Горският храм

20

Гай се завърна в Лондиниум, обзет от някакъв мъчително сладък шемет. Бе намерил отново Ейлан, само за да я загуби. Беше принуден да изостави детето, което тя му беше родила, но тъй или иначе имаше син! Колкото повече наближаваше столицата и Юлия, толкова по-често му се искаше да обърне коня и да препусне в галоп обратно към Ейлан, но продължаваше да не вижда начин двамата да заживеят като семейство. Отново си припомни колко строго беше лицето й, когато му каза, че е Велика жрица и какво означава това за нея. За миг тя изобщо не приличаше на неговата Ейлан. Само като си помислеше на каква опасност бе изложила себе си и сина им, за да докаже, че е достойна да стане Повелителка на Вернеметон, и кръвта му се смръзваше в жилите.

Но когато се сбогуваха, тя плака много. Честно казано, плака и той. Ако Ейлан си въобразяваше, че мисълта за брак с Юлия Лициния го изпълва с щастие, то тя много се лъжеше. Когато конят му се изкачи на последния хълм преди Лондиниум и той видя покривите на града, огрени от следобедното слънце, за последен път си каза, че прави всичко това единствено заради Ейлан и детето им.

Когато спря коня си пред дома на Лициний, вече се свечеряваше. Прокураторът не беше се завърнал от табулариума, но Гай откри Юлия в атриума. Когато го видя, очите й засияха, и тя му се стори по-хубава, отколкото я бе виждал в спомените си. Разбира се, не беше красива като Ейлан, но никоя жена не би могла да бъде по-красива от нея. Все пак и Юлия можеше с времето да стане хубава жена.

Тя го поздрави с кротък глас.

— Значи, реши да се върнеш от западните земи, Гай.

— Очевидно, след като стоя тук пред теб. Тя се изкиска.

— Е, чувала съм да разправят, че духовете на убитите се явяват понякога на близки и познати — но изведнъж гласът й стана сериозен и тя каза уплашено: — Гай, нали си наистина тук, жив и здрав?

Гай си каза, че тя наистина е още дете.

— Тук съм, от плът и кръв — отвърна той уморено. Но наистина, откак я бе видял за последен път, бе се срещал неведнъж лице в лице със смъртта; беше убивал; и накрая бе видял продължението на собствения си живот в очите на едно новородено дете. Когато замина от Лондиниум, беше още момче, а се завръщаше мъж. Нищо чудно, че Юлия бе объркана от промяната.

Тя пристъпи и докосна плахо ръката му.

— Да… ти си — каза тя малко по-спокойно и продължи: — Видя ли се с твоята британка? — и впери изпитателен поглед в лицето му.

— Видях я — започна той колебливо. Чудеше се как да й каже какво се бе случило. Все пак Юлия имаше право да знае, щом щеше да се омъжва за него.

Но преди да успее да продължи, по мозаечния под отекнаха неравните стъпки на Лициний, и възможността беше пропусната.

— Ето те и теб, драги! — Лициний като че ли се радваше искрено на завръщането му. — Предполагам, това означава, че скоро ще има и сватба.

— Надявам се да е така — отвърна Гай. Всъщност се надяваше да отдадат колебливия му тон на скромност. Сигурно така бе по-добре — ами ако Юлия бе отказала да се омъжи за него, какво бъдеще би предложил на Ейлан и детето?

Юлия цялата сияеше. Може би бракът с нея щеше да има и своите добри страни. Тя улови замисления му поглед и се изчерви.

— Ела да видиш сватбения ми воал — покани го тя. — Бродирам го от месеци. Вече мога да го покажа на Гай, нали, татко?

— Разбира се, моето момиче, но все си мисля, че бе редно да се задоволиш с обикновен лен. Ленът е бил достатъчно добър за благородните римлянки по времето на републиката, и би трябвало да е достатъчно добър и за теб — измърмори Лициний.

— Я виж какво е станало с твоята република — не му остана длъжна дъщеря му. — Исках най-красивия и модерен сватбен накит, а си мисля, че и ти искаш същото!

Воалът бе наистина прекрасен — от чиста, аленочервена коприна, а по него Юлия бе избродирала със златни конци цветя и плодове. Когато тя излезе, Лициний се обърна към Гай.

— Определих датата за официалния годеж за края на този месец — преди злощастните дни37 в началото на март. Баща ти няма да може да присъства, но през април легатът ще трябва да се лиши от него — жреците решиха, че през този месец е подходящият ден за сватбата. Вярно, че всичко е малко прибързано, но ще се справим. Иначе ще трябва да чакаме до втората половина на юни, а докато ти жъна слава в битки срещу каледонците, за дъщеря ми се изтърколи кажи-речи още цяла година моминство. — Лициний се усмихна благосклонно. — Съгласен си, нали, момчето ми?

— О, да, напълно… — измънка Гай. Какво ли щяха да сторят, ако внезапно кажеше, че не е съгласен? Чудно беше, че Лициний изобщо го попита за мнението му.

Юлия влезе отново в стаята, и когато го погледна, Гай си каза, че не може да измами доверието, което се четеше в тъмните й очи. Щом всичко бе против любовта му към Ейлан, поне можеше да опита да направи това момиче щастливо.

Слънчевата светлина, която се процеждаше през отворената врата на колибата беше бледа и някак водниста. Доскоро бе валяло. Ейлан се движеше с мъка из помещението. Докато се обличаше, нито за миг не изпускаше от очи спящото бебе, което от време на време измъркваше насън. След посещението на Гай като че ли силите й започнаха да се възвръщат, но все още всяко движение й причиняваше болка. Беше получила тежки разкъсвания при раждането и се уморяваше много бързо.

Детето спеше в кошчето си, увито плътно в някакъв стар шал. Ейлан се надвеси над него, за да му се порадва. Разбира се, че Гауен беше най-красивото бебе на света, но освен това според нея бе наследил орловата извивка на носа на баща си, и може би дори линията на веждите — което го правеше още по-хубав.

Ейлан поседна, все така загледана в личицето на бебето. „Гауен… — мислеше тя — моят малък крал!“ Какво ли щеше да каже Мацелий, ако изобщо узнаеше някога за този свой внук? Прииска й се да го вземе на ръце, но имаше още много работа, а бебето спеше така спокойно! Тя дори се наведе още по-ниско, за да се убеди, че то диша. После се изправи успокоена и отново се зае с дрехите си.

Навличаше ги една по една и постоянно спираше, за да си почива. Когато най-сетне беше готова, взе гребена и седна, за да разреши дългата си коса. Обикновено Анис й помагаше, но днес Ейлан я бе изпратила до близкото село, за да купи още храна. Очакваше Арданос да дойде всеки момент, а след като бе съумяла да запази тайната си толкова дълго време, би било жалко да се издаде тъкмо сега.

Ейлан уви плитката в корона около главата си, както правеха омъжените жени. Новата прическа я караше да се чувства някак странно, но може би щеше да й даде сили да се изправи лице в лице с Арданос — вече като зряла жена, а не като уплашено дете.

Какво ли искаше старецът? Казваше си, че най-вероятно щеше да й нареди да се върне обратно във Вернеметон, но не можеше да подтисне хладните тръпки на страха, който я преследваше постоянно. Дали все пак не бе решил да я прогони от Горския храм?

Обзе я отчаяното желание да грабне детето и да тръгне да търси Гай. Може би все още не се бе оженил. Може би Майри щеше да й даде подслон, освен ако баща им не й забранеше да я приеме. Кайлеан й бе съобщила, че Бендейгид се е завърнал от северните земи. Бил отслабнал като вълк в края на зимата и озлобен и отчаян след претърпяното поражение. Поне можеха да се надяват, че докато живее спокойно в дома на по-голямата си дъщеря, и римляни ще го оставят на мира.

Ейлан продължаваше да обмисля какво би станало, ако се наложи да напусне Вернеметон. Когато се възстановеше напълно, можеше да я наемат да прислужва в някоя селска къща, заедно с детето. Когато момчето поотраснеше, също щеше да работи, за да могат да се изхранват. Най-разумното бе Гауен никога да не узнае кой е баща му. Ейлан умееше да върши всякаква домакинска работа — да тъче, да преде, да дои крави и да бие масло. Ако се наложеше да работи, за да гледа себе си и детето, със сигурност щеше да се справи. Тя въздъхна и се облегна назад в леглото, съзнавайки, че всичко това са само фантазии.

Чувала беше, че на римските весталки се разрешава да напуснат храма, ако желаят, след като навършат тридесет години. Но единственият изход от Вернеметон беше погребалната клада. Не можеше да забрави, че щом разбра за бременността й, Арданос бе готов веднага да осъди нея и нероденото й дете на смърт. Не бе забравила и заплахата на Бендейгид да я удуши със собствените си ръце, ако се случи нещо такова. Но нали, ако искаха да я убият, отдавна щяха да са го сторили?

Когато сянката на Върховния друид най-сетне се очерта на прага на колибата, тя почти се бе вцепенила от страх.

— Радвам се, че си по-добре — Арданос я огледа от глава до пети. Гласът му беше лишен от всякакъв израз.

— Чувствам се много по-добре, дядо.

Той се намръщи.

— Да, аз съм ти дядо, и няма да е зле никога да не забравяш това!

Той отиде до кошчето, взе детето и го вдигна на ръце.

— Но ти си надроби попарата, а сега всички ще трябва да я сърбаме. Този маскарад продължи достатъчно дълго. Млякото ти би трябвало да секне за около три дни, и след това можеш да се върнеш в Горския храм, за да започнеш да подготвяш пролетните ритуали. А синът ти ще бъде даден някъде на отглеждане.

Арданос се обърна и закрачи към вратата.

— Спри! — извика Ейлан. — Къде го отнасяш?

Ужасът я стисна за гърлото. Изведнъж си спомни как страшно виеше кучката им, когато Бендейгид издави новородените й кутрета. Арданос я изгледа невъзмутимо.

— Повярвай ми, за теб ще е по-добре да не знаеш. Обещавам ти, че няма да му се случи нищо лошо и ще бъде на сигурно място. Може би, ако оттук нататък се подчиняваш на това, което ти се нарежда, дори ще ти позволим да го виждаш от време на време.

Ейлан не можеше да разбере как не е забелязала по-рано колко жестока е усмивката на Арданос и колко дълги и остри бяха зъбите му — приличаха на зъби на хищник.

— Не можеш да постъпиш така! — извика тя. — Аз ще се грижа за него. Не можеш да ми го отнемеш! О, моля ти се, моля те…

Арданос я изгледа изпод смръщените си вежди.

— Каква е тази изненада? — отвърна той хладно. — Не може да си се надявала, ще кърмиш детето си пред всички жрици във Вернеметон. Бъди разумна.

— Дай ми го — плачеше отчаяно Ейлан. — Няма да ти позволя да ми го вземеш! — и тя задърпа вързопчето от ръцете на дядо си. Бебето се събуди и ревна с все сила.

— Пусни го, малка глупачке!

Краката на Ейлан вече не я държаха, но тя се свлече на пода и се вкопчи в коленете на друида.

— Моля те, дядо, моля те! Не можеш… — тя се задъхваше, плачеше и заекваше. — Не можеш да вземеш сина ми…

— Мога и ще го сторя — отвърна старецът ожесточено, блъсна я с коляно и издърпа края на робата си от ръцете й. Ейлан падна по очи на пода, а той излезе навън с детето на ръце.

Ейлан гледаше пред себе си, без да вижда. По пода играеха слънчеви петънца — весели и невинни като детска усмивка.

— Чудовище такова! Това ли е отмъщението ти!

Кайлеан трясна с все сила вратата зад себе си и връхлетя гневно в стаята. В градския си дом, строен по римски образец, Върховният друид разполагаше с врати, които можеха да се тряскат. По римските представи къщата беше малка и невзрачна, в очите на британците изглеждаше мрачна и неприветлива с измазаните си стени и стърчащите отвсякъде ъгли.

Арданос вдигна очи от обяда си и зяпна. Кайлеан го заливаше с водопад от думи, които се бяха трупали в душата й, откак тръгна от Вернеметон, и сега бяха разкъсали бента на обичайната й невъзмутимост.

— Отвратителен, жесток старец! Бях обещала на Лианон на смъртното й легло да ти помагам. Но това не означава, че съм твоя безропотна робиня, нито пък, че можеш да ме използваш за надзирател на затворници!

Арданос отвори уста, но Кайлеан продължаваше да беснее.

— Как си могъл да се държиш така със собствената си внучка, с детето на родната ти дъщеря? Предупреждавам те, че няма да ти стана съучастница! Или върни детето на Ейлан, или — тя си пое дълбоко дъх, — кълна се, че разкажа всичко на хората и нека тогава Богинята реши кой от нас е прав!

— Няма да посмееш… — започна Арданос.

— Ще видим! — отвърна невъзмутимо Кайлеан. — Убедена съм, че тя ти е необходима за нещо — в противен случай отдавна да не е между живите — после допълни малко по-спокойно: — Имай предвид едно — ако не върнеш детето на Ейлан, тя ще умре.

— Всъщност нищо чудно, че малката се оказа такава глупачка, но от теб не го очаквах — успя най-сетне да вметне Арданос. — Стига си преувеличавала. Жените не мрат толкова лесно.

— Тъй ли? Заварих Ейлан ни жива, ни мъртва. Пак беше започнала да кърви. Едва не си я убил, стар глупако, но помисли си какво ще стане тогава с плановете ти? Да не си въобразяваш, че Диеда ще се подчинява също така безропотно на волята ти?

— В името на Богинята, какво искаш от мен, жено?

— Не смей да произнасяш името на Богинята! Неведнъж си доказал колко си далеч от нея! — възкликна гневно Кайлеан. — Досега ти помагах единствено в памет на Лианон, която те обичаше — кой знае защо — и вярваше в планове те ти. Само че мен не можеш да уплашиш, както плашеше Лианон. Аз нямам какво да губя. Готова съм да отида още сега при жреците и да им предложа да разрешат спора ни. Лошо нещо е да помагаш на римляните, а да се намесващ в предсказанията на Оракула — още по-лошо. Е, поне те биха преценили така защото няма да разберат възвишените ти цели — завърши тя присмехулно.

— Защо правиш всичко това? Ейлан не ти е дори роднина — Арданос я гледаше недоумяващо.

Кайлеан въздъхна. Беше обичала Лианон като родна майка, но Ейлан за нея бе по-скъпа от сестра — или беше по-скоро заместника на дъщерята, която не й бе съдено да има. Сега, когато съзнаваше, че вече не би могла да роди, дори да иска, разбираше по-ясно страстния копнеж на Ейлан по детето й.

— Достатъчно ти е да знаеш, че няма да можеш да ме спреш. Няма да е зле да ми повярваш, Арданос, защото си заложил много повече от мен. Знаеш много добре, че останалите жреци първо ще попитат защо детето изобщо е било родено. Винаги ще имаш власт над Ейлан, защото тя ще знае, че можеш да й го отнемеш, но на мен — слава на боговете — не можеш да заповядваш.

Върховният друид се замисли. Кайлеан започна да се надява, че го е склонила, съзнавайки същевременно, че думите й не отговарят напълно на истината. Той я държеше в ръцете си, защото винаги можеше да реши да пожертва живота на Ейлан.

— Върни й бебето, Арданос — дългите години, прекарани до Лианон, бяха научили Кайлеан да прави компромиси. Сега гласът й звучеше много по-меко. — Дори ако разрешиш на Ейлан да отгледа детето си, и двамата са в твоя власт. Не ти ли стига това, че жрицата на Оракула ще ти се подчинява безусловно?

— Може би наистина постъпих прибързано — каза накрая Арданос. — Но това, което казах на Ейлан, си е така. Ако каже открито, че детето е нейно, със същия успех можем да разгласим навсякъде позора й. Как предлагаш да поддържаме измамата, ако й разреша то да остане във Вернеметон?

Раменете на Кайлеан се отпуснаха. Беше победила.

— Има един начин… — започна тя колебливо.

Утрото на сватбения ден беше топло и слънчево.

Пролетното слънце, което вече грееше през прозореца, събуди Гай. Той примигна, заслепен от играта на лъчите му върху снежнобялата тога, просваната на един стол до леглото. През изминалата година бе навикнал да носи тога, когато съпровождаше бъдещия си тъст на пиршества и по работа, но сложното подреждане на диплите й все още го затрудняваше.

Агрикола се хвалеше, че е научил синовете на британските главатари да носят тога, но Гай все пак малко се съмняваше. Самият той бе израснал в римски дом, но все пак военната униформа и британската туника и панталони му се струваха по-удобни.

Той стана и загледа мрачно тържествените си одежди. Баща му, който бе пристигнал от Дева и спа при него тази нощ, се обърна в леглото и го загледа въпросително.

— Можеха да измислят малко по-удобна церемониална дреха — изръмжа Гай.

— Тогата е нещо повече от дреха — отвърна веднага старият Мацелий. — Тя е символ.

Той също стана и за голямо учудване на сина си, който се будеше трудно, започна пространна реч за почетната история на римската тога.

Все пак Гай започна да разбира какво имаше предвид Мацелий. Дори тук, или може би тъкмо тук, в този най-далечен край на империята, правото да носят бялата тога на римски гражданин отличаваше господарите на света от победените от тях народи, а тясната червена ивица, която слагаха конниците на тогата си, говореше за достойно заслужени почести. За хора като баща му това бе най-важното. В сравнение със самочувствието, което даваше тогата, удобството й нямаше никакво значение.

— Колкото и да му се искаше да изхвърли досадното парче плат през прозореца, Гай съзнаваше, че то е просто едно от многото неща, с които се бе примирил, когато прие окончателно римския начин на живот. Поне и тогата, и туниката, която щеше да сложи под нея, бяха вълнени, та нямаше да мръзне на априлския вятър.

Той въздъхна още веднъж и се остави в ръцете на един освободен роб, който го изкъпа и избръсна. После нахлузи туниката и сандалите си, и се зачуди как да подреди проклетите дипли на тогата. След малко баща му, с толкова подозрително каменно лице, че явно едва се удържаше да не се разсмее, издърпа тогата от ръцете му. После му помогна да я сложи върху туниката и ловко нареди гънките й така, че да падат равномерно от лявото рамо, оправи гърба и промуши края на плата под дясната ръка на сина си, после го преметна през гърдите му и над лявото рамо.

— Готово — той отстъпи назад и огледа доволно сина си. — Ако се поизправиш малко, можеш направо да позираш за статуя.

— Точно така се чувствам — измърмори Гай. Не смееше да мръдне, за да не би великолепната подредба на баща му да се разпадне. Този път Мацелий се разсмя на глас.

— Не се безпокой, в реда на нещата е младоженецът да е нервен. Когато мине всичко, ще се успокоиш.

— Ами ти? — попита изведнъж Гай. — Страхуваше ли се, когато ти предстоеше да се ожениш за майка ми?

Мацелий замръзна на мястото си. За миг мъчителният спомен замъгли очите му.

— От мига, когато тя дойде при мен, до деня, когато ме напусна завинаги, изпитвах само неподправено щастие… — промълви той най-сетне.

„Така се чувствах и аз, когато прегръщах Ейлан… — помисли Гай с горчи вина. Но дадох съзнателно съгласието си за този театър и сега ще трябва да играя ролята си“.

Видът на харуспекса, който бе пристигнал, за да разтълкува предсказанията за бъдещето на новобрачните, никак не подобри настроението му. Плешивата червена глава на жреца, напечена от обедното слънце, и кривите му тънки крака, го уподобяваха напълно на някое от собствените му жертвени пилета. Гай изпита циничната увереност, че каквото и да види във вътрешностите на нещастната птица, предсказанията му щяха да бъдат най-благоприятни. В края на краищата, след като вече се бяха насъбрали всички най-важни личности в Лондиниум, щеше да е крайно неподходящо, ако се наложеше да отменят сватбата. Пък и жреците бяха определили тъкмо този ден още преди седмици.

Колоните в атриума бяха украсени със свежа зеленина. Всички помещения му се струваха претъпкани с ужасяващи тълпи народ — разпозна сбръчканите лица на няколко достолепни матрони, които бе срещал напоследък в дома на Лициний. Те искрено се усмихваха, макар и не точно на него. Сигурно се радваха за Юлия. Ако знаеха защо я взема съпругът й, надали щяха да бъдат толкова щастливи.

Тълкувателят надлежно обяви, че денят е възможно най-благоприятен за брак и поднесе поздравленията си на младоженците. Смееше ли денят, в който се омъжваше Юлия, да се окаже неблагоприятен!?

Разчистиха останките от жертвоприношението и веднага след това из атриума се понесе шепот. Влизаше невестата, облегната на ръката на баща си. Гай не виждаше от нея почти нищо освен крайчеца на бялата туника, който се подаваше изпод прочутия ален воал. Един от секретарите на Лициний разви свитъка с брачния договор и зачете носово. Всичко беше уточнено още при годежа — сумата, която Юлия внасяше в брака им като зестра, така нареченият „откуп“, който предлагаше Гай. Уточняваше се още, че тя остава по закон зависима от баща си и запазва правото си на лично имущество. Бяха обяснили на Гай, че напоследък тези договори били нещо общоприето и това нямало никак да накърни достойнството му. Съществуваше още и клауза, че той няма право да се разведе с Юлия, освен „при сериозна изневяра“, за която трябваше да свидетелстват поне две почтени матрони. Ако можеше, Гай би се изсмял на глас — не можеше да си представи по-неподходяща жена за ролята на прелюбодейка от разумната и достопочтена Юлия. Освен това бе повече от ясно колко много държи тя на брака си, та да се предположи, че би го изложила така неблагоразумно на опасност. Дори привидното й спокойствие не можеше да прикове вътрешния й триумф.

— Гай Мацелий Север Силурик, приемаш ли условията по този договор и ще вземеш ли тази жена за своя съпруга съгласно римския закон? — попита тогава баща му. Гай забеляза, че всички са се вторачили в него, но като че ли измина безкрайно дълго време, преди той да събере сили да отговори. — Приемам…

— Юлия Лициния? — бащата на момичето зададе и на нея същия въпрос. Но тя не накара гостите да чакат дълго отговора й. Секретарят поднесе договора на двамата за подпис и после го отнесе, за да го регистрира в архивите.

Гай изпита чувството, че човекът отнася със себе си свободата му. За щастие представите на римляните за достойнство не изискваха от младоженеца да се усмихва. Една по-млада и хубава матрона, която се оказа дъщеря на Агрикола, излезе напред, хвана Юлия за ръка и я поведе към Гай. Когато малките й пръстчета стиснаха неговите, той изпита мъчително чувство на вина.

Последваха многобройни молитви — към Юнона и Юпитер, Веста и всички останали божества, за които можеше да се предположи, че биха закриляли семейното щастие на новобрачните. Връчиха на Гай и Юлия едно блюдо с пшеница и каничка с ароматно масло, които трябваше да изсипят като жертвоприношение в разгорелия се огън на домашния олтар. Пламъците запукаха и запращяха, а веднага след това от кухните се разнесе мирис на готвено. Ароматът на печено месо се смесваше с уханието на горящото ароматно масло и правеше въздухът наоколо тежък и задушлив. Сватбеното угощение беше почти готово. Юлия най-сетне отметна воала си. Той разчупи питката от грубо смляна пшеница — надяваше се искрено, че на обяда няма да им сервират такъв хляб — и пъхна в устата на невестата късче от него. Тя повтори жеста му и произнесе обичайните думи, с които двамата ставаха официално семейство. Оттук нататък нещата поеха естествения си ход и Гай само се носеше по течението.

Той седя търпеливо на масата по време на цялото сватбено угощение, което бе достатъчно пищно, за да е достойно за възможностите на Лициний и гордостта на Юлия. Чувстваше се зашеметен. Наблюдаваше като през мъгла огъващите се от всевъзможни ястия маси; опитваше се да разбере какво му говореха хората около него; приемаше учтиво поздравленията им. Кимаше на словоизлиянията на някакъв стар приятел на Лициний и изцяло се съгласяваше с мнението му, че да вземеш такова момиче за съпруга е изключително щастие. Старият сенатор упорстваше да разказва всевъзможни забележителни постъпки на Юлия, още когато е била в пелени. Някъде наблизо двама висши магистрати обсъждаха шепнешком предстоящия поход на императора в Германия.

Робите, които им прислужваха, се кланяха постоянно и също мънкаха поздравления. На масата не се предлагаше месо от жертвоприношенията — съвсем не. Имаше крехко свинско печено, пилета на шиш и чудесен хляб от най-фино пресято пшеничено брашно. Виното се лееше като река, Гай го хареса и изпиваше всяка чаша, която му подаваха. Гостите продължаваха да пристигат в неспирен поток; поздравленията продължаваха да валят; Гай си каза, че никога не е виждал баща си толкова щастлив.

Празненството продължаваше и той почти изчерпа всичките си запаси от любезност и самоконтрол; дълбоко в себе си не спираше да се чуди какво би казала Ейлан за всички тези превзети глупости; дали щеше да му повярва че прави всичко заради нея и новородения им син?

До него Юлия се кискаше неспирно на неприличните подмятания на странстващите актьори и акробати, които бяха повикани да ги забавляват. Гай се съмняваше, че тя разбира и половината от намеците им. Традиционно тази част от церемониала символизираше зачеването на бъдещите им деца — клоуните много се стараеха, за да не би някой да не схване смисъла на намеците им. Вече му се повдигаше от нескончаемите блюда, които постоянно се сменяха пред тях, но той продължаваше да се преструва, че яде, и за стотен път се съгласяваше на всеослушание, че Юлия е прекрасно момиче, а той е имал голям късмет.

Юлия като че ли вече задрямваше — беше изпила втора, а после и трета чаша от виното, и тъй като то бе значително по-силно от това, което Лициний предлагаше на ежедневната си трапеза, естествената й жизненост бе притъпена. Гай започна да й завижда, за съжаление той си беше напълно в съзнание.

Навън започваше да се смрачава. Отвън се разнесоха викове. Церемониал-майсторът обяви, че е дошло време за брачната процесия, а Гай се усмихна глупаво. Цялата работа беше смехотворна, защото Мацелий не притежаваше дом в Лондиниум и новобрачните просто се преместваха в другото крило на същата къща, но Юлия явно бе твърдо решена да не пропусне нито един обичай на сватбения си ден.

Добре поне, че никой не го накара да имитира отвличане на невестата, мислеше Гай, докато водеше Юлия след себе си, хванал я престорено грубо за китката. В сегашното му състояние всяка бабичка и всяко куцо куче биха могли да му попречат да изпълни процедурата.

Връчиха му торба, пълна с варакосани лешници и дребни медни монети и му обясниха, че трябва да ги хвърля на просяците, които редовно чакаха своя дял на такива пищни сватби. Юлия носеше подобна торба, която имаше същия цвят като сватбения й воал. Качиха се в носилката и носачите ги понесоха тържествено извън дома на Лициний, надолу по широката улица към форума, покрай новия дворец на губернатора и табулариума. Пред тях подскачаха флейтисти и певци, редом с носилката вървяха роби със запалени факли. Накрая шествието направи пълен кръг и влезе отново в дома на Лициний, само че през друг вход, в тази част от него, която бе предоставена на младоженците Гай изпита дивото желание да се разкикоти на глас. Започна да разхвърля съдържанието на торбата си и наоколо се понесоха благословиите на тълпата. Оставаше още съвсем малко…

Над входа гореше факла, предназначена да пропъди злите духове. Гай, с малко прояснено от нощния хлад съзнание, си пожела отчаяно факлата да пропъди спомените му. Някой подаде на Юлия купа с масло, за да намаже с него колоните на входната врата, и вълна, която трябваше да увие около тях.

Застарелите матрони се изредиха да я целуват и да й желаят щастие, и след кратък размисъл се насочиха към Гай, за да разцелуват и него — разрази се истинска буря от сълзливи прегръдки, целувки и благопожелания. Мацелий, също видимо пийнал — Гай за първи път виждаше баща си в такова състояние — прегърна и двамата. Лициний също ги прегърна и целуна, и заяви, че сватбата била прекрасна.

Най-сетне Гай вдигна Юлия на ръце и я пренесе през прага. Стори му се удивително лека. После бутна вратата зад себе си и я затвори с крак.

Миризмата на прясна боя от стените се смесваше с аромата на цветята в косите на Юлия и със силния мирис на някаква есенция. Тя стоеше пред него напълно неподвижна. Гай изпита неочакван прилив на нежност и много внимателно повдигна воала от косите й.

Цветята бяха почти напълно увехнали. Внимателно подредените от прислужничката й шест дълги къдрици се бяха отпуснали и косите й висяха свободно надолу. Изглеждаше прекалено малка, за да бъде невеста. Още преди Гай да проговори, тя го хвана за ръка и го отведе пред олтара, поставен в средата на техния нов атриум. Изправи се до него и го загледа с очакване.

Той послушно вдигна края на тогата си, покри с нея главата си, и се поклони пред малките статуетки от теракота, които представляваха божествата — покровители на домашното огнище.

— В името на огъня и водата те приветствам като съпруга и пазителка на домашния ни олтар… — каза Гай пресипнало. Поля вода върху протегнатите й ръце и й поднесе кърпа да ги избърше; после й поднесе свещ, с която да запали огъня на олтара.

— Нека боговете благословят брачното ни ложе — отвърна тя, — и дано те даря с много синове.

Брачното легло ги очакваше. Той я поведе към него и започна несръчно да развързва възела на вълнения й колан. Колко ли младоженци бяха изгубили търпение и бяха срязвали този възел? Каза си с облекчение, че най-сетне и той ще се отърве от задушаващата прегръдка на тогата.

Юлия легна в голямото легло и веднага придърпа завивките до брадичката си. Очите й го следяха неотклонно. Утре окървавените чаршафи щяха да бъдат тържествено представени на престарелите матрони като доказателство, че бракът е бил консумиран. За щастие, от Гай не се очакваше да присъства на тази част от церемонията. Той нито за миг не се съмняваше, че практичната Юлия се е подсигурила с кръв от жертвените пилета, в случай, че женихът се окажеше прекалено пиян, за да изпълни съпружеските си задължения. Бяха му обяснили, че почти всяка невеста осигурява по този начин спокойствието си.

Но Гай не беше чак толкова пиян и изпълни дълга си ако не със страст, напълно задоволително. Поне не беше груб, а Юлия бе прекалено невинна, да очаква нещо повече.