Горският храм

4

По-късно същата сутрин цялото семейство потегли към мястото, където всички се събираха за празника. Беше прекрасен майски ден. Въздухът бе освежен от падналия през нощта дъжд, но вятърът вече бе отвял далеч на изток дъждовните облаци и сега небето бе съвсем ясно. В такава утрин човек можеше да си каже, че цветовете на всичко наоколо са били току-що сътворени — в чест на празника.

Гай още накуцваше, но Кинрик вече бе свалил превръзката от глезена му. Беше казал, че за него е по-добре да се опита да стъпва с болния крак. И сега той пристъпваше внимателно, вдишвайки дълбоко хладния утринен въздух — който за него бе още по-опияняващ след дългите дни и нощи, прекарани между четири стени. Само преди две седмици му се струваше, че никога вече няма да излезе под открито небе. Затова сега за пълното му щастие бе достатъчно съзнанието, че е жив, че наблюдава играта на слънчевите лъчи по зелените листа на дърветата и пролетните цветя, че може да се радва на пъстроцветната тълпа наоколо.

Ейлан бе облякла дълга, свободно падаща дреха, изтъкана на големи златисти и кафяви квадрати върху бледозелена основа. Под нея носеше туника с цвета на пролетни листа. Косите й падаха като сияйна, бледозлатиста мантия върху раменете й — блясъкът им бе по-силен от този на златните й накити. Гай си мислеше, че в целия този сияещ от красота пролетен свят няма нищо по-прелестно от нея.

Той не бе обърнал особено внимание на разговорите в семейството, които се въртяха около предстоящия празник. Като дете бе присъствал на различни празненства, когато майка му го водеше сред своите съплеменници, и предполагаше, че и този няма да е по-различен. Още преди да стигнат до мястото на празненството, до тях долетя силна шумотевица, защото келтите обикновено съчетаваха празниците си с големи селски панаири. Всъщност празненствата бяха започнали още преди няколко дни и щяха да се проточат още толкова, но днес — на Белтейн — беше истинският голям празник. На свечеряване щеше да се появи Жрицата на Оракула и всички очакваха този миг с нетърпение.

Горските полянки бяха изпъстрени с шатри и колибки, набързо изплетени от клони. За този празник пристигаха хора от земи, които се намираха на много дни път оттук. Повечето принадлежаха на племето корновии, но Гай разпозна и племенните татуировки на добуните и ордовиците, а имаше и дори децеангли, чиито земи бяха близо до Дева. След двете седмици, прекарани в дома на Бендейгид, местното наречие му се удаваше леко, а Дева и легионът му се струваха смътен, далечен спомен.

В основата на хълма със старото укрепление имаше сергии, на които търговци предлагаха пъстри блюда и всякаква друга дребна стока — някои неща явно бяха изработени от местните селяни, но други биха си намерили купувачи дори и в Рим. Може и да бяха изработени в Рим, защото напоследък търговията между Рим и Британия процъфтяваше, а гръцките и галските търговци пътуваха навсякъде. Продаваше се всичко — от ябълки и сладкиши до коне. Наемаше се и прислуга — Кинрик му бе казал, че на такъв панаир човек може да намери и свинар, и дойка за детето си.

Но когато Гай достигна големия, равен връх на хълма, който напомняше на остров, издигнал се над морето от горска зеленина, очите му се разшириха от учудване. Пазарището заемаше голямо пространство, където дърветата очевидно бяха изсечени за тази цел. То бе така претъпкано от хора и стоки, че не бе ясно докъде точно стига. Но в другия му край широка алея водеше до едно възвишение. Хълмчето имаше вход, иззидан от камък. Когато пресякоха алеята пред него, Кинрик се поклони с благоговение.

— Това вашият храм ли е? — попита Гай. Кинрик го изгледа учудено, но отвърна:

— Тук е погребан един велик вожд на нашите праотци. Може би някои от най-старите бардове знаят името му, но за нас то е изгубено навеки. Ако някога е имало песен за него, сме я забравили или никой не ни е научил на нея.

Друга, по-дълга алея водеше до една постройка, прилична на малка квадратна кула, заобиколена отвсякъде с веранда, покрита със слама. Гай й хвърли любопитен поглед. Този път Ейлан му обясни шепнешком:

— Това е светилището, тук пазят реликвите.

— Прилича ми на храм — отвърна той също тъй тихо, а тя го изгледа удивено.

— Нима не знаеш, че боговете не могат да бъдат почитани в храм, сътворен от човешки ръце, а само под открито небе? — след миг момичето добави: — На някои острови, на запад оттук, където не растат високи дървета, ритуалите се провеждат в каменни гори. Баща ми казва, че тайната на древните каменни кръгове в Южните земи изчезнала навеки с най-старите друиди, които били изклани до крак при нашествието на римляните.

Наблизо се продаваха украшения от гръцко стъкло. Ейлан се загледа в тях и млъкна. Гай въздъхна и си каза, че ще е по-разумно да не задава повече въпроси, за да не се издаде още повече. Със сигурност имаше още много неща, които човек от племето на силурите би трябвало да знае.

Красиви момичета продаваха гирлянди, изплетени от цветя и най-различни други неща, които Гай не съумяваше да различи. Почти всички наоколо се бяха нагиздили с гирлянди. Младите хора се разхождаха безцелно и продължаваха да разглеждат стоките. Кинрик поразпита за свинар, но се върна и каза, че всички искали прекалено много за труда си.

— Проклетите римляни отведоха толкова много мъже да им работят в мините, че сега трябва да наемаме хора срещу заплащане, за да ни гледат животните и да ни обработват нивята — каза той. — Но от друга страна, толкова хора са пропъдени от земите си, че често намираме някой, склонен да работи само за храна и покрив над главата си. Ако бях селянин, това можеше и да ме зарадва, но винаги съм се молил на боговете да си остана воин!

По обяд Рейс събра домочадието си под един клонат дъб в подножието на хълма и раздаде на всеки по малко хляб и студено печено месо. Много пътища водеха към старото укрепление. От мястото, където бяха насядали, се виждаше голяма, добре поддържана алея, която водеше на запад. От двете й страни растяха дъбове. В края й, в далечината, се виждаха сламените покриви на Вернеметон. Светлите стени на постройките се открояваха ясно на фона на Свещената горичка.

Кинрик и Гай бяха отишли да гледат конете. Рейс също бе станала, за да види една своя приятелка. Момичетата вече прибираха остатъците от храната, когато Ейлан замръзна на място и прошепна:

— Виж, ето я Лианон!

Великата жрица, съпроводена от още няколко жени в сини одежди, пристъпваше по Свещения път, под сянката на дъбовете. Слънчевите лъчи, които се процеждаха между листата, озаряваха стройната й фигура. Лианон сякаш не ходеше като простосмъртните, а се плъзгаше — така умееха да вървят само жриците. Погледнато отстрани, тя сякаш се рееше малко над земята. Като видя насядалите хора, Лианон спря, за да им честити празника. Тогава погледът й падна върху двете момичета.

— Вие сте роднини на Бендейгид, нали? — каза тя, оглеждайки замислено Диеда. — На колко години си, детето ми?

— Петнайсет — прошепна момичето.

— Омъжена ли си вече? — попита Лианон. Сърцето на Ейлан тежко се заблъска в гърдите й. Ето го — лицето на Великата жрица — точно такава я бе видяла в съня си!

— Още не — промълви Диеда едва чуто. Гледаше Великата жрица, сякаш нетрепващият поглед на ясните й очи я бе хипнотизирал.

— И не си обречена?

— Не… още, но мислех… — гласът на Диеда секна.

„Кажи й! — викаше Ейлан в себе си. Врекла си се на Кинрик! Трябва да й го кажеш!“ Но Диеда само стоеше като закована. Устните й се движеха беззвучно. Приличаше на зайче, върху което е паднала сянката на сокола.

Лианон свали от раменете си тежката синя мантия.

— Тогава те призовавам в името на Богинята. От днес нататък ще служиш на Тази, на която служа и аз — и никому другиму… — наметалото се развя като тъмно крило. Жрицата го развя и клоните се раздвижиха от внезапен полъх на вятър.

Ейлан примигна. Сигурно така и се бе сторило от силната слънчева светлина — но за миг помисли, че вижда зад веещото се наметало висока, обгърната от неземно сияние фигура. Тя затвори очи, но и зад затворените си клепачи виждаше ясно онова лице — на устните му трептеше нежна майчинска усмивка но очите напомняха на очите на хищна птица. Все й се струваше, че тъкмо тя, а не Диеда е прикована от този поглед. При това Лианон не бе я заговорила и сякаш изобщо не я виждаше.

— От днес нататък Горският храм ще бъде твой дом, дете. Ще те очакваме там… Е, има време до утре — гласът на Лианон долиташе до тях сякаш от много далеч. — Да бъде!

Ейлан отвори отново очи и видя как наметалото падна като тежка сянка върху слабите рамене на Диеда.

Тогава жените, които следваха Лианон, запяха:

— Богинята я обикна, Богинята я избра — да бъде!

Лианон вдигна наметалото от раменете на момичето и другите жрици й помогнаха да го нагласи отново на своите. След това малката процесия продължи нататък.

Ейлан не откъсваше очи от отдалечаващата се фигура.

— Изборът на Богинята… Ти ще бъдеш една от тях… Но какво ти е? — видът на Диеда я върна към действителността. По-голямото момиче беше мъртвешки бледо, с отчаяно вкопчени една в друга ръце.

Диеда поклати глава и пророни отчаяно:

— Защо не можах да й отговоря? Защо не й казах? Не мога да отида в Горския храм — врекла съм се на Кинрик!

— Но все още никой не знае за обета ви. Няма нищо официално — отвърна Ейлан, все още зашеметена. — Знаеш, че казаното само между двама не обвързва никого. Нищо не е отишло дотам, че да не може да бъде променено. Мисля си, че всяко момиче ще предпочете да бъде жрица, вместо да се омъжи за брат ми…

— Мислела! — избухна Диеда яростно. — Наистина няма да е зле да мислиш от време на време! Ще бъде нещо ново за теб! — тя сама се прекъсна и простена отчаяно: — Ти си още дете, Ейлан!

Ейлан впери очи в нея и едва сега осъзна, че другото момиче далеч не споделя ентусиазма й.

— Диеда, да не искаш да кажеш, че не ти се отива в Горския храм?

— Колко жалко, че не избра теб — изохка Диеда безпомощно. — Може би трябва да пратим теб. Може би и тя като баща ми ни е объркала? Може да е имала предвид теб…

— Но това ще е богохулство! Самата Богиня те избра — възрази Ейлан.

— Какво ще кажа на Кинрик? Какво да му обясня? — способността й да се владее я напусна окончателно и тя избухна в безсилен смях.

— Диеда — Ейлан обви треперещите рамене на другото момиче с ръка, — не можеш ли да поговориш с баща си? Не можеш ли да му кажеш, че не искаш да бъдеш жрица? Аз на твое място щях да бъда щастлива, но ти ненавиждаш дори мисълта…

Задавена от мъка, Диеда поклати глава.

— Не смея. Баща ми никога не би ме разбрал, нито би отишъл против Великата жрица. Между тях има нещо… — тя продължи почти беззвучно: — Баща ми е толкова близък с Лианон… Сякаш е влюбен в нея…

Ейлан вдигна възмутено очи:

— Как можеш да говориш така?! Та тя е Велика жрица!

— Не искам да кажа, че са сторили нещо нередно, но той я познава от толкова отдавна! Понякога ми се струва, че за него не съществува никой друг на този свят — най-малко пък ние, дъщерите му.

— Внимавай, като говориш такива неща — каза Ейлан, цялата пламнала от притеснение. — Може да те чуе някой друг и да не те разбере правилно, както не те разбрах и аз.

Диеда продължи отчаяно:

— О, има ли значение? И без това би било по-добре да умра!

Ейлан не знаеше какво да каже, за да я успокои. Стоеше мълчалива, стиснала здраво ръката на другото момиче. Не можеше да разбере как някой може да иска да се откаже от такава чест. И като си помислеше колко щастлива щеше да е Рейс, че малката й сестра е избраница на Богинята!

Бендейгид също щеше да е доволен; той имаше Диеда за своя дъщеря. Ейлан се насили да преглътне собственото си разочарование.

Гай и Кинрик си проправяха път през тълпата, от време на време спираха, за да огледат някой кон, после продължаваха нататък. След известно време Кинрик поде:

— Вярно ли е, приятелю, че не знаеш за това, което е станало на остров Мона? Мислех, че след като живееш близо до Дева…

— Никога не съм чувал тази история — отвърна Гай. — Не забравяй, че всъщност произхождам от силурите, а техните земи са долу, на юг. „А като се има предвид, че баща ми е римски офицер, продължи той наум, надали някой би се осмелил да ми я разкаже“. Сигурно разказът е много известен — каза той на глас. — Нали ти предложи на друида Арданос да ми го изпее?

— Значи е крайно време да го чуеш, за да престанеш да се чудиш защо не съм в състояние да кажа нищо добро за римляните — поде яростно Кинрик. — Там, където днес има само бурени и развалини, някога, в дните, преди тук да стъпи римски крак, имало светилище, обитавано от жрици. Но един ден пристигнали легионите — и сторили това, което вършат навсякъде. Изсекли Свещената гора, оплячкосали съкровищата на светилището и изклали друидите, когато те се опитали да се съпротивляват. А жените насилили до една — от най-старата до най-младата. Имало старици, имало момичета на десетина години — това нямало никакво значение за тях!

Гай си пое дъх с мъка. Никога не бе чувал тази част от историята. В разказите на римляните се говореше само за друиди, размахващи факли, за облечели в тъмни роби жени, които произнасяли заклинания със странни, напевни и пронизителни гласове. Говореше се, че легионерите се бояли да прекосят брода на протока Менаи, и че се засрамили и тръгнали, едва когато ги повели командирите им. Остров Мона бил последното убежище на друидското братство. Преди да срещне Бендейгид и Арданос, Гай бе убеден, че друидите са изличени от лицето на земята. Логиката на войната е налагала унищожаването на Мона. Но един добър военачалник, каза си гневно Гай, е длъжен да овладее войниците си. Дали войниците не са реагирали с такова насилие, тъкмо защото са се бояли от тези странни жени?

— Искаш ли да знаеш какво е станало с жените? Предполагам, че искаш — продължи Кинрик.

Гай не бе казал нищо подобно, но беше ясно, че Кинрик разказва историята тъй, както е свикнал и рано или късно ще стигнат и дотам.

— Повечето от тях забременели от римляните — продължи Кинрик. — Когато бебетата се родили, издавили момичетата в Свещения извор, който вече бил осквернен от римските войници. Момчетата били осиновени от друиди. Когато пораснали и станали мъже, им разказали историята на тяхното раждане и започнали да ги обучават да си служат с оръжие, да бъдат воини. И един ден те ще отмъстят и за старите богове, и за майките си — вярвай ми, ще го сторят! Ще отмъстят — кълна се в Повелителката на Гарваните, която чува клетвата ми! — допълни той яростно. После замълча. Гай притеснено зачака продължението на разказа. Кинрик бе споменал за някакво тайно общество, наречено „Гарваните“. Значеше ли това, че той е един от тях? След миг Кинрик поде:

— Тогава било решено жените жрици да дойдат тук, в Горския храм, където могат да бъдат добре охранявани.

Гай мълчеше и се чудеше дали Кинрик не му разказва всичко това умишлено. Но бе невъзможно Кинрик да знае, че той е римлянин — за щастие. Тъкмо в този миг самият Гай не бе убеден, че иска да е римлянин, въпреки че досега това за него винаги бе източник на гордост.

Падаше здрач. Млади мъже, облечени в бяло, със златни огърлици на шиите, започнаха да трупат дърва за огън на две големи купчини в откритото пространство пред могилата. Кинрик обясни шепнешком на Гай, че сред тях задължително трябва да има клони от деветте свещени дървета. Гай нямаше представа кои са те, но предпочиташе да не си го признава, затова само кимна. Между двете купчини бе поставена дъбова дъска, от средата на която стърчеше дървена пръчка. Деветима друиди — достолепни старци, облечени в безукорно чисти бели одежди, се изредиха да въртят пръчката под тихите, равномерни удари на барабан. Небето тъмнееше все повече, и хората се стичаха около друидите, спираха и замлъкваха в очакване.

Тогава, тъкмо когато слънцето потъна зад върховете на дърветата, Гай забеляза как от въртящото се дърво отскочи червеникава искра. Из тълпата се понесе шепот — и други бяха видели искрата. В същия миг един от друидите хвърли върху дъбовата дъска някакъв прашец и от него избухна пламък.

— Огньовете горят до зори, а хората танцуват около тях — подхвана обясненията си Кинрик. — Някои от момчетата ще отидат на стража пред дървото на Белтейн — и той посочи един висок прът, забит на другия край на хълма. — Останалите ще търсят цветя заедно с любимите си до зори… поне така се казва — той се усмихна. — На зазоряване ще ги донесат, ще украсят с тях дървото и ще танцуват цял ден около него.

Двете купчини дърва вече горяха с весел пукот. Ставаше много тъмно; от огньовете идваше горещина на вълни и Гай отстъпи малко назад.

Танцьорите вече се бяха хванали за ръце и се въртяха в кръг около буйните пламъци. Някой поднесе шише вино на Гай и той отпи. Бъчвите с ейл и медовина бяха отворени и веселието ставаше все по-буйно. Гай бе виждал и друг път подобни празненства и отлично знаеше какво ще последва. Забеляза, че майките прибират малките деца да спят. Младите жрици от Горския храм в сините роби, с дългите, спуснати пред лицето воали, също вече не се мяркаха из тълпата.

Гай и Кинрик си проправяха път, без да бързат, през тълпата от смеещи се и танцуващи хора, докато най-сетне, близо до единия огън, видяха Ейлан и Диеда.

— Ето ви и вас! — възкликна Кинрик и забърза напред. — Диеда, ела да танцуваш с мен!

Лицето на Диеда бе изгубило всякакъв цвят. За да не падне, по-голямото момиче се подпираше на ръката на Ейлан.

— Нима още не знаеш? — попита възторжено Ейлан.

— Какво да знам, сестро? — смръщи се Кинрик.

— Диеда е избрана да отиде в Горския храм — избра я самата Лианон! Днес следобед.

Кинрик протегна ръце към Диеда, после бавно ги отпусна.

— Богинята е проговорила…

— Как можеш да приемаш това просто така? — частица от стария дух сякаш се върна у Диеда. — Не разбираш ли — ако положа обет, никога няма да се оженим!

— А ти също добре разбираш какъв обет съм положил аз — каза спокойно Кинрик. — И без това се разкъсвах между теб и… другото. Обичам те, но не мога да нося отговорност към жена и деца — и няма да мога още дълги години. Може би това е волята на боговете.

Той с мъка си пое дъх и този път, когато протегна ръце, Диеда се отпусна в прегръдките му. Тя беше високо момиче, но в ръцете на Кинрик изглеждаме малка и крехка.

— Чуй ме, любима, може би има някакъв изход — зашепна той тихо, докато отвеждаше встрани. — Можеш да отдадеш три години от живота си на Богинята без да полагаш обет да й служиш до живот. Далеч на север, на един от големите острови, се обучават нашите воини и аз трябва да отида там. А ти не си родена за битки — дори да бяхме сгодени, не би могла да ме последваш на това място. Може би ще е по-добре да служиш в светилището, докато аз завърша обучението си. А ако има война…

Диеда изхлипа и зарови лице в рамото му. Гай видя как огромните ръце на Кинрик стискат нежните й рамене.

— През идните три години ще бъдем обвързани с положените обети — прошепна той, — но тази е нашата нощ. Ейлан, остани тук с Гауен — добави той. Гласът му долетя до тях приглушено, защото бе заровил устни в косите на Диеда.

Ейлан се поколеба:

— Мама каза да не се делим с Диеда тази нощ — нали е Белтейн…

Диеда вдигна глава от гърдите на Кинрик. Очите й гледаха диво.

— Имай малко милост! Рейс не би посмяла да отиде против волята на баща ти, а моят баща… — тя преглътна мъчително. — Ако узнаят, двамата не биха ни оставили и тази единствена нощ!

Ейлан я загледа с големи, сериозни очи и кимна.

— Сбърках ли, като оставих Ейлан сама с чужденеца? — прошепна Диеда, докато Кинрик я отвеждаше. — Все пак е живял сред римляни и кой знае, може да се държи като тях с жените.

— Той е наш гост! Дори да беше син на самия прокуратор…15

— Не може да му е син — изкиска се внезапно Диеда. — Татко казва, че прокураторът имал само една дъщеря.

— Казвам, дори да беше, би се отнесъл с уважение към дъщерята на домакина си. Освен това Ейлан е още дете — отвърна Кинрик.

— Двете сме родени в една година — възрази Диеда. — Имаш я за дете, защото ти е сестра.

— Ти какво очакваш? — каза раздразнително Кинрик. — Да ти кажа колко те обичам пред тях двамата ли?

— Какво толкова има да си казваме? Вече нямаме време за това… — той я притисна към себе си и прекъсна думите й с целувка.

Диеда притихна в прегръдките му, но после се отдръпна объркано.

— Не бива — каза тя. — Ако ни видят…

Той се изсмя невесело.

— Все пак още не си положила обета, нали? Освен това винаги мога да кажа, че съм целунал Ейлан — хвана я за лактите, повдигна я леко, така че тя застана на пръсти, и отново започна да я целува. Диеда вече не се съпротивляваше, тялото й отвръщаше на неговото, устните й се разтваряха под целувките му. След малко той отпусна прегръдката си и заговори с несвой, пресекващ глас:

— Колко разумно говорех само преди няколко минути! Но не бях прав. Не мога да те оставя да сториш това…

— Кое?

— Да се съгласиш да те зазидат там с останалите жени…

— Но какво друго бих могла да сторя? — сега бе неин ред да прояви малко разум. — Кинрик, ти си отгледан от друид и знаеш законите. Лианон направи своя избор. Тази, върху която е била положена ръката на Богинята…

— Права си, знам, че е така, но не мога… — той я притисна грубо към себе си, но когато проговори, гласът му беше тих и нежен. — Остани с мен тази нощ — сега е Белтейн. Остани с мен и утре семействата ни няма да възразят срещу брака ни.

Диеда отвърна с неестествена за младостта си горчивина:

— Може би ще ми кажеш какво точно ще обясниш на баща си? Или на моя баща?

Кинрик каза:

— Бендейгид не ми е баща.

— Знам — отвърна тя. — Но това не променя нищо. Независимо от това дали Бендейгид ти е баща или не, Арданос е мой баща, а ако узнае нещо такова, би ме удушил, а теб ще нареди да пребият с камшици. Стореното е сторено. Аз съм обречена да бъда една от девиците на Свещената горичка, а ти си син на друид — или поне си възпитан като такъв… Със сигурност майка ти също е била жрица — добави тя забързано. — Ти сам го каза, Кинрик. Изминат ли първите три години, мога да помоля да ме освободят от обета. И тогава…

— Тогава — каза Кинрик, — ще те взема със себе си, дори да трябва да те отведа на другия край на света.

— Нали каза, че не можеш да поемаш отговорност за жена и деца — подхвана тя, само за да чуе отговора му:

— Не ме интересува какво съм казал — искам те и не мога без теб. После добави:

— Нека тогава да седнем тук и да погледаме огньовете — може да ни е за последен път заедно. Поне за идните три години, което — приключи той мрачно — може да е едно и също.

Върховният друид на Британия стоеше пред портите на Горския храм и гледаше как последните отблясъци на залеза избледняват от вечерното небе. От върха на хълма се чуваха ясно гласовете на хората, които се сливаха в общ шум, наподобяващ крясъците на ята прелетни птици — на фона се открояваха равномерните удари на барабаните. Скоро щяха да пламнат Белтейнските огньове.

Време бе да тръгва, но Арданос изпитваше странно нежелание да помръдне от мястото си. Тази сутрин бе в Дева, за да говори с римския префект. Сега, вечерта, щеше да се наложи да изслуша оплакванията на хората от римското владичество. Какво би могъл да стори, та и едните, и другите да останат доволни? Най-доброто, на което можеше да се надява, бе да поддържа несигурното равновесие, докато — докога всъщност? Може би докато заздравееха старите рани?

„Ти ще си мъртъв много преди това, старче! — каза си Арданос. — Лианон също“.

Старият друид въздъхна. Вдигна очи и видя, че първата звезда вече блещука на нощното небе.

— Повелителката е готова — разнесе се тих глас зад него. Арданос се обърна и видя, че едно от момичетата, като че ли Миелин, държи отворена вратата.

Стаята на Лианон бе осветена от няколко висящи бронзови лампи. На трепкащата светлина Арданос видя фигурата на Великата жрица, отпусната на стола. Кайлеан се бе изправила до нея — строга и бдителна. За миг погледът на по-младата жрица срещна неговия — в очите й се криеше предизвикателство. После Кайлеан отстъпи встрани и произнесе безизразно:

— Взела е свещените треви.

Арданос кимна. Съзнаваше враждебното отношение на младата жена, но докато Кайлеан се държеше с необходимото уважение, малко го бе грижа какво мисли за него всъщност. Стигаше му и това, че бе безусловно вярна на Лианон.

Кайлеан излезе смръщена. В такъв час, когато Великата жрица се намираше в сянката на Богинята, дори тази, която й бе най-близка сред останалите жрици, нямаше право да бъде до нея.

— Лианон… — проговори Арданос тихо. Тръпки разтърсиха слабото му старческо тяло. — Чуваш ли ме?

Последва дълго мълчание.

— Винаги те чувам… — проговори най-сетне Великата жрица.

— Знаеш, че не бих правил с теб това, скъпа — продължи друидът, — ако имаше някакъв друг начин. Но вече знам, че ни очакват беди. Родри, мъжът на една от дъщерите на Бендейгид, тръгнал след мъжете от клана, отведени насилствено от римляните и нападнал охраната. Завързало се сражение и сега Родри е пленен.

— Мацелий е съумял да опази в тайна името му, но няма да може да го спаси. Глупакът е вдигнал оръжие срещу представители на империята. Разчуе ли се това, ще има бунт. Длъжна си да убедиш хората в необходимостта от мир, скъпа — гласът му стана още по-тих и нежен. — Нека има мир в земята ни — Богинята го иска. Ще дойде времето, когато Рим ще рухне — но не сега, не с цената на нова война и нови жертви. Хората трябва да се подкрепят един друг и да се учат на търпение — кажи им го, Повелителко. Кажи им да се молят на боговете за мир.

Още докато говореше, Арданос видя как тялото на Лианон започна да се олюлява и разбра, че думите му достигат до съзнанието й — преминават до онова място, скрито под съзнателната памет, там, където достигаха и думите на Оракула. Независимо от това, което си мислеше Кайлеан, Арданос бе сигурен, че има нещо, което говори през устата на Великата жрица, докато тя бе в транс. Но друидите знаеха, че способността на някой висш дух да говори с устата на простосмъртен зависи много от това доколко добре е развит разсъдъкът, който служи за посредник. Едно необучено момиче например, независимо от своята чувствителност към висшите сили, би могло да говори само с прости, кратки фрази. Това бе и една от причините жриците на Оракула да се подбират много внимателно и да се отделя много време за обучението им.

Някои можеха да го обвинят, че злоупотребява с вярата на хората, но Върховният друид не виждаше друг начин да прибави своята собствена мъдрост и познание за доброто на страната си към заповедите на Оракула. Всъщност той се опитваше да внуши малкото, което знаеше, в съзнанието на жрицата, но ако все пак Богинята говореше с нейната уста, то в крайна сметка Тя решаваше какво ще каже Лианон.

— Мир и търпение… — продължи той бавно и настойчиво. — Рим ще падне по волята на боговете, но не от нашите ръце…