, бързайки да влезе в залата, докато не се чух да се прошепва:

— Знаех си, че си ти.