Горският храм

7

Още на следващия ден след заминаването на Гай белтейнското слънце се скри зад облаци и небето зарони сълзи — сякаш лятото никога нямаше да дойде. Ейлан блуждаеше из къщата като призрак. Дните се точеха един след друг, а от Гай нямаше никаква вест. Преди да потегли за Горския храм, Диеда й бе казала, че е трябвало да му се отдаде. Ако бе го сторила, можеше би нямаше да я забрави — или пък щеше да я забрави още по-бързо?

В крайна сметка, настроението на хората по празниците бе съвсем различно. Онази нощ, когато двамата седяха заедно край огньовете, й се струваше като сън от друг свят. В онези часове, когато се отваряха вратите между световете, всичко изглеждаше възможно — дори бракът на римски офицер с дъщерята на друид. Но сега, заобиколена от познатите картини и звуци на ежедневието, Ейлан започна да се съмнява в себе си, в любовта си и в Гауен — или по-скоро в Гай, както всъщност трябваше да го нарича. Най-вече в Гай.

Най-лошото от всичко бе, че никой не забелязваше мъката й. Майри бе настояла да се върне в собствения си дом и да чака там завръщането на мъжа си, Рейс бе прекалено заета с домакинството — през лятото работата бе двойно повече. Ейлан би могла да се довери на Диеда, но Диеда бе вече в Горския храм, където сама се бореше — кой знае как — със собствената си сърдечна болка. Небето плачеше и Ейлан плачеше с него, и никой на този свят не го бе грижа за нея.

Най-сетне дойде денят, когато баща й прати да я повикат. Бендейгид седеше край огнището в голямата зала — сега в него имаше само пепел. Въпреки че навън бе все така облачно, времето бе достатъчно топло, та да не трябва да се пали огън. Изглеждаше хем ядосан, хем развеселен, което странно смекчаваше обичайно суровите му черти.

— Ейлан — поде той меко, — редно е да ти съобщя, че поискаха от мен ръката ти.

„Гай! — трепна сърцето й. Как можах да се усъмня в него!“

— Но, разбира се, това бе предложение, което не можех да приема в никакъв случай. Кажи ми, какво ти е известно всъщност за онзи млад човек, който ни се представи под името Гауен?

— Какво искаш да кажеш? — сърцето й биеше толкова силно, че баща й сигурно чуваше ударите му.

— Казал ли ти е истинското си име? Знаеш ли, че е син на Мацелий Север, префект на легиона в Дева?

Ейлан долови студения гняв под привидната мекота в тона на Бендейгид и се насили да не трепери. Успя да кимне.

— Е, поне не те е заблуждавал — въздъхна баща й. — Но ти трябва да пропъдиш образа му от сърцето си, дъще. Още не си на години за женене…

Тя вдигна очи и понечи да възрази. Защо не бе осъзнала досега, че не трябва да се тревожи дали Гай ще я забрави — истинската опасност за любовта им идеше от баща й.

— Ще чакам… — прошепна тя, свела отново очи.

Баща й продължи:

— Не съм свикнал да бъда тиранин в семейството си, Ейлан, но истината е, че съм бил прекалено отстъпчив с теб досега. Ако се боеше от мен, не би посмяла да ми отговаряш така. Това няма да стане никога, дъще — не, не се опитвай да отговаряш — той повиши тон, — имам да ти кажа още нещо.

— Какво повече има да се говори? — възкликна Ейлан и се сви от болка, защото Бендейгид бе стиснал силно китката й. — Ти вече си отказал, нали?

— Искам да разбереш защо отказах — сега баща й говореше по-спокойно. — Нямам нищо против момчето. Ако беше един от нашите, бих се съгласил с радост на такъв брак. Но маслото не се смесва с водата, нито пък оловото със среброто — римска кръв не се смесва с британска, дъще.

— Но той е само половин римлянин — възрази Ейлан. — Майка му е от племето на силурите. Нима през цялото време, докато живя тук, не изглеждаше напълно като британец?

Баща й поклати глава.

— Още по-лошо тогава. Излиза, че той е незаконен плод на извънбрачна връзка — защото всички такива бракове са незаконни за мен, при това произхожда от предатели, защото силурите винаги са били такива — още преди римляните да прекосят морето, крадяха нашия добитък и ловуваха в нашите гори. Би било лудост да те дам за съпруга на човек, в чиито жили тече кръвта на наши отколешни врагове. Говорих и с Арданос — и макар че той се опита да ме убеди в ползата от такъв брак, който щял да донесе мир между нас, сякаш ти си дъщеря на някоя от нашите кралици, а той — на самия Цезар, аз знам, че от това нищо няма да излезе.

Очите на Ейлан се разшириха от удивление. Никога не бе й минавало през ум, че Върховният друид може да бъде на тяхна страна. Баща й продължаваше да говори.

— Съдейки по тона на писмото, Мацелий Север споделя моето мнение. Този брак ще накара и двама ви да се раздвоявате. Дори Гай да е склонен да се откаже от Рим заради теб, аз не го искам в семейството си. Ако пък ти отидеш при него, ще бъдеш отхвърлена навеки от своите — а аз не бих искал такава съдба да сполети дъщеря ми.

Ейлан продължаваше да не вдига очи.

— Бих понесла всичко заради него — промълви тя едва чуто.

— Да, след като си обзета от такава лудост, мога да повярвам и на това — сопна се Бендейгид. — Младите винаги си мислят, че могат да се опълчат срещу целия свят. Но в твоите жили не тече предателска кръв, Ейлан. За всеки миг, преживян като негова съпруга, гарваните на съвестта ще кълват сърцето ти — той продължи по-меко: — Не забравяй, че не само ти ще трябва да се откажеш от нас, но и ние да те откъснем от сърцата си. Запомни едно, Ейлан — аз не мразя Гауен. Той бе гост в дома ми и ще е прекалено да твърдя, че ме е лъгал, след като не ми каза истинското си име. Мога да му се сърдя само за това, че тайно се е опитал да те обърне против собственото ти семейство.

Ейлан проговори все така тихо:

— Той се държа почтено с мен, както и с теб.

— Не съм казал обратното — съгласи се Бендейгид. — Но който пита, трябва да се примири с отговора — какъвто и да е той. Поискаха честно и почтено ръката ти от мен; аз също отговорих честно и по съвест. Няма какво повече да говорим за това.

Гласът на дъщеря му прозвуча така, сякаш се задушаваше:

— Друг, по-малко почтен мъж, би постъпил с мен така, че сега щеше да си доволен да се отървеш от позора ми.

Лицето на Бендейгид потъмня от внезапно надигналия се гняв и за първи път в живота си Ейлан искрено се уплаши от него. Той вдигна ръка и я удари — макар и леко — през устата.

— Нито дума повече! Чу ли ме — нито дума! Ако те бях удрял по-често, докато беше малка, нямаше да ми се наложи да те удрям сега за безсрамните ти приказки!

Ейлан се отпусна на скамейката — преди няколко дни би се разплакала, ако баща й се бе държал така с нея. Сега знаеше, че нищо не би я накарало да пророци и една сълза пред него.

Бендейгид заговори бавно и натъртено:

— Докато съм жив, ти няма да станеш съпруга на човек с римска кръв в жилите си — нито дори след смъртта ми, ако това зависи от мен. А ако се опиташ да ми кажеш, че нещата са отишли дотам, че носиш под сърцето си копеле от този римлянин с предателска кръв, и се надяваш, че ще допусна да имам такъв внук, знай едно — няма никой нашир и надлъж в цяла Британия, който би ме обвинил, ако те удавя със собствените си ръце! Спести ми превземките си, дъще — преди минута не се червеше така!

Ейлан би предпочела да стои права пред баща си, но коленете й трепереха така, че нямаше сили да застане на крака.

— Наистина ли си способен да мислиш така за мен?

— Ти първа го каза — отвърна баща й, но после внезапно омекна. — Дете, дете… говорех така в гнева си. Знам, че си добро момиче и достойна моя дъщеря — затова те моля да ми простиш. Хайде, стига сме говорили за това. Още утре ще заминеш на север — сестра ти Майри има нужда от близък човек до себе си, защото детето й трябва да се роди скоро, а майка ви не може да се откъсне от домакинството през такъв усилен сезон като лятото. Все по-вероятно ми се струва, че Родри, мъжът й, е бил заловен от римляните, когато ги сподири. Така че, дори всичко да бе по-различно, тъкмо сега не е моментът да ми предлагаш за зет римлянин.

Ейлан кимна, без да пророни дума. Бендейгид я притисна за миг към себе си и каза все така меко:

— Аз съм по-стар от теб, Ейлан, затова трябва да ми вярваш. Младите виждат само себе си. Нима мислиш, че не съм забелязал как залиня напоследък? Първоначално предположих, че тъгуваш за Диеда, но сега единственото, за което се гневя на оня римлянин е, че ти причини такова страдание.

Тя кимна. Стоеше вдървена в прегръдките на баща си — сякаш ги разделяха цели светове. Той бе казал, че ако се омъжи за Гай, гарвани ще кълват сърцето й — Ейлан разбра, че това не са просто думи, защото изпита такава силна болка, сякаш наистина гарван забиваше човка в кървящото й сърце.

Почувствал мълчаливия упрек, баща й каза раздразнено:

— Права е майка ти, като казва, че не трябва да те държим повече неомъжена. Още тази зима ще ти намеря съпруг от нашите хора.

Ейлан се откъсна от ръцете му с пламнали от гняв очи.

— Подчинявам се, защото нямам друг избор — каза тя с горчивина, — но ако не мога да се омъжа по мой свободен избор, никога няма да взема друг мъж за съпруг!

— Както искаш — отвърна баща й мрачно. — Няма да те насилвам. Но се кълна, че ще сгодя Сенара още преди да й вържат моминския пояс! Нямам намерение да преживея същото и с другата си дъщеря!

Дъждът продължи да вали неспирно и валя още дълги дни. Реки и потоци преливаха от коритата си, заливайки поля, ниви и пътища. Майри трябваше да роди всеки момент, а съдбата на мъжа й оставаше неизвестна. Тя нерядко се съгласяваше, че би постъпила по-разумно, ако бе останала под бащиния си покрив, докато роди, но в това време бе по-опасно за нея да потегли обратно. Затова Ейлан замина да помогне на сестра си, съпроводена от двама от хората на баща си.

Макар че продължаваше да плаче всяка нощ, разкъсвана от мъка по Гай, Ейлан бе доволна, че е при Майри. Тук се чувстваше полезна. Сестра й имаше нужда от близък човек около себе си, а и малкият й племенник бе станал плачлив и капризен — не можеше да разбере защо майка му го е отбила и баща му е изчезнал. Майри вече бе станала много тромава и отпусната, и нямаше сили да се занимава с него, но Ейлан бе търпелива, хранеше го и си играеше с него часове, и се радваше, когато детето започваше отново да се смее.

Дъждът не спираше и Ейлан започваше да се притеснява, че ще трябва сама да помага на сестра си при раждането. Майри бе помолила една жрица да дойде, когато настане време.

— Всички жрици в Горския храм разбират от тези неща, сестро — бе казала тя, разтривайки гърба си, който я болеше почти постоянно. — Няма защо да се тревожиш.

Беше четвъртата вечер, откак Ейлан бе пристигнала, и вече се чувстваше почти у дома.

— Няма ли да е чудесно, ако ни пратят Диеда?

— Тя е нова в храма, сестро, и няма да й разрешат да го напусне, преди да е изминала първата година. Обещаха да ми изпратят една от помощничките на Лианон, една жена от Хиберния на име Кайлеан — Майри произнесе последните думи с толкова сух тон, че Ейлан се запита дали не изпитва някаква неприязън към жената, но предпочете да не задава въпроси.

След още три дни пристигна и самата Кайлеан — висока, увита в шалове и наметки тъй, че от нея се виждаха само очите и няколко кичура от тъмната й коса. На фона на черната коса кожата й изглеждаше бяла като мляко, а очите й бяха изненадващо сини. Докато сваляше връхните си дрехи, някакво въздушно течение разнесе дим от огнището и жрицата се разкашля. Ейлан бързо напълни чаша с ейл и й я подаде.

Жрицата каза тихо:

— Благодаря ти, дете, но нямам право да пия ейл — бих те помолила за малко вода…

— Разбира се! — Ейлан се изчерви и забърза с друга чаша, за да я напълни от ведрото при входа. — Мога да изтичам за по-прясна до кладенеца…

— Не, тази ще свърши работа — каза жрицата, взе чашата от ръката на момичето и я пресуши на един дъх. — Благодаря ти. А сега ми кажи, коя е жената, на която ще помагам при раждането? Ти самата си по-скоро още дете…

— Майри очаква да роди всеки момент — измънка Ейлан. — Аз съм сестра й, Ейлан, втората дъщеря на Бендейгид. Имам и още една сестра, Сенара, но тя е само на девет години.

— А аз съм Кайлеан.

— Видях те по Белтейн, само че тогава не знаех името ти. Мислех, че помощничката на Лианон ще е… — тя се изчерви смутено и млъкна.

— По-стара? — довърши вместо нея Кайлеан. — Или по-достолепна? С Лианон сме неразделни, откак тя ме доведе тук от западния бряг на Ериу. Бях четиринадесетгодишна, когато за първи път прекрачих прага на Горския храм, и служа там вече шестнадесет години.

— Познаваш ли Диеда? Тя е сестра на майка ми.

— Познавам я, разбира се, но тя живее в Дома на девиците — ние сме много и с различни призвания. Сега, като те видях, разбирам… — но за тези неща ще говорим по-късно. Заведи ме първо при сестра си.

Ейлан я отведе при Майри, която вече се движеше с мъка, и се отдръпна встрани, за да остави двете да поговорят насаме. Кайлеан разпитваше Майри надълго и нашироко, но толкова тихо, че Ейлан не чуваше нищо. Имаше не що успокояващо в тихия, напевен говор на жрицата.

Ейлан забеляза как напрегнатите черти на Майри се отпуснаха и едва сега разбра, че сестра й се е страхувала. Но сега не се отдръпна, докато Кайлеан натискаше корема и оттук-оттам с издължените си длани. Когато жрицата приключи с прегледа, Майри се отпусна с въздишка на одъра.

— Мисля, че няма да родиш днес, а може би и няма да е и утре. Почини си, моето момиче. Ще имаш нужда от сили, когато дойде времето — каза с успокоителен тон Кайлеан.

След като нагласи постелката на Майри, Кайлеан се върна край огъня при Ейлан.

— Вярно ли е, че съпругът й е изчезнал? — попита тя едва чуто.

— Опасяваме се, че са го пленили римляните — отвърна също така тихо Ейлан. — Баща ми ме предупреди да не говоря за това пред Майри.

За миг погледът на Кайлеан стана особен, сякаш жрицата се взираше навътре в себе си.

— Няма защо да премълчавате — каза тя след малко. — Боя се, че тя няма да го види вече.

Ейлан я изгледа с ужас.

— Да не би да си научила нещо?

— Видях знамения, които не мога да разтълкувам по друг начин.

— Милата Майри! Горката ми сестра! Как да й го кажем?

— Засега ще мълчим — реши Кайлеан. — Когато роди и се убедим, че всичко е минало добре, аз ще говоря с нея. Ще я убедя, че има за какво да живее — поне заради двете деца.

Ейлан потрепери. Тя обичаше сестра си, а жрицата говореше така равнодушно за смъртта, както и за живота — без вълнение, и без тъга. Сигурно, каза си Ейлан, за една жрица животът и смъртта означаваха нещо по-различно, отколкото за нея самата.

— Дано в рода имате мъже, които да опазят наследството на децата й — поде отново Кайлеан.

— Баща ми няма синове — отвърна Ейлан. — Но Кинрик е като наш брат и той ще се грижи за Майри винаги, когато се налага.

— Кинрик не е ли син на Бендейгид? — попита Кайлеан.

— Доведен син, но всички израснахме заедно. Двамата с Майри много се обичат. Сега Кинрик е в Северните земи.

— Чувала съм за него — отбеляза жрицата и Ейлан се зачуди какво ли още знае всъщност. — Сестра ти, наистина има кой да й помогне.

Тази нощ от запад връхлетя буря. Ейлан се събуди посред нощ и се заслуша в дивия й вой. Дойде утрото, а дърветата все още се огъваха под яростния напор на вятъра. Но от покрива бяха отвени само няколко стиски слама; кръглата къща поскърцваше, ала не поддаваше на пристъпите на бурята. Дъждът спираше, но Кайлеан, загледана в пороя, изглеждаше доволна.

— Носят се слухове, че на брега пристанали кораби — отвърна тя на Ейлан, която не можеше да разбере какво й е хубавото на бурята. — Ако пътищата се наводнят, разбойниците няма да могат да влязат навътре в сушата.

— Разбойници ли? — повтори уплашено Майри. Но Кайлеан отказа да говори повече за това. Каза, че често само споменаването на злото може да го призове и наяве. Привечер вятърът започна да стихва, но не и дъждът. Започваха да привикват към постоянния шум на водата, сякаш около тях се изливаха бездънни водоеми. За щастие имаха достатъчно сухи дърва в близкия навес. Накладоха буен огън и Кайлеан за първи път разви малката си арфа, която носеше навсякъде със себе си, увита като бебе. Ейлан не бе виждала жена да свири на арфа — спомни си как я бяха напердашили като дете, защото бе пипала арфата на дядо си.

— Да, има и жени-бардове — отвърна Кайлеан на въпроса й, — но аз свиря само за собствено удоволствие. Затова пък според мен Диеда ще стане истински бард.

— Нищо чудно — въздъхна замечтано Ейлан. — Тя пее прекрасно.

— Завиждаш ли й, дете? Има и други дарби освен красивия глас, сама знаеш — жрицата гледаше Ейлан замислено, след това сякаш взе в себе си някакво решение и поде: — Знаеш ли, че тя е била избрана погрешно? Че са я объркали с теб?

Ейлан зяпна. Внезапно си спомни детските си години, как обичаше да се прави на жрица, и видението, което я бе връхлетяло в мига, когато Лианон обви другото момиче с наметалото си.

— Никога ли не ти е минавало през ум, малката ми?

Ейлан не бе в състояние да отговори. Разбира се, бе мечтала за това, бе го виждала в сънищата си, но после срещна Гай. Как би могла да е родена за жрица, след като бе в състояние да изпитва такава всепоглъщаща любов към един мъж?

— Е, сега няма нужда да вземаме решение — каза усмихнато Кайлеан. — Ще поговорим друг път.

Ейлан продължи да я гледа, без да мигне, и изведнъж видя себе си и нея — и двете в одежди на жрици, издигнали ръце към луната. Да, Ейлан бе убедена, че вижда себе си и Кайлеан, независимо от това, че косата на Кайлеан не бе черна, а червеникава — при това двете си приличаха като сестри — и лицето на Ейлан бе по-различно… Лицето на жената, което бе видяла в горското езеро! „Сестри… и повече от сестри… Жени… и повече от жени…“ Думите долетяха в съзнанието й от много далеч, отвъд мислите и спомените й.

Ейлан се стресна и си каза, че до днес дори не е разговаряла с Кайлеан. Но също както с Гай, бе убедена, че познава по-възрастната жена от началото на мирозданието.

Кайлеан свиреше на арфата си. Свиреше доста отдавна, когато изведнъж Майри се изправи на одъра и извика, вперила очи в тъмното петно на роклята си, което ставаше все по-широко. Другите две жени вдигнаха стреснато очи.

— Изтекоха ли ти вече водите? — попита жрицата. — Така е, мила, бебетата идват, когато на тях им харесва, а не когато на нас ни е удобно. Най-добре ще е да се заловим за работа. Ейлан, излез да намериш овчаря и му кажи да донесе още дърва. След това засили огъня, напълни котлето и чакай водата да заври хубаво.

Кайлеан несъмнено разбираше, че младото момиче се успокоява, като има да върши нещо.

— По-добре ли ти е сега? — попита тя, когато Ейлан се върна. — Често съм мислила, че е грешка да се оставя жена, която не е раждала, да присъства на раждане — това само може да я уплаши. Но ако ще идваш при нас, в Горския храм, рано или късно ще ти се наложи да научиш и това.

Ейлан преглътна и кимна. Бе твърдо решена да оправдае доверието на по-възрастната жена. През първите два часа Майри успяваше дори да дремне, защото болките идваха нарядко. От време на време извикваше, сякаш насън. Ейлан също дремеше на пейката край огъня. Бе дълбока нощ, дъждът плющеше неспирно, когато Кайлеан се наведе над нея и внимателно я събуди.

— Ставай вече. Имам нужда от теб; разбутай жаравата, хвърли дърва в огъня, и направи на Майри отвара от глог. Не знам колко време ще продължи раждането, но сигурно ще се наложи да помагаш.

Когато отварата беше готова, Кайлеан се наведе над Майри, която се мяташе неспокойно в постелята, и поднесе чашата към устните й.

— Хайде, изпий това. Ще се почувстваш по-добре.

След малко Майри отметна глава назад и лицето й се сгърчи от болка.

— Още малко, мила — каза окуражително Кайлеан. — Само не се опитвай да ставаш.

Майри се отпусна назад задъхана, а Кайлеан се обърна и каза тихо и бързо на Ейлан:

— Избърши лицето й с влажна кърпа, докато аз приготвя всичко необходимо.

Тя тръгна към огъня, без да спира да говори на Майри:

— Виж какви хубави пелени съм подредила тук за бебето. Съвсем скоро и ще можеш да я прегърнеш. А може би ще е той — още един хубав син?

— Все ми е едно — изохка Майри. — Искам само… всичко да свърши… още много ли ще продължи?

— Не, разбира се, че не. Още малко, Майри, и детето ще дойде… Така, добре, още малко! Ето, болките вече се застъпват, знам, много те боли, но това значи, че бебето вече идва…

Ейлан се бе вдървила от страх. Майри просто не приличаше на себе си. Лицето й бе червено и подуто, тя викаше и сякаш сама не съзнаваше какво става около нея. После изведнъж си пое рязко дъх, изви гърба си като дъга и подпря крака в другия край на леглото.

— Не мога… не мога повече — стенеше тя пресипнало, а Кайлеан продължаваше да говори — нежно и успокоително. Ейлан вече имаше чувството, че сестра й ражда дни наред.

Изведнъж тя дочу някаква промяна в тона на Кайлеан.

— Мисля, че вече е време. Дай й да държи ръцете ти, Ейлан — не, не така, да стиска китките ти. Сега, Майри, напъвай с все сила. Знам, че си уморена, но скоро всичко ще свърши. Дишай… точно така, дишай, не спирай! Ето, ето, виждаш ли? — Майри се изви за последен път, жрицата се приведе и изведнъж Ейлан видя в ръцете й нещо — невероятно червено, дребно и сгърчено, но живо, което махаше ръчички и изведнъж изплака тъничко.

— Ето, Майри, имаш чудесна дъщеря!

Все още зачервеното лице на Майри се отпусна в блажена усмивка, когато Кайлеан постави новороденото на корема й.

— О, Богиньо — въздъхна жрицата, загледана в майката и бебето. — Колко пъти съм виждала това и всеки път ми се струва, че е чудо!

Тъничкият писък се извиси и се превърна в яростен рев, а Майри се засмя щастливо:

— О, Кайлеан! Колко е красива! Невероятно красива!

Бързо и ловко жрицата преряза пъпната връв и изми детето. После го подаде на Ейлан и се обърна отново към Майри, за да следи за излизането на плацентата.

Ейлан си каза, че е невероятно нещо толкова мъничко и крехко да е човешко дете. Колко тънички бяха ръчичките и пръстите на бебето! Главата му беше покрита с мек, тъмен мъх. Майри незабавно заспа от изтощение, а Кайлеан окачи малък метален амулет на врата на бебето и започна внимателно да го повива.

— Сега вече елфите не могат да ни я откраднат, а и не сме я изпускали от поглед, за да не я подменят с тяхно бебе — каза Кайлеан. — Освен това дори и те не биха излезли навън в такъв дъжд. Виждаш ли, че и от такъв потоп може да има полза.

Жрицата се изправи уморено. Едва сега двете с Ейлан забелязаха, че червеникавото слънце се опитваше да пробие облаците — за първи път от много дни насам.

Бебето беше дълго, но доста слабо. Когато изсъхна, пухът по главата му се оказа червеникав.

— Толкова е крехка! Ще оживее ли? — попита разтревожено Ейлан.

— Че защо не? — отвърна Кайлеан. — Добре, че не реших да тръгнем снощи към Горския храм. Минаваше ми през ума, че ако Майри не започне да ражда веднага, няма да е зле да отидем там, за да бъдем на по-сигурно място. Ако бяхме тръгнали, бебето щеше да се роди под открито небе, и тогава можехме да загубим и детето, и майката. Явно не винаги мога да предвиждам бъдещето.

Тя се отпусна тежко на пейката до огъня.

— Я виж ти — отново е съмнало. Нищо чудно, че съм толкова уморена. А момченцето също ще се събуди скоро, и тогава ще му покажем новата сестричка.

Ейлан продължаваше да държи бебето. Кайлеан вдигна очи към нея и между тях сякаш се спусна лека мъгла — слаб, студен полъх от отвъдното. Докато гледаше Ейлан през нея, Кайлеан почувства, че я обзема страшна, непоносима скръб. Стори й, се, че я вижда вече като зряла жена — в сините одежди на жрица, с полумесец, татуиран на челото. Но Ейлан пак държеше в ръцете си бебе, а очите й бяха толкова тъжни, че сърцето на Кайлеан се късаше в гърдите й.

Жрицата тръсна глава. Скръбта сякаш я повличаше като мътен порой, и тя се опита да се противопостави. Примигна, за да пропъди напиращите в очите й сълзи.

Когато погледът й се изясни, тя видя как младото момиче я гледа удивено. Кайлеан неволно пристъпи напред и грабна от ръцете на Ейлан бебето на Майри. То изплака тихичко и отново заспа.

— Какво ти е? — попита тревожно Ейлан. — Защо ме гледаш така?

— Тук има някакво течение — измърмори Кайлеан. — И двете ще се простудим.

Но и двете виждаха ясно, че факлите горят с нетрепващ пламък. „Аз наистина не мога да виждам винаги в бъдещето, повтаряше си упорито Кайлеан. Не винаги…“

Тя поклати глава и каза, за да отклони разговора.

— Дано пътищата са все още непроходими.

След това видение дори мисълта за разбойниците бе добре дошла, стига да я откъснеше от спомена за него.

— Защо, Кайлеан? Баща ми сигурно ще иска да дойде, колкото е възможно по-скоро, и майка ми също — за да видят внучката си. Толкова повече, щом, както ти каза, мъжът на Майри е загинал…

Кайлеан се сепна.

— Така ли казах? Е, времето не зависи от нас — не ми се е случвало да видя дори върховният друид да докара дъжд или слънце по своя воля. И все пак, не мога да не си кажа, че освен твоите роднини и други хора бродят по пътищата. Ела — кимна тя. — Бебето трябва да спи при майка си.

И тя се упъти към одъра, на който спеше Майри, с повитото бебе в ръце.