Горският храм

24

Жриците посрещаха новата луна в свещената горичка зад Горския храм. Това бе ритуал, който не бе създаден от мъже и не бе предназначен за мъжки очи. Кайлеан наблюдаваше внимателно как момичетата се нареждат в кръг и се чувстваше малко като квачка, която брои пилетата си — или, каза си тя, загледана в облените им от лунната светлина бели дрехи, те приличаха по-скоро на млади лебеди.

Когато кръгът се затвори, за миг се възцари мълчание. Кайлеан пристъпи напред, за да заеме мястото си при каменния олтар. Диеда стоеше от лявата й страна, Миелин — от дясната — на нейното обичайно място. Но тази вечер Ейлан беше болна и Кайлеан трябваше да я замести. Стори й се странно, че стои тук. Още по-странно бе това, че не чувстваше познатата енергия на младата жена до нея, която обикновено уравновесяваше нейната.

Диеда вдигна ръка и в нощта се понесе шум на сребърни звънчета.

— Привет на теб, нова луна, привет, бисер на добротата… — пееха момичетата. Всички те бяха дошли в Горския храм, след като Ейлан стана Велика жрица. Последните новодошли бяха привлечени от славата на Диеда като изключителна музикантка и певица. Плановете на Арданос да въведе и двете момичета във Вернеметон се увенчаха с по-голям успех, отколкото някой би могъл да очаква. Кайлеан се заслуша в чистите гласове, понесли се в приветствения химн към небесата, и въздъхна доволно.

При всеки стих момичетата се покланяха, а после издигаха ръце към небето. Очите на всички бяха приковани в сребърния сърп на новата луна и плавните им движения постепенно преминаваха в танц. Започнаха да се движат бавно в кръг, с ръце, все така издигнати към луната.

Кайлеан се отпусна напълно и се понесе по вълните на песента. Трансът вече я поглъщаше и откъсването на съзнанието й от тялото ставаше все по-лесно. Беше преживяла тежък период, през който нищо не й се удаваше и почти се бе убедила, че животът й не би могъл да има никакъв смисъл. Слава на Богинята, всичко това премина като лош сън. Сега тя имаше чувството, че когато утробата й се затвори, са се отворили дверите на духа й. С настъпването на всеки нов сезон тя чувстваше все по-силно и ясно прилива на сила, който движеше света.

„И всичко това стана благодарение на теб, Ейлан — мисълта й литна към потъналия в сенки Горски храм. — Чуваш ли прекрасната песен на дъщерите си?“

Подчинявайки се на незнайна повеля, тя издигна нагоре разтворените си като за прегръдка ръце. Момичетата, които се движеха плавно около олтара, сякаш плуваха в златиста мъгла.

Отново се разнесе нежният звън на сребърните звънчета и пеенето постепенно започна да затихва. Но мълчанието, което сега се възцари, бе по-различно отпреди — въздухът трептеше почти видимо от напрежение. Кайлеан отпусна ръце встрани и в мига, когато докосна ръцете на жриците от двете си страни и кръгът се затвори, усети силата като надигане на мощна приливна вълна. Всички момичета стояха неподвижно около тях, също хванати за ръце.

— Вие, знаете, сестри мои, че силата на луната е женската сила, светлината, която може да разкъса и най-черния мрак, приливите и отливите, които властват над човешката душа. Девствената луна покровителства всяко начало и всеки растеж — затова и сега я молим да помогне на нашето дело. Сестри мои, готови ли сте да помогнете със силата на молитвите си, за да я призовем да благослови това, което сме започнали?

Жриците изразиха шепнешком съгласието си, и Кайлеан стъпи още по-здраво с босите си крака на влажната трева.

— Призоваваме Господарката на живота, Богинята, чието наметало е нощното небе; девствената невеста, всеобщата майка, източника на мъдростта. Тя приема лика на много богини, но всички богини са неин израз. Тя грее от нашите лица, както и от небесния купол — Кайлеан се бореше срещу помитащия поток на силата, сякаш се опитваше да диша срещу силен насрещен вятър. — Чуй ни, Богиньо… — извика тя.

— Ела сред нас, Богиньо! — звъннаха гласовете на момичетата.

— Чуй ни, Богиньо! — напрежението ставаше непоносимо, разтърсваше кръга от женски тела, Кайлеан го чувстваше да тече през пръстите на жриците от двете й страни.

— Призоваваме силата ти, за да излекуваме Беток, майка на Амбигатос!

Диеда поде първата нота на лечебното заклинание и три от момичетата се присъединиха към нея — звукът беше плътен и вълнуващ, сякаш бе звъннала струна на арфа, но по-продължително, по-силно, по-дълбоко. Следващите три момичета подхванаха втората нота, а накрая запяха и последните три — мелодията набра сила и се издигна към небето; после изведнъж момичетата млъкнаха и остана да се носи само гласът на Диеда — висок, ясен и кристално чист, като песента на чучулига, литнала към звездите.

Това пеене бе обичайно за арфистите от Ериу, и те често го използваха, когато правеха магическите си заклинания, но Ейлан бе имала идеята да го въведе в техните ритуали. Диеда учеше момичетата да пеят по новия начин. Когато те пееха така, а Кайлеан стоеше в средата на този жив кръг, тя се чувстваше като арфа със звънтящи струни. Сливането на гласовете им извика у нея усещането, че душата й докосва техните души.

„Летя на крилете на светлината“. Кайлеан дори не можеше да каже дали тази мисъл беше нейна. В този момент това нямаше значение — душите на всички бяха слети в обща сплав.

„Виждам луната, увенчана с дъга… дъги трептят в слънчевата светлина… във водопадите… целият свят трепти и сияе…

Хладната милувка на водата… топлината на огъня… мекият пух по крилете на млад лебед… нежната прегръдка на майка ми…“

Сливането на звуците сливаше и сетивата. Само духът на Диеда оставаше встрани — тя водеше и все още не беше доволна.

„Дишай, дишай дълбоко, задържай силата… Танаис няма да устои… Чакай, чакай. Сега идва петата нота, сега трябва да пее Риан… така е по-добре. А сега по-високо, още по-високо, следвайте ме, следвайте ме — всички; не нарушавайте хармонията!“

И хармонията най-сетне бе постигната. Женските гласове се извисиха ведно, за да се превърнат в гласа на Богинята. Дори Диеда вече не се открояваше от останалите. Кайлеан усети как част от постоянното й вътрешно напрежение я напуска, докато мелодията вибрираше с невероятна сила. Кайлеан бе самоука и не можеше да се сравнява с таланта и познанията на Диеда, но все пак знаеше достатъчно, за да разпознае екстаза на истинския музикант, постигнал съвършена хармония.

Тя си наложи да се съсредоточи върху това, което трябваше да стори. Трябваше да привлече върху себе си пулсиращата наоколо енергия и същевременно да задържи в съзнанието си образа на болната жена, заради която бяха дошли тук. Тя вече можеше да види силата с просто око и я приемаше, като се стараеше да не изпуска нито за миг образа на болната от мислите си. Звукът продължаваше да трепти наоколо — ръцете на всички се издигнаха едновременно, отпращайки силата като стълб от светлина, за да се влее в тялото на болната жена.

Изведнъж всичко свърши, сякаш не е било. Жените се отпуснаха задъхани на тревата. Бяха успели.

Още два пъти призоваха Силата тази нощ. Когато приключиха, дори в очите на Диеда се четеше покой. Отправиха тихи благодарности към Кралицата на нощта и се отправиха една по една към Горския храм. Колкото и да бе уморена, Кайлеан не си легна веднага, а се отправи към дома на Великата жрица, за да й разкаже всичко.

— Не е необходимо да ми разказваш — посрещна я Ейлан, когато Кайлеан влезе в стаята й. — Дори тук усещах Силата, която призовахте.

По-възрастната жена излъчваше вътрешно сияние.

— Ейлан, истина е! Това е делото, за което сме се събрали тук! Когато служех на Лианон, като дете, мечтаех тъкмо за това, но после друидите ни затвориха във Вернеметон и мислех, че силата ни е навеки пресъхнала! Не знаех как да възвърна уменията си отново, докато ти не ми посочи пътя!

— Щеше да го намериш и сама… — Ейлан се изправи в леглото и се усмихна измъчено. Все още се чувстваше зле и имаше болки, както й се случваше често по новолуние. Все повече се убеждаваше, че в древни времена Кайлеан трябва да е била една от най-властните и велики жрици. Толкова често им се случваше да изпитват дълбоко убеждение, когато решаваха да въведат някаква промяна във Вернеметон, сякаш не измисляха нещо ново, а просто си го спомняха. Ейлан си мислеше, че може би и тя е била жрица, но при нея идваха само видения, докато Кайлеан нееднократно бе съумявала да призове невъобразима сила и да я съсредоточи в себе си. — Често съм си мислила, че трябваше да изберат за Велика жрица теб, а не мен.

Кайлеан я погледна внимателно.

— Преди и аз мислех така — кимна тя. — Но сега вече не искам да бъда на мястото ти.

— Права си. Но ако все пак се наложи, ще можеш да поемеш властта от мен.

Сега тъмните коси на Кайлеан бяха изпъстрени със сребърни нишки, но иначе тя не се различаваше по нищо от жената, която помогна на Майри при раждането преди цели десет години.

— За щастие не ми се налага — отвърна категорично Кайлеан. — А сега трябва да вземеш решение по няколко въпроса. Първо, трябва да ти представя една по-особена молба. Един странен човек от сектата, която римляните наричат „християни“, се е появил тук и моли за разрешение да живее в старата хижа в гората. Казва, че бил отшелник. Да го оставя ли да живее там или да го отпратя?

— Защо да не остане? — отвърна замислено Ейлан. — И без това нямам намерение да отпращам там наказани жрици, а и Гарваните отдавна са си намерили нови убежища.

Сърцето й леко се сви, като си помисли, че някакъв чужденец ще живее в хижата, където бе родила и кърмила сина си, но после си каза, че е излишно да се поддава на чувствата си.

— Добре тогава — каза Кайлеан. — Ако Арданос се развика, ще му припомня, че лично те позволиха на християните да си построят църква при техния свещен храст — на Острова на ябълките, под Свещения извор.

— Ходила ли си някога там? — попита Ейлан.

— Много отдавна. Бях още съвсем млада — поде замислено Кайлеан. — Странно място са Летните земи — само езера, мочурища и ливади. Щом завали, Тор се превръща в остров. Мъглите там стават толкова плътни, че никога не можеш да бъдеш сигурен дали няма да прекосиш някъде дверите, които ни отделят от Отвъдния свят, а после изведнъж някой слънчев лъч прорязва сивата им пелена и пред теб се изправя хълмът, увенчан със свещения каменен кръг.

Заслушана в думите на Кайлеан, Ейлан имаше чувството, че вижда тези отдалечени земи. Да, тя наистина ги виждаше — това бе някакво мигновено, неканено и нечакано видение, но Ейлан възприемаше всичко съвсем ясно: малката плоскодънна лодка, която се плъзгаше през мъглите, направлявана от неколцина дребни, тъмнокоси мъже; една групичка млади жрици, скупчени плахо при носа; и Кайлеан, изправена гордо пред тях, със златна огърлица на шията и златна диадема на челото.

— Кайлеан — поде тя и прочете в разширените очи на другата жена, че тя съзнава поне отчасти важността на думите й, — ти ще бъдеш Велика жрица на Острова на ябълките. Видях те как отвеждаш жриците натам.

— Кога… — започна Кайлеан, но Ейлан поклати глава.

— Не знам! — тя въздъхна. Видението бе само миг. — Но ми се струва, че мястото е сигурно и напълно непознато на римляните. Не е зле да помислим дали да не изпратим някои от жриците ни там.

Новите задължения на Гай бяха свързани с постоянни пътувания из страната. Тъй като най-големите продоволствени складове бяха в Дева, където сега бе разквартируван Двадесети легион, той счете за разумно да купи за семейството си едно красиво имение, наречено Вила Северина, разположено на юг от града. Юлия не бе доволна, че напуска Лондиниум, но се примири стоически с живота в провинцията. Година след пристигането им в Западните земи тя роди близначки, които нарече с не много вълнуващите, но затова пък напълно подходящи имена Терция и Кварта50. Втората близначка беше толкова мъничка, че започнаха веднага да я наричат с умалителното Квартила.

— Откъде измисли тези имена? — попита Лициний. Старият човек бе дошъл да види новите си внучки.

— Защо пък не? — каза сухо Юлия. — Квартила е все пак по-добре от „фъстък“.

Баща й я изгледа особено и тя съзна, че шегата не бе кой знае каква. Но пък и Квартила не бе кой знае какво бебе.

Не можеше да изпита никаква нежност към близначките. Този път коремът й бе станал наистина огромен и тя бе напълно убедена, че ще роди дългоочаквания наследник на Мацелиите. Как да не изпадне в меланхолия, след като понесе мъките на още едно раждане, а за награда получи само още две дъщери, при това едната болнава?!

Раждането бе наистина много тежко и тя се възстановяваше бавно. Беше ясно, че няма да може да кърми бебетата и тя ги предаде на дойката без каквото и да било съжаление. Колкото по-скоро можеше да приеме отново мъжа си в леглото, толкова по-скоро можеше отново да започне да се надява на син. Лекарят-грък намекна, че едно скорошно забременяване може да бъде опасно за нея, но Юлия не бе свикнала да обръща внимание на някакъв си роб. За да не обърка плановете й, тя го заплаши със сурово наказание, ако спомене нещо подобно пред Гай или пред баща й.

„Следващия път, закле се тя, ако трябва ще изградя храм на Юнона в Дева — но съм длъжна да родя момче!“

Децата растяха и Юлия започна да привиква към живота сред хълмовете на юг от Дева. Връщаха се в дома на баща й в Лондиниум само през зимата. Лициний обичаше много децата и вече бе почнал да се оглежда за подходящи женихи за големите момичета.

Гай беше доста безразличен баща, но Юлия никога не бе очаквала нещо друго. Тя знаеше много добре, че когато не можеше да го приеме в леглото си, мъжът й обикновено спи с някоя от робините й, но докато изпълняваше съпружеския си дълг, когато бе необходимо, тя не виждаше причина да се оплаква. Беше се омъжила за него, за да добие правата на матрона, и за да му роди наследник. Двамата изпитваха уважение един към друг и дори известна привързаност — едно момиче от добро римско семейство не би могло да очаква нищо по-добро, пък и някакви по-силни чувства биха били направо неприемливи.

Когато си мислеше за постоянните скандали и разводи в Лондиниум, който бе при това само бледо подобие на Рим, Юлия бе убедена, че двамата с Гай са една от малкото брачни двойки, съхранили старите римски добродетели в семейството си. Можеше да бъде доволна от брака си, а понякога, когато гледаше как дъщерите й играят в градината, Юлия бе склонна да мисли, че не се е провалила напълно и като майка.

Когато дойде време близначките да празнуват втория си рожден ден, тя отново беше бременна.

Тази година дъждовете продължиха много. Децата бяха станали неспокойни и постоянно хленчеха, че не ги пускат да играят навън. През първия слънчев ден Юлия излезе на верандата, която бяха построили, след като добавиха две странични крила към къщата. Привидно тя преглеждаше домакинските сметки, но всъщност дремеше, затоплена от милувката на слънчевите лъчи. Беше отпуснала ръка върху заобления си корем и следеше движенията на бебето. Не бе възможно този път да не е син! Напоследък не се движеше много но сигурно топлото време го правеше сънливо като майка му.

Тя се бе отпуснала в стола със затворени очи, заслушана в песента на птичките и бърборенето на домашните роби, които шетаха из големия двор. Гай често казваше, че домакинството, ръководено от Юлия, може да бъде сравнено само с военната организация по разквартируването на някой легион. Тя винаги знаеше, без да става нужда да проверява, къде се намира всеки роб и какво върши през всеки час от деня.

— … сигурно играят в градината — говореше младото момиче от Галия, чието задължение бе да гледа децата.

— Не, не са там! — това беше старата Лидия, бавачката. — Близначките обядват, а Цела помага на готвачката. Но Секунда е точно на тази възраст, когато всички деца се измъкват нанякъде, щом усетят, че никой не ги наблюдава…

— Беше в градината преди малко… — каза плахо момичето.

— А къде беше ти? При коняря както винаги, нали?! — сопна се Лидия. — Е, не може да е отишла далеч. Тръгвай веднага да я търсиш, а аз ще пратя няколко мъже да помагат. Но те предупреждавам, ако нещо се е случило с детето, аз лично ще се погрижа да те бичуват. Не знаеш ли, че господарката трябва да бъде напълно спокойна, след като до раждането остава толкова малко време?!

Юлия се заслуша намръщено. Чудеше се дали да се намеси в разговора. Но тази бременност действително изсмукваше енергията й — пък и Секунда сигурно всеки момент щеше да се появи отнякъде.

В далечината се чуха нови гласове. Позна плътния глас на Гай, който явно разпитваше някого. „Чудесно, каза си тя. Намерили са го. Нека най-сетне и той се поразмърда за някое от децата!“.

Отпусна се отново в стола, съзнавайки, че трябва да си почива и да е спокойна за доброто на нероденото си дете, но след малко напрежението й се усили и тя стана. Вече почти не чуваше виковете. Колко далеч бе стигнала Секунда?

Сянката на слънчевия часовник бе изминала почти час, когато Юлия отново чу приглушени гласове и нечии стъпки заскърцаха по настланата с чакъл алея. Значи я бяха намерили — но защо никой не говореше? Би трябвало поне да се чува хленченето на Секунда, защото баща й в такива случаи я натупваше за непослушанието. Внезапен хлад прониза тялото й. Тя се изправи с мъка й се подпря на близката колона. Отиде до парапета на верандата и видя малката процесия, която тъкмо се появяваше иззад дърветата.

Видя тъмнокосата глава на Гай и се опита да извика, но гласът не й се подчини. Тогава градинарят, който вървеше първи, отстъпи назад и тя видя, че Гай носи Секунда на ръце. Но тя никога не бе виждала момиченцето толкова отпуснато и неподвижно — никога, дори когато спеше.

— Защо не се движи? — устните на Юлия се размърдаха, но не се чу никакъв звук.

Гай пристъпи напред. Сгърченото му лице бе обляно в сълзи. От розовата рокличка на Секунда се стичаше вода, а черните й къдрици бяха прилепнали плътно до главата. Юлия продължаваше да гледа като вцепенена.

— Намерихме я в потока — проговори мъжът й с пресипнал глас — на другия край на полето. Опитах се да я накарам да диша отново. Опитах… — той преглътна и сведе отново очи към малкото бледо лице, лишено от всякакъв израз.

„Не, каза си Юлия; Секунда никога няма да започне да диша отново“. Тя примигна. Не можеше да разбере защо светът около нея започва да губи очертанията си. В този момент ужасна болка преряза утробата й.

Изминаха няколко мъчителни часа, изпълнени с непоносима мъка и родилни болки, по-непоносими от всеки друг път. Юлия чуваше заканите на Гай, че ще одере жива галската робиня, и опитите на Лициний да го успокои. Нещо се бе случило със Секунда… Тя постоянно се опитваше да стане и да отиде при нея, но жените я принуждаваха да си легне отново. После разкъсващата болка се връщаше и тя забравяше всичко. В кратките мигове, когато съзнанието й се проясняваше, Юлия съзнаваше, че нещо не е наред. Бе свикнала на родилните мъки, но сега — сега бебето идваше прекалено рано. Не бяха минали повече от шест месеца! „Богове, имайте милост! Отнехте дъщеря ми — не допускайте сега да загубя и сина си!“

Вече се зазоряваше, когато тялото й се отпусна след последната отчаяна конвулсия и тя усети как поток топла кръв руква между бедрата й. Лидия се наведе над нея, мърморейки под нос. Юлия усети, че старата жена слага още парчета плат между краката й, за да спре кръвоизлива. Беше видяла за миг и нещо друго — малко и мораво, и напълно неподвижно.

— Синът ми — шепотът й едва се чуваше. — Моля ви, дайте ми го! Разплаканата Лидия й подаде нещо, увито в парче окървавен плат. Личицето бе избърсано от кръвта и Юлия видя ясно дребничките, съвършено оформени черти — като цвят на роза, попарена от сланата, преди да разцъфне. Юлия още не искаше да даде бебето никому, когато Гай влезе да я види.

— Боговете ме мразят — шепнеше Юлия. По страните й се стичаха сълзи.

Той коленичи до леглото, повдигна влажните от пот коси от челото й и я целуна по-нежно от всеки друг път. За миг погледна лицето на мъртвороденото дете, после взе парче чист плат, покри го и го взе от ръцете на жена си. Тя понечи да го спре, но беше толкова обезсилена от раждането, че не можа да помръдне. За миг Гай постоя с бебето в ръце — сякаш се канеше да признае по римския обичай новородения си син, после се обърна и го подаде на Лидия.

Юлия се отпусна на възглавницата и захлипа.

— Оставете ме да умра! Нямам за какво да живея, оставете ме да умра!

— Не говори така, милата ми. Имаш три малки дъщери, които се нуждаят от теб! Не плачи така!

— Синът ми се роди мъртъв!

— Тихо, тихо — Гай се опитваше да я успокои. В този момент в стаята влезе тъстът му и той отправи умолителен поглед към него. — Още сме млади, скъпа моя. Ако волята на боговете е такава, можем да имаме още много деца.

Лициний се наведе над дъщеря си и я целуна.

— И дори да нямате син, какво от това? Винаги съм ти казвал, че не бих те заменил за дузина синове, кълна ти се.

— Сега трябва да мислиш за живите ни деца — допълни Гай. Юлия нямаше сили да се пребори с надигащото се отчаяние.

— Ти никога не си обръщал внимание на Секунда! Защо да ти вярвам, че сега си се загрижил за другите момичета? Мислиш само за това, че не можах да ти родя жив син!

— Не — каза Гай много тихо, — нямам нужда ти да ми родиш син. А сега спи — той се изправи на крака и я погледна замислено. — Сънят лекува мъката. Утре ще се почувстваш много по-добре.

Юлия виждаше пред себе си лицето на мъртвороденото дете и почти не го чу.

Този път минаха седмици, преди Юлия да се изправи на крака. Гай по-скоро съчувстваше на нейната мъка, отколкото сам да страда. Когато Секунда се роди, той дори не беше в Британия и така и не успя да я обикне особено силно. Тъй или иначе, тя си остана за него една от цели четири момичета.

А когато се сетеше за мъртвородения им син, не можеше да пропъди мислите за сина, който му роди Ейлан. В римското общество осиновяването на момче от здрави родители бе нещо съвсем обичайно. Ако Юлия не можеше да има повече деца — а разговорът с лекаря потвърди опасенията им — не би трябвало да се възпротиви, ако той решеше да вземе в семейството си сина на Ейлан. При това не можеше да го обвини, че не обича дъщерите си — просто връзката му с тях не можеше да се сравнява с това, което изпитваше към първородния си син.

Но за това щяха да мислят, след като Юлия оздравееше. Гай се съгласи да я съпроводи на поклонение до светилището на Богинята-майка във Вента с надеждата, че пътуването ще поразсее скръбта й, но надеждите му не се оправдаха. Не се подобри нито здравето, нито настроението й. Когато Гай й предложи да се преселят обратно в Лондиниум, Юлия отказа.

— Тук са погребани децата ни — каза тя. — Не мога да ги оставя сами.

Гай смяташе, че жена му постъпва неразумно. Независимо от местните поверия, че входът към Отвъдния свят се намирал точно в страната на силурите, той бе убеден за себе си, че нито едно място на земята не може да бъде по-близо от друго до отвъдното. Но все пак прие решението й да останат във Вила Северина.

Към края на годината дойде вест, че е починал Агрикола. „Както казва нашият приятел Тацит, пишеше Лициний Коракс, основен принцип на човешката природа е да мразим тези, на които сме причинили зло. Но дори нашият Божествен император не успя да намери у Агрикола нещо, към което да насочи гнева си, тъй че му бе спестено официалното изпадане в немилост. Всъщност императорът бе дори извънредно загрижен за Агрикола по време на боледуването му. Има хора, които твърдят, че генералът е загинал от отрова; ако питаш мен, причината е по-скоро в това, че сърцето му не издържа да гледа упадъка на Рим. Може би той се отърва от униженията и много от нас скоро ще му завидят. Радвай се, че си далеч и на сигурно място в Британия…“

На следващата година Лициний напусна службата и дойде да живее при тях. Пристроиха още едно крило към Вила Северина. Течеше последната година от прокураторския мандат на Гай. Беше се надявал, че след това неговият приятел, сенаторът Малей, ще успее да му уреди по-висок пост, но вместо това от Рим пристигаха тревожни вести. Императорът ставаше все по-мнителен и деспотичен. Като военачалник той продължаваше да се радва на прилични успехи, но явно бе започнал да приема победите си като доказателство за божествен произход и правеше всичко по силите си, ако можеше да се вярва на писмата на Лициний Коракс, да отнеме и малкото власт, която бе останала в ръцете на патрициите.

Гай се чудеше дали поведението на императора няма да бъде искрата, която ще разгори бунт, но не стана нищо подобно. Вместо това пристигна известие, че Херений Сенецион и някои други негови познати са били екзекутирани за държавна измяна.

Беше ясно, че кариерата му е осъдена на застой — поне за известно време. Покровителят му, сенаторът Малей, макар да бе избегнал обвинението в държавна измяна, бе счел за разумно да се оттегли в именията си в Кампания. Затова, когато прокураторският му мандат изтече, Гай реши да не избързва с повторно пътуване до Рим. Вместо това последва примера на покровителя си и се зае да обработва земите си.

Сега вече започна и да се сприятелява с трите си дъщери, но Юлия си остана мрачна и болнава. Продължаваха да делят легло, но беше повече от ясно, Че тя няма да понесе още една бременност.

Детето на Ейлан трябва да бе вече десетгодишно. Дори баща, който не бе чак обсипан с благоволения от императора, можеше да му гарантира по-добро бъдеще от майката — британска Велика жрица, която трябваше да крие самото му съществувание, за да оцелеят и тя, и момчето. Гай се надяваше, че Юлия ще предпочете да отгледа негов син, пък дори от друга жена, отколкото напълно чуждо дете — макар че до ден днешен не можеше да разбере със сигурност какво мисли Юлия. Но Гай можеше да я убеди, че детето е било заченато, преди двамата с нея да се видят за първи път — което си беше самата истина.

Горският храм бе съвсем наблизо — само на няколко часа път. Всъщност синът му живееше отвъд онзи хълм — така мислеше Гай, загледан на юг, над върховете на дърветата. Но не можеше да преодолее някакво странно чувство което му пречеше да се изправи отново очи в очи с Ейлан. Страхуваше ли се? Дали тя бе намразила Рим? Мразеше ли и него? Невинното момиче, което той бе обикнал, когато и сам бе почти момче, се бе превърнало във всяващата страх Велика жрица на Вернеметон. По същия начин бе изчезнало и момичето, което взе някога за своя съпруга. Мъртвороденият им син отнесе със себе си някогашната й жизненост.

Самият той бе постигнал доста, макар че не можеше да се твърди, че бе осъществил мечтите на баща си. Липсваше му само едно — нямаше кого да обича. През целия си живот бе страдал от самота, но възпитанието на баща му и военната дисциплина му бяха помагали да не се поддава на меланхолия. Но годините си минаваха и сега, макар че бе много зает с управлението на обширното имение, мислите му бяха свободни — и все по-често го преследваха спомените от далечното минало.

Може би тъкмо защото най-сетне се бе обърнал към земята, го връхлитаха толкова живи спомени от времето, когато светът бе за него нов и пълен с чудеса. Когато бе млад, не си позволяваше да мисли за покойната си майка, а сега често я сънуваше. Припомняше си прегръдките й, нежния й глас, когато му пееше приспивни песни, и често се будеше разплакал, и я викаше като малко момче, уплашено от тъмното.

Но тя си бе отишла навеки, а Ейлан го бе напуснала заради Богинята, на която служеше. Сега дори Юлия се бе отчуждила напълно от него. Щеше ли някога да срещне любов, която няма да иска от него да се промени? Щеше ли да се намери жена, която да го обича такъв, какъвто е — завинаги?

И тогава той си спомняше чувството, което изпита, когато взе на ръце сина си. Започваше да крои планове как да го вземе със себе си, но го стряскаше мисълта, че може би момчето няма да иска да дойде с него. И в крайна сметка не предприемаше нищо.

Един ден Гай бе излязъл да подгони дивите свине, които бяха ровили из градините му. Изведнъж осъзна, че се бе озовал в гората над Горския храм — тук бе хижата, където Ейлан роди някога техния син. Той насочи неволно коня си по познатата пътека. Знаеше, че няма да намери там Ейлан, но може би щеше да срещне някого, от когото да научи новини за нея. А дори тя наистина да го мразеше, надали щеше да откаже да поговори с него за сина им.

Първоначално му се стори, че хижата е необитаема. Дърветата наоколо бяха напъпили, тук-там през влажната шума пробиваше млада зеленина, но сламеният покрив на хижата бе раздърпан и силно пострадал от зимните бури. Когато наближи, той забеляза тънка струйка дим да се издига над него. Дръпна юздите на коня си и той изпръхтя. На прага на хижата се показа някакъв мъж и каза:

— Добре дошъл, синко. Кой си ти и какво те води насам? Гай каза името си и заоглежда любопитно непознатия.

— А ти кой си? — попита той на свой ред.

Обитателят на хижата беше висок мъж, със загоряло от слънцето лице и гарвановочерна коса. Беше облечен в груба власеница и имаше дълга, чорлава брада.

Гай си каза, че може би е просто бездомник, натъкнал се случайно на хижата в гората, но веднага забеляза кръстосаните парчета дърво, които висяха на врата на мъжа, и разбра, че трябва да е християнин — един от тези отшелници, които се бяха нароили през последните години от единия до другия край на империята. Гай знаеше, че ги има много в Египет и Северна Африка, но му се стори странно да срещне и тук един от тях.

— Какво правиш тук? — продължи да разпитва той.

— Служа на загубените Божии овце — отвърна отшелникът. — Някога бях познат под името Ликий, но сега ме наричат отец Петър. Мисля си, че щом Бог те доведе тук, трябва да си в нужда. Какво мога да сторя за теб?

— Откъде знаеш, че твоят Бог ме е пратил? — попита Гай, развеселен от простичкия начин, по който разсъждаваше човекът.

— Ами щом си тук… — сви рамене отец Петър. Помълча, после продължи: — Вярвай ми, синко, нищо на този свят не става без знанието на Твореца на вселената.

— Така ли? — Гай сам се учуди на горчивината, която прозвуча във въпроса му. Едва сега осъзна, че през последните години, може би когато научи за смъртта на Агрикола, а може би докато наблюдаваше страданията на Юлия, бе престанал да вярва в каквито и да било богове. — Ще ми кажеш ли тогава защо твоят Бог отнема на една любяща майка едновременно дъщерята и сина?

— Такава ли ти е мъката? — отец Петър разтвори по-широко вратата. — Заповядай, влез, синко. Тези неща не се обясняват на прага, пък и горкото ти добиче изглежда капнало.

Гай погледна виновно уморения си кон. Върза го на достатъчно дълъг повод, та животното да може да пощипва от оскъдната трева, и влезе в хижата. Отец Петър тъкмо поставяше две чаши на грубо скованата маса.

— Какво да ти предложа? Имам боб и ряпа, и дори малко вино. Тук времето е такова, че не мога да постя толкова често, колкото в топлите страни, откъдето идвам. Мога да пия само вода, но няма нищо лошо в това да предлагам вино на гостите си.

Гай поклати глава. Явно случаят го бе срещнал с някакъв философ.

— Ще пия от виното ти — каза той, — но имай предвид едно: никога няма да ме убедиш нито в добротата, нито във всемогъществото на твоя Бог. Ако е всемогъщ, защо не може да предотврати страданията на хората? Ако пък може, а не го прави, защо трябва да го почитам?

— Аха — отбеляза отец Петър, — по въпросите ти разбирам, че си запознат с философията на стоиците51, това са техни думи. Само че твоите философи грешат, когато говорят за естеството на Бога.

— А ти, разбира се, си прав? — тонът на Гай ставаше войнствен.

Отец Петър поклати глава.

— Аз съм само един беден Божи служител, обрекъл се да помага всекиму който дойде при мен за съвет и помощ. Знам само едно: имаше един Син Божи, и той слезе сред нас, биде разпнат и се върна от мъртвите, за да спаси човеците. Тези, които вярват в Него, ще спечелят царството небесно.

„Обичайната детинска източна легенда“ — каза си Гай. Припомни си какво бе чувал за християните в Рим. Сега разбираше защо култът е толкова привлекателен за робите и дори за жените от благородни семейства. Хрумна му, че дърдоренето на този приятел може да заинтригува Юлия — или поне да отклони временно мислите й в друга посока. Остави чашата си на масата и стана.

— Благодаря ти за виното, отче, и за добрите думи — каза той. — Може ли да пратя жена си при теб? Тя не може да се съвземе от скръбта си по починалата ни дъщеря.

— Тя ще бъде винаги добре дошла — кимна отец Петър. — Съжалявам, че не можах да те убедя. Не ми повярва, нали?

— Съжалявам, не успя — Гай изпита известна симпатия към разочарования си събеседник.

— Не ме бива много за проповедник — каза малко подтиснато отец Петър. — Ще ми се отец Йосиф да бе тук; сигурен съм, че ако поговориш с него, ще се убедиш в правотата ни.

Гай дълбоко се съмняваше, но все пак кимна любезно. Тъкмо бе тръгнал да си върви, и на вратата се почука тихо.

— Ти ли си, Сенара? Влез! — подвикна отшелникът.

— Виждам, че имаш гост — отвърна тих глас на младо момиче. — Мога да дойда пак, когато си свободен.

— Аз вече си тръгвам — Гай отметна кожената завеса, която покриваше вратата, и се озова очи в очи с най-красивото момиче, което бе виждал, откак срещна за първи път Ейлан. Беше около петнадесетгодишна; косите й имаха цвят на разтопена мед, очите й бяха тъмносини. Облечена бе в груба дреха от небелен лен.

Погледна я отново и бързо се досети, че я познава. Беше я виждал преди години, още съвсем дете. Косите и очите й бяха на жена от келтски произход, но рай не можеше да сбърка характерната линия на носа и челюстта, която толкова му напомняше на Валерий, стария секретар на баща му. Това обясняваше и факта, че момичето говореше добър латински.

Едва когато се качи на коня си, му хрумна, че можеше да помоли момичето… Как я бе нарекъл отшелникът? Сенара? — да му уреди среща с Ейлан. Но тя вече бе потънала в мрака на хижата, а и едно от малкото неща, които Гай бе научил за жените — а те наистина бяха много малко — бе, че никога не е разумно да разпитваш една жена за друга.

Когато Гай се прибра във вилата, слънцето отдавна бе залязло. Юлия го поздрави с обичайното си любезно безразличие. Лициний вече ги очакваше на трапезата, наредена за вечеря.

Мацелия и Терция играеха с някаква колесница-играчка на верандата; бяха облекли любимата маймунка на Юлия в кукленски дрешки и сега се опитваха да я напъхат в количката. Гай спаси животинчето и го отнесе при Юлия. Понякога му се струваше невероятно, че само три малки момичета и една жена, ако не броим седмината прислужници, могат да създадат такъв хаос в една къща.

Момиченцата крещяха:

— Татко, татко! — и след миг към тях се присъедини и малката Квартила. Гай ги прегърна поред, повика Лидия и ги повери на грижите й, и се отправи най-сетне към масата.

Маймунката седеше на рамото на Юлия — тя беше голяма горе-долу колкото човешко бебе и неизвестно защо Гай се подразни от това, че беше облечена в бебешки дрешки. Не можеше да разбере какво намира Юлия в това животно — то беше непригодно за този климат и изискваше повече грижи от истинско дете. Британия бе възможно най-неподходящото място за гледане на маймунка — тя сигурно мръзнеше и в най-топлите летни дни.

— Не разбирам защо не махнеш това животно — изръмжа той, докато сядаше на трапезата.

Очите на Юлия веднага се напълниха със сълзи.

— Секунда толкова го обичаше…

Отговорът й го накара да се замисли не за първи път дали Юлия не губи разсъдъка си. Секунда беше шестгодишна, когато почина, и според него не обръщаше и най-малко внимание на маймунката. Но щом на Юлия й бе приятно да мисли така… Той срещна предупредителния поглед на Лициний, въздъхна и се отказа да говори повече на тази тема.

— Какво прави цял ден? — попита Юлия в явен опит да прояви някакъв интерес към заниманията на съпруга си. Прислужниците тъкмо внасяха вечерята, която се състоеше от варени яйца, пушени стриди, осолена риба и зеленчуци в зехтин.

Гай глътна едно несдъвкано парче лук и се задави. Започна да прехвърля трескаво наум това, което можеше да разкаже на жена си.

— Тръгнах по следите на дивите свине и стигнах чак от другата страна на хълмовете — започна той. — Там, в гората, има една стара хижа, в която отскоро се е заселил някакъв отшелник.

— Християнин ли е? — попита подозрително Лициний. Винаги се бе отнасял със съмнение към всевъзможните ориенталски култове, които заливаха Рим.

— Да, струва ми се — каза Гай с привидно безразличие. Прислужницата подмени блюдата и сервираше печени патици в сос от сливи и сладко вино. Той натопи пръстите си в купичка ароматизирана вода и продължи: — Твърдо е убеден, че неговият Бог бил възкръснал от мъртвите.

Лициний изпръхтя презрително, но очите на Юлия отново се наляха със сълзи.

— Наистина ли? — изразът на лицето й бе толкова безпомощен, че сърцето на Гай се сви, колкото и да се дразнеше напоследък от странните й настроения. „Каквото и да е, стига да й дарява покой“. Той остави парчето месо обратно в блюдото и се обърна към жена си, която тъкмо питаше:

— Мислиш ли, че той би се съгласил да ме приеме, за да поговорим? Ще ми разрешиш ли да отида? — тонът й бе умолителен.

— Скъпа Юлия, можеш да правиш каквото искаш, стига това да те успокоява — каза искрено Гай. — Това, което ти харесва, доставя удоволствие и на мен.

— Толкова си добър с мен — тя пак се насълзи, опита се да не се разплаче, но не успя, скочи от масата и избяга от стаята.

— Нищо не разбирам — подхвана Лициний веднага щом дъщеря му излезе. — Възпитал съм я да води добродетелен живот и да почита предците си. Аз също обичах много Секунда, но нали рано или късно всички ще умрем? Поне мога да бъде спокоен, че съм намерил добър съпруг за дъщеря си — допълни той. — Ти си много добър и търпелив с нея, въпреки че тя така и не можа да ти роди син.

Гай въздъхна и посегна към виното. Чувстваше се като измамник, но си замълча. Беше поел задължението да направи тази жена щастлива и нямаше никакво желание да я наскърбява. Все пак не можа да се въздържи да не си каже, че Ейлан не би се подвела толкова лесно по ума на някакъв си християнски монах.

Когато прибраха сладкишите, Гай се отправи към стаята на момичетата. Юлия тъкмо помагаше на прислужничките, които ги слагаха да спят. Той научи със скрито задоволство, че маймунката била избягала, и си каза, изпълнен с чувство за вина, че ще е най-добре да не я намерят — наоколо се навъртаха толкова безстопанствени кучета!

Една робиня подряза фитила на лампата. Гай и Юлия постояха за миг един до друг, загледани в розовите бузки и тъмните мигли на децата. Юлия ги благослови и докосна един амулет против пожар, който висеше на стената. Беше станала много суеверна. Разбира се, винаги съществуваше опасност от пожар, но къщата беше нова и построена така, че вътре да няма много въздушни течения. Що се отнася до Гай, той разчиташе повече на това, че бе научил прислугата как да постъпва в случай на пожар, отколкото на амулети и заклинания.

Когато излязоха от стаята, Юлия каза:

— Отивам да си легна.

Гай я целуна по бузата. Знаеше, че докато дойде време той да си ляга, тя вече щеше да спи дълбоко — или поне да се прави, че спи, и той не би се опитал да смути съня й. Със същия успех можеше и да няма изобщо съпруга. Как можеше все още да се надява, че ще роди, след като почти не го допускаше до себе си?

Но той не можеше нито да я съди, нито да я принуждава. Пожела й лека нощ и се отправи към кабинета си, където го очакваше свитък с препис на най-новото произведение на Тацит — „Животът на Агрикола“.

Когато влезе, установи, че избягалата маймунка бе намерила убежище тъкмо тук — и бе изпоцапала и разкъсала книжата му. Целият кабинет миришеше ужасно на изпражненията й. Вбесен, Гай я хвана за врата и я запрати с все сила през прозореца. Чу тъп удар, изскимтяване — и после нищо повече.

Ако противното същество си бе счупило врата, той поне нямаше да плаче за него. Смяташе утре да каже на Юлия, че я е убило някое куче. Нека онзи отшелник да я утешава — въпреки че, доколкото бе чувал, те избягвали да имат вземане-даване с жени. Точно сега ужасно му се искаше и той да последва примера им.