Горският храм

28

След Белтейн дните ставаха все по-дълги; добитъкът нощуваше по пасбищата из хълмовете, а в полетата хората се гласяха за жътва. Дойде средата на лятото и за първи път Арданос не направи опит да подсказва на Ейлан, преди да изпълни дълга си като Жрица на Оракула. Когато го видя на самата церемония, той й се стори грохнал. После жриците й разказаха, че Богинята предрекла промени и злощастия, но обещала, че сетне ще настъпи мир. Из цяла Британия отново се понесоха всевъзможни слухове, но никой не можеше да каже откъде ще дойде този път опасността.

Ейлан се канеше да посети Върховния друид, след като самата тя преодолееше обичайните последици от транса, но по това време на годината задълженията й в Горския храм сякаш се удвояваха. Дните си минаваха, а тя все не намираше време да отиде при Арданос. В разгара на лятото дори обитателките на Дома на девиците помагаха при сенокоса в полетата около Вернеметон. Ейлан надзираваше тъкачките, които приготвяха платно за робите на жреците, помагаше на жените, които правеха бои за платовете, но липсата на Кайлеан се забелязваше постоянно — особено при боядисването, защото тя беше призната майсторка на боите. Във Вернеметон никой не можеше да задължи Повелителката да помага при ежедневната работа, но Ейлан беше убедена, че ако не го върши, бяга от отговорността си пред поверените й хора.

Един ден тя отново беше в бараката, където се боядисваха новоизтъканите платове. Ръкавите й бяха навити над лактите, ръцете й — целите изцапани със синя боя. Внезапно някаква сянка легна на пода на бараката. На вратата се бе изправила висока мъжка фигура. Жените зашушукаха възбудено и притеснено — новодошлият беше един от най-младите друиди, запъхтян от бързане. Бялата му роба беше залепнала от пот по тялото му. Наистина, бараката беше извън оградата на Горския храм, където имаха право да влизат само най-високопоставените друиди, но и тук жриците не бяха привикнали да виждат мъже.

— Повелителката… — едва успя да каже задъханото момче. — Тук ли е господарката Ейлан?

Всички жени се обърнаха едновременно към Ейлан и момчето се изчерви още повече. Ейлан едва сега се сети, че сигурно никога не я беше виждал незабулена. Момчето преглътна, съвзе се и продължи:

— Моля те, Повелителко, трябва да дойдеш незабавно! Върховният друид е много зле!

Когато стигнаха до стаята на Арданос, Ейлан спря като закована на прага. Макар че бе предупредена, състоянието на стареца накара сърцето й да се обърне. Тя кимна на Миелин, която се грижеше за Арданос, и й направи знак да стане и да отиде при Хю, който бе останал до вратата. После седна на леглото до умиращия. Нямаше никакво съмнение, че Арданос умира. Въздухът излизаше със свистене през посинелите му устни. Под тънката старческа кожа на лицето му се очертаваше ясно черепът. Сърцето на Ейлан отново се сви, защото си спомни как Арданос бе седял край смъртния одър на Лианон. Съзнаваше, че на моменти го бе мразила, но сега само се молеше старецът да не се мъчи много.

— Изгуби съзнание на вечеря и дойде на себе си едва преди малко — каза Гарик, един от по-възрастните друиди. — Изпратихме да повикат Бендейгид.

Ейлан отметна воала си и хвана здраво ръката на умиращия.

— Арданос — каза тя тихо, — Арданос, чуваш ли ме?

Сбръчканите, подобни на пергамент клепачи трепнаха и след миг погледът на стареца се изясни.

— Диеда — прошепна той.

— Дядо, възможно ли е дори сега да не можеш да ме познаеш? Диеда замина на юг, подбира подходящи момичета, които ще дойдат да се обучават при нас за жрици. Аз съм Ейлан — каза тя, опитвайки се да подтисне горчивината в тона си.

Очите на Арданос се спряха на златните й накити и той въздъхна:

— В края на краищата… оказа се, че наистина е трябвало да бъдеш ти.

— Арданос — поде Ейлан с по-твърд тон, — мой дълг като Повелителка на Вернеметон е да ти кажа, че умираш. Не бива да ни напуснеш, преди да си обявил своя наследник. Кажи ни, Върховни друиде, кой ще наследи златния сърп, след като ти си отидеш?

Очите му бяха все така вперени в лицето й.

— Богиньо… опитах се да сторя най-доброто… — прошепна той. — Мерлин знае…

— Но ние също трябва да знаем! — възкликна друидът, който му прислужваше. — Кой е твоят избраник?

— Мир! — гласът на Арданос прозвуча неочаквано плътно и заповеднически. — Трябва ни мир… — последната дума той прошепна толкова тихо, че хората наоколо едва я чуха. Сетне въздъхна и се отпусна.

Първоначално никой не помръдна. Сетне Гарик взе ръката на Арданос в своята за да потърси пулса му и почти веднага я пусна.

— Мъртъв е! — каза той с упрек в гласа.

— Съжалявам — проговори Ейлан. — Какво ще правите сега?

— Трябва да съберем съвета на братството — намеси се делово друг друид. — Върви си, Повелителко. Нямаш повече работа тук. Ще те уведомим до какво решение е стигнал съвета, след като боговете не повериха на Арданос своето слово.

Течеше петнадесетото лято от властването на император Домициан. Времето беше още меко, но природата беше странно притихнала, като пред голяма буря. Докато яздеше по улиците на Дева, Гай се улови, че постоянно се ослушва за гръмотевици. Той не беше единственият, който се влияеше от времето — гласовете на търговците на пазара звучаха остро и раздразнително; в кръчмите и в казармите сбиванията бяха по-чести от обикновено; отново се понесоха слухове за предстоящ бунт. Дори конят му бе сякаш заразен от общото напрежение — животното играеше под него и цялото му тяло трепереше.

„Септемврийските иди… септемврийските иди…“ Думите се въртяха натрапчиво в съзнанието му, повтаряха се ритмично, в съзвучие с ударите на конските копита по калдъръма. Откак Мацелий бе споделил с него, че това е датата, която съзаклятниците са определили за свалянето на императора, сън не го хващаше. Баща му вярваше, че племената ще ги подкрепят, но Гай не бе толкова убеден. Ако римските орли започнеха да се разкъсват един друг, победата можеше да падне в ръцете на Гарваните. Детронирането на Домициан щеше да разклати устоите на империята — наистина ли си струваше?

„Веднъж да свърши всичко — ще се оттегля и с най-голямо удоволствие ще управлявам провинциалното си стопанство да края на дните си, мислеше Гай. Не съм роден за заговорник“.

На всичкото отгоре и Върховният друид, който бе единствената сигурна опора на римляните и поддръжник на мира между тях и племената, избра тъкмо този момент да умре. Ако Гай вярваше в ада на християните, за който Юлия постоянно говореше, би проклел стареца да се пържи вечно там, защото си отиде във възможно най-неподходящото време. Един бог Митра можеше да знае кого ще изберат на мястото на Арданос! А дори и наследникът да бе добронамерен, трябваше да мине дълго време, за да може между него и Мацелий да се установи взаимното доверие, което имаха двамата с покойния Арданос. Едничката полза от вестта за смъртта на стария друид бе, че принуди Гай най-сетне да вземе решение. Цялата страна можеше да пламне всеки момент, тъй че въпросът дали ще признае малкия Гауен или не отиваше на заден план. Най-важното бе момчето да бъде отведено на сигурно място. Информаторите на баща му потвърдиха, че Ейлан все още е Велика жрица на Вернеметон. Затова Гай, в качеството си на официален пратеник на легата, натоварен със задачата да предаде съболезнованията му за смъртта на Върховния друид, потегли към Горския храм, за да се срещне с нея.

Беше подбрал много внимателно дрехите си за случая — бяха странна смесица от римско и келтско облекло. Под туника от шафраненожълт лен, избродирана по края с листа от акантус, носеше тъмночервени панталони от еленова кожа. Отгоре бе наметнал леко вълнено наметало, прикрепено към едното рамо със златна тока. Поне никой не можеше да очаква от него, че ще навлече тога, когато му предстои да язди. Независимо от пищното си облекло и официалната си мисия, когато конят му стъпи на алеята с дъбовете, която водеше към Горския храм, Гай установи, че е напрегнат като струна. Наскоро бе изскубал първите бели косми от слепоочията си. Възможно ли бе Ейлан все още да го намира за привлекателен?

Въведоха го в градината. В една беседка, цялата потънала в шипков цвят, го очакваше някаква жена, плътно забулена със син воал. Гай предположи, че трябва да е самата Повелителка, защото същият дръвник-телохранител, който някога бе припаднал при вида на пощръклелия добитък по Белтейн, стоеше близо до нея и го наблюдаваше мрачно. И все пак му беше трудно да повярва, че тази стройна, строга, забулена жена е Ейлан.

— Повелителко… — той замълча, и воден от някаква непонятна за самия него сила, се поклони. — Дойдох да предам съболезнованията на легата в Дева за смъртта на Върховния друид, твоя дядо. Той ще липсва много на всички ни. Арданос беше… — Гай се позамисли и продължи — забележителен човек.

— Голяма е загубата ни, наистина — отвърна тя и въпреки безличния, тих глас, с който произнесе тези думи, Гай почувства как сърцето му заби по-силно. — Седни и си почини.

Веднага се появи едно съвсем младо момиче в проста дреха, каквато носеха непосветените в жреческо звание, с поднос, върху който имаше сладкиши с мед и кана с някаква напитка от сока на горски плодове, подправена с ароматни треви. Гай отпи една глътка. Полагаше отчаяни усилия да се сети какво още би могъл да каже. Вдигна очи към забулената фигура пред себе си и забеляза, че диплите на плътния воал потръпват.

— Ейлан — каза той тихо, — позволи ми да видя лицето ти. Толкова отдавна те видях за последен път…

Ейлан се засмя, но смехът й беше натегнал от горчивина.

— Колко глупава съм била — тя сви рамене и отметна воала. — Мислех, че след толкова време няма да почувствам нищо, когато те видя отново.

Миглите й бяха мокри от сълзи.

Гай трепна. Ейлан се бе променила, и въпреки всичко си беше същата — сякаш онова младо момиче, което се грижеше за него преди толкова години, бе само бледа сянка на красивата, зряла жена, в която се беше превърнала. Въпреки сълзите и крехката фигура, която сякаш щеше всеки миг да се огъне под тежестта на златните накити, тази жена излъчваше несломима сила. „И защо не? — каза си Гай. — В своя свят през последните години тя е имала повече власт от някой командир на легион в нашия“. Не бе възможно тази жена да е била фурията, която стъписа войниците му и ужаси и него самия! Неговият поглед също се замъгли. Стари спомени нахлуха в сърцето му. Искаше му се да падне в краката й, да й обясни, че никога не е преставал да я обича, но копието на слабоумния й телохранител сигурно щеше да го прониже, още преди да е отворил уста, ако само опиташе да я приближи.

— Слушай, не знам колко дълго ще мога да остана тук — заговори той тихо — Отново се очакват размирици и кръвопролития — не заради смъртта на дядо ти, а заради предстоящи събития в Рим. Не би трябвало да ти го казвам, но трябва да знаеш, че се очаква бунт срещу императора. Мацелий се надява, че британците ще ни подкрепят, но никой не може да предскаже хода на събитията. Трябва да ви отведа на сигурно място, Ейлан — теб и детето.

Ейлан срещна погледа му. Променливите й очи бяха станали сиви и хладни като речни камъчета.

— Да видим дали съм те разбрала правилно. Сега, когато империята започва да се разпада, ти ми предлагаш закрилата на Рим. След всички тези години! Не ти ли се струва по-вероятно, че ако предстоят размирици, ще съм на по-сигурно място тук — тя обхвана с жест високите стени на градината и едрата фигура на Хю, — отколкото някъде около теб и твоите близки?

Гай пламна.

— Толкова ли си уверена, че твоите хора никога няма да се обърнат срещу теб? Твоите пророкувания поддържаха мира с Рим — и сега, когато дядо ти вече го няма, кого според теб ще обвинят хора като Кинрик, ако нещата се объркат? Не разбираш ли, че трябва да тръгнеш с мен?

— Трябва ли? — в очите й блесна светкавица. — А на какво мнение е твоята римска съпруга? Може би след дванадесет години вече си й омръзнал?

— Юлия стана християнка и даде обет да се отрече от плътската любов. Това ми дава достатъчни основания за развод по римския закон. Ще можем да се оженим, Ейлан, най-сетне ще можем да живеем заедно. А ако вече не ме искаш, поне мога официално да призная нашия син.

— Колко мило от твоя страна! — Ейлан се обърна така рязко, че полите й изсвистяха по чакъла на градинската алея и бързо закрачи нанякъде. Гай и Хю трепнаха, и двамата стреснати от неочакваното й тръгване, я сподириха забързано.

В края на алеята имаше жив плет, над който можеше да се надникне. Оттатък Гай видя просторното празно пространство между сградите и стените на Вернеметон. Няколко деца тичаха по тревата и играеха с грубо съшита кожена топка. Веднага ставаше ясно, че всички се подчиняват на едно високо момче, дългокрако, кокалесто, прилично на младо жребче. Силното лятно слънце бе изсветлило краищата на къдриците му, но отдолу косата му беше тъмна. Момчето се обърна и извика нещо на едно от другите деца и изведнъж толкова заприлича на стария Мацелий, че сърцето на Гай се обърна и така се заблъска в гърдите му, че според него ударите му можеха да се чуят чак в Дева. Детето, съсредоточено в играта, така и не го забеляза.

— Когато го родих, в онази колиба в гората, изоставена от всички, къде беше ти? — гласът й бе тих, за да го чува само той, но трептеше от ярост. — Когато се борих със зъби и нокти, за да не ми го отнемат, къде беше ти? Къде беше през всички тези години? Защо не сподели мъката ми да го гледам отстрани и никога да не мога да призная, че съм му майка — дори на него самия? Аз го опазих и сега, когато вече е почти мъж, ти идваш и искаш да ми го отнемеш? Не, Гай Мацелий Север Силурик! — изсъска Ейлан. — Гауен няма нищо общо с Рим!

— Ейлан! — прошепна Гай в отговор. Почти беше успял да се убеди, че чувството, което бе изпитал на времето, когато видя новородения Гауен, е било моментно вълнение, но то се бе върнало отново и го бе разтърсило до мозъка на костите. — Ейлан, моля те!

Тя отново му обърна гръб и закрачи, този път по-бавно, по алеята.

— Благодаря ти за добрите намерения, римлянино — каза тя високо и ясно. — Благодаря и на легата. Действително, смъртта на Арданос е голяма загуба за всички ни. Предай нашите поздрави на легата и на твоя баща.

Огромната фигура на Хю се изправи до Гай и той бе принуден да последва Великата жрица към изхода. Обърна се още веднъж и за миг срещна очите на Гауен, който следеше топката. Веднага след това момчето хукна в обратна посока и изчезна от погледа му. Гай продължи да върви по алеята. Стори му се, че слънцето е залязло посред бял ден.

Ейлан отново бе спуснала воала пред лицето си. Само след миг тя изчезна като сянка в някаква странична врата.

Гай остави коня си сам да намери пътя. Яздеше, отпуснал юздите, и се чудеше как всичко се обърка така ужасно. Беше толкова щастлив, като видя, че Ейлан си е същата. Искаше да й говори за любовта си, за общото им бъдеще — но сега съзнаваше, че властта я е променила; тя не беше адска фурия, а просто жена, водена единствено от властния си характер и гордостта си — като онази императрица, жената на Октавиан, или Боадицея.

Тогава в мислите му се появи образът на Сенара — такава, каквато я бе видял за последен път, и измести спомена за гнева на Ейлан. Сенара беше толкова невинна, кротка и добра — такава, каквато бе Ейлан, когато се запознаха. Ейлан никога не бе го разбрала докрай, но Сенара бе половин римлянка като него самия и сигурно се разкъсваше от същите вътрешни противоречия. Изведнъж му се стори, че ако успее да спечели сърцето й, раните на душата му ще зараснат.

Нямаше намерение да се предава. Сенара щеше да бъде негова. Щеше да си вземе и сина, ако ще всички римски легиони и британски бойци да се изправят срещу него.

Дните след посещението на Гай Ейлан прекара в пълно усамотение. Жриците предполагаха, че тя скърби за дядо си, ала неговата смърт, макар че я бе развълнувала, будеше у нея и известно чувство на облекчение. Но чувствата, които събуди срещата й с Гай, бяха нещо съвсем друго. Самата тя бе удивена от гневното си избухване — не по-малко от самия Гай. Едва сега осъзна колко дълбоко я бе засегнал, когато я изостави преди толкова години. Наистина, тя самата бе приела това решение, но все пак — би могъл да се опита да я потърси много по-рано! Как смееше да идва просто така, без да спомене и дума за любовта, която ги бе свързала, и да иска да й вземе детето!

Всеки път, когато разсъжденията й стигнеха дотук, се налагаше да стане да повърви малко и да се опита да дисциплинира съзнанието си и да се успокои, както я бе учила Кайлеан. Трябваше да изминат няколко дни, преди да започне сериозно да обмисля това, което й бе казал Гай. Кой ли наистина щеше занапред да се чувства в правото си да й диктува думите на Богинята? Доколкото й бе известно, друидите още се караха и надали щяха да се споразумеят до предстоящия празник на есенното равноденствие. Затова и Ейлан не се безпокоеше особено за тази церемония. Но до Самхаин новият Върховен друид трябваше да е избран и да упражнява властта си. И ако бе някой като баща й, щеше да призове племената да се вдигнат на бунт.

Диеда се върна в Горския храм и дойде да й се обади, но когато Ейлан се опита да изрази съчувствие за загубата на баща й, само сви рамене.

— Не е кой знае каква загуба — каза безсърдечно тя. — Баща ми открай време си беше маша на римляните. Чудя се кой ли ще ти диктува занапред какво да говориш.

Още от събитията около раждането на Гауен Ейлан се бе почувствала отчуждена от Диеда, но въпреки това й бе трудно да повярва, че смъртта на баща й дотолкова не я е засегнала. Отново изпита нужда да поговори с Кайлеан — ако тя беше тук, може би щеше да намери обяснение за странното поведение на Диеда.

Диеда още не си беше тръгнала, когато една млада жрица влезе и съобщи, че е пристигнал Кинрик. „Гарваните започнаха да се вият наоколо“ — каза си мрачно Ейлан, но поздрави радушно Кинрик, когато Хю го въведе. Доведеният й брат се бе състарил преждевременно. Беше заприличал на дръглив планински кон, а светлата кожа на лицето му бе обезобразена от стари белези.

— Какво търсиш из тези земи? Мислех, че си на сигурно място, някъде на север, след провала на плановете ти с деметите и Бригита.

— О, аз идвам и си отивам, когато ми хрумне — отвърна Кинрик — при това под носа на легата. Не са дорасли да ме хванат.

Говореше с някаква пресилена веселост, която Ейлан намери за обезпокоителна.

— Най-гордият звяр най-лесно попада в клопката — измърмори саркастично Диеда.

Ейлан си каза, че безразличието й към Кинрик е прекалено подчертано, за да бъде убедително. Кинрик сви рамене.

— Може пък някой бог да ме е избрал за свой любимец. Понякога имам чувството, че животът ми е омагьосан. Сигурен съм, че мога да отида в Лондиниум, да дръпна брадата на губернатора и пак да се измъкна невредим.

— На твое място не бих го сторила — отбеляза Диеда и изведнъж и двамата се разсмяха.

— Засега ще се откажа, но след месец-два… кой знае? Много неща може да се променят. Право да си кажа, не скърбя за Арданос. Не би трябвало да скърбиш и ти, Ейлан, той си вреше носа навсякъде.

— Вярно — кимна тя, но почувства, че кръвта й се смръзва, защото думите на Кинрик съвпадаха подозрително с това, което й бе казал Гай.

— Това е добре, поне засега говориш искрено — отбеляза Кинрик. — Но се чудя докъде ще стигне откровеността ти, сестро.

Ейлан отвърна предпазливо:

— Аз поне знам какво искам.

— Тъй ли? И какво е това, което искаш, Ейлан?

— Мир! — „За да мога да видя как синът ми израства и става мъж“ — допълни тя на себе си. Но нямаше как да каже това на Кинрик. Плановете на Арданос бяха провалили нейното щастие, а и живота на Диеда и Кинрик, но поне благодарение на него племената от западните земи живееха в мир от дванайсетина години.

Кинрик изкриви лице в гримаса.

— Мир! Женски приказки — изпръхтя той презрително. — Говориш като човек на Мацелий. Нерядко съм подозирал Арданос, че работи за него. Но тъй или иначе, него вече го няма. Може би сега ще имаме възможност да прогоним римляните. Бригита още чака и знае какво искаме от нея.

— Бригита би трябвало да е преситена от воини — каза Ейлан.

— По-скоро е преситена от римско правосъдие — сопна се Кинрик. — Но напоследък се носят странни слухове. Ако в самия Рим избухне гражданска война, може би ще успеем да се отървем от така наречената им законност. И тогава всеки римски дом ще бъде изравнен със земята, както на времето стана с дома на Бендейгид!

Ейлан го прекъсна.

— Нима си забравил? Не римляни изгориха бащиния ми дом. Не бяха римляни тези, които убиха майка ни! Бяха хибернийски пирати и тъкмо римляните ни помогнаха да ги накажем!

— Ние решаваме в нашите земи! — отвърна категорично Кинрик. — В нашите земи само ние наказваме и прощаваме. Нима трябва да мълчим, покорни като кучета, и да оставим римляните да ни казват с кого и кога да се сражаваме?

Бледата кожа на лицето му беше пламнала от гняв. Ейлан настоя:

— По-добре лош мир, отколкото добра война.

— И ти ли повтаряш предателските думи на Арданос? А може би те са ти внушени от самия Мацелий — или от хубавото му синче? — избухна Кинрик.

Зад него Хю запристъпва от крак на крак. Ейлан бе толкова ядосана, че не му обърна внимание.

— Мацелий поне се грижи за доброто и на римляни, и на британци.

— А аз не — така ли? — очите на Кинрик искряха гневно.

— Нищо подобно не съм казала.

— Но го мислиш! — изсъска Кинрик. — Знам, че младият Мацелий е идвал тук. Какво ти е наговорил? Докато ти си Велика жрица, не ни трябват римляни! Крайно време е да се сложи край на твоите предателски пророчества! Бендейгид е избран за Върховен друид — затова съм тук, за да ти го съобщя — и можеш да бъдеш сигурна, че ще ти се наложи да говориш по съвсем различен начин на следващия празник!

Диеда гледаше ту Ейлан, ту Кинрик. Лицето й беше пламнало от възбуда. Ейлан се опитваше да се владее. Казваше си, че Кинрик само се опитва да я засегне.

— Не отричам, че Арданос споделяше с мен желанията си и тълкуваше думите на Богинята. Но това, което говори Богинята, докато аз съм в транс, няма нищо общо с мен. Аз не съм лъжепророчица, Кинрик — отвърна тя тихо.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че Богинята иска от нас да не воюваме с нашествениците?

— Защо не? — възрази Ейлан. — Не забравяй, тя е майка. — „Аз също“ — Ейлан преглътна последните думи, които напираха на устните й, и допълни гневно: — Нямаш право да говориш така с мен!

— Аз съм отмъстителят на Богинята — извика Кинрик, — и ще говоря, каквото пожелая — и дори ще наказвам!

И преди Ейлан да разбере какво става, той вече я бе ударил по бузата. Тя извика, а Диеда възкликна стреснато:

— Как смееш?

— Катубодва ми е свидетел, че постъпвам така с всички, които предават народа ни на римляните!

Огромна сянка надвисна над Кинрик. Той понечи да се обърне, все така пламнал от гняв, но сопата на Хю го спря в движение, стовари се върху му и след миг главата му се превърна в каша от кръв, кости и мозък. Писъкът на Диеда разцепи въздуха, Ейлан протягаше ръце, за да спре Хю, но бе вече късно.

За миг тялото на Кинрик остана право. Още можеше да се забележи изненадата, изписана на това, което бе останало от лицето му. И тялото осъзна най-сетне своята смърт и се свлече на земята в безжизнена купчина.

Трепереща, Ейлан се наведе и повдигна китката на Кинрик. Потокът от кръв, който течеше от главата му, започваше да намалява и Ейлан знаеше добре, че няма да намери никакъв пулс. Тя вдигна отчаяно очи към телохранителя си, който бе започнал да позеленява при вида на кръвта.

— Хю… защо го направи?!

— Повелителко… той се осмели да те удари!

Ейлан сведе глава. Знаеше, че дори на мястото на Кинрик да бе самият Арданос, Хю пак щеше да го убие. Той знаеше едно — Великата жрица е недосегаема. А сега трябваше да намерят начин да скрият от хората смъртта на Кинрик. Последователите му бяха малобройни, но отчаяно смели хора. Ако започнеха да си отмъщават, крехкото единство, което съществуваше сред народа им, щеше да рухне безвъзвратно. Мъртъв, Кинрик щеше да бъде още по-опасен, отколкото жив.

Диеда ридаеше. Ейлан не можеше да пророни дори една сълза.

— Върви, Хю — каза тя уморено. — Кажи на Миелин какво се случи и я помоли да прати вест на новия Върховен друид.

„Баща ми“ — допълни тя наум. Не искаше да мисли какво означаваше това.

— Не говори с никой друг — продължи тя на глас — и когато кажеш всичко на Миелин, забрави за станалото.

После се изправи на крака. Имаше чувството, че изведнъж се е превърнала в стогодишна старица.

— Ела с мен в градината, Диеда. Вече не можеш да направиш нищо за него. Ейлан тръгна към разплаканата жена, за да я утеши, но Диеда се отдръпна рязко.

— Така ли възнаграждаваш тези, които остават верни на своите? Защо не накараш питомната си мечка да убие и мен?

Ейлан трепна.

— Опитах се да го спася. С радост бих дала живота си…

— Разбира се, на думи е много лесно! — Диеда не можеше да се спре. — Но ти не даваш живот — само можеш да го отнемаш! Смучеше като паразит мъдростта на Кайлеан, а после я прати в изгнание! Опетни доброто ми име, за да останеш непорочна като новородено бебе в очите на хората, а сега стана причина за смъртта на единствения мъж, когото някога съм обичала! Твоят римлянин може само да се радва, че се отърва от теб! Великата повелителка на Вернеметон! Само ако хората знаеха!

Ейлан отвърна бавно:

— Никой не те е карал насила да даваш обет, Диеда. Когато стана ясно, че са избрали мен, ти можеше да бъдеш освободена от задълженията си тук, а когато замина за Ериу, никой не те е принуждавал да се върнеш. Казвала съм ти го и преди, но ти така и не пожела да се вслушаш в думите ми — опитваше се да говори спокойно, но думите на другата жена я бяха засегнали по-дълбоко от плесницата на Кинрик.

— А аз ти казах веднъж да се пазиш от мен, ако посмееш да предадеш нашите! Прав ли бе Кинрик, Ейлан? Вярно ли е, че винаги си помагала на римляните?

Ейлан вдигна глава. Трепереше цялата, но погледна Диеда право в лицето, толкова подобно на нейното.

— Кълна се… че съм служила единствено на Богинята, с душа и сърце — каза тя пресипнало, — и нека небето падне върху ми и земята се отвори да ме погълне, ако лъжа — пое си дъх и продължи: — Аз все още съм Велика жрица на Вернеметон. Но ти можеш да отидеш при Кайлеан или където поискаш, ако мислиш, че не можеш повече да служиш на Богинята заедно с мен!

Диеда бавно поклати глава. Лицето й доби странен, лукав израз, който уплаши Ейлан повече от гнева й.

— О, не — прошепна тя. — Няма да те напусна за нищо на света. Искам да съм тук, за да видя как ще те накаже Богинята!

Когато Гай пристигна при колибата на отшелника, Сенара вече го чакаше отвън. Медночервеникавата й коса пламтеше като огън на тъмния фон на дърветата.

— Значи вече си тук — каза той тихо.

Сенара се обърна и леко извика, сякаш не бе го очаквала.

— Ти ли си наистина?

— Аз и никой друг — заяви Гай весело, — напук на лошото време. Предполагам, че всеки момент ще завали — той вдигна очи към небето. — Как мислиш, дали отец Петър би дал подслон на двама странници?

— Ако странниците искат да приемат Христа, ще ги приеме с радост. Но не мисля, че ще се зарадва много на езичници — каза тя с упрек.

Двамата влязоха в колибата. Вътре имаше само няколко дървени пейки и едно несръчно сковано легло. Но отец Петър не се виждаше никъде. Вън плисна дъжд и бурята се разрази с все сила. Гай вдигна глава, заслушан в тътена на гръмотевиците.

— Виждаш ли, дойдох точно навреме — каза той и я погледна с усмивка. — Bellissima54!

— Не бива да говориш така — отвърна тя смутено.

— Така ли? — Гай я наблюдаваше внимателно. — Нали една от вашите християнски добродетели е винаги да се говори истината? Философите-стоици ни учат на същото, а доколкото знам, и друидите много държат на истината. Нима искаш да лъжа, когато разговарям с теб?

— Винаги можеш да ме надговориш — нацупи се момичето. — Тук сме, за да говорим за спасението на душата ти.

— Вярно; за нещо, което не съм убеден, че притежавам. Сенара отвърна:

— Не съм учила много философия. Но струва ми се, че дори твоите стоици говорят за една част от човешкото същество, която възприема нещата, които тялото не може да види и почувства.

— Така е. Точно тази част от мен ме убеждава, че си най-прекрасната сред жените.

Гай съзнаваше, че може да подплаши момичето, но бурята, вместо да разтовари напрежението му, го усилваше. Беше прекарал дните след последната си среща с Ейлан във вътрешна борба. Изпълваха го гняв и отчаяние. Бе пожелал да изпълни дълга си към нея, да я вземе със себе си, а тя бе отказала. Юлия също го бе отхвърлила. Това със сигурност му даваше право да потърси другаде утеха! При това, когато казваше на Сенара, че е красива, говореше самата истина.

Момичето се беше изчервило до ушите. То вдигна поглед към него и каза плахо:

— Все пак, не е хубаво да ми говориш такива работи.

— Напротив. Мисля, че постъпвам съвсем правилно и че ти самата не искаш от мен да лъжа. Освен това, нали си създадена за любов, щом си жена?

Сега вече Сенара, наслушала се на достатъчно проповеди, стъпи на поздрава почва.

— Казано е в Светото писание — поде тя смело, — че на всички нас — и жени, и мъже — ни е вдъхнат живот, за да славим Създателя.

— Звучи много скучно — отвърна Гай. — Ако аз бях бог, бих изисквал от своите творения да вършат нещо, вместо да прекарват живота си в безделие и славословия.

— Не е дадено на творенията да съдят Твореца.

— Защо не? — възрази Гай.

— Как може да има нещо по-хубаво от това да славиш Господа? — Сенара отново вдигна поглед съм него. Така, пламнала от смущение, му се стори още по-красива.

„Има и още как, каза си той; и аз смятам да те науча да го цениш“. Беше убеден, че ако има Бог и той е създал женската красота, не би могъл да иска от мъжете да не я оценяват по достойнство. Само че още не бе време да го казва на момичето.

— Хайде, разкажи ми нещо за твоя Творец.

— Във всяка религия — освен в римската, защото вие се кланяте на злия си император като на божество — се говори за Творец. Той е създал всичко видимо и невидимо, и ни е вдъхнал живот, за да Го славим.

— Ако трябва да бъдем точни, ние почитаме божественото начало у императора, божественото вдъхновение, което насочва постъпките му — прекланяме се пред духа на империята, а не пред човека, който заема императорския трон. Именно затова преследваме като предатели тези, които не кадят тамян пред лика на императора.

— Предполагам, че е възможно някога да е имало и добри императори, въпреки че нашите свещеници не вярват в това — кимна Сенара. — Но нима би могъл да оправдаеш Нерон, който е отнел живота на толкова християнски мъченици?!

— За Нерон не споря — каза Гай, — нито пък за Калигула. Дори сега в Рим има хора, които считат че Домициан отиде твърде далеч в обожествяването на собствената си личност. Но когато това стане, тези, които са въздигнали човека до трона, имат право да го свалят оттам.

„И така ще стане — при това скоро“ — добави той на себе си.

— Ти си толкова горд с римския си произход — каза Сенара. — А аз не знам почти нищо за семейството на майка си и нерядко съм се чудела какъв ли щеше да бъде животът ми, ако ме бяха отгледали те. Ти в Рим ли си роден? Гай се усмихна.

— Ни най-малко, и аз съм половин британец като теб. Майка ми е била принцеса от племето на силурите. Умряла съвсем млада, при раждането на сестра ми.

— Колко тъжно! — очите й се насълзиха и Гай едва сега осъзна, че са много тъмносини. — Какво е станало после?

— Отгледал ме е баща ми — продължи Гай. — Аз съм единственият му син, затова се е постарал да ми даде най-доброто възможно образование; да ми осигури учители по гръцки и латински; после постъпих в легионите. Всъщност това е всичко — няма повече за разказване.

— Нима е нямало жени в живота ти?

Беше очевидно, че Сенара се бори безуспешно с любопитството си. Гай реши, че това е добър знак.

— Баща ми уреди брака ни с Юлия, когато бях още съвсем млад — каза той предпазливо. Един ден тя щеше да узнае истината за Ейлан и техния син, но сега не бе време да говори за това с нея. — Може би знаеш, че жена ми положи обет да се откаже от плътската любов, и сега съм сам — заключи той натъжено. Отвън гръмотевиците тътнеха една след друга.

Сенара каза:

— Знам, че не бива да го казвам, а и отец Петър би ме упрекнал, но все пак ми се струва, че жена ти не е постъпила правилно. Знам, че за една християнка обетът за безбрачие е най-добрият избор, но след като веднъж е била свързана с теб в брак по обичая…

— Ако ти беше моя съпруга, би ли дала такъв обет?

Сенара пламна отново, но отвърна сериозно:

— Не. Апостол Павел учи, че тези, които са положили брачен обет, трябва да му останат верни. Само тези, които още не са женени, не бива да се обричат.

— Мисля си, че ако бях взел теб за жена, би се отнасяла по-съвестно към съпружеските си задължения — каза той с особена нежност.

— Ако ти се бях врекла, никога не бих нарушила обета си.

— А полагала ли си обет във Вернеметон? — Сенара гледаше вторачено пода пред краката си. Гай пристъпи още по-близо до нея. Виждаше как пулсира вената под фината кожа на шията й.

— Не, не съм — промълви тя. — Те винаги са се държали добре с мен и не са искали почти нищо в замяна, но си мисля, че ако се обрека да служа на тяхната Богиня, трябва да обърна гръб на това, което съм наследила от майка си. Скоро ще трябва да взема решение.

— Мисля, че има друг изход — гласът му затрепери. Упоителният аромат на косите й го замайваше, но той си наложи да говори спокойно. — Юлия се отрече от правата си на съпруга, като положи обет за целомъдрие, защото ние се оженихме по римския, не по християнския закон. Винаги мога да я напусна и тогава бих се оженил за теб, Сенара — или Валерия — нали така те наричаше майка ти? Твоят чичо, Валерий, е добър човек. Знам, че ще се радва, ако те отведа от Вернеметон.

Гай чуваше ясно пресекливото й дишане. Приличаше му на малка, пъстра птичка, също като Ейлан, когато дойде при него преди толкова години — не смееше да я докосне, за да не я подплаши. Но Ейлан вече не го искаше — и той решително я пропъди като сянка от миналото. Това момиче беше живо и истинско, и близостта му го караше да забрави всичко останало.

— О, ако това можеше да стане — прошепна Сенара. — Но къде бихме могли да отидем?

— В Лондиниум, или дори в Рим. Очакват се големи промени, Сенара. Не искам да ти казвам нищо повече, но вярвай ми, ако решиш да дойдеш с мен, двамата ще можем сами да решаваме бъдещето си!

Несигурността и болезнената нужда да я докосне почти го влудяваха. Бореше се с желанието си да я притисне към себе си, но му се струваше, че никога не се е изправял пред по-трудна задача. Непрекъснато си напомняше, че страстта му може да я отблъсне. Когато срещна очите й, можеше само да се моли тя да не се стресне от неприкритото желание в погледа му.

Сенара не избяга. Остана на мястото си, цялата разтреперана, и промълви едва чуто:

— Само да знаех какво да сторя…

„Ела с мен, отвърна й той мислено. Помогни ми да отгледам сина си!“ Нали затова искаше за съпруга нея, а не някоя високомерна римлянка, която би презирала британската кръв на Гауен. Единствено заради момчето…

Най-сетне Гай се осмели да я погали по косите. Тя не се отдръпна, но продължи да трепери. Уплашен да не я отблъсне, той дръпна ръката си.

— Господи, какво да сторя? Научи ме! — изплака тя и обърна лицето си така, че страната й легна в ръката му.

— Мисля — прошепна той, — че тъкмо твоят Бог ни е събрал.

— Дано си прав!

— Ще отида при чичо ти и ще го помоля да ми даде пълномощия да те отведа от Горския храм. Когато се върна, трябва да бъдеш готова да ме последваш — каза Гай. — Мине ли следващото пълнолуние, ще бъдем двамата заедно — на път към Лондиниум.

Отново успя да се овладее, за да не я сграбчи в прегръдките си. И беше възнаграден, защото момичето застана на пръсти и смутено прошепна в ухото му:

— Нека се целунем на сбогуване като брат и сестра во Христе.

— Ах, Валерия, не такава целувка искам от теб — прошепна Гай в косите й. — Някой ден ще разбереш.

Тя се отдръпна и той не се опита да я задържи. И добре стори, защото веднага след това завесата на вратата се повдигна и в колибата влезе отшелникът. Гай забеляза с учудване, че Сенара поздрави свещеника без видимо смущение. Явно всички жени умееха да прикриват чувствата си по-добре от мъжете. Спомни си колко бързо бе успяла да се овладее и Ейлан след последното си гневно избухване. Сенара каза невъзмутимо:

— Радвай се, отче. Гай Мацелий обеща да ме отведе от светилището на друидите и да ми намери нов дом, може би дори в Рим.

Отец Петър изгледа остро Гай; явно не беше наивен като момичето. Гай побърза да го успокои:

— Сенара се опитваше да ме убеди да се присъединя към паството ти, отче.

— А ти какво реши? — отецът продължаваше да го гледа с подозрение. Гай отвърна уклончиво:

— Сенара умее да говори убедително. Отец Петър пламна от възторг.

— Ще те приема като свой син — каза той доволно. — Ти би дал добър пример на хората от твоята класа.

„И още как, каза си Гай. Един високопоставен римлянин би бил добър улов за този събирач на души“. Пък после нека християните разправят, че не обръщали внимание на ранг и произход! Все пак — щом момиче като Сенара бе привлечено от тяхната вяра, в нея не можеше да няма нещо добро.