Горският храм

18

Въпреки ужасяващите истории, които римляните от Лондиниум разказваха за Севера, в пътуването из северните земи в края на лятото нямаше нищо неприятно за млад и здрав мъж. Не валеше всеки ден, а във въздуха постоянно се носеше сладкият аромат на прясно окосено сено. Гай пътуваше все нагоре по източния бряг на Британия и с всеки изминал ден местностите, през които минаваше, ставаха все по-диви. По време на последния поход той стигна с легиона по западния бряг чак до Ленакум, но източното крайбрежие му бе непознато. Капелус, ординарецът на баща му, отново го съпровождаше и бе поел почти изцяло задълженията по лагеруването и грижите за конете. Когато обаче се наложеше да нощуват в някое населено място, Гай търсеше къде да преспят, защото познаваше езика на местните хора и заговореше ли ги, ставаха далеч по-приветливи.

Колкото по на север стигаха, толкова повече се говореше около тях за походите на Агрикола. На една от пощенските станции, управлявана от един легионер-ветеран, Гай научи, че появата на римска флотилия край каледонския бряг предизвикала такава паника сред населението, че хората в отчаянието си решили също да нападнат — и съумели практически да унищожат вече отслабения Девети легион, преди Агрикола да успее да прати кавалерията си на помощ.

— Лошо, момчето ми, много лошо — въздъхна ветеранът. — Не можеш да си представиш какво става, когато тези демони връхлетят нощем в лагера. Вият като вълци! Поне успяхме някак да ги задържим. Няма да забравя какво изпитах, когато видях нашите стандарти да блестят в далечината и разбрах, че може и да поживея още — той отпи малко от разреденото вино и избърса устни с опакото на ръката си.

— Тогава се посъвзехме, и започнахме да се справяме по-добре. Когато Двадесети легион се появи, можехме да им кажем, че са закъснели за увеселението. Ако тия нарисувани дяволи не бяха побегнали отново към проклетите си гори и блата, щяхме да ги изтребим до крак! Е, оставихме малко и за вас младите — той се засмя и предложи още вино на Гай.

Гай прикри усмивката си. Беше подочул нещо за тази битка от войници, които се бяха върнали в Дева, но му беше интересен разказът на човек, който е бил вътре в лагера, когато каледонците са нападнали.

— Велик човек е генералът! След последното лято дори тези, които все хленчеха за опасностите и загубите, не могат да не признаят заслугите му. Ще ти намери работа, не се бой. Как ми се иска да можех и аз да тръгна с теб, момче!

Лициний не бе споменал нищо за възможността да остане на служба при губернатора, но Гай внезапно се замисли дали в писмата, които носеше за Агрикола, не се говори и за него самия. Агрикола се разбираше много добре с прокураторите на поверената му провинция — за разлика от повечето губернатори. Ако Лициний кажеше някоя добра дума за Гай, това сигурно би помогнало много за кариерата му.

По време на последния поход Гай беше просто един от многото млади офицери — всички алчни за слава, но много зависими от центурионите. Генералът действително го впечатли силно, но нямаше причини той да е направил впечатление на Агрикола. Мисълта, че може да привлече вниманието на губернатора върху себе си, незабавно разбуди амбициите му.

Скоро Гай остави зад себе си ловните поля на бригантите и навлезе в много по-диви земи — тук и хората говореха различно, на диалект, който той не познаваше. Докато яздеше през голи поля и сенчести гори, той все повече се убеждаваше, че Рим може и да завоюва тези земи, но надали някога ще ги владее истински. Всъщност римското присъствие тук бе оправдано само донякъде — от нуждата да се попречи на дивите каледонци и на техните хибернийски съюзници да вилнеят из богатия Юг — за да не се повтаря това, което сполетя семейството на Бендейгид.

Дългият северен залез бе обагрил небето в тъмновиолетово, когато Гай влезе в Пината Кастра, крепостта, която Двадесетият легион градеше над устието на Тава — там, където внушителната римска флотилия се бе появила миналото лято. Зад оградата от високи колове вече се издигаха каменни стени. Кожените шатри на походния лагер бяха отстъпили място на дървени спални помещения и обори за конете — постройките изглеждаха солидни и сигурно можеха да устоят дори на суровата местна зима. Лагерът бе почти празен и затова изглеждаше още по-голям.

— Къде са отишли всички? — попита Гай, когато мина през портата, украсена с емблемата на легиона — глава на див глиган, и представи заповедите си на дежурния офицер.

— Някъде нагоре — дежурният махна неопределено с ръка на север. — Научихме, че главатарят на вотадините Калгакус най-сетне успял да обедини племената. Старият ги преследва цяло лято. Ще трябва да пояздиш поне още седмица, за да ги настигнеш, но тази нощ ще спиш под покрив и ще хапнеш топла храна. Префектът сигурно ще ти даде ескорт; би било жалко да те убият от засада, след като си успял да стигнеш чак дотук.

Гай не се интересуваше толкова от топлата вечеря, колкото от възможността да използва войнишката баня, но след като се изкъпа, оцени по достойнство и храната. Префектът, който го покани да хапнат заедно, бе очевидно притеснен от това, че е оставен в тези пущинаци с толкова малко войници на свое разположение, при това Гай беше и нов човек, с когото можеше да поприказва.

— Знаеш ли за бунта на узипиите? — попита префектът, след като останките от яребицата, която им сервираха за вечеря, бяха разчистени от трапезата.

Гай остави чашата — беше добро фалернско вино — и загледа с интерес домакина си.

— Представяш ли си — една орда диви германци, мобилизирани да работят в Ленакум. Разбунтували се и превзели три кораба — и в крайна сметка обиколили с тях цяла Британия от запад на изток.

Гай отвори широко очи.

— Тогава значи Британия наистина е остров… — откак се помнеше, тази тема бе повод за най-разгорещени спорове.

— Така изглежда — кимна префектът. — Накрая суевите заловили оцелелите и ги продали в робство по римското поречие на Ренус34 — така и научихме тази история!

— Забележително! — кимна Гай. Виното започваше да го хваща и той чувстваше приятно замайване. Ето ти една забавна история, която можеше да разкаже на Юлия, когато се върне в Лондиниум. Учуди се, че се сети за нея — но иронията на тази история бе нещо, което можеше да оцени само човек от света, в който бе израснал. Ейлан надали би намерила нещо забавно в нея. И Гай си каза, че всъщност в него живеят двама души — римлянинът, сгоден за Юлия, и британецът, който все така обичаше Ейлан.

Когато се събуди, навън валеше ситен дъждец. Потеглиха през подгизналите от влага земи и скоро всички също се намокриха до кости. Гай кихаше, кашляше и си мислеше, че няма нищо странно в това, което разправяха легионерите — че хората от местните племена просто се стапяли във въздуха и се сливали с пирена, който растеше навсякъде. Самите хълмове сякаш се стапяха и сливаха с небето, гората се сливаше със земята — а той и конят му сякаш всеки миг щяха да се превърнат в част от калта, през която газеха.

Каза си, че все пак има късмет, че язди, и се замисли с искрено съжаление за легионерите, които газеха в калта с цялото си тежко снаряжение. Тук-там мярваха стада овце, или пък дребните черни крави, които отглеждаха местните, но като изключим една стрела, която профуча над главата на Гай, когато преминаваха един буен поток, нямаше никакви следи от враждебно настроено местно население.

— Това е добре за нас — засега. Но може да бъде и лош признак — каза декурионът, който водеше отредения на Гай ескорт. — Ако воините от племената не охраняват собствените си земи, това може да означава само едно — че наистина най-сетне са се обединили. Никой не може да им отрече, че се сражаващ смело — когато счетат за необходимо. Ако бяха успели да се обединят, когато Цезар е нападнал бреговете им, западната граница на империята щеше все още да е крайбрежието на Галия.

Гай кимна и се уви още по-плътно в дебелото си наметало. Чудеше се по силата на какви обстоятелства на Лициний му хрумна да го праща с вести до Агрикола тъкмо в момента, когато незапомнено силната армия от обединени британски племена се канеше да нападне легионите от Севера.

— Новини от Марций Юлий Лициний? Как е той?

Мъжът, който се появи на входа на голямата кожена шатра, бе среден на ръст и без ризницата изглеждаше дори слабоват — но независимо от посивялата, залепнала от дъжда коса и дълбоките сенки под очите, властното му излъчване бе неоспоримо и Гай би го познал веднага, дори да не носеше аленото наметало — знак за ранга му.

— Казвам се Гай Мацелий Север Силурик — изреди той, изпънат като струна, без да се смущава от водата, която се стичаше от шлема му. — Прокураторът е добре и ти праща поздрави. Както сам той пише, генерале…

— Така, така — Агрикола протегна ръка, за да вземе писмата, и се усмихна. — Най-добре ще е да побързам да ги прочета, преди да са се разкиснали от влагата. Ти също трябва да си мокър и премръзнал. Тацит35 ще те отведе при офицерите и ще се погрижи да ти намерят място за спане и храна — генералът кимна към един висок, сериозен млад човек, за когото Гай впоследствие научи, че бил негов зет, и добави: — След като тъй или иначе си тук, най-добре ще е да изчакаш края на битката, за да мога да те пратя обратно с рапорта.

Губернаторът влезе обратно в палатката. Тацит сложи ръка на рамото на Гай и той го последва, опитвайки се да раздвижи вдървените си от ездата крайници.

Беше му приятно да седи отново край лагерен огън заедно с останалите офицери. Сърбаше леща, дъвчеше корав хляб и отпиваше от киселото вино, и си мислеше колко му е липсвало непринуденото войнишко приятелство. Веднага щом се разбра, че Гай има опит от предишни походи и не е някакъв щабен плъх, офицерите го приеха за свой. Каната с киселото вино обикаляше около огъня, разговорът ставаше все по-оживен и скоро дори дъждът, който продължаваше да мокри дебелото му наметало, не му се струваше толкова непоносим. Напрежението, което бе обхванало всички около него, бе лесно обяснимо, но бойният дух на легионерите бе висок. Шлемовете на постовите бяха лъснати до блясък, щитовете бяха боядисвани наскоро. Младите офицери, които се хранеха заедно с него, бяха сериозни и замислени, но не и уплашени.

— Мислите ли, че генералът ще успее да подмами Калгакус в открито сражение? — попита Гай.

Един от събеседниците му се разсмя.

— Най-вероятно ще стане обратното. Не ги ли чуваш? — той кимна неопределено към заобикалящия ги мрак, изпълнен с глухия вой на вятъра. — Тук са, съвсем наблизо, вият и се цапотят с проклетата си синя боя. Разузнавачите донесоха, че на Граупиус има не по-малко от тридесет хиляди — воини на вотадините и селговите, новантите, добуните и всички останали по-малки кланове, които преследваме вече четири години. Има и каледонци от най-далечния север, от племена, чиито имена изобщо не знаем. Калгакус иска битка, в това няма съмнение — просто трябва да влезе в бой колкото е възможно по-бързо, преди хората му да са успели да си припомнят старите родови вражди и да започнат да се избиват помежду си.

— А колко войници имаме ние? — попита Гай.

— Петнадесет хиляди от легионите — целият Дванайсети Валерия Виктрикс, Втори Адиутрикс, и колкото са останали от Девети — отвърна един от трибуните, който, ако се съдеше по отличителните знаци, се числеше към Втори легион.

Гай го изгледа заинтригувано. Трибунът явно се бе присъединил към легиона, след като той замина за Лондиниум, но тук сигурно щеше да намери много познати — това бе легионът на стария Мацелий.

— Прибави към тях и осем хиляди от спомагателната пехота — повечето батавии и тунгри, неколкостотин доброволци от бригантите и четири кавалерийски ескадрона — каза друг офицер и веднага след това стана, за да се върне при хората си.

— Е, силите не са чак толкова неравни, нали? — каза Гай с малко неуверен оптимизъм. Наблизо някой се изсмя.

— Нямаше да имаме никакъв проблем, ако само те не бяха на по-високите позиции.

Вятърът, който брулеше по-високите склонове на върха, наречен от римляните Монс Граупиус, бе значително по-студен. Британците наричаха върха по много различни начини — Старицата, Върхът на смъртта или Зимната вещица. С напредването на нощта третото му име започваше да става до болка ясно на Кинрик. Дъждът, който се лееше в ниското, тук се превръщаше в ледена суграшица, която щипеше бузите и гасеше, съскайки, накладените огньове.

Очевидно това никак не притесняваше каледонците. Те си седяха около остатъците от жаравата, пресушаваха нескончаеми мехове с бира и се хвалеха отсега с предстоящата си победа. Кинрик смъкна качулката на голямото наметало на квадрати ниско над лицето си — надяваше се, че никой няма да забележи как трепери под него.

— Ловецът, който много се хвали призори, може да няма какво да сложи в котлето за вечеря — каза тихо някой до него. Кинрик се обърна и видя Бендейгид. Белите му одежди се очертаваха като светло петно в мрака.

— Тукашните воини се държат винаги така преди битка — това повдига бойния дух!

Кинрик огледа внимателно мъжете, насядали около жаравата. Бяха все нованти от клана на Белия кон, от югоизточното крайбрежие на Каледония. Земите им бяха близо до устието на река Салмес — към Лугувалиум. Край съседния огън пиеха мъже от племето на селговите, които от край време бяха в кръвна вражда с новантите. Някой хвърли още дърва в огъня, пламъците се издигнаха високо и осветиха фигурата на главатаря им. Той се смееше силно с отметната назад глава и сиянието на огъня се отразяваше в светлите му очи и огненочервената коса.

— Ние сме на наша земя, момчета, и самата ни земя ще се сражава на наша страна! Онези, с червените наметала, са дошли чак тук, водени от алчност, но алчността е лош съветник. А ние охраняваме огъня на свободата си! Сами виждате, не е възможно да бъдем победени!

Новантите наставаха от своя огън и се присъединиха с възторжени викове към селговите — скоро трудно можеше да се разбере кой какъв е — бяха просто тълпа развеселени мъже.

— Прав е — каза замислено Кинрик. — Ако Калгакус е успял да накара всички тези хора да се сражават рамо до рамо, възможно ли е да загуби?

Бендейгид не отвърна на въпроса му, и въпреки възторжените си думи, Кинрик усети как студената змия на съмнението, която гризеше сърцето му цяла нощ, отново се разбуди.

— Какво има? — настоя той. — Да не си видял поличба? Бендейгид поклати глава.

— Никакви поличби не съм виждал — струва ми се, тъкмо сега силите са толкова изравнени, че и самите богове не биха могли да знаят какъв ще е изходът от битката. Вярно е, че имаме по-изгодни позиции, но Агрикола е страшен противник. Ако Калгакус, колкото и добър военачалник да е, го подцени дори за миг, това ще бъде фатално!

Кинрик въздъхна дълбоко. Толкова се бе старал да докаже смелостта си пред тези планинци, които от самото начало го подиграваха като човек от победен народ, дори без да знаят за римската му кръв, че предизвикателното поведение му бе станало втора природа. Но с човека, който го бе отгледал от дете, нямаше защо да се преструва.

— Чувам песните, а не мога да запея с останалите; пия, но сърцето ми остава студено. Кажи ми, татко, ще ми изневери ли смелостта утре, когато видя блясъка на римската стомана?

В такива случаи не можеше да пропъди предател ската мисъл, че може би щеше да е по-добре, ако бе избягал с Диеда, когато имаше тази възможност.

Бендейгид го обърна към себе си и се взря в очите на доведения си син.

— Ти няма да се посрамиш — каза той ожесточено. — Тези хора се бият за слава но не познават противника си така добре, както го познаваш ти. Но в битката отчаянието може да те направи само по-страшен за враговете. Не забравяй, че си един от Гарваните, Кинрик, и че не търсиш в боя слава, а отмъщение!

Тази нощ Гай дълго се въртя, заслушан в равномерното дишане на останалите мъже. Чудеше се защо не го хваща сън. Точно тук и постелята му бе по-суха от тези, в които бе спал през последните нощи, а и не му беше първата нощ преди сражение. От друга страна, каза си той, битките, в които бе участвал досега, бяха незначителни и повечето свършваха кажи-речи веднага, след като са започнали.

Опита се да мисли за нещо съвсем различно и изведнъж пред очите му изплува лицето на Ейлан. По време на цялото си пътуване на север мислеше почти само за Юлия — когато чуеше някоя клюка или войнишка история край лагерните огньове, си представяше колко ще се смее Юлия, когато й ги разправи.

Но никога не би могъл да сподели с Юлия мислите, които го преследваха в тези мрачни мигове…

„Заобиколен съм от всички тези хора, а се чувствам самотен… Искам да отпусна глава на гърдите ти, искам да ме прегърнеш… самотен съм, Ейлан, и се страхувам!“

Най-сетне потъна в неспокойна дрямка, и му се присъни, че двамата с Ейлан са сами в някаква горска колиба. Той я целуваше и за първи път видя как тялото й се е закръглило от бременността. Постави ръка на корема й и усети как детето му се движи под сърцето й — и си каза, че тя никога не е била толкова красива. Ейлан протегна ръце към него, привлече го към себе си и му зашепна нежно и успокоително.

Гай заспа дълбоко, а когато се събуди, около него всички бяха наставали, навличаха трескаво туниките си и оправяха снаряжението си с пръсти, още несръчни от съня. Беше сивият час преди зазоряване.

— Защо генералът не изважда легионите на предна линия? — обърна се тихо Гай към Тацит.

Двамата седяха на конете си на едно малко възвишение, заедно с останалите офицери от щаба на Агрикола, и наблюдаваха как пехотата се разгръща по права линия в подножието на планината, а кавалерията заема позиции от двете страни на веригата. Бледата утринна светлина просветваше по бронзовите шлемове и по върховете на копията и се отразяваше по излъсканите ризници. От техните позиции нагоре по широките склонове се ширеха пасища със суха трева, изпъстрени с гранатовочервени туфи орлова папрат и по-бледолилавия пирен. Но за общия изглед на Граупиус човек можеше само да гадае, защото по-голямата част от скатовете беше покрита с войска.

— Защото не са в пълен състав — каза Тацит. — Не забравяй, че императорът взе войници от четирите ни легиона за похода си в Германия. И в крайна сметка три хиляди отбрани войници лапат мухи из Германия и стават за смях на катите и сугамбрите, а на Агрикола му се налага да измисля невероятни военни хитрости, за да компенсира липсата им. Строил е легионите пред окопите за да ни защитават, ако се наложи да отстъпим, и се надява да не се стига дотам.

— Но нали лично императорът поиска от губернатора да умиротвори Северна Каледония? — попита Гай. — Домициан е войник и сам би трябвало да разбере…

Тацит се поусмихна и Гай се почувства като неопитно хлапе.

— Някои биха казали — каза високият мъж до него, — че разбира дори прекалено добре. Тит оказа на нашия губернатор почести като на герой заради победите му в Британия, но когато този поход привърши, нищо чудно да отзоват Агрикола от поста губернатор. Може би императорът е на мнение, че няма място за двама блестящи военачалници в Рим.

Гай погледна към генерала, който наблюдаваше неотклонно как войската му заема набелязаните позиции. Ризницата му блестеше под лъчите на изгряващото слънце като рибени люспи, а гребенът от конски косъм на шлема му се полюляваше от утринния ветрец. Туниката и панталоните под ризницата бяха снежнобели, аленото наметало напомняше с цвета си на пролята кръв.

Години по-късно, когато бе в Рим, Гай прочете в биографията на Агрикола, написана от Тацит, описанието на този ден. Посмя се на речите, украсени в духа на най-добрите традиции на риториката и си спомни как действително чуха какво каза Агрикола в началото на битката, а вятърът довя до тях само откъслеци от яростните думи на Калгакус, които тъй или иначе самият Гай можа да схване доста по-добре от Тацит.

Калгакус беше започнал да говори първи — или поне те подозираха, че е той — висок мъж с дълга червеникава коса, който крачеше напред-назад пред пищно облечените воини на врага. Думите му отекваха в планинските склонове и откъслечни фрази долитаха до строените за бой римляни.

— … погълнаха земите ни — зад нас остава вече само морето! — Калгакус посочи с ръка на север. — Да унищожим тези чудовища, защото иначе те ще продадат в робство децата ни!

Каледонците ревнаха възторжено и следващите думи на вожда им така и не се чуха. Когато Гай отново успя да различи някоя и друга дума, Калгакус явно говореше за бунта на ицените.

— … бягаха, изпаднали в ужас, когато Боадицея, една жена, събра всички племена срещу им! Те дори не рискуват собствената си кожа срещу нас! Нека галите и нашите братя, бригантите, си спомнят как Рим ги предава, и нека батавиите напуснат войската им, както сториха узипиите! В редовете на спомагателните войски се понесе шум — много от войниците разбираха призива на Калгакус към каледонците да се сражават за свободата, но една заповед на командирите им бе достатъчна всичко да утихне отново.

Войните от племената напираха напред, пееха и размахваха заканително копията си. Гай затрепери. Тази дива музика събуди в кръвта му забравено вълнение; беше чувал тези песни, когато бе пътувал с майка си из земите на силурите — а тогава беше толкова малък, че му се стори невероятно да ги помни. Скритата част на душата му, наследена от покойната му майка, плачеше — защото Гай беше виждал мендипските мини и редиците оковани британци, които се качваха на корабите, за да бъдат продадени като роби в Рим, и знаеше, че Калгакус е прав.

Римляните не разбираха думите, но тонът беше недвусмислен. Из редиците на редовната войска се понесе възмутен ропот. За миг изглеждаше, че ако преди не нарушиха верността си, сега ще нарушат дисциплината. Тогава Агрикола вдигна ръка и обърна коня си, за да застане с лице към своите войници. Офицерите му пристъпиха още по-близо.

Генералът говореше сравнително тихо — като грижовен баща, който успокоява буйно дете, но въпреки това думите му се носеха надалеч. Говори за целия път, който бяха изминали дотук, похвали войските си за смелостта, която бе необходима да се прекрачат границите на цивилизования свят, и между другото подчерта колко е опасно да се отстъпва из тези диви земи.

— Отстъпващата армия никога не може да е сигурна какво я очаква… Доблестната смърт е за предпочитане пред живот във вечен позор. Никой няма да загине безславно — дори оттук, от края на света, вестта за вашите подвизи ще стигне до всички краища на империята!

Що се отнася до каледонците, които Калгакус бе нарекъл последните свободни хора в Британия, в речта на Агрикола те се превърнаха в бегълци, лишени от дух и храброст:

— … и вие ги виждате толкова наблизо не защото са отстояли позициите си, а защото ние успяхме да ги настигнем.

За миг, докато слушаше как Агрикола руши славата и достойнството на каледонците със спокойния си глас, Гай почти го мразеше. Но не можеше да отрече извода на генерала — че една победа на Рим днес би приключила дълга и мъчителна борба, продължила повече от петдесет години.

Струваше му се, че този мъж символизира всичко най-добро в представите на стария Мацелий за Рим. Независимо от това, че Агрикола бе всъщност от галски произход и че се бе издигнал благодарение на личните си заслуги първоначално до конник, а сетне и до сенатор, той напомняше на Гай за старите герои на римската република.

Подчинените на Лициний бяха искрено привързани към него, но в начина, по който офицерите гледаха Агрикола, Гай откриваше нещо по-различно — безусловна преданост и вяра. Вярата и предаността им помогнаха да не трепнат когато планинците започнаха да надават бойните си викове и да удрят по щитовете си. Очевидно тези чувства се споделяха и от по-низшите чинове под командването на Агрикола. Докато наблюдаваше строгия профил на генерала и го слушаше как разговаря спокойно, сякаш седеше в палатката си с приятели Гай си каза: „Това е предаността, която създава императори“. Може би Домициан бе прав да се страхува от него.

Каледонците се бяха наредили нагоре по издигащите се склонове на Граупиус. Войските им се разстъпиха и изведнъж надолу полетяха бойните колесници, в които бяха впрегнати дребни, подвижни кончета. Те препускаха с все сила, а водачите стояха прави на платформите, оплетени от жилави клони. Зад тях бяха копиеносците, размахваха копията си и се смееха.

За Гай картината бе едновременно красива и ужасна. Това бе въплъщението на бойния дух на Британия — такова, каквото го бяха видели Цезар и Фронтин36. Гай съзнаваше, че тази гледка няма да се повтори никога повече в цялата си слава и великолепие. Колесниците бяха вече съвсем близо, връхлетяха и веднага завиха, след като копиеносците бяха ударили с копията си по плътната стена от римски щитове. От тях наскачаха воини и започнаха да се промушват между конете. Мечовете им блестяха на слънцето, а те ги хвърляха във въздуха и ги ловяха отново. За това последно сражение се бяха облекли като за празник и слънчевите лъчи светеха заслепяващо по тежките им гривни и огърлици. Някои имаха ризници и шлемове, но повечето се сражаваха полуголи или в туники от вълнен плат на пъстри квадрати. Лицата и телата им бяха целите изрисувани в спираловидни сини шарки. Гай чуваше хвалбите им над трясъка на колесниците — и това вече не го плашеше, а го изпълваше с тежка скръб.

Един от трибуните се опита да протестира, като видя, че Агрикола слиза от коня си и дава знак да отведат животното. Останалите офицери гледаха мрачно, но не възразяваха. Знаеха много добре, че каквото и да се случеше с войската му, Агрикола нямаше да побегне, за да спаси кожата си.

„Биха дали живота си, за да го защитят, каза си Гай и след малко допълни на себе си: Аз също“. Някои от офицерите последваха примера на генерала, други затичаха надолу към бойната линия в отговор на тихите му нареждания. Гай дръпна юздите на коня си и остана на място, чудейки се какво да прави.

— Ти — Агрикола изведнъж го забеляза и му махна да приближи. — Слез долу при тунгрите и им кажи да продължават да разширяват позициите си. Кажи им, че не съм забравил, че по този начин оголват центъра си, но не искам врагът да заобиколи фланговете.

Гай смуши коня си и препусна в галоп, но не преди да чуе зад себе си тежките удари на копия по щитове. Британските колесници се бяха отдръпнали и първите редици от пешаците нападаха. Гай се наведе над врата на коня и продължи да го пришпорва с все сила. Съвсем не го блазнеше мисълта да се озове в бързо стесняващото се пространство между двете армии при първата смъртоносна размяна на копия. Пред него проблесна стандартът на тунгрите; Предната редица се разтвори и го пропусна; той предаде задъхано нареждането и хората веднага започнаха да се изнасят встрани. С крайчеца на окото си Гай забеляза, че врагът също насочва ударите си повече встрани. — Добри воини бяха британците. Гай ги наблюдаваше как ловко отбиват с щитовете си римските копия. Мечовете им бяха огромни — по-големи дори от най-дългите мечове на въоръжение в римската войска — така наречените „спата“, тежки оръжия със сравнително тъпи върхове, но смъртоносно наточени отстрани. Засвириха римските тръби и центърът на Агрикола се насочи право към врага.

Гай съзнаваше, че практически с нищо не може да помогне на пешаците, но Агрикола не бе му дал никакви по-нататъшни заповеди. След кратък размисъл той смуши отново коня си и препусна покрай пехотата. Беше решил да се присъедини към кавалерията. Над главите на тунгрите виждаше как предните бойни линии на двете войски се вкопчиха в ръкопашен бой. Каледонците не разполагаха с достатъчно пространство, за да размахват огромните си оръжия — затова пък батавиите предпочитаха да се сражават тъкмо по този начин; те се притискаха все по-напред; мушкаха с техните къси мечове и разбиваха лицата на противниците с острите шипове, които стърчаха от щитовете им. Първата редица на каледонците се огъна и римляните нададоха победоносен рев. Центърът на римляните напредваше нагоре по хълма.

Пехотата от двата фланга се опита да последва центъра, но се движеше много по-бавно. Британските колесници се намесиха — когато видяха как линията на пешаците им изтънява, те отново връхлетяха и за миг се озоваха сред пехотата, където нанасяха опустошения като вълци сред стадо овце. Копията и мечовете им косяха пехотинците без милост. Някой изкрещя да затегнат редиците; пеши войници, коне и колесници се смесиха в невъобразим хаос; изведнъж над Гай се надвеси огромната фигура на боядисан в синьо британец и замахна с копието си.

Последвалите събития се развиха толкова бързо, че той нямаше време да мисли. Само посрещаше отчаяно остриетата, които сякаш валяха около него. Към него препусна колесница и подплашеният му кон се изправи на задните си крака. Гай с усилие се задържа на твърдата задна рамка на седлото си. Някой изтръгна копието от ръката му и той се приведе, защото друго копие прелетя току над него — издрънча по шлема му, закачи се за миг в гребена и падна на земята. Гай примигна зашеметено, но конят му, със сигурния инстинкт на бойно животно, вече го изнасяше извън опасност.

За миг се озова малко по-встрани от водовъртежа на битката. Извади своята спата от ножницата и се изправи на седлото. Сега видя ясно, че водачите на колесниците, които не бяха успели да пробият римската защита, бяха приели сражението на място. Една колесница се насочваше към него, подскачайки бясно по неравната земя; едно от колелата се блъсна в голям камък и се строши с трясък; колесницата се заклати и се килна на една страна — водачът й започна да сече поводите с меча си; след миг конете бяха свободни и препуснаха, цвилейки от страх, за да се присъединят към другите, които се щураха из бойното поле и поваляха и свои, и врагове.

Битката беше в разгара си. Склоновете на Граупиус гъмжаха от хора вкопчени в смъртен двубой — погледната отстрани, човешката маса се стелеше като килим по ниските части на планината — тук-там, където сражението бе по-разгорещено, хората се вплитаха във възел, после отново се разплитаха и шарките на килима постоянно се меняха. Все пак Гай имаше чувството, че макар и съвсем незабележимо засега, римляните започват да печелят надмощие. Краткият му отдих бе прекъснат, когато сякаш от въздуха пред него изникна озъбеното лице на планинец, размахващ копие. Конят на Гай се изправи на задните си крака, той отби копието с меча си и веднага удари още веднъж. Нашареното в синьо лице почервеня от бликналата кръв, конят на Гай препусна и лицето изчезна, а Гай продължи да сече и да отбива удари — нямаше време да мисли за каквото и да било.

Когато отново беше в състояние да разсъждава, видя, че са напреднали доста нагоре по склоновете. Отляво дочу викове; каледонците, които досега наблюдаваха сражението от върха, слизаха бързо надолу; носеха се с бързината на вятър по склоновете и явно имаха намерение да подминат отстрани на римските флангове и да ги нападнат в гръб. Виждаше ли Агрикола какво става? В този момент отново засвириха римските тръби и Гай се засмя доволно — четирите ескадрона, които генералът бе задържал до края, най-сетне влизаха в битката. Притиснаха британците по фланговете и ги подгониха към посъвзелата се римска пехота — войските на Калгакус се озоваха между чука и наковалнята. Тогава започна истинското клане.

Силите на Калгакус бяха изгубили всякаква връзка помежду си. Някои продължаваха да се сражават, но други вече се опитваха да бягат от полесражението. Но римляните бяха навсякъде — убиваха или пленяваха, и веднага след това убиваха пленниците си, когато отнякъде се появиха още британци, готови да продължат битката. Наблизо проблесна нещо бяло и Гай видя Агрикола, който се сражаваше в самия център на битката. Охраняваха го само двама трибуни и двама от редовите легионери. Агрикола обърна коня си и препусна към мястото, където се биеше Гай.

Докато наближаваше, един от трибуните нададе предупредителен вик. Трима британци, целите потънали в кръв, въоръжени само с ножове и камъни, тичаха към генерала. Гай пришпори коня си, замахна и острието на меча му отвори огромна кървава рана на гърдите на първия британец. После конят му се препъна в нещо меко и Гай полетя от седлото. Успя да хвърли щита си и да освободи краката си от стремената. Животното рухна на земята; той видя пред очите си блясъка на нож и почувства остра болка в бедрото; конят се мъчеше да се изправи; ножът отново проблесна и се заби във врата на животното; тръпка пробяга по тялото на коня и той отново се отпусна на окървавената трева.

Гай се изправи на лакът, замахна и заби своя нож в гърдите на британеца, който се беше навел над коня му, после преряза с него гърлото на умиращия си кон. Направи гримаса, защото бедрото вече започваше да го боли ужасно, й започна да се изправя с мъка. Огледа се наоколо за меча и щита си.

— Добре ли си, момче? — Агрикола се бе навел към него от коня си.

— Да, генерале! — Гай понечи да поздрави, но забеляза, че все още държи в ръка ножа си и вместо това го прибра в ножницата.

— Тръгвай тогава — каза Агрикола, — имаме още работа.

— Да… — започна Гай, но Агрикола вече се бе обърнал и даваше заповеди на някой друг. Един от трибуните помогна на Гай да се изправи, той застана на крака и се помъчи да задиша спокойно.

Папратта в нозете му бе поаленяла от кръв. Земята не се виждаше от купчините трупове и разпилени оръжия. Останалите живи планинци се спасяваха, преследвани от кавалерията. Римските пешаци се придвижваха по-бавно, след конницата, докато каледонците отчаяно се опитваха да се доберат до гората, която покриваше обратната страна на Граупиус. Агрикола нареди на някои от конниците да слязат от конете и да минат напряко през гората, а останалите трябваше да я заобиколят и да причакат британците от другата й страна.

Тъкмо навлизаха в гората, вече по здрач, когато някакъв мъж връхлетя върху тях изневиделица. Гай замахна инстинктивно с меча си, но беше вече много уморен и оръжието се хлъзна в ръката му, не успя да посече нападателя, а само го повали на земята. Гай извади ножа си и се наведе над него, за да го довърши; но окървавената ръка на британеца го дръпна надолу, той изруга и падна върху врага си; двамата се затъркаляха по земята, като всеки се опитваше да задържи ножа.

Ръката на Гай започваше да трепери — мускулите му така и не можаха да се възстановят напълно от старата рана, когато колът в мечата яма го промуши точно под рамото. Надигащата се паника изсмукваше последните му сили, пръстите му отчаяно се вкопчиха в гърлото на другия мъж. Продължиха да се боричкат, а ножът удари няколко пъти безрезултатно по ризницата на Гай. Изведнъж противникът му се отпусна като посечен и замря.

Все още треперещ, Гай се изправи на крака и изтръгна ножа от безчувствените пръсти на врага си. Наведе се, за да го довърши най-сетне — и срещна сините очи на Кинрик.

— Не мърдай! — изсъска той на родния му език и Кинрик притихна съвсем. — Мога да те спася — започват да вземат заложници. Съгласен ли си да се предадеш на мен?

— Римлянин — Кинрик едва събра сили, но успя да плюе презрително. — Да бях те оставил да пукнеш в мечата яма! — едва сега Гай осъзна, че Кинрик също го е познал. — Щеше да е по-добре… за мен и за Ейлан!

— Но ти имаш също толкова римска кръв, колкото и аз! — вината караше Гай да не пести чувствата на Кинрик.

— Майка ти е продала народа си! Моята е предпочела да умре!

Гай замахна отново, но в последния момент се спря, защото схвана, че Кинрик точно това и очаква.

— Ти спаси веднъж живота ми. Сега ти подарявам твоя в замяна, и дано Хадес отнесе проклетата ти британска гордост! Предай се сега, пък друг път от ново ще се бием, щом толкова искаш!

Знаеше, че прави глупост. Дори проснат в локва кръв, Кинрик продължа ваше да вдъхва страх. Но заради Ейлан не можеше да постъпи по друг начин.

— Ти победи… — Кинрик отпусна изтощено глава и Гай видя, че кръвта продължава да тече от дълбоките рани по бедрата и ръцете му — … засега. — Очите им се срещнаха и Гай потръпна от омразата, която гореше в погледа на поваления му противник. — Но един ден ще си платиш за всичко… — той замълча, а наблизо се чу скърцането на каруцата, която събираше ранените.

Гай стоя мълчаливо, докато двама доста пострадали легионери натовариха безчувственото тяло на противника му при останалите. Задоволството му от римската победа бързо отстъпи място на мрачна подтиснатост — беше също толкова сигурен, че е загубил приятел, както ако Кинрик бе загинал пред очите му.

Когато се смрачи напълно, Агрикола нареди да преустановят преследването. Не искаше да излага хората си на излишни рискове по тези непознати за тях земи. Но за каледонците битката не бе свършила. През цялата нощ римляните чуваха в лагера си воплите на жените, които претърсваха бойното поле. През следващите няколко дни разузнавачите на Агрикола донасяха сведения за все по-големи опустошения. Земята, която бе хранила доскоро не едно и две племена, сега се бе превърнала в мъртвило. Полетата бяха осеяни с труповете на жени и деца, избити от своите, за да не бъдат продадени в робство. Очите на мъртвите се взираха в надвисналите сиви облаци, а димът от горящите колиби се виеше към разплаканото небе.

Когато най-сетне можаха да пресметнат броя на жертвите, римляните установиха, че са загубили три хиляди и шестстотин войници — от обединените войски на каледонските племена десет хиляди останаха завинаги на бойното поле.

Докато яздеше редом с легионите, които се бяха отправили да зимуват на юг, Гай не спираше да си повтаря думите на Калгакус: „Опустошават, избиват, узурпират и си дават сами измислени от тях титли — и наричат това империя, а когато успеят да превърнат една земя в пустиня, казват, че там цари мир“.

Сега вече Северът беше умиротворен. Последните надежди за свобода на Британия бяха мъртви като мъжете, които ги бяха защитавали. Тъкмо това, много повече от съзнанието, че в писмата от Агрикола има ласкателни отзиви за поведението му на бойното поле, убеди Гай, че за него няма друг изход. Трябваше да се превърне изцяло в римлянин.