Горският храм

25

На другата сутрин Гай се събуди много рано. Беше решил твърдо днес най-сетне да предприеме нещо, за да открие сина си. Най-малкото Арданос би трябвало да може да го свърже с внучката си. Не изпитваше особено желание да разговаря със стареца, защото смяташе, че той по своему е не по-малък фанатик от отец Петър, но не виждаше друг изход. Оставаше само да го намери — защото Арданос вече не живееше в Дева.

Докато още се излежаваше и обмисляше какво да прави, на вратата се почука. Прислужникът му тръгна да отвори, мърморейки.

Гай наметна някаква роба и се измъкна тихо от леглото, за да не събуди Юлия. Отвън чакаше легионер с настоятелна покана от Мацелий да го посети. Гай повдигна вежди. Баща му отдавна беше напуснал войската, но си остана доверен съветник на младия командир на Двадесети легион.

Той си каза, че всъщност ще е най-добре да не си е у дома, когато Юлия узнае за смъртта на маймунката. Мисълта за още сълзи го караше да настръхва. Затова се метна веднага на коня си, прекоси града и много скоро се озова пред вратите на крепостта. Поздрави приятелски легионера, който беше на пост — познаваха се от времето, когато Гай бе прокуратор.

— Баща ти каза, че сигурно ще дойдеш още преди пладне — кимна войникът. — Ще го намериш с легата в преториума.

На пейката пред кабинета на командира седеше някаква жена с крайно изтощен вид. Беше британка — със светла кожа, но тъмнокоса, като хората от племето на майка му; Гай предположи, че е тридесет — тридесет и пет годишна. Беше облечена в шафраненожълта рокля, цялата пищно избродирана със злато. Гай се зачуди защо ли е тук и когато влезе в кабинета, веднага попита баща си.

— Името й е Бригита — каза раздразнено Мацелий. — Представя се като кралица на деметите. Мъжът й умрял и завещал имуществото си по равно на нея и на императора. Според нея това й дава право да управлява самостоятелно кралството си. Случаят не ви ли звучи познато?

Гай се замисли. Често се случваше богати хора да завещаят имуществото си поравно на наследниците си и императора — с надеждата, че августейшият наследник ще остави от благодарност дела на сънаследниците си ненакърнен. Агрикола бе постъпил по същия начин.

Легатът гледаше ту Гай, ту баща му. На него случаят явно не му говореше нищо.

— Боадицея — каза кратко Гай. — Съпругът й оставил същото завещание, но племето на ицените имало много дългове към някои римски сенатори. Когато съпругът й починал, те обсебили наследството, а Боадицея се възпротивила. С нея и дъщерите й се отнесли… доста зле, и тя вдигнала племето си на бунт, който едва не ни прогони от Британия!

Значи това бе призракът, уплашил Мацелий при вида на нещастната жена отвън. Старият знаеше и друго — че деметите бяха едно от племената, при което властта се предаваше изключително по майчина линия.

— О, тази Боадицея! — възкликна легатът. Името му беше Луций Домиций Брут, и според Гай бе прекалено млад за такъв отговорен пост. От друга страна, чуваше се, че бил близък приятел на императора.

— Да, тази Боадицея — повтори Мацелий. — Сам виждаш, легате, защо трибунът я е докарал от Моридунум веднага след като е било оповестено завещанието — и че е просто невъзможно да изпълним тези условия, независимо от това колко благоприятни са за императора.

— Да, но от друга страна не бива да се забравя — допълни Гай, — че с тази жена трябва да се отнасяте тъй, като че ли е от стъкло. Уверявам ви, че няма нито един местен жител, който да не очаква да чуе как ще се произнесете по случая — внезапно му хрумна нещо. — Тази жена има ли деца?

— Две дъщери, доколкото знам — каза уморено Мацелий, — но нямам представа къде са в момента. За съжаление са не повече от три-четири годишни, иначе щях да уредя набързо да ги омъжат за някой римлянин. Не обичам във военни действия да бъдат въвличани жени и деца, но след като самите жени държат да се бъркат в политиката, какво да се прави? На всичкото отгоре се носят слухове, че тази Бригита — или тези, които стоят зад нея — пратила вестоносци в Хиберния, за да търси там съюзници.

Гай потръпна, защото изведнъж си спомни как хибернийските пирати бяха опустошили родния дом на Ейлан.

— Защо не отведете тази жена в Лондиниум? — предложи той. — Ако бъде изпратена в Рим, хората от племето й ще знаят, че е пленена. Но ако заживее в удобна къща в града, може да решат, че ги е предала. Кажете й, че ако не се пресели в Лондиниум, няма да види и пукнат сестерций от златото на мъжа си.

— Идеята не е лоша — каза замислено Мацелий. После се обърна към легата. — Съгласен съм с това, което каза синът ми. И без това за Моридунум заминават подкрепления — те ще занесат там новините.

— Значи, задържаме я като заложница — отбеляза Домиций Брут. Това поне му беше ясно.

Когато излизаше от кабинета, Гай се досети, че дъщерите на Бригита все пак могат да представляват опасност. Хвърли поглед към жената и изпита известно съчувствие — изглеждаше самотна, сякаш се бе изгубила.

— Къде са сега дъщерите ти? — попита той на местния диалект.

— Там, където никога няма да ги намериш, римлянино — слава на боговете — отвърна тя. — Да не мислиш, че не знам какво правят вашите легионери с малките момичета?

— Не и с деца! — възкликна възмутено Гай. — Бъди разумна; аз също имам три малки дъщери. Бихме могли да намерим подходящи настойници за твоите момичета.

— Ще ви спестя безпокойството — отвърна твърдо жената. — Там, където са, се грижат достатъчно добре за тях.

Към нея пристъпи един легионер и я побутна по ръката. Жената трепна и войникът каза:

— Ела с мен, жено. Не се съпротивлявай, за да не се наложи да те връзваме. Тя се огледа диво около себе си и се обърна към Гай.

— Къде ще ме водят?

— Само до Лондиниум — отвърна той успокоително. Видя как лицето й се отпусна, но не можа да разбере от облекчение, или от разочарование. После жената тръгна безропотно подир легионера.

Стражът я проследи с поглед и се обърна на свой ред към Гай.

— Като я гледа човек, никога не би могъл да предположи, че се е свързала с бунтовници и хора извън закона; но когато я заловихме, ни казаха, че я виждали с един от най-известните размирници, който все ни се изплъзва — как му беше името — Конмор, Кинрик, нещо подобно. Казват, че продължавал да се навърта наоколо.

— Аз го познавам — каза Гай. Легионерът го изгледа стъписано.

Гай кимна и пред очите му застана образът на веселия млад гигант, който го спаси от мечата яма. Дали Кинрик поддържаше връзка с Ейлан? Ако успееха да го заловят, Гай може би щеше да го убеди да го свърже със сестра си.

— Богове! — възкликна Мацелий, като излезе от кабинета на легата и тръгна редом с Гай по коридора. — Толкова стар и уморен се чувствам!

— Не ставай смешен — каза Гай.

— Легатът настоява аз да направя нещо, за да се успокоят хората. Да съм използвал старите си познанства.

„Може пък Брут да не е толкова глупав, колкото изглежда“ — каза си Гай. Умението на Мацелий да си сътрудничи с местните хора бе станало почти легендарно.

— Омръзна ми да вадя за други хора кестените от огъня — продължи баща му. — Ще взема да се преместя в Рим. Или да отида направо в Египет? Там поне ще ми бъде топло.

— Глупости — възрази Гай. — А какво ще правят дъщерите ми без любимия си дядо?

— Хайде, хайде, те надали знаят, че съм още жив — каза Мацелий, но явно му стана приятно. — Разбира се, ако ти имаше син, щеше да е много по-различно.

— Аз… е, не се знае все още дали няма да имам — измънка Гай. Беше се изпотил. Разбира се, на времето Мацелий бе разбрал, че Ейлан е бременна, но раждането на малкия бе запазено в пълна тайна. А след като Мацелий не знаете за съществуванието на детето, като че ли не бе много разумно да му го съобщава сега.

Ейлан сънуваше. Присъни й се, че върви по брега на някакво езеро. Наоколо цареше сумрак и тя не можеше да разбере дали се здрачава или съмва. Над водата се стелеше лека мъглица и тя не можеше да види отсрещния бряг; мъглата беше сребриста, повърхността на езерото също грееше с мек сребрист блясък. В нозете й тихо се плискаха малки вълнички. Стори й се, че отнякъде се носи тиха песен. Тогава от мъглите изплуваха девет бели лебеда — толкова, колкото бяха девиците от Горския храм, които пееха химна на новата луна.

Ейлан не бе чувала нищо по-прекрасно от песента на лебедите — тя протегна ръце към тях и те я наобиколиха.

— Искам да дойда с вас! Искам да стана една от вас! В отговор до нея долетя тих глас:

— Не можеш да дойдеш с нас — златните ти накити и пищните ти одежди ще натежат и ще се удавиш… — и лебедите отплуваха, а сърцето на Ейлан се късаше като от непоносима загуба.

Тогава тя свали туниката си, бродираната мантия и воалите, и захвърли на тревата гривните и огърлицата, които бе наследила от Лианон. Видя трептящото си отражение във водата — от огледалната повърхност към нея гледаше бял лебед. И Ейлан скочи в езерото…

Сребристата вода се затвори над главата й — в същия момент тя се събуди. Над себе си видя познатите греди на тавана на стаята си във Вернеметон. Навън се зазоряваше. Тя полежа още малко, разтърквайки очи. Не за първи път й се присънваше езерото с лебедите — и всеки път завръщането в действителността й ставаше все по-трудно. Още не бе говорила с никого за това. В края на краищата, беше Велика жрица на Вернеметон, а не някакво глупаво момиченце, за да се плаши от един сън. Но всеки път образите в съня й добиваха все по-ясни очертания — а образите, които я заобикаляха в действителния й живот, ставаха все по-смътни — като че ли ги гледаше през вода.

Някой чукаше на вратата — но не на входа, а на малката вратичка към градината. Отвън се чуваха протестите на младата жрица, която й прислужваше.

— За какъв се имаш? Не можеш просто да се появиш тук незнайно откъде и да влезеш при Великата жрица — при това сега, по никое време!

— Прости ми — отвърна някакъв плътен мъжки глас. — Продължавам да мисля за нея като за моя сестра, а не като за Велика жрица на Вернеметон! Ще се съгласиш ли да я помолиш да ме приеме?

Ейлан набързо метна един шал на раменете си и излезе навън.

— Кинрик! — извика тя. — Мислех, че си някъде на север! — изведнъж млъкна, защото видя, че Кинрик носеше на ръце малко тъмнокосо дете — Не повече от две-тригодишно, а едно петгодишно момиченце надничаше иззад диплите на наметалото му. — Да не са твои?

Кинрик поклати глава.

— Дъщери са на една нещастна жена — заради тях съм тук, за да те помоля да ги подслониш в Горския храм.

— Да ги подслоня ли? — попита Ейлан объркано. — Но защо?

— Защото няма къде да отидат — отвърна спокойно Кинрик, сякаш това обясняваше всичко.

— Искам да кажа, нямат ли близки, които да се погрижат за тях? И ако не са твои деца, защо си поел такава отговорност?

— Майка им е Бригита, кралицата на деметите — каза Кинрик. — Тя се опита да убеди римляните в естественото си право да наследи кралството след смъртта на съпруга си и затова сега е тяхна пленница. Опасяваме се, че ако намерят дъщерите й, ще ги вземат за заложници — а може да им се случи и нещо по-лошо.

Ейлан загледа момичетата и се замисли за собствения си син. Съжаляваше майка им от все сърце, но какво щеше да каже Арданос, ако тя ги приемеше във Вернеметон? Тъкмо сега имаше голяма нужда от съветите на Кайлеан, но възрастната жрица бе заминала за Летните земи, за да види Свещения извор.

— Знаеш, че са прекалено малки, за да останат при нас като ученички.

— От теб искам само да разрешиш да живеят тук, на сигурно място! — започна Кинрик, но преди да продължи, навън отново настана суматоха.

— Повелителката не може да те приеме, има посетител — казваше младата жрица.

— Тъкмо затова идвам при нея — чу се гласът на Диеда и след миг и тя самата се появи в градината. При вида на Кинрик, тя възкликна стреснато, той се обърна и я видя. Когато се върна от Ериу, й бяха разказали всичко, което се бе случило с него, но досега двамата не бяха се срещали.

— Децата не са мои! — каза Кинрик веднага, като забеляза, че Диеда пребледня страшно и веднага след това пламна цялата. — Кралица Бригита ги праща тук и моли да им дадете убежище.

— Тогава трябва да ги заведем в Дома на девиците — каза Диеда, след като успя да се овладее, и протегна ръка към по-голямото момиче. Но очите й не се откъсваха от лицето на Кинрик.

— Почакайте — каза Ейлан. — Трябва да помисля. Нямам право да въвличам Горския храм в политически интриги.

— Без съгласието на римляните, нали? — допълни презрително Кинрик.

— Подигравай се, колкото искаш — каза Ейлан. — Но не забравяй, че Вернеметон съществува единствено благодарение на търпимостта на същите тези римляни. Редно би било поне да се посъветваме с Върховния друид, преди предприемем нещо, което може да се разтълкува като подкрепа на бунтовници.

— Да питаме Арданос? — Кинрик плю. — Защо направо не се обърнеш към легата в Дева? Или най-добре да поискаме разрешението на губернатора!

— Кинрик, поех немалко рискове заради теб и твоята кауза — напомни спокойно Ейлан. — Но не мога да изложа на риск съдбата на Горския храм, като приема тук децата на Бригита, без да съм питала дори Арданос — и тя се обърна към прислужницата и й нареди да изтича до жилището на Арданос и да повика.

— Ейлан, не съзнаваш ли на каква съдба обричаш тези деца? — попита Кинрик.

— Защо си толкова сигурен, че Арданос ще откаже? — отвърна рязко Ейлан.

— Какво ще откаже? — разнесе се глас зад тях. Всички се обърнаха — Ейлан намръщена, Кинрик пламнал от гняв, а Диеда мъртвобледа — измъчваше я някакво чувство, което Ейлан не можеше да определи.

— Прислужничката ме срещна на половин път — обясни Арданос появата си.

Ейлан посочи децата.

— Не мога да сторя нищо, за да помогна на Бригита — каза Арданос, когато изслуша обясненията й. — Бяхме я предупредили какво ще стане, ако продължи да настоява да управлява самостоятелно. Поне е сигурно, че няма да се отнасят зле с нея — дори римляните няма да повторят толкова скоро грешката си. А за момичетата — не знам. По-късно може да имаме неприятности.

— По-късно може би — каза твърдо Ейлан. — Но аз не държа децата отговорни за постъпките на родителите си. Сенара и Лия могат да се грижат за тях. Ще им дадем нови имена и ще се отнасяме с тях като с всички други деца. За известно време поне ще бъдат в безопасност. Никой няма да заподозре нищо — тя се усмихна горчиво. — В края на краищата, известно е, че приютяваме осиротели деца!

— Предполагам, че си права — каза колебливо Арданос. — Но Кинрик трябва да си замине веднага. Щом се появи отнякъде, и започват неприятностите — той изгледа мрачно младия мъж, а Диеда пребледня още повече, ако това изобщо бе възможно. — Римляните може и да не търсят децата, но със сигурност ще се радват да намерят теб!

— Ако само се опитат да ме хванат повторно, ще съжалят, че са се родили — каза ожесточено Кинрик.

Ейлан въздъхна и си каза, че може би щеше да е по-подходящо брат й да се нарича не „гарван“, а боен петел. Но реши да не влиза в пререкания нито с него, нито с Диеда. Важното бе да се съхрани мирът. Понякога й се струваше, че цяла Британия тежи на раменете й — и че всички нейни близки и роднини правят бремето й още по-тежко.

Повикаха Сенара и тя отведе децата. Ейлан тръгна, за да се заеме с ежедневните си задължения, и остави Кинрик и Диеда да се сбогуват на спокойствие. По-късно през деня, когато минаваше покрай бараката, където се сушаха билките, тя дочу приглушено хлипане. Влезе и видя Диеда.

Диеда вдигна очи. Погледът й гореше яростно, но като видя Ейлан, тя видимо се успокои. Двете не бяха близки като преди, но пред Ейлан поне нямаше защо да се преструва. Самата Ейлан я познаваше достатъчно и не направи опит да я прегърне или да започне да я утешава.

— Какво има? — попита тя спокойно.

Диеда потри очи с крайчеца на воала си, от което те само се зачервиха повече.

— Той ме помоли да тръгна с него…

— … и ти отказа — довърши Ейлан без видимо вълнение.

— Да живея като преследван звяр, да се крия из дивите гори, да се боя от всеки непознат шум и непрекъснато да треперя, че на следното утро мога да го видя окован във вериги или пронизан от римските мечове? Не бих могла да издържа, Ейлан! Тук поне имам музиката си и работя за нещо, в което вярвам! Как бих могла да си тръгна?

— Не му ли каза всичко това?

Диеда кимна.

— Той каза, че тогава лъжа, като твърдя, че го обичам, че го предавам… Каза, че има нужда от мен…

„Разбира се, че го е казал, глупакът му с глупак, помисли си Ейлан, но нито за миг не е помислил дали тя не се нуждае от него!“

— Ти си виновна за всичко! — извика изведнъж Диеда. — Ако не беше ти, да съм се омъжила отдавна за него, и тогава той може би нямаше да е бунтовник и беглец!

Ейлан с усилие се въздържа да не изтъкне, че Диеда положи доброволно обета си. Дори когато Ейлан се върна във Вернеметон след раждането на Гауен, никой не я спираше да отиде при Кинрик вместо в Ериу. Но Диеда нямаше нужда от логика — тя просто искаше да може да обвини някого за нещастието си.

— Никога няма да забравя как ме погледна, преди да си тръгне! Могат да минат месеци и дори години, преди пак да получа вест от него! Ако бях тръгнала с него, поне щях да знам къде е! — продължи да ридае тя.

— Сигурна съм, че ти е все едно какво мисля аз за всичко това — поде Ейлан, — но искам да те уверя, че аз също направих тежък избор и свикнах да живея с мисълта за него. Което не означава, че и аз не пролях много сълзи и до ден днешен понякога не се съмнявам дали съм постъпила правилно. Никога няма да си напълно сигурна в правотата на избора си, Диеда — единственото, което можеш да направиш, е да се посветиш на работата си и да се молиш един ден Богинята да ти покаже дали си на прав път.

Диеда бе обърнала лице към стената, но като че ли хлипанията й започваха да стихват.

— Ще кажа на момичетата, че си болна и не можеш да им преподаваш днес — сигурно ще са доволни — допълни Ейлан и излезе на пръсти.

Ейлан смяташе проблема с децата на Бригита за решен, но само няколко дни по-късно малко преди вечеря й съобщиха, че един римлянин моли да бъде приет.

Сърцето й трепна, защото веднага помисли за Гай, но после си каза, че той никога не би се осмелил да дойде тук.

— Попитай го за името му и по каква работа е дошъл — каза тя спокойно. Момичето се върна почти веднага.

— Повелителко, гостът се казва Мацелий Север. Бил е префект в Дева…

— Знам кой е той — прекъсна я Ейлан. Лианон бе приемала веднъж-дваж стария Мацелий, но той отдавна бе напуснал войската. Какво ли, в името на Богинята, можеше да иска от нея? Единственият начин да узнае, беше да го попита.

— Покани го да влезе — нареди тя. Пооправи робата си и след кратко замисляне спусна воала пред лицето си.

След миг на входа се очерта огромната фигура на Хю, а след него в стаята влезе друг мъж. Бащата на Гай… Дядото на сина й… Ейлан го оглеждаше любопитно иззад воала. Никога преди не го бе виждала, но й се струваше че би го разпознала лесно. В лицето му откриваше чертите на Гай, които вече започваха да се открояват и на лицето на малкия Гауен.

Хю застана на обичайното си място до вратата, а Мацелий пристъпи още една-две крачки и застана пред нея. Поклони се и се изправи отново, изпънат като стрела. Сега й стана ясно от кого беше наследил Гай неукротимата си гордост.

— Господарке — той каза латинската дума, „Domina“, но иначе говореше добре на местния диалект. — Благодаря ти, че се съгласи да ме приемеш…

— Няма защо — отвърна Ейлан. — Какво мога да направя за теб? Предполагаше, че става дума за някой от предстоящите празници — заради това бе идвал при Лианон. Мацелий се покашля.

— Разбрах, че си приютила двете дъщери на кралицата на деметите… Ейлан изпита задоволство, че бе спуснала воала си.

— Ако това бе вярно — поде тя бавно, — какво значение би имало за теб? Ужасно й се искаше Арданос или Кайлеан да са тук, за да й помогнат.

— Ако това е истина — отвърна той, — бихме искали да знаем защо си го сторила.

Тя повтори думите на Кинрик.

— Защото децата нямаше къде да отидат. Не смяташ ли, че това е достатъчно като причина?

— Все пак майка им заплашваше да вдигне целия Запад на бунт срещу Рим. При това властите проявиха милосърдие. Бригита живее под надзор в Лондиниум. Никой не заплашва с нищо нито нея, нито близките й.

„Малките ще се радват, когато разберат, че майка им е добре“ — помисли Ейлан, припомняйки си колко неестествено тихи бяха децата. Но защо бе всичко това? Възможно ли бе Мацелий да иска мир между Рим и британците — също като нея самата?

— Ако това е истина, радвам се да я чуя — каза тя на глас, — но какво искаш все пак от мен?

— Струва ми се, че то е очевидно, Повелителко. Тези момичета не бива да се превръщат в повод за нови бунтове. Самата Бригита не е толкова важна личност, но когато хората са неспокойни, всякакъв повод върши работа на размирниците.

Ейлан отвърна:

— Мисля, че можеш да бъдеш спокоен. Докато те са сред момичетата в Горския храм, никаква политическа изгода не може да бъде извлечена от тях.

— А когато пораснат? — попита Мацелий. — Как можем да бъдем сигурни, че няма да бъдат омъжени за хора, които ще решат да управляват деметите, защото ще са техни съпрузи?

Ейлан си каза, че Мацелий е прав да се безпокои. Кинрик сигурно би се опитал да стори нещо подобно.

— А как, мислиш, може да бъде избегната тази опасност?

— Като ги дадем да бъдат отгледани от хора, които симпатизират на Рим, и когато дойде време да бъдат омъжени, да им намерим съпрузи, които не биха вдигнали оръжие срещу римляните.

— Само това ли ще се случи с тях, ако попаднат в ръцете на римляните?

— Само това — кимна Мацелий. — Повелителко, нали не мислиш, че воюваме с бебета и малки деца.

„Тъкмо в това са ме убеждавали цял живот“ — мислеше Ейлан, но замълча.

— Нима винаги трябва да плащаме за старите грешки? Например за клането на Свещения остров? — допълни Мацелий, сякаш бе чул мислите й.

„Кинрик е на мнение, че това е редно. Но сега аз съм тази, която трябва да вземе решение“. Ейлан продължи да мълчи, заслушана в себе си. Чу само тишина — никой нямаше да й продиктува отговора.

— Не мисля така — поде тя най-сетне, — но ако изпълня молбата ти, ще загубя доверието на своя народ. Доколкото знам, дъщерите на Бригита са все още толкова млади, че за брак и дума не може да става. Имали са много тежки преживявания. Мисля, че ще бъде по-добре да останат там, където са, поне за още няколко месеца, или дори година, докато шумотевицата около Бригита утихне. Дотогава всички ще са убедени, че никой не е докоснал с пръст майка им. Страстите ще се уталожат, и няма да стане скандал, когато хората разберат, че момичетата са във ваши ръце.

— А ще ни бъдат ли предадени наистина? — намръщи се Мацелий.

— Ако твоите думи отговарят на истината, аз на свой ред се кълна във всички богове на моя народ, че ще ви бъдат предадени — Ейлан докосна с пръсти огърлицата на шията си. — Готви се да ги посрещнеш в дома си в Дева на празника на девиците идущата година.

Лицето му светна и Ейлан с болка забеляза усмивката на Гай, изписана в старческите черти. Ако само можеше да му каже коя е, ако можеше да доведе тук внука му, за да го види какво голямо и хубаво момче е станал!

— Вярвам ти — каза Мацелий. — Дано само легатът повярва на мен.

— Вернеметон е залог за моята добросъвестност — тя посочи неопределено навън. — Ако не спазя обещанието си, всички ние сме във ваши ръце.

Мацелий отвърна:

— Бих искал да целуна ръката ти, Повелителко на Вернеметон, но телохранителят ти ме гледа много подозрително.

— По-добре недей — усмихна се Ейлан, — но приемам благодарностите ти и на свой ред благодаря за добрата ти воля.

— Боговете да бъдат с теб — отвърна Мацелий и й се поклони още веднъж. Когато старият човек си отиде, Ейлан дълго седя неподвижно, потънала в размисъл. Не можеше да реши дали бе предала своите или ги бе спасила. Затова ли боговете я направиха Велика жрица? Затова ли бе дошла на белия свят?

Кайлеан се върна от Летните земи късно на другия ден. Изглеждаше уморена, но щастлива. Ейлан я почака да се изкъпе и да си отдъхне, после прати Сенара да я попита дали иска да вечеря с Повелителката.

— Колко е пораснало това дете! — отбеляза Кайлеан, когато Сенара излезе, за да донесе храната. — Като че ли беше вчера, когато я доведоха тук, а сега е на същите години, на които бе ти, когато се срещнахме за първи път! И е почти толкова красива, колкото бе ти тогава!

Ейлан едва сега осъзна с известно учудване, че Сенара бе вече млада жена, и че скоро ще дойде времето, когато ще трябва да положи обет пред Богинята. Римските роднини на момичето на бяха давали никакви признаци на живот от години, и Ейлан не мислеше, че някой би имал нещо против Сенара да стане жрица. Но нямаше нужда да се избързва.

— Какво прави днес, дете мое? — попита Кайлеан, когато Сенара се върна е храната. — Времето беше чудесно.

Момичето я изгледа малко особено.

— Отидох до хижата в гората. Нали знаете, там се е заселил един отшелник.

— Разбира се, нали му дадохме разрешение да живее там. Странен човек — Родината му е някъде далече на юг. Християнин е, нали?

— Да — потвърди Сенара с все същото особено изражение. — Беше много мил с мен.

Кайлеан се намръщи. Ейлан знаеше, че едва се въздържа да не отбележи, Че не е редно една жрица от Горския храм да остава насаме с мъж, пък бил той стар или дори сакат. Но от друга страна момичето още не бе положило обет пред Богинята, а Ейлан бе чувала, че християнските свещеници полагат също обет за целомъдрие. Тъй или иначе, Ейлан съвсем не се чувстваше в правото си да поставя под въпрос целомъдрието на която и да било от жриците.

— Майка ми беше християнка — поде Сенара. — Повелителко, ще ми разрешиш ли да продължа да посещавам този свещеник и ако може, да му нося храна от кухните? Иска ми се да науча повече за вярата на майка ми.

— Не виждам причина да не ти дам позволение — каза Ейлан. — Ние знаем че всички богове са различни лица на Единия Бог. Върви и разбери с какво лице го виждат християните…

Известно време се храниха мълчаливо.

— Струва ми се, че нещо се е случило — каза най-сетне Ейлан, загледана в Кайлеан, която бе спряла да яде и гледаше замислено огъня в огнището. — Изглеждаш някак променена.

— Може би… — Кайлеан не откъсваше очи от пламъците. — Но сама не разбирам какво точно се случи. Почувствах голямата сила, която се крие в Тор, а езерото… — тя поклати глава. — Обещавам ти, когато сама си изясня това, което почувствах там, веднага ще го кажа и на теб. Между другото — погледът й възвърна обичайната си острота и тя загледа изпитателно Ейлан, — разбирам, че и тук е имало разни събития. Диеда каза, че си имала гост.

— По-скоро гости, но предполагам, че ти имаш предвид Кинрик.

— Имам предвид Мацелий Север — каза Кайлеан. — Какво ти е мнението за него?

„Бих се радвала, ако беше ми станал свекър“ — помисли Ейлан. Но, разбира се, не би могла да каже това на Кайлеан. Вместо това каза:

— Стори ми се сърдечен и бащински настроен.

— Ето как римляните ще продължат да поглъщат света — каза сухо Кайлеан. — Иска ми се да бяха все злодеи без изключение. След като дори ти приемаш така Мацелий, кой би помислил за бунт срещу Рим?

— Задължително ли е да има бунт? Започваш да говориш като Кинрик.

— Какво лошо има в това? — каза Кайлеан.

— Лошо е, при това много — отвърна Ейлан. — Какво толкова ще стане, ако приемем да живеем мирно в границите на римската империя? Мисля си, че мирът винаги е за предпочитане пред войната.

— Дори ако заради този мир трябва да изгубиш достойнството си? Какъв е този мир, който ти отнема всичко, заради което си струва да живееш?

— Има много почтени римляни… — подхвана Ейлан, но Кайлеан я прекъсна.

— Точно от теб не очаквах такива думи! — и веднага млъкна, сепната от остротата на собствения си глас.

„Да, но аз ги казвам и държа на тях“ — продължи наум Ейлан. Първоначално беше пламнала от притеснение, но после си каза, че няма от какво да се срамува. „Майката на Гай се е омъжила за Мацелий с надеждата това да донесе мир между Рим и племената. По същите причини аз се отказах от Гай и го оставих да се ожени за онази римлянка“. Колко често се бе чудила каква ли е съпругата му и дали бе успяла да го направи щастлив! Знаеше, че далеч не всички жени биха предпочели мир на всяка цена — припомни си бунта на Боадицея; Картимандуа, която бе предала Карактак; и Бригита, чиито дъщери бе подслонила — но Ейлан бе направила своя избор и щеше да го отстоява докрай.

— Кинрик греши — каза тя най-сетне. — Това, за което си струва да се живее, не е бойната слава, за която копнее всеки воин, а разораните нивя, мирните домове и деца, които се радват на детството си, край всяко огнище. Знам добре колко ужасна може да бъде Богинята, когато са застрашени тези, които обича — но вярвам, че тя би предпочела да ни вижда как живеем спокойно и щастливо, вместо да се избиваме един друг. Нали затова така се стараем да възстановим древната лечителска наука?

Тя вдигна глава и срещна тъмните очи на Кайлеан. За нейно учудване те гледаха тъжно и умолително.

— Знаеш защо мразя мъжете и се боя от всичко, което те вършат — каза тихо възрастната жрица. — Понякога ми е много трудно да вярвам в живота, много по-лесно бих разбрала някой, който загива в бой. Караш ме да се срамувам от себе си. Знаеш ли, когато погледнах в Свещения извор, ми се стори, че той прелива и от него тръгват стотици малки ручеи, които разнасят лековитата му сила из цялата земя. Тогава — макар и за кратко — вярата ми беше силна.

— Трябва да помислим повече за този извор — каза тихо Ейлан. Взе ръката на Кайлеан в своята и изведнъж дочу отнякъде, като далечно ехо, песента на лебедите.

Когато Гай отиде отново в Дева, първо се отби при баща си. Седнаха да разговарят на чаша вино и скоро стана дума и за кралицата на деметите.

— Намери ли децата й? — попита Гай.

— Може да се каже — кимна баща му. — Никога не би могъл да предположиш къде са.

— Нали щеше да ги даваш на отглеждане в римски семейства?

— Така и ще сторя, когато дойде време. Но смятам, че жрицата на Оракула е най-подходящият им настойник засега.

Гай зяпна, но баща му продължи невъзмутимо:

— Тя е млада жена, и затова се опасявах, че ще симпатизира на лудите глави — като онзи Кинрик, когото, честно казано, бих обесил веднага щом ми падне. Но Повелителката на Вернеметон се оказа удивително разумна. Както можещ да предположиш, една от прислужничките във Вернеметон ми донася за всичко, което се случва там, от години — но сега за първи път срещнах Великата жрица.

— Как изглежда? — гласът на Гай явно трепереше, но Мацелий като че ли нищо не забеляза.

— Беше забулена — отвърна той. — Двамата се споразумяхме тя да задържи момичетата, докато вълнението сред народа се уталожи. После ще ми ги предаде, за да бъдат отгледани от верни на Рим хора, а после и омъжени за римляни. Вярвам, че ако съображенията ни бъдат представени правилно, дори Бригита би се съгласила с нас. Всъщност аз наистина смятам да разговарям с нея. Много се страхувах, че някой от близките й ще направи от децата повод за нова свещена война — а е излишно да обяснявам тъкмо на теб колко зле би ни се отразило това, особено след провала на последния поход на Домициан.

Мацелий помълча, после загледа изпитателно сина си.

— Понякога се чудя дали не ти наложих погрешен избор, синко. Надявах се Веспасиан да живее по-дълго, той беше добър владетел. Тогава би могъл да постигнеш повече. Ето че независимо от всичките ни планове, ти си живеещ като земевладелец — или по-скоро като същински главатар на британско племе. Дори бракът ти с Юлия… — той помълча, после допълни: — Ще можеш ли някога да ми простиш?

Гай вдигна рамене.

— Няма какво да ти прощавам. Устроих живота си тук. Британия е моето отечество. А що се отнася до кариерата ми, все още не съм престарял. Има време и за това.

„Императорът не е вечен“ — допълни той на себе си, спомняйки си последното писмо от сенатора Малей. Но това не би могъл да сподели дори с баща си. Що се отнася до Рим, единственото нещо, което си спомняше от великия град, беше ужасната мръсотия и ненавистната тога, която трябваше да носи непрекъснато. Е, може би би предпочел малко повече слънце, но общо взето, не копнееше за по-южни земи.

Когато Мацелий намекна, че Юлия не му е родила наследник, той отново се зачуди дали да не му каже за сина на Ейлан. Дали наистина нея бе видял Мацелий? Почувства огромно облекчение, когато разбра, че се е държала толкова спокойно и разумно. Сега поне знаеше, че е здрава и се чувства добре — дори никога повече да не я видеше. Каза си, че иска да вземе при себе си малкия Гауен не защото не обича дъщерите си — но римският закон беше категоричен — имаха значение само децата от мъжки пол. Присъствието на Гауен може би нямаше да е справедливо по отношение на малката Цела, но законът си бе закон.

Но накрая така и не каза нищо. Беше научил от горчив опит, че човек по-често съжалява за това, което е казал, отколкото за това, което е премълчал.