Горският храм

30

Когато Кайлеан дойде на себе си, разбра, че е била дълго време в безсъзнание. Роклята й бе подгизнала от дъжда. Беше я събудил шумът от колелетата на една каруца, която трополеше по изровения от дъждовете път. В каруцата имаше мъже, въоръжени със сопи, а пред нея вървяха двамина едри стражи с факли в ръце. Дали пък те не бяха пропъдили нападателите? Явно нещо ги бе уплашило, защото не бяха я насилили, след като изгуби съзнание.

Кайлеан се изправи с усилие. Имаше чувството, че главата й ще се разцепи на две. Тогава видя труповете, натъркаляни по пътя, и долови мирис на обгорена плът.

Един от стражите с факлите наближи и проговори плахо:

— Привидение ли си, жено? Моля те, не ни причинявай зло…

— Давам ви думата си, че не съм никакво привидение — отвърна Кайлеан. Опитваше се да говори съвсем спокойно. — Аз съм жрица от един храм в Летните земи. Нападнаха ме бандити, изгубих съзнание и току-що дойдох на себе си.

Едва сега видя преобърнатата носилка и двамата млади жреци с прерязани гърла. Златните огърлици, белег на сана им, бяха изчезнали. Мъртвите им очи бяха вперени в сивото небе. Ужасена, Кайлеан не можеше да откъсне поглед от труповете.

Но после видя почернелите тела в краката си и осъзна, че боговете не й бяха отказали подкрепата си. Би предпочела да бе спасила младите жреци, но поне можеше да се успокоява с мисълта, че е отмъстила за смъртта им.

— Накъде си тръгнала, господарке? — попита почтително един от селяните в каруцата.

Тя се насили да откъсне очи от мъртвите.

— Към Горския храм, близо до Дева.

— Аха, това обяснява всичко. Чувах, че там все още имало един разквартируван легион и пътищата били охранявани. Иначе по нашите земи никой не тръгва на път без охрана. Дано изберат по-скоро нов император, та и ние да почувстваме защитата на Рим.

Кайлеан примигна. Човекът говореше на местния британски диалект. Колко здраво се бе установил Рим в Британия, щом човек от местното население можеше да изразява съжаление за липсата на император!

— Виждам, че са избили придружителите ти, господарке — поде отново човекът. — Имаше ли носачи? Тъй или иначе, вече нямаш — сигурно веднага са си плюли на петите. Той се взря в труповете на разбойниците, обърна се отново към Кайлеан и се поклони почтително.

— Виждам, че боговете те подкрепят, господарке. Нашият път не е към Дева, но ще те отведем до най-близкото село, а оттам ще можеш да наемеш нови носачи и охрана.

Той й помогна да се качи в каруцата и я уви в едно сухо наметало. Двама други мъже натовариха труповете на жреците. Кайлеан, свита в под наметалото, си мислеше, че сигурно хората имат най-доброто желание да й помогнат, но явно нямаше земна сила, която да й помогне да стигне във Вернеметон преди Самхаин.

Гай беше много изненадан, когато установи, че пътят, който водеше на юг от Дева, е претъпкан от хора. След миг обаче се сети, че сигурно всички отиват на празника. Но като че ли настроението им не бе никак празнично и погледите, които Гай срещаше, ставаха все по-враждебни. Затова той реши да се отклони от пътя и да поеме по една пряка пътека през хълмовете. После щеше да отиде във Вернеметон откъм колибата на отец Петър.

Студен вятър разлюляваше оголените клони на дърветата и те потракваха като кости. Засега поне дъждът беше спрял. Самхаин бе празник на мъртвите, затова считаха този ден за злополучен. За себе си Гай реши, че поне това суеверие явно отговаря на истината. Но и през ум не му мина да се върне обратно. Беше го обзел фатализъм — така се чувстваше понякога, когато се сражаваше в легионите; познаваше това мрачно примирение със смъртта, което понякога обзема хората преди битка — тогава доблестната смърт ти се струва по-желана от оцеляването на всяка цена. През последните няколко дни бе се почувствал опозорен, но сега можеше да спаси честта си — без значение на каква цена.

Докато яздеше, красотата на есенните гори не можеше да не развълнува сърцето му — въпреки или може би точно поради мрачното му настроение. Колко дълбоко бе обикнал тази земя! Който и да вземеше връх в партийните борби, той нямаше намерение да се връща в Рим. Цял живот се беше старал да оправдае надеждите и амбициите на Мацелий, но така и не бе се приобщил изцяло към света на баща си. От друга страна, бе прекалено много римлянин, за да не се чувства като измамник, ако се опиташе да живее сред племената. Но дърветата не го презираха и не го считаха за варварин. Камъните не го ненавиждаха като нашественик. Сред покоя на есенната гора Гай се чувстваше у дома.

Когато наближи колибата на отец Петър, видя, че от комина се вие дим.

Първоначално реши да влезе, но веднага се сети за Сенара. Не искаше да разравя спомена за срещите им, а освен това не бе убеден, че няма да избухне, ако отецът пак започнеше да му досажда с баналните си проповеди.

Предположи, че избягалите легионери ще се укриват в горите наоколо поне до мръкване. Върза коня съвсем леко, така че животното да може да се освободи само, ако той не се върне скоро, и започна внимателно да обхожда колибата. Вървеше под дърветата, които заобикаляха просеката.

Вече се здрачаваше, когато Гай най-сетне забеляза някакво движение в храсталаците пред себе си. Пристъпи напред предпазливо като котка. Под лешниковите храсти лежаха двама войници. Играеха на зарове, за да убиват времето, и тъкмо бяха подхванали спор дали да запалят огън или не.

— Флавий Макрон! — тонът на Гай бе недвусмислен. Човекът застана мирно, без да се замисли, и се огледа объркано около себе си.

— Какво… — започна вторият войник и сложи ръка на меча си. Гай пристъпи рязко напред, сухи съчки изпукаха под краката му и той излезе пред войниците, осветен от умиращата дневна светлина.

— Я виж ти, Гай Мацелий — каза Макрон. — Какво търсиш тук, трибуне?

— Струва ми се, че аз съм този, който трябва да задава въпроси — отвърна сурово Гай. — В Дева знаят, че сте избягали. Знаете ли какво ви очаква, ако ви открият тук?

Лицето на войника стана пепеляво от страх.

— Но ти няма да им кажеш, нали, трибуне?

Гай видимо се поколеба — изчака достатъчно дълго време, та и двамата беглеци добре да се разтреперят, после отвърна:

— Аз не съм ви пряк началник. Ако веднага си плюете на петите обратно към Дева, може и да не пострадате — сега в града цари голяма бъркотия.

— Не можем да тръгнем веднага, трибуне — каза вторият войник. — Лонгин още не се е върнал.

Гай усети, че сърцето му се свива.

— Няма да му помогнете с нищо, ако останете тук — настоя той. — Тръгвайте! Това е заповед. Ще сторя, каквото мога, за вашия приятел.

Напрежението му понамаля, когато чу как стъпките на войниците се отдалечават из шубраците, но оставаше още един легионер — откриеха ли го, преди Гай да се натъкне на него, никой не би могъл да предвиди последиците.

Гай отново се запромъква внимателно — сякаш водеше граничен патрул. Беше съвсем близо до стената, заобикаляща Вернеметон. Тук някъде трябваше да има задна врата — стената бе по-скоро символична, отколкото предназначена за отбрана. Скоро пръстите му заопипваха резето и той се промъкна в двора — там, където бе видял сина си да играе на топка с другите деца. Сенара му бе разправяла много за живота си тук. Голямата постройка сигурно бе Домът на девиците. Зад кухните имаше едно тъмно ъгълче, което му се стори подходящо място за наблюдение. Гай запълзя натам.

Очевидно още някой бе на неговото мнение. Когато коленичи, за да се свие в ъгъла, ръката му докосна човешко тяло. Някой възкликна уплашено и след кратко боричкане Гай притисна човека към стената, запушил устата му с ръка.

— Лонгин? — попита той шепнешком. Пленникът кимна. — Басът ви пропадна. Приятелите ти са вече на път, обратно към Дева, и ако искаш да спасиш кожата си, ще ги последваш незабавно.

Лонгин въздъхна и кимна отново. Гай го освободи. Но докато легионерът прекосяваше двора, някъде се отвори врата и широк лъч светлина огря неканения гост. Лонгин застина на място като подплашен заек.

— Бягай, глупако! — изсъска Гай от прикритието си.

Лонгин вече се катереше по оградата, но изведнъж дворът се изпълни с мъже в дълги бели роби. „Друиди!“ — каза си Гай стреснато. Какво ли търсеха тук? Всеки момент щяха да го разкрият — бяха започнали да палят факли. Той се запромъква покрай задната стена на кухните. Зад него някой изруга и Гай се обърна светкавично, вдигнал по навик меча си.

Човекът изкрещя, когато острието прониза гърдите му, и останалите незабавно наобиколиха Гай. Той се отбраняваше с все сили, и сигурно бе успял да нанесе доста удари — ако съдеше по ожесточението, с което го биха и ритаха, когато най-сетне успяха да го пленят.

— Е, дъще, готова ли си за празника?

Бендейгид изглеждаше много внушителен, наметнат с церемониалното наметало от бича кожа, с всички златни накити на Върховен друид по себе си. Но сърцето на Ейлан се сви от мрачно предчувствие, докато му отговаряше.

— Готова съм — каза тя тихо. Както всеки път, и сега момичетата бяха пристигнали, за да я подготвят за ритуала. „За последен път“ — плачеше сърцето й, докато я миеха и полагаха венеца на челото й. Поне Богинята щеше да я приеме пречистена.

За миг Бендейгид се облегна на жезъла си и се взря в дъщеря си. После направи знак на другите жреци и на момичетата да ги оставят сами.

— Слушай, детето ми, няма защо да се лъжем. Знам, че Арданос е идвал при теб, знам и хитростите, които е използвал, за да прокара чрез теб волята си. Съжалявам, че преди те обвиних в предателство.

Ейлан упорито не вдигаше очи от пода. Не искаше Бендейгид да разбере колко е гневна. В продължение на тринадесет години тя беше Велика жрица — най-уважаваната жена в Британия. Как се осмеляваше да разговаря с нея, сякаш бе още дете? Любещият баща, който някога бе казал, че би предпочел да я удави със собствените си ръце, вместо да я види жена на римлянин! Не можеше да си позволи да предизвика разправия сега — след снощната бъркотия Сенара и Лия успяха да заминат едва преди няколко часа с Гауен. Трябваше да печели време, за да е сигурна, че са успели да се отдалечат достатъчно от Вернеметон.

Тонът й бе напълно безличен, когато попита:

— Какво искаш от мен?

— Римляните започнаха да се разкъсват помежду си — Бендейгид се озъби насреща й като вълк. — Няма по-подходящ момент за бунт от този. Настъпва сезонът на смъртта, когато дверите между световете се отварят. Нека призовем Катубодва, нека дори духовете на мъртвите се обърнат срещу тях! Вдигни племената на война срещу Рим, дъще, призови ги да върнат свободата си!

Ейлан едва се въздържа да не потрепери. Колкото и да бе мразила Арданос, той поне бе разумен човек, и никога не се оставяше да бъде заслепен от собствените си фантазии. Баща й бе далеч по-опасен, защото никога не би отстъпил и на крачка от налудничавите си идеали. А сега тя нямаше друг изход, освен да приеме настояването му. Познатата болка запулсира в слепоочието й и й напомни, че каквото и да стане, тя няма да е тук, за да види последиците.

— Татко — поде тя, — Арданос наистина тълкуваше отговорите ми както му се харесваше. Сигурно и ти ще правиш същото. Но трябва да знаеш едно — наистина не знаеш нищо за свещения транс и начина, по който Богинята се въплъщава в мен.

Навън настана суматоха и баща й така и не чу последните й думи. Вратата се отвори с трясък и в стаята нахлуха жреци — с разбъркани коси и кръв по робите. Те влачеха със себе си нещо, което някога е било човек. Отзад напираше тълпата.

— Какво е това? — заученият от години повелителен тон на Ейлан накара хората да замлъкнат.

— Беше се промъкнал през оградата, Повелителко — отвърна задъхано един от жреците. — Заловихме го пред Дома на девиците. Имаше още един, но той успя да избяга.

— Този уби Динан!

— Сигурно е искал да отвлече някоя от жриците!

— При коя ли е отивал?

Този път Върховният друид удари силно по пода с жезъла си и шумът отново стихна.

— Кой си ти, човече, и какво търсиш тук?

Ейлан затвори очи и се замоли никоя да не забележи, че разкъсаната и окървавена туника на пленения мъж е ушита от римско платно. Веднага бе познала Гай, въпреки че лицето му бе покрито с кал и кръв. Може би, ако тя не кажеше нищо, останалите нямаше да се досетят. „За Сенара ли е дошъл, мислеше Ейлан, или за сина си?“

— Нима не го познаваш, Върховни друиде? — напред пристъпи Диеда. Смехът й беше толкова злорад, че Ейлан потръпна. — Вярно, че вече не е такъв красавец. Добро печено за празника става от него. Ако се вгледаш, веднага ще видиш на рамото му белега от мечата яма, от която го спасихме някога!

„Бендейгид трябваше да е твой баща, а Арданос — мой!“ — Ейлан едва удържаше надигащата се истерия. Един от жреците хвана пленника за косите и повдигна главата му. За миг Гай срещна ужасения поглед на Ейлан, после отново изгуби съзнание.

— Ти! — удивление и ярост се смесваха в тона на Бендейгид. — Малко ли мъка причини на мен и близките ми, та продължаваш да се навърташ наоколо — лицето му сякаш се вкамени. — Това ще ти е за последен път. Хайде, Диеда, покажи на моите хора къде да го измият и да почистят раните му. Но в никакъв случай не бива да го развързват. Гарик и Ведрас — обърна се той към двамата най-стари друиди, — трябва да поговорим. Останалите да излязат!

Жреците извлякоха Гай навън. Останалите ги последваха и стаята се опразни. Ейлан се отпусна немощно в стола си. Чудеше се дали болката в свития й стомах се дължи на болестта или на сковалия я ужас.

— Виждам, че познаваш пленника — обърна се Ведрас към Бендейгид. — Кой е той?

— Името му е Гай Мацелий Север младия — изръмжа Бендейгид.

— Син на префекта! — възкликна Гарик. — Наистина ли мислиш, че е искал да отвлече някоя от жриците?

— Няма значение защо е дошъл — намеси се Ведрас. — Трябва да го махнем оттук. Римляните никога няма да ни признаят правото да накажем дори обикновен легионер, проникнал в Горския храм. Само боговете знаят какво би станало, ако посегнем на висш офицер!

— Така е — отвърна лукаво Бендейгид. — Но аз съм убеден, че никой от близките му не знае, че той е тръгнал насам. При това дори във Вернеметон никой не знае името му — никой освен нас и Диеда.

— Искаш да го убиеш тайно?!

— О, не, съвсем не тайно — очите на Бендейгид горяха с фанатичен пламък. — Нима не разбирате? Щом такъв човек като него е паднал в ръцете ни, това е поличба, пратена ни от боговете. Нека смъртта му има някакъв смисъл. Той е жертвата, която ще бъде принесена пред олтара на Богинята!

Бендейгид се обърна към Гарик.

— Върви и кажи на жреците, които го пазят, да го облекат в най-красивата и скъпа туника, която намерят!

Ейлан имаше чувството, че отнякъде повя леден вятър. Пред очите й се изправи образът на Свещения крал, когото бяха видели преди много време заедно с Гай срещу Белтейн, окичен с гирлянди, облечен в пищна избродирана туника.

— Ами ако римляните все пак научат? — попита Ведрас.

— Гневът им ще е ужасен — каза доволно Върховният друид. — Толкова ужасен, че дори тези, които сега хленчат за мир, ще ни последват, когато ги призовем на бой!

Старият друид го изгледа втренчено. Сетне кимна и последва упътилия се към вратата Гарик.

— Знаеше ли за идването на Гай, Ейлан? — обърна се Бендейгид към дъщеря си, когато останаха сами. — Нима си продължила да се срещаш с този враг на народа ни през всички тези години?

— Не — прошепна с изтръпнали устни Ейлан. — Богинята ми е свидетелка, не знаех!

— Всъщност отговорът ти няма никакво значение — измърмори Върховният друид. — Всичко ще излезе наяве пред огньовете на Самхаин.

Жреците редяха напевно ритуалните слова, но днес към обичайните стихове добавяха и нови, чийто метален звън отекваше като удари на меч върху щит:

Гай простена, но почувства острието на опряното в гърба си копие и продължи да върви напред. Ако само онази кучка Диеда не го бе разпознала! Мацелий сигурно щеше да страда, като узнаеше, че синът му е загинал; но по-тежък щеше да е срамът, когато разбереше как е загинал. Гай не бе в състояние да се примири. Как можа да обърка всичко? Успя да предизвика тъкмо това, което се стремеше да избегне! Дори не успя да спаси тези, които обичаше! За щастие не бе видял досега нито момчето, нито Сенара, и това му вдъхваше слаба надежда, че са успели да избягат.

Пътят към Хълма на девиците никога не бе му се струвал толкова стръмен. Помисли си мрачно, че предпочита да се изкачи тук така, както го бе сторил последния път — с меч в ръка, начело на цял кавалерийски отряд. Пищните бродерии по робата разкървавяваха раните му, а венецът от свещени треви подлютяваше разраненото му чело. Бяха го изкъпали и го бяха накарали да изпие нещо, което възвърна донякъде силите му, но Гай нито за миг не си правеше илюзии. Знаеше много добре какво го очаква.

Още от подножието на хълма се виждаха отблясъците на голям огън. С ужасяваща яснота го връхлетяха спомени от детството — от времето, когато още живееше при племето на майка си. В последните дни, преди римляните да смажат окончателно съпротивата им, силурите бяха принесли в жертва един от принцовете на племето. Гай го помнеше съвсем ясно — младият мъж беше негов вуйчо. Помнеше драконите, татуирани по китките му, помнеше и усмивката му. Майката на Гай се бе опитала да скрие това, което ставаше, от сина си, но Гай видя как жреците отвеждаха Свещения крал. Той се усмихваше, убеден, че със смъртта си помага на своите.

„А за какво умирам аз?“ — запита се внезапно Гай.

Вече бяха стигнали върха на хълма. Отвсякъде ги заобикаляха жреци в церемониални одежди. Зад тях се люлееше море от лица — мрачни или изпълнени със злорадство, хората слушаха песента на друидите. Какво ли чувстваше Ейлан, като го гледаше как отива на смърт? Ако само можеше да види лицето й зад воала!

Тя стоеше редом с баща си и Диеда. Зад нея стояха двете по-млади жрици, които й помагаха по време на ритуала. За първи път Гай си каза, че и тя прилича на пленница. Тя го беше отхвърлила, беше показала ненавистта си към него. Ако наистина бе пленница, той би трябвало да е доволен, но внезапната мисъл, че и Ейлан може да е в опасност, го изпълни с истински страх, много по-голям от този, който изпитваше при мисълта за собствения си край.

Жреците спряха да пеят, стихнаха и барабанните удари, но из тълпата се носеше ропот. Гай съзнаваше, че това е само затишие пред буря. Тогава заговори Върховният друид.

— Деца на Дон! — прокънтя гласът на Бендейгид. — Днес е Самхаин — настъпва времето на промените! Започва новата година — идва ново време за нашата земя! Нека с времето, което си отива, пропъдим навеки и римляните, осквернили свещената британска земя! Днес ще принесем един от тях в жертва на боговете на войната! Днес трябва да се пречистим от предателите в нашите редове. Римлянино — обърна се той към Гай, — от теб зависи дали смъртта ти ще бъде лека или не. Кажи ни защо се осмели да дойдеш във Вернеметон!

— Убий ме, щом искаш, но не ми задавай глупави въпроси — отвърна пресипнало Гай. — Само едно ще кажа — не съм искал да причиня зло никому.

Може да не бе живял както трябва, но поне щеше да умре с достойнство.

— Ти се осмели да престъпиш границите на Горския храм, където няма право да влиза мъж, освен ако е друид. Нима си се осмелил да прелъстиш някоя от служителките на Богинята? За коя дойде тук, чужденецо?

Гай поклати безмълвно глава и изохка, когато острието на копието се притисна по-силно в разранения му гръб. Усети топлината на кръвта, която потече под дрехата му.

— Коя беше? Риан, Танаис, Беток? — продължаваше разпитът. След всяко име копието се забиваше отново в тялото му. Веднъж той се опита сам да се наниже на копието, но мъчителите му си знаеха работата и го спряха навреме. Загубата на кръв и болките го бяха замаяли. „Скоро, повтаряше си той, скоро ще изгубя съзнание и няма да чувствам нищо“.

— Сенара…

Като чу това име, Гай неволно трепна. Веднага се опита да прикрие реакцията си, но тъй или иначе никой не му обърна внимание. Защото в същия миг Ейлан пристъпи напред и отметна воала си.

— Спрете! — звънна гласът й така, че го чуха и в най-последните редове на тълпата. — Аз мога да ви кажа при кого дойде римлянинът. Той дойде при мен!

„Какво говори тя?!“ — Гай се бе вцепенил от ужас. После се досети, че Ейлан сигурно се опитва да защити Сенара, а може би и момчето. Той я гледаше унесен, зашеметен от неземната й хубост. Сега осъзнаваше, че неоформената моминска прелест на Сенара бледнее пред Ейлан като звезда пред сиянието на пълната луна. И както става понякога в мига пред битката, Гай разбра с ужасяваща яснота всичко, което се криеше в дълбините на сърцето му. Беше се почувствал привлечен от Сенара, но желанието, което го тласкаше към нея, нямаше нищо общо с любовта. Беше се опитвал с образа на младото момиче да си върне Ейлан — такава, каквато беше, когато я видя за първи път, да си върне невинното момиче, което времето и собствените му неблагоразумни постъпки му бяха отнели завинаги.

Наоколо цареше пълно мълчание. По лицата на хората бяха изписани ужас и удивление. Самият Върховен друид явно се бореше със себе си, но най-сетне се съвзе, откъсна поглед към Ейлан и се обърна към Гай:

— Заради нея и заради себе си, моля те да кажеш дали тази жена говори истината и да дадеш честната си дума на римлянин, че ти самият не ни заблуждаваш.

„Истината…“ За миг значението на тази дума му се стори непознато. Цял живот се бе разкъсвал между Рим и Британия, докато накрая и сам не знаеше кой е всъщност. Как би могъл да знае кого обича в действителност? Гай се изправи бавно и срещна ясния поглед на Ейлан. Стори му се, че прочете в очите й въпрос. Изведнъж тревогата и напрежението го напуснаха, той вдигна чело и въздъхна свободно.

— Истина е — каза той тихо. — Никога не съм обичал друга жена освен Ейлан.

За миг Ейлан притвори очи, зашеметена от бурния прилив на щастие. Гай я беше разбрал, но не бе казал последните думи само за да защити Сенара. Беше я гледал така само веднъж — когато я държеше в прегръдките си по Белтейн, когато беше заченат Гауен.

— Тогава ти си ни лъгала — изсъска Бендейгид в ухото й. — Лъгала си мен, когато се кълнеше, че този човек не те е докосвал! Или може би всичко е започнало по-късно, когато вече бе дала обет в храма? Може би по време на любовните ти срещи е успял да те научи да лъжеш, да заплащаш ласките му с предателство? Може би дори си се осмелила да прелюбодействаш с този враг на народа ни на тази свещена земя?

Ейлан съзнаваше яростта на баща си, но сякаш виждаше всичко около себе си през дебело стъкло. Накрая всичко се оказа толкова просто! Тя знаеше, че тъй или иначе дните й са преброени. Отдавна вече се бе научила да гледа смъртта в очите. Сега, когато настана часът, не изпитваше и помен от страх.

— Само веднъж се отдадох на Свещения крал — каза тя спокойно — така, както имам право съгласно повелята на древния закон. Само веднъж споделих постелята му — край огньовете срещу Белтейн…

— Какво говориш? — възкликна Миелин, която стоеше зад нея. — Нали тогава отпратиха Диеда — нали Диеда роди?!

— Нищо подобно! — шепотът на удивление отново секна, когато Диеда се изправи до Върховния друид. — Накараха ме да участвам в тази измама! Аз заех мястото й, докато дойде време тя да роди, а когато се върна във Вернеметон, аз заминах в изгнание! Тя се прави на Повелителка и властва в Горския храм — непорочна като новата луна, а всичко почива на лъжа и измама!

— Винаги съм служила на Богинята, никога не съм помагала на римляните! — спокойствието на Ейлан рухна при мисълта, че синът й може да бъде застрашен. Когато се обърна към Бендейгид, тя видя, че изненадата му отстъпва място на дива ярост. Хората се притискаха все по-близо в желанието си да не изпуснат нито дума; надигнаха се гласове от тълпата — питащи и гневни. Отдавна се носеха слухове, че в Рим може да избухне гражданска война, и настроението на хората бе такова, че стигаше само една искра, за да разгори огъня на бунта. Ейлан разбра, че ако моли и се извинява, ще предизвика тъкмо тази катастрофа, която се бе стремила да предотврати през целия си живот.

— Откъде накъде да ти вярвам, уличнице? — изрева баща й. — Целият ти живот е една голяма лъжа!

Бендейгид вдигна ръка, за да я удари. Тогава някаква огромна фигура разбута струпалите се наоколо друиди; беше Хю, издигнал високо сопата си, за да защити своята Повелителка за последен път. Но жреците бяха повече. Още преди Хю да успее да се добере до Бендейгид, бронзовите остриета на мечове блеснаха на огъня, появиха се отново, окъпани в кръв, и пак се забиха в плътта му. Огромният телохранител се свлече на земята, без да издаде звук.

„Би вдигнал ръка дори на Върховния друид заради мен…“ — мислеше отчаяно Ейлан — накрая точно това бе и сторил.

— Отнесете го оттук — нареди задъхано Бендейгид. — Той беше просто глупак.

После се обърна и сграбчи Ейлан за ръката.

— Ако беше достойна за жрица, сега би трябвало да призовеш Богинята, за да ни помага. Но вместо това ще те принесем в жертва, за да я умилостивим!

„Трябва ли да се боя? Целият ми живот беше жертва пред нейния олтар!“ — мислеше Ейлан, докато баща й я влачеше през кръга от хора, за да я остави до Гай. Хората отново замърмориха и завикаха. Някои, чули обвиненията, искаха смъртта на Ейлан, но други настояваха, че е светотатство да се посегне на заклета жрица, в каквото и престъпление да се е провинила.

— Можеш ли да ми простиш, Ейлан? — каза тихо Гай. — Никога не съм бил достоен за любовта ти. Ти виждаше в мен своя Свещен крал, а аз си останах обикновен човек…

Тя се обърна към него и срещна очите му — на израненото му лице бе изписано благородство, каквото досега не бе виждала у него. Искаше да го притисне в прегръдките си, но жреците държаха и нея — и тя разбра, че той няма нужда от това. В очите му вече не се четеше онзи поглед на изгубено дете, който тя познаваше добре. Гай беше срещнал погледа й без да трепне — най-сетне в душата му цареше мир.

— Виждам в теб бога — каза убедено Ейлан. — Виждам духа, който никога няма да загине. Ние двамата сторихме това, което трябваше да бъде сторено, и дори да не успяхме да направим всичко така, както ни се искаше, делото ни на тази земя е завършено. Аз знам, че ще се срещнем в страната на вечното лято — и ще бъдем заедно, преди да дойде време да се върнем отново тук.

— Ти го нарече Свещен крал — каза пресипнало Бендейгид — и той ще умре като Свещен крал.

Ейлан видя, че Гай е обзет от неземно спокойствие. Той не отклони нито за миг очи от лицето й — дори когато започнаха да затягат примката около шията му, но когато острието на меча прониза гърдите му, в последния миг на земния му живот очите му се озариха от безкрайно удивление и възторг, взрени някъде в отвъдното. От гърдите му продължаваше да тече кръв, когато го понесоха към кладата.

— Кажи, прорицателко, каква поличба носи това жертвоприношение?

Ейлан отвърна очи от пламъците и когато баща й се взря в лицето й, отстъпи неволно назад, макар тя да не бе помръднала.

— Виждам кралска кръв, която освещава земята — отвърна тя бавно. — В този мъж кръвта на Рим се сля с кръвта на Британия и ти завинаги обрече нему тази земя, след като го предаде на свещения огън.

Повелителката на Вернеметон си пое дълбоко дъх. Кръвта така силно пулсираше в слепоочията й, че тя едва виждаше, но това нямаше значение. Стигаше й последното, което видя в света на смъртните — блясъка на славата в очите на Гай. Ушите й шумяха. Чувстваше как я обзема транс, който нямаше нищо общо с опиянението от свещените треви, и чу глас, който вече не бе нейният, който прокънтя над смаяната тълпа.

— Чуйте ме, мъже на корновиите и ордовиците, и всички останали, които сте тук. Слушайте добре, защото това е последният път, когато пророчица говори с гласа на Великата майка от този свещен хълм! Скрийте мечовете си, воини, хвърлете копията — защото едва когато девето поколение се роди и нахрани земята, римските орли ще отлетят навеки от Британия! А когато те отлетят, тези, в чиито жили ще тече не само ваша, но и римска кръв, ще останат тук, за да защитават тази земя!

— Лъжеш! Лъжепророчица! — изкрещя Бендейгид. — Ти предаде обета си! Ейлан се върна за последен път в земното си тяло; страшна болка пронизваше слепоочията й, но тя поклати спокойно глава.

— Не съм изменила на обета си, защото Гай е Свещеният крал — и това е твое дело. Затова любовта ми към него не може да бъде грях!

Докато произнасяше последните думи, й се стори, че страхотна гръмотевица я разтърсва от глава до пети. Тя се свлече безсилно на колене. Баща й протегна ръце към нея, но Ейлан вече пропадаше дълбоко, дълбоко в мрака, далеч от Бендейгид, далеч от този свят. Последното нещо, което чу, бяха оглушителните удари на сърцето й. После всичко свърши — и тя бе свободна.

„И все пак Богинята ме порази, мислеше тя, обзета от внезапно прозрение. Но това не беше наказание, а божествена милост!“

Видя как някъде долу, далеч под нея, хората се струпаха около безжизненото й тяло. Това бе краят, на който се бе обрекла още тогава, когато отдаде любовта си на Гай — но бе успяла да го отложи достатъчно, за да успее да изгради мост между своя и неговия народ. Двама друиди поддържаха баща й под мишниците — той все още крещеше несвързано, но хората започваха един по един да му обръщат гръб, и да слизат с уплашени и скръбни лица надолу по хълма.

Ейлан видя как жреците вдигнаха напуснатата от нея тленна обвивка и я положиха на кладата, където тялото на Гай вече бе обхванато от пламъците. Тя обърна гръб на мъждукащия под нея огън и се понесе към неземното сияние, което я посрещаше — по-светло от огъня и по-прекрасно от пълната луна.