Хекс Хол

Пролог

Фелисия Милър плачеше в тоалетната. За пореден път.

Знаех, че е тя, защото за трите месеца, през които посещавам това училище, съм я засичала да плаче в тоалетната поне два пъти. А и има много специфични ридания, леко фалцетни като на малко дете, въпреки че беше на осемнадесет, с цели две години по-голяма от мен.

Предишните пътища я оставях насаме, защото е право на всяко момиче да си поплаче в тоалетната от време на време. Но тази вечер е балът, а има нещо много тъжно в това да плачеш в официална рокля. Освен това знаех слабото й място. Във всяко училище, в което съм учила (поне 19 на брой, ако не се лъжа), имаше по едно момиче като нея. И понеже аз бях особнячка, никой не се държеше гадно с мен, просто не ми обръщаха внимание. Фелисия обаче беше в ролята на боксова круша. За нея училището не беше нищо друго, освен мястото, където ежедневно й крадяха парите за обяд и я засипваха с гадни коментари.

Открехнах вратата на тоалетната и видях в една кабинка жълти сандали с дълги каишки.

— Фелисия? — казах и почуках леко на вратата. — Какво има?

Тя отвори и ме погледна с гневните си зачервени очи.

— Какво има ли? Ами какво да ти кажа, Софи. Днес е балът ми, а да виждаш някое момче с мен?

— Ами… не, но тъй като си в женската тоалетна, си помислих, че…

— Какво? — попита троснато тя и си избърса носа с парче тоалетна хартия. — Че кавалерът ми ме чака отвън? Моля ти се. Излъгах родителите си, че имам кавалер. Затова ми купиха тази рокля. Казах им, че той ще ме чака направо тук, и те се съгласиха да ме докарат. Аз просто… не посмях да им споделя, че не съм била поканена от никого на бала си. Това би ги съсипало. — Тя затвори очи. — Как ти се струва, много ли е драматично?

— Е, не е драматично. Много момичета отиват сами на бала.

— Ти сама ли си?

Е, не бях сама, макар че кавалерът ми беше Райън Хелърман, единственото по-невзрачно от мен самата момче в цялото училище. Но все пак не бях сама. А майка ми беше много въодушевена, че някой ме е поканил. Виждаше в това най-сетне опит от моя страна да намеря своето място тук, а това беше наистина много важно за нея.

Погледнах нещастната Фелисия — в официална рокля, подсмърчаща драматично — и преди да мога да се спра, заявих:

— Мога да ти помогна.

Тя ме стрелна с подпухналите си очи.

— Как?

Хванах я за ръката и я издърпах от кабинката.

— Като начало трябва да излезем оттук.

Тръгнахме към препълнения салон. Фелисия изглеждаше много озадачена, когато я поведох през двойните врати към паркинга.

— Ако смяташ да си правиш някаква шега, имам спрей в чантата си — заяви тя, като притисна малката жълта чанта към гърдите си.

— Успокой се — казах аз и се огледах, за да се уверя, че паркингът е празен.

Въпреки че беше краят на април, все още беше доста хладно и двете потрепнахме от студ.

— Добре. А сега ми кажи, ако можеше да си избереш сама кавалер, кого би избрала?

— Искаш да ме измъчваш ли?

— Зададох ти съвсем нормален въпрос.

Тя заби поглед в обувките си и смънка:

— Кевин Бриджис.

Не бях изненадана. Той беше лидер на училищната асоциация, капитан на футболния отбор и най-големият красавец в училище. Момчето, което почти всяко момиче би избрало за кавалер на бала си.

— Добре тогава, нека да е Кевин — казах аз и щракнах с пръсти.

Вдигнах ръце, затворих очи и си представих Кевин и Фелисия. Тя в жълтата си вечерна рокля, а той в смокинг. Само след няколко секунди започнах да усещам лек трепет под краката си, а косата ми се развя буйно. Изведнъж чух как Фелисия ахна. Отворих очи и видях точно това, което се надявах да видя — над главите ни огромен черен облак се завихряше и хвърляше пурпурни отблясъци. Концентрирах се отново и облакът се превърна в перфектен кръг с дупка по средата.

Магическата поничка, както го нарекох първия път, когато направих това. Беше точно на дванайсетия ми рожден ден.

Фелисия се скри между две коли и сложи ръце над главата си. Но беше прекалено късно да го спра. Центърът на кръга се изпълни с ярка зелена светлина. Концентрирах се върху тази светлина и върху образите на Фелисия и Кевин. Облакът изчезна, а Фелисия се изправи разтреперана.

— К-какво беше това? — Тя ме погледна с разширени от ужас очи. — Ти да не си вещица или нещо подобно?

Свих рамене, все още замаяна от силата, която току-що бях разгърнала. Майка ми го наричаше магическо опиянение.

— Нищо подобно — отвърнах аз. — Хайде да влизаме вътре.

Райън се мотаеше около масата с напитките, когато се върнахме.

— Какво става? — попита той и кимна към Фелисия.

— О, тя просто имаше нужда да излезе малко на въздух — отвърнах аз и си сипах чаша пунш. Сърцето ми все още биеше лудо, а ръцете ми трепереха.

— Ясно — отвърна той, като поклащаше глава в такт с музиката. — Искаш ли да танцуваме?

Преди да успея да отговоря, Фелисия ме сграбчи за ръката.

— Та той дори не е тук! Дали това нещо… това, което направи, ще го накара да ме покани?

— Тихо! Да, ще го накара. Но трябва да имаш малко търпение. Веднага, щом влезе, ще дойде при теб. Вярвай ми.

Не се наложи да чакаме дълго.

С Райън бяхме още по средата на първия танц, когато в залата се чу силен пукот. Той беше последван от серия гърмежи, точно като от огнестрелно оръжие. Това накара половината ученици в залата да залегнат под масите с викове. Купата с пунша падна на земята и навсякъде се разплиска червеникава течност.

Но пукотевицата не идваше от пунша. Бяха балони. Стотици. Нещо беше съборило арката с балоните на земята. Видях как един от тях полетя към тавана. В този момент учителите побягнаха уплашено от вратата, която вече липсваше, защото един сребрист „Ленд Роувър“ се заби в нея с трясък. От шофьорското място се измъкна Кевин Бриджис. Имаше порезни рани на челото и ръцете, от които бликаше кръв.

— Фелисия! ФЕЛИСИЯ! — крещеше Кевин.

— Мамка му — промърмори Райън.

Гаджето на Кевин, Карълайн Рийд, излази от колата.

— Той е луд! — викаше тя. — Всичко беше наред и изведнъж се появи онази светлина и… и…

Тя млъкна, а стомахът ми се сви.

— Фелисия! — продължаваше да крещи Кевин.

Огледах се и я видях да се крие под една маса, а очите й бяха разширени от ужас.

Този път бях много внимателна. Ставах все по-добра в това.

Кевин я намери и я издърпа изпод масата.

— Фелисия! — усмихна й се той широко и цялото му лице светна. С окървавеното му чело обаче изглеждаше доста страховито. Не можех да упрекна Фелисия, задето се разкрещя ужасено.

Един от охранителите, треньорът Хенри, се притече на помощ и хвана Кевин за ръката. Но той просто се обърна и го цапардоса в лицето, от което едрият мъж полетя назад. И тогава се започна.

Хора се затичаха на всички посоки, група учители се опитваха да се доближат до Кевин, а писъците на Фелисия бяха достигнали невъзможни висоти. Единствено Райън изглеждаше непоклатим.

— Колко яко! — зарадва се той, когато две момичета си покатериха на Роувъра, за да излязат от залата. — Също като във филма „Кери“.

Кевин все още държеше ръката на Фелисия и беше паднал на колене. Не бях съвсем сигурна, заради цялата тая галиматия, но ми се струва, че й пееше. Тя вече не крещеше, а ровеше в дамската си чанта.

— О, не! — извиках аз. Затичах се към тях, но се подхлъзнах в пунша и паднах в локвата.

Фелисия извади малък червен флакон и го изпръска в лицето на Кевин. Той спря да пее и зави от болка. Пусна ръката й, за да разтърка очите си, и тя побягна.

— Всичко е наред, скъпа! — извика той след нея. — Не са ми необходими очи, за да те виждам. Виждам те с очите на сърцето си, Фелисия! Със СЪРЦЕТО СИ!

Прекрасно. Заклинанието ми беше не само прекалено силно, но и супер смотано.

Седях в локвата от пунш, докато хаосът, който сама бях създала, ескалираше. Мисис Дейвидсън, учителката ми по алгебра, крещеше с всичка сила по мобилния си телефон:

— Ами от къде да знам? Линейка? Ударна група? Просто изпратете някого!

После чух гръмогласен вик.

— Тя го направи! Софи Мерсер! — Фелисия сочеше към мен и цялото й тяло се тресеше. Въпреки всичкия шум наоколо, думите й отекнаха в залата. — Тя е… тя е… вещица!

Въздъхнах. Ох, пак се започва.