Хекс Хол

Деветнадесета глава

В началото на октомври Частън изпрати писмени показания до Съвета, в които казваше, че не си спомня какво се е случило, така че на Джена й беше разрешено да остане в училище. Надявах се тази новина да й подейства положително и да прогони тъмните кръгове около очите й, но нищо подобно не се случи. Тя почти не говореше с друг, освен с мен, а дори и тогава почти не се усмихваше и абсолютно никога не се смееше.

Колкото до мен, аз като че ли започнах да хващам цаката на живота тук. Учебните ми часове вървяха добре. Елодия и Анна бяха толкова разтърсени то случката с Частън, че временно загубиха садистичните си подбуди да ме изтезават. Вместо това се правеха, че не ме забелязват. Но някъде към средата на октомври си върнаха самообладанието и предишното поведение, което включваше да правят гадни забележки и да си говорят предимно за дрехи.

Избягвах да си навличам допълнителни проблеми с Ванди, въпреки че тя направи Арчър мой постоянен партньор в упражненията по самозащита. Може би се е надявала, че ще вземе да ме убие по невнимание. Но дори това не беше кой знае колко лошо, въпреки че да съм принудена да прекарам толкова време близо до него, си е вид мъчение. В интерес на истината, колкото повече време прекарвахме в сортиране на разни предмети в мазето или в опити да блокираме заклинанията си и да се защитаваме един от друг, толкова повече имах усещането, че чувствата ми него се задълбочават и се превръщат в нещо, което не ми се искаше да назовавам на този етап. Не беше само това, че е готин. Макар че не мога да отрека, това беше една голяма част от всичко. Начинът, по който прекарваше ръка през косата си, по който ме гледаше, сякаш му беше наистина интересно да говори с мен. Начинът, по който изглеждаха очите му, когато се смееше на шегите ми и че изобщо се смееше на тях!

И колкото повече го опознавах, толкова по-сбъркано ми изглеждаше, че ходи с Елодия. Заклеваше се, че в нея има много повече, отколкото човек може да види на пръв поглед, но единствените неща, които бях чувала да говори за два месеца, бяха заклинания, които правят косата ти по-блестяща и кожата — по-сияйна и гладка. Дори есето й при Лорд Байрон беше на тема как физическата красота повлиява силата на магьосницата, понеже й дава по-лесен достъп до хората. Беше просто нелепо. Сега, когато стоя зад нея в часа по Магическа еволюция, не мога да не завъртя очи с досада, защото тя не спира да дърдори на Анна за роклята, която смята да си измисли за годишния бал по случай Вси Светии след две седмици.

— Повечето хора смятат, че червенокосите не могат да носят розово — не млъкваше тя, — но всъщност много зависи от нюанса на самото розово. Най-добре би се получило с много светло или много наситено розово. Но електриково розовото, например, би било пълна трагедия.

Тази последна част беше казана на висок глас, по повод облеклото на Джена. Тя стоеше зад мен и въпреки че не даваше вид да се е засегнала, видях как пръстите й се прокраднаха към розовата линия на бретона й. Сбутах я с лакът.

— Не ги слушай тези отвратителни кучки.

— Бихте ли повторили, г-це Мерсер?

Вдигнах поглед и забелязах г-ца Ийст да стои точно до бюрото ми с ръка на хълбока. Тя беше една от най — сексапилните учителки в „Хеката“. С Джена се шегувахме, че има вид на злата господарка. Беше много слаба и винаги носеше тъмната си коса, вързана назад на стегната опашка. Черните й дрехи и изключително високите токчета допълваха тази визия. Но като всички учители тук, тя също беше оперирана от чувство за хумор.

Аз се усмихнах плахо и замънках.

— Ъ-ъ… казах кеф на бучки.

Всички се разсмяха, с изключение на Елодия и Анна, които най-вероятно се бяха досетили какво точно съм казала и по чий адрес, затова просто ме изгледаха злобно.

Устните на г-ца Ийст едва потрепнаха с ъгълчетата си, което беше опит за намръщване. Предполагам, че прекаленото гримасничене я притеснява, понеже може да й докара бръчки.

— Не знам какво ви е заинтригувало толкова, г-це Мерсер, но искам да ви напомня, че не обичам да ме прекъсват по време на час…

— Аз не съм ви прекъсвала — прекъснах я аз.

Този път тя се намръщи малко по-осезаемо, явно наистина я бях подразнила.

— Щом имаш толкова много за казване, нека да ти дам възможност. Напиши есе за различните класове вещици, с размер две хиляди думи. За утре.

Както винаги, устата ми действа светкавично, без да даде на ума шанс да я спре.

— Какво? Това е адски нечестно!

— А сега можеш да напуснеш часа ми. И когато се върнеш, бъди така добра да носиш есето. Приготви си и едно извинение.

Станах и започнах да си събирам нещата под съчувствения поглед на Джена и подсмихването на Елодия и Анна. Едва се сдържах да не затръшна вратата на излизане.

Погледнах часовника си и видях, че разполагам с четирийсет минути до следващия час, така че се качих до стаята, за да оставя учебниците си, и после излязох малко на въздух.

Беше един от онези прекрасни дни, които могат да се случат само през октомври. Небето беше наситено синьо. Дърветата — предимно зелени, с по някое оранжево листо тук-там. Подухваше нежен, благоуханен ветрец, достатъчно хладен, че да се наложи да облека яке. И макар част от мен да негодуваше срещу несправедливостта да бъда изгонена от час по този начин, аз се радвах на свободата си тук в този момент. Може би трябваше да използвам времето, за да пиша глупавото есе, но не ми се бързаше толкова.

Точно преди да направя нещо по-глупаво, например да разперя ръце и да се затичам по поляната, пеейки припева на „Цветовете на вятъра“ от „Покахонтас“, чух глас зад себе си.

— Защо не си в час?

Обърнах се и видях градинаря Кал да стои зад мен. Изглеждаше като дървар с дочените си панталони и карирана риза. Този път дори носеше огромна брадва в лявата си ръка. Смъртоносното оръжие проблясваше, леко опряно в ботуша му.

Не знам как съм изглеждала, гледайки ококорено брадвата му, но сигурно е било нещо подобно на Елмър Фъд, когато Бъгс Бъни се беше преоблякъл като момиче.

Сигурно не бях много далеч от предположенията си, понеже Кал, изглежда, едва сдържа смеха си, а после вдигна брадвата и я подпря на рамо.

— Спокойно, не съм някой психар.

— Сигурна съм — изтърсих аз. — Ти си онзи пич, портиерът лечител.

— Градинар.

От двата пъти, когато съм го виждала, бях останала с впечатление, че е някой здравеняк — неандерталец. Беше доста едър, а в комбинация с русата си коса изглеждаше като типичния футболен нападател от някой средностатистически гимназиален отбор. Да не говорим, че не съм го чувала да казва повече от три думи. Но може пък да има неща в него, които са ми убягнали.

— Щом можеш да лекуваш с едно докосване, защо работиш тук… нещо като Хагрид… или каквото е там?

Той се усмихна и забелязах, че зъбите му са перфектно бели и равни. Какво става тук? Дори персоналът изглеждаше като съставен от модели „Abercrobie&Fitch“.

— Не трябва ли да си някъде, където да лекуваш нуждаещите се, вместо тук да се занимаваш със скубане на треви и чат-пат да закърпваш по някой ученик?

Той вдигна рамене.

— Когато завърших „Хеката“ миналата година, предложих услугите си на Съвета. Те прецениха, че талантът ми ще бъде най-полезен тук, където да защитавам най-скъпото им съкровище. Вас.

Имаше нещо… как да кажа, лично, в начина, по който го каза, и сякаш усетих порив да избухна в кикот и да се изчервя. Но се сдържах. Вече имам едно нещастно влюбване. Няма сега да хукна да съблазнявам градинаря, за Бога!

Може би и той осъзна, че репликата му е прозвучала някак особено, защото се закашля.

— Исках да кажа, всички вас. Учениците.

— Да, точно така.

— Както и да е. Сега, ако обичаш, се върни в часа по Портрети на феи от осемнайсети век във Франция или какъвто там урок точно пропускаш в момента.

Скръстих ръце, защото започвах да се дразня, а също и защото ме попиха тръпки от студения вятър.

— Всъщност ме изгониха от час. По Магическа еволюция, при г-ца Ийст.

Той изсумтя.

— Боже, наказание в мазето за цял срок, сега и изгонване от час…

— Говори ми, говори ми. Явно има нещо в мен, което дразни всички учители в това училище.

За моя изненада Кал поклати глава.

— Не мисля, че е това.

В далечината чух как звънецът би. Знаех, че трябва да побързам, за да стигна навреме за часа при Байрон, но исках да чуя какво ще ми каже Кал.

— Какво имаш предвид?

— Погледни на нещата от тяхна гледна точка, Софи. Баща ти е председател на Съвета. Всички тук се притесняват да не изглежда, сякаш те толерират. Така че явно се престарават малко и отиват в другата крайност. Разбираш ли?

Просто кимнах. Защо ли не съм изненадана да открия още едно нещо, от което си патя заради баща си.

— Добре ли си? — попита Кал и леко наклони глава.

— Да — отвърнах аз, може би малко по-ведро, отколкото се чувствах реално. Сигурно съм прозвучала лигаво като някоя мажоретка. — Да — повторих, този път с малко по-нормален тон. — Трябва да тръгвам, за да не закъснея.

Минах набързо покрай него, като за малко не се блъснах в рамото му.

Боже, огромен е като дъб, мислех си, докато ускорявах крачка.

В крайна сметка все пак закъснях за час, заради което не само получих мъмрене, но и наказание да напиша есе от пет страници, в което да разнищя причините за моята чутовна мудност.

— Мисля, че ми трябва заклинание за писане на домашни — прошепнах на Джена, докато сядах.

Тя просто вдигна рамене вяло и продължи да си рисува лица в тетрадката.

Не можех да не забележа, че тези лица приличаха поразително на Холи и Частън.