Горският храм

21

Ейлан се завърна във Вернеметон едва през март. Беше й нужно време, за да се съвземе от преживения шок, независимо от уверенията на Кайлеан, че детето ще й бъде върнато. Когато се наплака и започна да разсъждава по-спокойно, тя започна да разбира, че дори детето да се върне, нещата никога вече няма да бъдат същите.

След няколко дни гърдите престанаха да я болят. Друга жена щеше да кърми вече малкия й син; друга щеше да го притиска до себе си през дългите нощи и да го успокоява, когато плаче; друга щеше да къпе малкото розово телце. Той щеше да запомни лицето на друга жена, надвесено над люлката си, друга щеше да напява приспивните песни, които Ейлан помнеше от майка си. Ейлан не можеше — и не биваше — да жертва това, за което бе рискувала живота си.

За да не се забележи подмяната, обявиха, че Великата жрица е болна и една нощ Ейлан пристигна в Горския храм йод прикритието на мрака, а Диеда отпътува веднага за Ериу, за да се учи при тамошните бардове. Можеха само да се надяват, че докато Диеда се завърне, всички вече ще са забравили, че някога във Вернеметон са живели две млади момичета, които са си приличали като две капки вода. Кинрик бе все още в плен, и Диеда не можеше да отиде при него, дори да искаше. Тя се беше примирила, пък и винаги я бе привличала възможността да учи при бардовете на една страна, която бе останала напълно незасегната от влиянието на Рим.

Едва сега, когато отново пое задълженията си на Жрица на Оракула, Ейлан осъзна напълно колко изолирана ще е занапред от външния свят. Тази изолация бе наложена донякъде на Диеда, за да бъде прикрита подмяната, но санът и също я изискваше. Нейно право бе да избере жените, които щяха да й помагат и да й прислужват, и тя избра Кайлеан, Ейлид, Миелин и младата Сенара, но останалите жрици виждаше почти само по време на тържествените церемонии.

Беше се случвало и преди Горският храм да даде подслон на жени или деца, останали без близки, както стана и със Сенара. Затова, когато в малката колиба до лехите с билки, където обикновено нощуваха гостите на Вернеметон, се настаниха млада жена на име Лия заедно с едно малко момченце, на което тя бе дойка, това бе може би малко необичайно, но не и нечувано чудо. Довел ги беше Върховният друид. Никой не виждаше нищо странно и в това че от време на време дойката отиваше с бебето при Великата жрица — казваше че тя обичала да си играе с малкото.

След бурната радост, която изпита, когато видя детето си отново, Ейлан пак плака горчиво. Струваше й се, че сега Гауен е повече син на Лия, отколкото неин. Все пак, беше същинско чудо, че Арданос, макар и принуден от Кайлеан, бе спазил обещанието си. Нерядко се чудеше с какво ли го е убедила да върне детето, но така и не посмя да я попита.

Разбира се, явната й слабост към детето даде повод за клюки. Но Кайлеан благоразумно бе успяла да сподели със старата Латис — строго поверително — че детето било на голямата сестра на Ейлан, Майри, която забременяла след смъртта на първия си мъж, и сега се наложило да го прати тук, защото се канела да се омъжва повторно. След седмица нямаше никой във Вернеметон, който да не е чул историята, а тъкмо това бе и целта на Кайлеан. Някои продължиха упорито да твърдят, че бебето е на Диеда, но никому и през ум не минаваше, че Ейлан може да е негова майка. Много скоро момченцето стана любимец на повечето жени.

Ейлан се измъчваше от угризения, че е опетнила доброто име на сестра си и на Диеда, която също й бе като сестра. Но те все пак се бяха съгласили да участват в измамата, макар и с нежелание. По-тежка бе мисълта, че никога няма да може да признае открито майчинството си. Но времето минаваше и с всяка изминала седмица разкриването на истината ставаше все по-немислимо.

Арданос се върна от Дева и с явно злорадство побърза да й съобщи, че синът на Мацелий се е оженил за дъщерята на прокуратора на Лондиниум. Ейлан мислеше, че е подготвена да посрещне вестта, но едва се удържа да не се разплаче пред стария друид.

Трябваше да поддържа вярата си, че и тя, и Гай са взели правилното решение, но не можеше да спре да мисли за жената, която й бе станала съперница. Красива ли беше? Дали и с нея Гай говореше така нежно, както на времето с Ейлан? Имаше ли действително за него някакво значение това, че Ейлан си оставаше майка на първородния му син? Или може би я беше забравил? И как би могла да разбере отговора на всички тези въпроси, които я измъчваха?

А времето си течеше независимо от опитите на хората да пренебрегнат неспирния му ход, и отново настъпи навечерието на Белтейн. Ейлан отново трябваше да говори на хората с гласа на Богинята.

Първоначално си мислеше, че когато издържа изпитанието и стана Велика жрица, е пропъдила веднъж завинаги съмненията. Но сега, през дългите часове на нощта, тя отново се чудеше дали този път няма да бъде наказана за богохулната си постъпка, макар че денем се убеждаваше, че щом е оцеляла веднъж, надали Богинята ще я накаже точно сега. Ако пък Силата, която бе почиствала в себе си, когато я посвещаваха за жрица, бе само внушение, тогава напразно се беше отказала от Гай. От друга страна, ако Арданос не вярваше в Богинята, на която привидно служеше, значи той богохулстваше, а не тя. Щом й се налагаше да остане Велика жрица, беше длъжна да си изясни дали представата на Върховния друид за Богинята беше измамна или самата Богиня не съществуваше.

Докато Ейлан се пречистваше и се подготвяше за ритуала, й хрумна, че ако пие от златната купа пред очите на насъбралото се множество, въздействието ще бъде много по-силно, и реши да поговори за това с Арданос. Той се съгласи с готовност да изменят тази част от ритуала, но като че ли бе учуден, че тя е мислила за това.

Този път Ейлан сама приготви отварата, която трябваше да изпие. Увеличи количеството на билките, които усилваха яснотата на виденията, но намали тези, които откъсваха волята от съзнанието. Затова, когато настъпи моментът, съзнаваше съвсем ясно присъствието на притихналата тълпа около себе си. Долавяше страхопочитанието на хората и донякъде можеше да го разбере. Съзнаваше, че красотата й им въздейства много по-силно от чара на преждевременно състарената Лианон. Но някога и Лианон е била млада и красива като нея. Дали всичко се свеждаше само до това — театрално представление, ръководено от жреците? Не беше възможно — Ейлан бе напълно убедена, че Присъствието, въплътило се в нея първия път, когато се яви пред хората като жрица на Оракула, беше съвсем истинско.

Тя изпи чашата на един дъх и почти веднага усети замайването и настъпването на транса. Припомни си как й бе повлияла напитката първия път и веднага се отпусна на стола със затворени очи, за да не би зоркото око на Арданос да забележи, че този път тя владее съзнанието си. Сега, когато Върховният друид започна напевното си обръщение към Богинята, Ейлан забеляза, че сред заклинателните слова умело са размесени и думи, които трябваха да насочат жрицата към отговора, който се очакваше от нея.

Сега всичко й стана ясно. Ето защо Арданос държеше на жрица, която да не може да разчита на собствените си ясновидски способности. Нерядко го беше чувала да говори за ползата, която може да извлече Британия от римската Цивилизация. Дори си спомни, че той каза нещо подобно една вечер в бащиния й дом, когато тя още не знаеше кой е всъщност Гай. Поне никой не можеше да обвини Върховния друид в непоследователност.

След последния си разговор с Гай тя дори бе склонна да даде донякъде право на дядо си. Ако се използваха разумно, предсказанията на Оракула можеха да послужат за установяването на траен мир в Британия. Докато върховен друид бе Арданос и докато Арданос водеше разумна политика, постъпката му може би не бе голям грях. Но Ейлан не искаше да бъде само оръдие на Арданос, искаше да знае подробности за събитията в света отвъд високата ограда на Вернеметон. По закон Повелителката на Горския храм можеше да упражнява власт, която надхвърляше далеч ролята й на Оракул. Сега, когато разбра ясно какво върши дядо й, Ейлан поемаше и отговорността да реши сама дали да продължава да му помага и ако продължи, дали да го прави във всички случаи, или само когато тя прецени.

Продължаваше да вярва, че предишния път чрез нея не бе говорило откъснатото й от волята, замъглено съзнание. Все пак, нямаше човешко същество което да може да упражнява самостоятелно властта на Богинята. Когато Божественото присъствие се въплътеше в човешко тяло, то приемаше донякъде и ограниченията на материята — и действаше, ограничено от възможностите на човека.

„Помогни ми, Богиньо! — молеше се Ейлан. — Ако си тук, ако не си заблуда на моето въображение, покажи ми как да постъпя, та да изпълня истинската ти воля!“

Арданос бе привършил заклинанието. Напрежението в тълпата се усилваше. Над огньовете вече се виеше ароматният дим от свещени треви. И тогава Ейлан почувства, че до нея има някой.

„В твои ръце се оставям, Повелителко.“ — Ейлан въздъхна и се отпусна. Друга воля зае мястото на нейната. Тя имаше чувството, че се е отпуснала в нечия нежна, майчинска прегръдка, и същевременно съзнаваше, че тялото й се е изправило, а Тази, чиято сила струеше сега от Ейлан, се бе обърнала към Арданос със сияйна усмивка.

„Внимавай! — опитваше се да каже Ейлан. — Нима не съзнаваш кой е сега пред теб?“ Но Арданос вече се беше обърнал с лице към тълпата, за да подаде сигнала за хоровата молитва. Той не виждаше и никога нямаше да види. Тогава съзнанието й се обърна към сияйната, изначална Сила, която се бе вселила в тялото й. „Имай милост, Богиньо! — молеше се Ейлан. — Той върши всичко това за доброто на народа си! Дай му мъдрост, за да постъпва правилно — заради всички тези хора!“

В тишината на безвремието, където се рееше душата й, зазвуча неземно нежен глас и Ейлан чу ясно отговора на Богинята.

„Аз се грижа за всички мои деца, дъще, дори когато те се изправят едни срещу други. Бдя над тях във всички времена, не само сега, когато живееш ти. Не забравяй — моята светлина може да бъде за теб черен мрак, твоята зима може да доведе до моята пролет. Приемаш ли това да е така в името на общото благо?“

„Да, велика Майко, само ми обещай да не ме изоставяш, защото ти си всичко, което ми остана“.

До нея долетя далечен шепот:

„Как бих могла да те оставя? Нима не знаеш, че те обичам така, както ти обичаш детето си?“

Ейлан се отпусна в съзнанието за божествената любов като в прегръдките на майка си. Някъде отдалеч до нея долитаха въпросите на Арданос. Припомни си отговорите, които той й бе внушил, но това сега нямаше такова значение. Съзнаваше ясно какво говори и все пак не тя бе Тази, която говореше.

Не можа да прецени колко бе продължило всичко. Сега за нея времето не съществуваше. Все пак, настъпи момент, когато чу, че някой я вика. Тя просена и се опита да остане там, където беше. За какво й бе да се връща. Но постепенно съзнанието й се връщаше, тя усещаше студената вода, с която пръсваха лицето й, докосването на човешки ръце и накрая отвори очи.

Беше си отново тя, Ейлан, и пред себе си виждаше изпълнените с преклонение лица на множеството.

Арданос отново говореше. Казваше им да си отидат в мир. Усмивката, изписана на лицето му, бе подчертано самодоволна.

„Той нищо не разбира, каза си примирено Ейлан. Въобразява си, че ръководи всичко“. Но ако Върховният друид не можеше да възприеме силата на Богинята, на която привидно служеше, не бе работа на Ейлан да му я обяснява. Тя можеше само да се надява, че Всеобщата майка наистина бди над всички и ще ги закриля, както бе обещала.

Първите месеци от брака си Гай прекара, борейки се срещу натрапчивата мисъл, че той е основан на лъжа. Подозираше, че Юлия е привлечена не толкова от него, колкото от положението си на омъжена жена, но тя продължаваше да се държи мило, да бъде весела и жизнерадостна и видимо доволна от присъствието му около нея. Той продължаваше да благодари на всички богове за невинността й, а може би и за неспособността й да изпитва дълбоки чувства, която й пречеше да разбере, че любовта между мъж и жена би трябвало да бъде нещо много повече.

Лициний, който бе твърдо убеден, че не е редно новобрачните да живеят разделени още през първите месеци на брака си, бе намерил на Гай работа като едил38, отговарящ за строежа на държавните сгради в Лондиниум. Тази служба щеше да му създаде известен опит, който щеше да му е необходим в предстоящата му кариера. Първоначално Гай твърдеше, че няма необходимата подготовка, и подозираше, че Лициний е уредил всичко това, за да може дъщеря му да остане в бащиния си дом. Скоро откри, че разполага с цял екип от чиновници — свободни граждани и освободени роби, които се справяха отлично с работата си, но имаха нужда от авторитета му на офицер и виещ служител, за да осъществяват всичко, което им бе възложено. Оказа се също, че годините, прекарани с баща му, чиято основна задача бе поддръжката на голяма крепост, са го подготвили доста добре за сегашните му задължения.

— Наслаждавай се на времето, което прекарваш сега с Юлия, момче — казваше нерядко Лициний и го потупваше по рамото, — защото занапред често ще ви се налага да се разделяте за дълго. Нищо чудно скоро да те изпратят в Дакия39 или по кой знае какви други гранични земи.

Двамата знаеха много добре, че за да напреднеш, трябва да си служил всички краища на империята — назначението на висок пост в някоя от провинциите, като префект или прокуратор например, обикновено се получаващ към края на военната кариера.

Това бяха най-важните години за един млад мъж, ако искаше да си създаде име. От доброто име — и не на последно място от връзките — зависеше високият пост, към който се стремеше за в бъдеще. Щеше да се наложи, разбира се да прекара и известно време в Рим — това поне очакваше с нетърпение. А междувременно той се зае сериозно да изучава механизма на държавния апарат в Лондиниум, който постепенно се превръщаше в умалено копие на Рим.

Измина цяла година, при това много по-бързо, отколкото Гай бе си представял. От време на време от Рим пристигаха тревожни вести. Междувременно императорът бе укрепил позициите си, като бе успял да убеди сената да го изберат за доживотен цензор40 и да гарантират консулската му длъжност за още десет години. Патрициите мърмореха, че това е част от заговор да се отнеме властта на сената, но не предприемаха нищо, а войската засега бе напълно доволна от императора, защото бе увеличил заплатите с една трета. Като офицер Гай не можеше да не бъде доволен, но не можеше и да си затваря очите. Ясно бе накъде духаше вятърът. Домициан все подчертаваше пренебрежението си към останките от демократичните институции, и по-явно от своите предшественици изразяваше мнението си, че са остарели и направо казано, неудобни.

Няколко месеца след сватбата Лициний нае учител — твърдейки, че го взема предимно заради Юлия, за да започне да учи гръцки и малко по-изискан латински, но за съжаление настоя и Гай да присъства на уроците.

— Ако отидеш в Рим, ще ти се наложи да говориш добър гръцки и по-аристократичен латински — настоя тъстът му.

Гай възрази засегнато. Мацелий бе държал много на образованието и той говореше от най-ранното си детство латински също тъй добре, както и майчиния си келтски диалект.

— Обикновеният латински е достатъчно добър за мен — съпротивляваше се той.

— Несъмнено е достатъчно добър за военен лагер — упорстваше Лициний, — но вярвай ми, ако се наложи да говориш в сената, по-добре ще е да си говориш на келтски, отколкото на простонароден латински.

Гай искаше да допълни, че баща му говори на същия този латински, но после си каза, че действително на Мацелий никога не му се бе налагало да говори пред римския сенат. Нямаше да му навреди да изучи и гръцки, който си остане езикът на образованите хора в цялата империя. Тъй или иначе, уроците продължиха дълго. Към края на лятото Юлия беше вече бременна и се чувстваше толкова зле, че освободиха учителя.

Междувременно обаче Гай бе научил достатъчно гръцки, за да разговаря с някои от домашните роби на родния им език. Обичайната му събеседница беше Карис, личната прислужница на Юлия, която бе родена в Митилини, на остров Лесбос. Един от освободените роби, който работеше при него, бе дошъл в Британия като секретар на един от предишните губернатори, и срещу няколко сестерции с радост се зае да поправя акцента му и да го изслушва, докато Гай рецитираше наизустените речи на Цицерон пред сената, за да подобри стила си.

Беше се амбицирал да надмине Юлия, ако тя изобщо решеше да поднови уроците си след раждането на детето.

Измина и зимата. Когато наближи първата годишнина от сватбата им, Юлия вече се чувстваше много по-добре. Затова тя не възрази, когато Лициний предложи на Гай да отиде на лов с някакъв заможен сенатор, който твърдял, че е бил целия път до Британия, само за да отиде на лов за глигани. Лициний нямаше особено високо мнение за госта, но политическото му влияние според него бе огромно, и затова реши да го поласкае като изпрати собствения си зет да го съпровожда.

Юлия бе дори облекчена от временното му отсъствие. Като повечето мъже Гай приемаше всяко оплакване като изискване за незабавна помощ. И тъй като не само не бе в състояние да й помогне, но беше и непосредствен причинител на сегашното й състояние, бе започнал да реагира раздразнително всеки път, когато тя се оплачеше, че й е зле или решеше да сподели с него тревогите, обичайни за всяка бременна жена. Баща й също не можеше да я разбере, а гордостта й пречеше да се доверява на роби.

Затова още същата сутрин, когато Гай замина на лов, Юлия тръгна към храма на Юнона. Прислужничката й Карис мърмореше, че трябва да изминат целия път пеш, но Юлия бе сигурна, че от люлеенето на носилката ще се почувства по-зле.

Евнухът, който охраняваше входа на храма, им каза да почакат, докато жрицата ги повика, но Юлия не се раздразни. След уморителното ходене по прашните и оживени улици мракът и прохладата на храма й действаха успокоително. Беше й приятно да поседи, загледана в боядисаната статуя на богинята.

„Domina Dea…41 — молеше се тя, — мислех си, че ще бъде толкова лесно! А робините непрекъснато говорят за жени, умрели при раждане, и си мислят, че не ги чувам. Не се страхувам за себе си, богиньо, но ако бебето ми умре? Ако приличам на майка си — всичките й деца са умирали, преди да навършат година, оцеляла съм само аз! Баща ми има своята политика, Гай — военната си кариера. Единственото нещо, което мога да сторя аз, е да им осигуря наследник! — тя спусна воала над лицето си, за да не я видят, че плаче. — Помогни ми да родя здрав син… Моля те, Богиньо, моля те!“

Стресна се, когато евнухът докосна леко рамото й, избърса очите си и последва във вътрешното помещение. Опитваше се да не мисли за упоритата болка в кръста.

Върховната жрица на Юнона беше жена на средна възраст, нарисувала лицето си в явен опит да изглежда по-млада. Острият й поглед видимо оценяваше скъпите дрехи и накитите на посетителката. Тя се обърна към младата жена с такава преливаща любезност, че Юлия се отдръпна подозрително.

— Страх те е от раждането — по-възрастната жена я потупа по ръката. — Нали ти е за първи път, разбира се, че ще се страхуваш…

Юлия отново се поотдръпна и загледа плахо жрицата. Нима тази жена не разбираше, че не се бои за себе си?

— Искам да родя син — започна тя, но се закашля от острата миризма на парфюма, с който се бе намазала жрицата.

— Разбира се, разбира се. Направи жертвоприношение и богинята ще ти помогне.

— Какво животно трябва да купя за жертвоприношението?

— Виж какво, мила моя… — жената загледа съсредоточено многобройните си пръстени. — Животни имаме предостатъчно. Но ето, надолу, при доковете, строят великолепен храм на Изида, а не е редно Юнона да остане в тази барака като бедна роднина. Сигурно е, че тя ще изпълни желанието ти, ако не се скъпиш и подпомогнеш храма с пари.

Юлия я изгледа. Всичко бе повече от ясно. Изправи се с мъка на краката си и каза:

— Сигурна съм, че е тъй. Трябва да си тръгвам, но благодаря все пак за съвета.

Обърна се рязко и напусна храма, без да погледне назад. Съжаляваше само, че не е достатъчно висока, за да постигне по-добър ефект. Жрицата остана със зяпнала уста.

Но когато излезе навън, тъпата болка в кръста, която я мъчеше от сутринта, се усили толкова рязко, че за миг дъхът й спря.

— Господарке! — Карис дотича веднага, за да й помогне.

— Иди да повикаш носилка — каза задъхано Юлия, облегната на една колона. — Струва ми се, че няма да мога да се прибера пеш.

Гай се върна в Лондиниум късно вечерта. Беше се постарал видният гост да се сдобие с мечтания ловен трофей и се сбогува с него с известно облекчение. Когато прекрачи прага, завари къщата в пълен хаос — Юлия бе родила преждевременно. Детето беше момиче. Гай научи всичко от Лициний. Раждането бе приключило преди час и Юлия спеше.

Лициний заяви, че трябва да отпразнуват събитието и извади отнякъде прашно глинено шише със запечатано с восък гърло. На печата пишеше нещо на гръцки. Очевидно Лициний бе започнал да празнува сам.

— Не знам как да ти благодаря — зафъфли той прочувствено. — Отдавна мечтая да стана дядо. Какво като детето е момиче — Юлия винаги ми е носила само радост и я предпочитам пред четиридесет синове, пък и сега ти си ми като син. Сигурен съм, че следващото ще е момче.

— Дано си прав — каза Гай. Ако не станеше така, вината не беше негова. В края на краищата, той вече имаше син.

— Това вино го пазя от деня, когато Юлия се роди, за да бъде отворено при раждането на първородния ми внук — каза Лициний и счупи печата. — Да пием, синко. Няма смисъл да разваляме хубавото вино с вода.

Гай не беше вечерял и би предпочел първо да се нахрани и да изпие една кана бира, но в кухнята също цареше пълна бъркотия и той едва успя да открие парче студено месо и малко хляб. Примири се, че ще трябва да си легне гладен и най-вероятно пиян, и се присъедини към развеселения Лициний.

— За дъщеря ти — вдигна тост новопроизведеният дядо. — Дано те радва така, както Юлия ме е радвала винаги.

Гай пи и Лициний веднага предложи нов тост — за сина му. Гай се задави с виното и го загледа стреснато.

— Сигурно ще имате син още идущата година — поясни Лициний.

— Сигурно — кимна Гай с облекчение.

Но когато вдигна чашата си, той мислеше за Ейлан и момченцето си. Синът му беше вече на годинка. Дали вече ходеше? Дали тъмният пух на главичката му се беше превърнал в коса, руса като на майка му?

След това, разбира се, пиха за здравето на Юлия. Ако след малко не бе влязла една прислужничка със спасителното съобщение, че Юлия е будна и иска да го види, Гай щеше съвсем да се напие. Благодарен за прекъсването, той бързо тръгна подир жената.

Юлия му се стори още по-мъничка от обикновено и много бледа. В ръцете си държеше миниатюрното новородено момиченце, плътно увито в пелени. Щом Гай влезе в стаята, тя се обля в сълзи.

— Толкова съжалявам! Така исках да ти родя син, бях сигурна, че ще е син… Мисълта за русото момченце някъде далеч на запад го правеше благосклонен. Той се наведе, целуна я и започна да я успокоява.

— Не плачи, следващото ни дете сигурно ще е момче, ако така са решили боговете.

— Значи ще я приемеш?

Робинята му подаваше детето. Всички наоколо го гледаха с очакване. След миг Гай се досети какво трябваше да стори, пое малко несръчно бебето и го погледна. Вълната от нежност, която го бе заляла, когато Ейлан му подаде жалкия Гауен в горската хижа, този път липсваше. Единственото чувство, което събуждаше в него малкото сбръчкано личице, беше учудване, че нещо толкова мъничко може да е живо и истинско. Той въздъхна и каза високо:

— В името на моите предци признавам това дете за своя дъщеря и й давам името Мацелия Северина.

Малко след Белтейн Повелителката на Вернеметон прие Бендейгид. Ейлан вече бе привикнала с новата си роля, но все пак й се стори странно, че собственият й баща, друид и влиятелна личност, трябва да моли за позволение да бъде приет от нея. Все пак тя изпрати отговор, също толкова формален, колкото бе и запитването, че ще го приеме с радост, и когато й казаха, че чака в преддверието на дома й още същия този следобед, се приготви да го посрещне сърдечно.

Откровено казано, Ейлан не преливаше от радост. Не можеше да забрави че отказът на баща й дори да помисли за възможния й брак с Гай, я бе поставил в това положение — тя несъмнено се радваше на почести и високо положение, но щеше завинаги да остане чужда на сина си. Беше се постарала да стори необходимото, та този следобед Гауен да е далеч от дома й. Бендейгид знаеше отлично, че Майри не е раждала трето дете, а и Гауен с всеки изминат ден заприличваше все повече на баща си.

Тя постави на масата кана с чиста вода, която Сенара бе донесла току-що от свещения извор, и кимна на Хю в знак, че може да въведе посетителя. Присъствието на огромния телохранител й беше приятно, защото в сравнение с него иначе внушителният ръст на баща й не изглеждаше толкова впечатляващ. Първоначално кучешката преданост, която Хю бе прехвърлил от покойната към нея, я притесняваше, но той бе научен да не се натрапва. Движеше се като нейна сянка и тя бе започнала да оценява привидно незабележимото му присъствие — той винаги можеше да я отърве от досадници, а освен това вдъхваше и допълнително страхопочитание у посетителите.

— С какво мога да ти помогна, татко? — каза Ейлан, без да става от мястото си. Със същия тон би се обърнала към всеки друг от по-високопоставените друиди.

Времето, прекарано на север, бе променило Бендейгид. Бе запазил привичното си властно поведение, но докато преди фигурата му бе не само висока, но и доста масивна, сега бе станал само кожа и кости.

Бендейгид спря на вратата и се взря в жената пред себе си. Това не бе дъщерята, която помнеше от малка. Лицето, което някога поглеждаше към младата Ейлан от дълбините на свещения извор, бе загубило момичешката си закръгленост. В очите й беше легнала тъмна сянка, а страданието и отговорността бяха придали особена острота на погледа й. Но тези признаци на зрелостта не се забелязваха веднага — първото нещо, което правеше впечатление у нея, беше достолепието в поведението й и пищните накити, отговарящи на сана й.

Тя беше отметнала тъмносиния воал от лицето си и диплите му обрамчваха лицето й и се спускаха надолу по раменете й. Пред хората продължаваше да ходи забулена, както бе започнала да прави Диеда, за да не се забележи подмяната. След като мина известно време, нищо не й пречеше да се откаже от воала, но тя бе свикнала с него, защото я караше да се чувства по-сигурна. Със забулено лице изглеждаше много по-тайнствена, а това подсилваше и авторитета й.

— Исках само да те поздравя, дъще… Повелителко — поправи се Бендейгид. — Отдавна не сме се виждали. Исках да се уверя, че се чувстваш добре…

„Време беше да се сетиш за мен“ — каза си мрачно Ейлан. Но се виждаше, че последните години са били тежки и за него. Не само присъствието на огромния Хю го караше да изглежда по-нисък от преди — той се бе стопил видимо, косата му беше посивяла съвсем, около устата и по челото му имаше дълбоки бръчки. Ейлан забеляза и друга промяна — баща й открай време беше суров човек, но сега в очите му гореше тъмен, фанатичен пламък.

Той прие дървената чаша, стегната със сребърен обръч, който тя му подаде, и приседна на една пейка. Ейлан отново се отпусна на големия си резбован стол.

— Все пак надали това е единствената причина, която те е довела тук, татко — продължи тя спокойно.

Той се взря в подадената му чаша, после вдигна отново поглед към дъщеря си и поде:

— Лианон беше стара и уморена жена. Мога да разбера нежеланието й да види страната си, разкъсвана от война — и сигурно на това се дължат постоянните призиви за мир, които Богинята отправяше към народа ни през последните няколко години. Но сега дойдоха други времена. Друга е и Повелителката на Вернеметон. Знаеш ли за голямото сражение при планината, наречена от римляните Монс Граупиус? Знаеш ли, че земите на вотадините сега са превърнати в пустош, че там, където някога живееше многобройно племе, малцината оцелели едва смогват да не умрат от глад?

Ейлан отклони погледа си. Разбира се, че бе чувала за битката, и то от човек, който бе участвал в нея. Самият Гай й бе разказал как гладуващите местни жители идвали през зимата пред портите на укрепленията, за да просят храна. Но тя знаеше и друго — наистина, римляните бяха нашественици, но нерядко самите британци бяха изгаряли селата си и избивали добитъка, за да не могат римляните да се възползват от изоставените им домове.

— Отговори ми, ти, която говориш с гласа на Богинята! Сълзите на отведените в робство жени могат да изпълнят цяло море; кръвта на избитите ни воини крещи за отмъщение — защо тя не ни чува? Защо не отговаря на молитвите ни? Защо Оракулът продължава да ни налага този позорен мир?

Бендейгид скочи на крака и пристъпи към Ейлан, но в същия миг гигантската фигура на Хю се отдели от сенките в ъгъла. Ейлан си пое дълбоко дъх, За да прикрие учудването си, и махна успокоително на телохранителя. Винаги бе предполагала, че баща й също е замесен в плановете на Върховния друид. Възможно ли беше той да не знае, че през всичките тези години Арданос е определял предсказанията на Оракула?

— Не може да не знаеш, че аз само повтарям предсказанията, които чувам — каза тя спокойно. „Ако знае истината, аз само я потвърждавам, ако не я знае не съм издала нищо с тези думи.“

Думите й бяха всъщност напълно верни, защото Арданос наистина тълкуваше отговорите, които тя даваше на въпросите така, както счетеше за необходимо, но от друга страна Ейлан действително не въздействаше по никакъв начин на словото на Богинята. Може би досега самата Богиня бе говорила миролюбиво и на Арданос не бе му минало през ума да заподозре, че Ейлан е в пълно съзнание по време на ритуала.

Бендейгид стана и закрачи нервно из стаята. После подхвана отново:

— Дошъл съм при теб с молба. Ти говориш на Богинята. Помоли я за отмъщение! Не забравяй — духовете на жените от Мона викат за мъст!

Ейлан се намръщи.

— Кинрик ли те накара да дойдеш тук с такава молба?

Тя знаеше, че Гай е пленил Кинрик, и че беше спасил живота му, като го бе определил за заложник, но не знаеше нищо за по-нататъшната му съдба.

— Кинрик беше пленен — изръмжа баща й. — Искали да го изпратят в Рим за забавление на императора, но той избил стражите и избягал.

— А къде е сега? — попита тя уплашено. Ако римляните го пленяха повторно, Кинрик можеше само да моли боговете за бърза и лека смърт.

— Не знам — друидът явно не искаше да даде по-точен отговор. — Но имай предвид едно, дъще — на север се надига гневът на подтиснатите. Римляните постепенно се оттеглят от онези земи. Не всички Гарвани са загинали при Монс Граупиус. Раните на оцелелите заздравяха. Ако Богинята не вдигне народа ни на борба срещу римляните, можеш да бъдеш сигурна, че Кинрик ще го стори.

— Но аз говоря само на хората, които идват по големите празници на Хълма на девиците — отвърна притеснено Ейлан. — Те повечето са корновии и ордовици, понякога идват и демети и силури, и много рядко по някой от дивите обитатели на хълмистите земи. Какво общо имат те с Каледония?

— Възможно ли е все още да не съзнаваш властта си? — той се изправи лице в лице с нея. — Римляните завладяха земите ни, подчиниха главатарите на племената и забраниха повечето ни ритуали. Едно от малкото неща, които са ни останали, е Оракулът във Вернеметон. Ако не знаеш, че думите на Оракула се повтарят от уста на уста от единия край на Британия до другия, значи си глупачка!

„Той със сигурност не знае, че Арданос диктува волята си на Оракула, каза си Ейлан, но като че ли подозира нещо“. Докато тя се преструваше на несведуща, баща й не можеше да я помоли направо да подкрепи в предсказанията си един бъдещ бунт. Но сблъсъкът бе неизбежен и щеше да настъпи рано или късно.

— Живея много усамотено… — каза Ейлан. — Но тук често идват поклонници, за да отправят молитвите си към Богинята на свещения извор. Кажи им да идват да пият от благословените води всеки месец по новолуние, и ако забулената пазителка на извора разговаря с тях за гарвани, нека се вслушат по-внимателно в думите й.

— Ах, дъще! Знаех си, че няма да измениш на народа си! — възкликна Бендейгид с внезапно пламнал поглед. — Ще кажа на Кинрик…

— Кажи му, че нищо не съм обещала — прекъсна го Ейлан, — но щом искаш от мен да се обърна към Богинята с молба за помощ, трябва да знам какво точно да искам от нея. Но не мога да ти обещая, че тя ще отговори на молитвите ти…

Бендейгид бе принуден да се задоволи с думите й. Когато си отиде, Ейлан дълго седя на стола си, потънала в размисъл. Беше повече от ясно, че Кинрик готви бунт, и бе също толкова ясно, че без нейната помощ бунтът ще пропадне.

Баща й най-сетне бе разбрал, че тя е зряла жена и че не може да влияе на решенията й. Каза си, че си е струвало да страда толкова, дори само за да може да се изправи сега срещу властния Бендейгид от позиция на силата. Но властта водеше със себе си и отговорност, от която Ейлан не можеше да избяга. Тя и не мислеше да го стори — защото знаеше, че в противен случай един ден баща й и брат й можеха да се изправят на бойното поле срещу бащата на нейния син.

„Какво ще сторя, ако се стигне дотам? — Ейлан притисна измъчено ръце към челото си. — Богиньо, посъветвай ме… Какво да правя?!“

Детето на Юлия растеше. Всички свикнаха да й казват Цела, защото изглеждаше смешно да наричат такова дребосъче с дългото име Мацелия. А Гай напразно чакаше да започне да изпитва към нея привързаността, която почувства към малкия Гауен още в първия миг, когато го видя в ръцете на Ейлан. Дали един мъж можеше да изпита такова вълнение само при вида на първородния си син? Или това, че не изпитваше никакво чувство към детето, се дължеше на безразличието му към майката?

За щастие Юлия не намираше нищо странно в това, че съпругът й не обръща внимание на дъщеря им. Цела беше кротко бебе и обещаваше да стане хубаво момиче, а дядо й беше луд по нея. Юлия прекарваше почти цялото си време с бебето, и постоянно го обличаше и преобличаше в скъпи бродирани дрешки. Всички тези занимания Гай приемаше за чиста загуба на време.

Когато Цела навърши годинка, Юлия отново беше бременна. Този път тя беше напълно убедена, че ще роди дългоочаквания син. Така й бе казал някакъв гадател, когото тя бе повикала нарочно в къщи, но Гай не изпитваше нейната дълбока увереност.

Поне не му се наложи да споделя терзанията на жена си по време на бременността. Войната в Дакия вървеше зле за Рим. Сърцето на Гай се сви, когато научи новината, че Втори легион се оттегля от северните земи, и разбра, че има нареждане да бъде разрушено укреплението, което бяха построили. Най-сетне бе станало ясно, че северът може да се удържи само, ако там се разквартируваше много повече войска и се построяха нови укрепления — а това империята не можеше да си позволи. Гай си каза мрачно, че ако това им бе дошло на ума преди три години, много хора щяха да бъдат още живи.

Той прекарваше цялото си свободно време в щаба, в очакване да пристигне някой вестоносец. Лично императорът бе пратил заповед на новия губернатор, Салустий Лукул, да освободи крайните северни крепости, да разруши крепостните стени и да изгори дървените постройки, за да не остане нищо от което може да се възползва врагът. Двадесети легион се отправи обратно към старите си позиции в Глевум, но никой не знаеше колко дълго ще останат там.

В крайна сметка обаче за Дакия замина Втори легион от Дева. Мацелий заяви, че е прекалено стар, за да прекоси отново кажи-речи цялата империя и реши да се оттегли от военна служба и да построи къща в Дева, където да прекара старините си. Затова пък Гай получи изненадваща покана от новия командир на легиона да се присъедини към щаба му и да отплава за Дакия. Не по-малко учудващо му се стори това, че Лициний въобще не възрази, когато му съобщи решението си да приеме поканата.

— Ще ни липсваш, момчето ми — каза старият човек, — но сега, когато вече имаш семейство, е време да се погрижиш по-сериозно за кариерата си. Защо иначе сипя хвалебствия за теб из целия Лондиниум? Жалко наистина, че няма да си тук, когато ще се роди второто ти дете, но такова нещо можеше да се очаква. Но ти не се безпокой за Юлия — аз ще се погрижа за нея. От теб се иска само да изпълниш дълга си на римски офицер и да се завърнеш при нас, покрит със слава!