Горският храм

19

Надеждите на Агрикола, че северът ще падне на колене след една-единствена битка не се оправдаха напълно. Въпреки че населението на Рим танцуваше от радост по улиците, когато пристигнаха вестите за голямата победа при Монс Граупиус, тази победа трябваше да се подсигури. Сред депешите, които Гай носеше на юг, имаше и заповед той да се върне веднага, след като излекува раните си. Губернаторът не беше склонен да остави един толкова обещаващ млад офицер да безделничи в Лондиниум.

Едно от задълженията на Гай бе да посети загражденията, където държаха по-важните пленници. Кинрик беше там, озлобен, с незараснали рани, но жив — при това изпълнен с мрачно задоволство, че римляните така и не бяха успели да пленят Калгакус и каледонският вожд нямаше да бъде влачен като роб пред триумфалната колесница на Агрикола в Рим. Никой нямаше представа каква е съдбата на последния британски вожд. Носеха се обаче слухове, че друидът Бендейгид се укрива някъде из хълмистите земи.

— Бях пленен с оръжие в ръка и не очаквам милост — каза Кинрик с неочаквано мек тон, — но ако генералът ти наистина държи на теб, помоли го да опрости стария човек. Аз те извадих от капана, но всъщност той спаси живота ти. Струва ми се, че му дължиш нещо в замяна, нали?

Гай се бе съгласил. Дългът му към Бендейгид бе дори по-голям, отколкото Кинрик предполагаше, и тъй като нямаше доказателства, че Бендейгид е вдигнал оръжие срещу Рим, Агрикола бе склонен да се разгласи из северните хълмисти области, че друидът може да се завърне у дома си, без да се бои, че ще го преследват.

Всъщност Гай тръгна на юг едва след като самият генерал се упъти в същата посока, за да подготви завръщането си в Рим. Наближаваше краят на зимата, когато той се упъти отново към Дева — за да посети баща си. Най-сетне разполагаше с времето си и можеше да спази обещанието, което бе дал на Юлия при тръгването си — да се види отново с Ейлан.

През зимата северните земи потъваха в леден мрак, брулени от люти ветрове, а нощите там изглеждаха безкрайни. Дори доста по на юг студеният в дух режеше дробовете като нож, макар че по клоните на дърветата зеленееха първите пролетни пъпки. Гай беше доволен, че успя да се снабди с наметало от вълчи кожи. Знаеше се, че дори божественият Юлий носел по три туники една върху друга по време на походите си в Британия.

Колко странно бе да яздиш из местности, в които не се водеха военни действия! Всичко му се струваше променено, сякаш бе отсъствал с години. Но когато наближи Дева, откъм залива го лъхна познатият морски бриз. Мрачните очертания на планински склонове на запад, потънали в сенки и тайнственост бяха такива, каквито ги помнеше от дете. Той заобиколи яките стени на укреплението, докато стигна главната порта. Дървените колове върху стените си бяха същите, само може би малко потъмнели и обрулени от дъждове и вятър. Промяната беше в самия него.

Докато крачеше към кабинета на баща си стъпките му кънтяха по каменната настилка. Когато влезе, Валерий вдигна поглед от книжата и се намръщи, но щом Гай започна да сваля наметалото и дръпна назад качулката си, лицето му светна в усмивка. Доста се беше състарил — „и не само той“, каза си Гай, когато вратата на вътрешното помещение се отвори и в стаята влезе старият Мацелий.

— Е, момчето ми, ти ли си наистина? Започнах да се опасявам, че губернаторът ще те вземе направо със себе си в Рим. Говори много възторжено за теб в писмата си, наистина много възторжено.

Мацелий протегна ръце и притисна здраво сина си към себе си, но веднага се отдръпна отново назад, сякаш се опасяваше да не даде прекалено явен израз на чувствата си.

Но и тази кратка прегръдка бе достатъчна за Гай. Той почувства как здраво го стискат загрубелите пръсти на баща му — сякаш искаше, да се убеди, че момчето му наистина се е завърнало живо и здраво, от плът и кръв. Не му беше нужно да си задава въпроса дали Мацелий се е безпокоил за него — многото нови сиви нишки в косите на стария надали се дължаха на уреждането на дребни спорове между войниците или на осигуряването на достатъчно зърно за складовете.

— И така, колко време можем да се радваме на присъствието ти, преди да потеглиш обратно за Лондиниум?

— Имам няколко седмици отпуска — Гай се усмихна насила. — Казах си, че е време да си прибера у дома, макар и за кратко.

Изведнъж осъзна, че старият не бе споменал и дума за сватба — като че ли най-сетне бе разбрал, че синът му вече не е дете.

Не беше и необходимо Мацелий да разпитва и настоява. От битката при Монс Граупиус насам Гай бе започнал да приема предстоящия си брак с Юлия като нещо разбиращо се от само себе си. Но сега познатите местности около Дева бяха събудили стари спомени и той отново започна да се колебае. Щеше ли в крайна сметка да се примири или не, и ако решеше да не се жени, какво щеше да стане тогава?

През последните месеци Гай бе успял да установи със сигурност едно: в крайна сметка той съвсем не бе лишен от амбиция. Агрикола беше забележителен човек, и се бе проявил като блестящ губернатор, но кой би могъл да знае кого ще прати Домициан на негово място? При това тази земя имаше някои особености, които и Агрикола не би могъл да схване. Старата Британия — Британия на племената, бе мъртва. Народът й трябваше да се промени, да приеме Рим, но все пак — как биха могли гали и испанци да постигнат разбиране с местните хора? Тази страна можеше да стане бисер в имперската корона, но само под ръководството на човек с римска и британска кръв едновременно — накратко, някой като него самия — ако само успееше да подреди правилно ходовете си.

— … и смятам да поканя някои от старшите офицери на вечеря — тъкмо казваше баща му. — Стига, разбира се, ти да не си много уморен.

— Чувствам се отлично — усмихна се Гай. — След пътищата в Каледония пътуването към Дева ми се стори чисто удоволствие.

Мацелий кимна. Гай виждаше едва ли не с просто око как гордостта струи от него като светлина от огън. Той преглътна, внезапно осъзнал, че никога досега Мацелий не бе се отнасял към него с такова безусловно одобрение — и че той винаги бе копнял за мига, когато ще види този възторжен блясък в очите на баща си.

За Великата жрица бе нещо обичайно да се оттегля в усамотение за известно време, особено след големите празници. Жените от Горския храм бяха привикнали на дълготрайните отсъствия на Лианон, затова и никому не се стори странно продължителното изчезване на Ейлан след първата й поява като Повелителка на Вернеметон.

Когато отново се появи, тя продължи да се държи настрана и да не взема дейно участие в живота им и най-често излизаше плътно забулена. Това може би разочарова някои, но никой не се учуди — за повечето жени Лианон бе единствената Велика жрица, чието лице бяха виждали въобще, пък и през последните няколко години тя почти не излизаше от дома си. При нея влизаха само Кайлеан и още няколко предпочитани жрици. Освен това за всички бе ясно, че новата Жрица на Оракула има нужда от самота, за да разговаря с боговете.

Затвореният живот на новата повелителка далеч не бе толкова интересна тема за разговор, колкото изненадващото изчезване на Диеда. Някои бяха убедени, че си е тръгнала сама, от яд, че не е била избрана за Велика жрица. Други пък предполагаха, че е избягала при Кинрик — бяха го виждали, когато бе идвал във Вернеметон заедно с Бендейгид.

Но когато една от жените научи от случайно срещнат дървар, че в горската колиба живее някаква бременна жена, тайната се разкри — очевидно Диеда щеше да има дете и я бяха отпратили да живее в уединение, докато се отърве от срамното бреме.

Истината бе толкова невероятна, че никой не би могъл да се досети за нея. При това участието на Диеда в измамата не изискваше почти никакви усилия, тъй като след битката при Монс Граупиус губернаторът бе забранил всякакви тържества и празници, за да не би събирането на големи тълпи отново да предизвика размирици. Тук, на юг, се носеха само слухове за жестоката битка повечето хора запасяването с храна за зимата бе от много по-голямо значение. На Самхаин хората трябваше да се задоволят с гадаене по орехови ядки и ябълкови семки, или по пламъка в огнището. Нямаше панаир, нямаше празник, Оракулът мълчеше.

Що се отнася до Ейлан, тя прекара зимата спокойно в уютната горска хижа. Посещаваше я само Кайлеан, и то рядко, а й прислужваше една старица която не знаеше името й. Тя си направи сама олтар на Богинята-майка до огнището и докато плодът растеше в утробата й, тя ту изпадаше в мрачно у ни ние, защото не знаеше дали изобщо ще види отново бащата на детето си ту съзнанието за новия живот, покълнал под сърцето й, я изпълваше с тихо щастие.

И най-дългата зима рано или късно отстъпва пред напора на пролетта. Понякога Ейлан имаше чувството, че вечно ще е бременна, но празникът, посветен на Британия, наближаваше, а с него и времето, когато детето й трябваше да се роди. Няколко дни преди празника Кайлеан се появи в хижата. Наистина, напоследък Ейлан лесно се засмиваше и още по-лесно се разплакваше, но този път при вида на Кайлеан очите й се напълниха със сълзи от дълбоко облекчение.

— Тази сутрин опекох ечемичен хляб — още е пресен — каза тя. — Седни и хапни с мен… — тя се поколеба и допълни: — освен ако не считаш, че самото присъствие на една опозорена жена може да те оскверни по някакъв начин.

Кайлеан се засмя.

— Как пък не — отвърна тя. — Ако не бяха снеговете, отдавна да съм дошла.

— Какво става в Горския храм? — заразпитва Ейлан. — Как се справя Диеда на мое място? Моля те, разкажи ми всичко. Тук само се храня и спя, като че ли съм някакъв зеленчук.

— В никакъв случай — каза усмихнато Кайлеан. — По-скоро дръвче, обсипано с плод — само дето не е есен, а пролет. А Диеда изпълнява съвестно задълженията си, но може би все пак не така, както би се справяла ти. Обещавам ти да дойда за раждането на детето. Прати ми вест по старицата, когато времето наближи.

— А как ще разбера? Кайлеан пак се позасмя.

— Нали беше с мен, когато се раждаше второто дете на сестра ти? Не си ли запомнила нещо?

— От онази нощ помня само разбойниците и как ти взе от огнището живи въглени с голи ръце — отвърна смутено Ейлан.

— Е, мисля, че не ти остава много — каза Кайлеан. — Нищо чудно да родиш тъкмо на празника на Девицата — откак съм тук, непрестанно движиш ръцете си, а това обикновено е знак, че бебето се готви да излезе на бял свят. Донесох ти венец от брезови клонки. Брезата е дърво, посветено на Богинята-майка, и ако сложиш венеца над леглото си, той ще ти помогне да родиш по-леко.

Кайлеан извади венчето от кожената си торба.

— Богинята се грижи за всички свои дъщери, когато им предстои да дадат нов живот. Ще дойда след празника — трябва да съм там, но честно казано, няма да ми е приятно да виждам Диеда на твоето място.

— Приятно ми е да чуя искреното ти мнение — разнесе се неочаквано глас от прага. Мелодичното му звучене подчертаваше още повече хладната омраза в думите. — Но ако не ме харесваш в ролята на Велика жрица, не е ли малко късно да се сещаш за това сега?

Висока фигура, забулена плътно в тъмносини воали, се бе изправила на входа на хижата. Очите на Ейлан се разшириха, а лицето на Кайлеан пламна от гняв.

— Защо си дошла тук?

— Защо пък не? — отвърна Диеда. — Не мислиш ли, че е изключително мило от страна на Великата жрица да посети опозорената си роднина? Няма нито една от милите ни сестри, която да не е наясно, че някой живее тук, и всички са на мнение, че това съм аз. Когато се „върна“, никога няма да мога да възстановя доброто си име.

Ейлан проговори с треперещ глас:

— Затова ли си тук, Диеда — за да се наслаждаваш на моя „позор“, както го наричаш?

— Колкото и да е странно, не — отвърна Диеда и отметна рязко плътните воали от лицето си. — Независимо от всичко, аз ти желая доброто, Ейлан. Не само ти си самотна. Откак Кинрик замина на север, не съм получила нито веднъж вест от него. Знам, че за него Гарваните и тяхната борба стоят винаги на първо място. Затова си мисля, че когато дойде време да сложим край на тази измама, ще е най-добре да не заминавам за Ериу, а да отида на север и да се присъединя към онези жени-воини, които служат на богинята на битките.

— Глупости — сряза я веднага Кайлеан. — От тебе няма да излезе никакъв воин, но за бард имаш изключителна дарба.

Диеда сви безпомощно рамене.

— Възможно е, но трябва да намеря начин да изкупя греха си — защото помагам на измамите на Арданос.

— Наистина ли считаш това за грях? — попита Ейлан. — Аз не съм съгласна с теб. Откак съм тук, имах време да размисля спокойно. Струва ми се, че Богинята не напразно е допуснала това да се случи тъкмо с мен — за да може нейната служителка да съзнава ясно, че е длъжна да се грижи за всички деца на тази земя. И знай, че върна ли се във Вернеметон, ще правя всичко възможно, за да помагам на мира, а не на войната.

Диеда погледна надолу към Ейлан и каза замислено:

— Никога не съм искала да имам дете — нито от Кинрик, нито от който и да било друг. И все пак си мисля, че ако носех дете от Кинрик, може би и аз щях да мисля като теб — в очите й блеснаха сълзи и тя ядосано ги изтри. — Трябва да се връщам, преди да съм дала повод за нови вълнения на клюкарките. Дойдох просто да ти пожелая леко раждане — но виждам че и сега, както винаги, Кайлеан ме е преварила.

Тя се обърна, спусна отново воалите над лицето си, и преди някоя от другите две жени да се сети какво да отговори, излезе от хижата.

С всеки изминал ден слънцето залязваше все по-късно. В клонките напираше нова мъзга, в блатата лебедите ухажваха женските. Все още можеше някоя закъсняла зимна буря да обрули земята, но по всичко личеше, че пролетта е вече на прага. Селяните наизвадиха ралата, рибарите започнаха да потягат лодките си, овчарите будуваха по цели нощи из студените хълмове, за да помагат при раждането на агънцата.

Гай яздеше, заслушан в звуците на зараждащия се около него нов живот, и се опитваше да пресметне изминалото време. От срещата им по Белтейн бяха изминали девет луни. Сигурно Ейлан трябваше да роди скоро. А жените нерядко умираха при раждане. Той следеше полета на завръщащите се водни птици и все повече се убеждаваше в едно — независимо от това дали щеше да вземе Юлия за жена или не, трябваше на всяка цена да види Ейлан отново.

Мислеше си, че колкото повече се издигнеше в римската йерархия, толкова повече би могъл да направи за Ейлан и сина им. Може би, ако детето е момче, Ейлан ще се съгласи да му го даде да израсне при него? Тъй или иначе не би могла да го задържи в Горския храм. Това не му се струваше толкова невероятно — нали роднините на майка му бяха го дали на драго сърце на баща му?

Докато се връщаше обратно към крепостта, мислите му се въртяха в кръг. От една страна, щеше да е ужасно трудно да й обясни, че не могат да се оженят — поне не засега. Виж, ако Юлия не му родеше син… понякога Гай имаше чувството, че разведените двойки в римския свят са повече от женените. Един развод би бил напълно разбираем и допустим — и ако неговото положение станеше по-сигурно, тогава би могъл да се ожени за Ейлан. Но при всички положения той можеше да осигури на детето им добро положение в обществото. Щеше ли Ейлан да му повярва? Щеше ли да му прости? Гай прехапа устни, все още в недоумение какво точно трябваше да й каже.

Но независимо от притесненията, сърцето му започваше да бие по-силно само при мисълта, че ще я види отново — дори само отдалеч, дори само за да се убеди, че е здрава и добре.

Разбира се, оставаше и нерешеният въпрос как ще се добере до нея. Накрая си каза, че ще се остави в ръцете на боговете и те сигурно ще му помогнат.

Легатът, който командваше Втори легион Адиутрикс, напусна редовната служба още миналата зима и заместникът му бе пристигнал току-що. Гай знаеше, че сега баща му ще бъде много по-зает от обикновено, защото ще трябва помага на новия командир, докато той опознае обстановката. Когато обяви, че заминава на лов за няколко дни, старият Мацелий едва успя да намери време да му пожелае приятно прекарване.

И така, Гай отново яздеше покрай хълма на Девиците, точно на празника богинята, наречена от британците Британия, на който се честваше настъпването на пролетта. По това време млади мъже в странни сламени дрехи обикаляха от праг на праг, носейки образа на Богинята — така тя благославяше всеки дом, а благодарните домакини раздаваха на маскираните мъже бира и сладкиши. Но Гай знаеше, че на този празник жрицата, която говори с гласа на Богинята, идва на хълма, за да обяви тържествено настъпването на пролетта. В гората край близкото село Гай се преоблече в британските дрехи, които бе взел със себе си. Сетне се присъедини към тълпата, която вече очакваше идването на жрицата. От откъслечните разговори, които дочуваше, разбра, че тази година на празника има много повече хора, отколкото друг път.

— Старата жрица умря миналата година — каза му една жена. — Казват, че наследничката й била млада и много красива.

— Коя е тя? — попита Гай. Сърцето му тежко се заблъска в гърдите.

— Била внучка на Върховния друид, така говорят. Казват още, че съвсем не било случайно това, дето са избрали тъкмо нея. Но аз пък казвам, че за старите обичаи е най-подходящ някой от старата кръв. Пък и кой би могъл да е по-подходящ от нея, щом още дедите й са служили на боговете?

„Ейлан!“ — Гауен мислеше трескаво. Възможно ли бе да е тя? Дали не бе загубила детето? И ако бе станала наистина Велика жрица, щеше ли да може изобщо да я види насаме? Той изчака свечеряването със зле прикривано нетърпение. Когато най-сетне дървените порти на Горския храм се отвориха и се зададе процесията на облечените в бяло девици, той млъкна почтително заедно с останалите. Шествието идеше все по-близо. Начело вървеше висока, стройна жена. Върху бялата си туника бе сложила аленочервено наметало. Под тънкия воал, който прикриваше чертите й, проблясваше руса коса. Непознатата вървеше, осветена от последните лъчи на залеза. Главата й бе увенчана с корона от запалени свещи, които образуваха светъл ореол около главата й. Чуваше се само мелодичният звън на арфите.

„Ейлан… — проплака сърцето му. — Не можеш ли да почувстваш, че съм толкова близо до теб?“

— Аз ида от зимния мрак… — жрицата изричаше ритуалните слова, а гласът й беше толкова мелодичен, че думите звучаха почти като песен. Прекалено звучен бе този глас, каза си Гауен. Гласът на Ейлан беше сладък, но никога не бе имал такава сила. Той се запровира напред в тълпата, опитвайки се да види по-ясно жрицата. Гласът на тази жена звучеше тъй, сякаш бе обучавана да пее.

— Аз нося светлина и благослов. Вестта за пролет иде; и скоро нови листа гората ще развие; цветя, като дъгата пъстри, полето ще обсипят. Нека нивята ви дадат обилен плод. Нека добитъкът ви се множи, а вие, деца мои, се радвайте — аз нося светлина и благослов.

Жрицата се наведе, за да свалят светлата корона от главата й. Когато я поставиха пред нозете й, Гауен можа да види лицето й съвсем ясно, огряно от пламъка на свещите. Приличаше на лицето, което изпълваше сънищата му, но той нито за миг не можеше да повярва, че това е Ейлан. Едва сега си спомни колко хубаво пееше Диеда.

Той отстъпи разтреперан назад. Дали жената, която му разправи за новата Велика жрица, просто не бе разбрала правилно, или Ейлан бе станала жертва на някакво ужасно коварство?

— Да живее Повелителката! — викаха хората около него. — Да живее Свещената невеста!

С весели викове младите мъже минаваха да си вземат огън от короната на жрицата и със запалените факли се подреждаха в нова процесия — отиваха да занесат от свещения огън във всеки дом. Да, тази жена несъмнено бе Диеда, и тя сигурно знаеше къде е Ейлан. Но Гай не можеше да отиде при нея и да започне да я разпитва.

Обърна се и видя в тълпата друго познато лице. Вече и през ум не му минаваше колко е опасно да разкрие кой е. Доближи до високата фигура в жречески одежди и зашепна:

— Кайлеан! Кайлеан, трябва да говоря с теб! Имай милост, кажи ми къде е Ейлан!

Видя в полумрака как острият й поглед се спря върху него. Тя също отговори шепнешком:

— Какво казваш? — и стисна здраво ръката му. — Нека се измъкнем от тази тълпа. Тук не можем да разговаряме.

Гай се подчини безропотно. Дори Кайлеан да го водеше към смъртта, той и без това бе убеден, че си я е заслужил. Все пак, когато се отдалечиха достатъчно от празничната навалица, той спря и се взря отново в очите на жрицата.

Гласът му беше тих и измъчен.

— Господарке Кайлеан, знам колко те обича Ейлан. В името на всички богове, пред които се прекланяш, кажи ми къде е тя сега?

Кайлеан посочи към забулената с бял воал фигура, която продължаваше да ръководи празничния ритуал.

— Ако искаш, извикай хората и ме предай, но не ме лъжи — Гай я гледаше неотклонно в очите. — Ако ще всеки тук да се закълне, че това е Ейлан, мен не можеш да излъжеш. Кажи ми поне дали е жива и как се чувства!

Очите на Кайлеан се разшириха и той ясно прочете в тях учудване, гняв и страх. Накрая жрицата въздъхна тежко и отново го повлече след себе си, все по-далеч от осветения кръг, където Диеда тъкмо издигаше ръце, за да благослови тълпата. Докато следваше Кайлеан в сенките, Гай се опитваше да се убеди, че очите му парят само от дима на огньовете.

— Редно бе да кажа на хората кой си и да ги оставя да те убият — проговори най-сетне Кайлеан. — Но аз също обичам Ейлан и мисля, че и без това е страдала достатъчно.

— Жива ли е? — гласът на Гай отказваше да му служи.

— Да, но не благодарение на теб — отвърна сопнато Кайлеан. — Арданос беше готов да я убие още щом разбра какво сте сторили! Но успяхме все пак да го разубедим, а тя ми разказа всичко. Защо не дойде при нея? Вярно ли е това, което научихме — че си се оженил за друга?

— Баща ми ме отпрати…

— В Лондиниум, знам — кимна Кайлеан. — Значи бракът ти с някаква римлянка е поредната лъжа на Върховния друид?

— Не съм женен… още — каза той. — Но изпълнявах заповеди и не можех да дойда тук. Щом Ейлан не е била наказана, както казваш, защо не е тук?

Кайлеан го изгледа с изгарящо презрение. Гай изпита желание да се свие, за да избегне пронизващия й поглед. Най-сетне жрицата процеди:

— Да не искаш да танцува тук, след като току-що е родила сина ти?

— Жива ли е? Ами детето? — Гай се разтрепера целия. Макар че наоколо цареше мрак, му се стори, че изражението на Кайлеан малко омекна.

— Жива е, но е много отпаднала. Раждането беше много тежко. Страхувах се, че няма да оживее. Като те гледам, не ми се виждаш достоен една жена да загуби живота си заради теб, но може би тъкмо ти ще се окажеш лекарството, което й трябва. Боговете са ми свидетели, не мисля, че съм в правото си да ви съдя. Във всеки случай малко ме е грижа какво би казал Арданос. Тръгвай с мен.

Той последва тъмната сянка на Кайлеан, която заобиколи още веднъж скупчените около огъня хора и тръгна по пътя в посока, точно обратна на тази, в която се намираха Горският храм и хълмът на девиците. Скоро отблясъците на факлите се изгубиха напълно от очите им. Гай попита:

— Къде ме водиш?

— Ейлан не живее в Горския храм. Откак бременността й започна да личи, се оттегли в една малка колиба дълбоко в гората — Кайлеан помълча, после добави колебливо. — Много се безпокоя за нея. Често се случва жените да страдат от меланхолия след раждане, а и Ейлан има достатъчно причини да е тъжна, но може би сега, когато разбере, че не си я изоставил, ще се възстанови по-бързо.

— Казаха ми, че няма да й се случи нищо лошо, само ако не правя опити да я видя… — започна той.

Кайлеан се засмя горчиво.

— Арданос беше бесен — проклетият му стар тиранин! Той е убеден, че вие, римляните, не бихте посегнали на нашите жрици само ако ги приемате като подобни на вашите весталки. Но Богинята вече бе избрала Ейлан, и той нямаме как да се измъкне — още повече, защото Лианон сама предложи тази замяна на смъртния си одър.

Жрицата отново млъкна. Скоро Гай забеляза някаква далечна светлинка, която проблясваше между стволовете на дърветата и караше мрака да изглежда още по-черен.

— Ето и колибата.

Кайлеан прошепна на ухото му:

— Чакай тук и се крий в сенките, докато се отърва от старата жена.

Тя отвори вратата.

— Благословията на Всеобщата майка да е с теб, момичето ми, дойдох да поговорим. Анис, сега аз ще се грижа за нея. Защо не поизлезеш? Иди и ти на празника!

След малко Гай видя, че на прага се появи старицата, добре увита с шалове, и закрета надолу по пътеката. Той се отдръпна още по-назад в сенките и почака малко. На светлината от отворената врата се очерта тъмната фигура на Кайлеан, и махна с ръка. Той пристъпи напред. Сърцето му биеше, като че ли повеждаше ескадрон в атака. Кайлеан се обърна и каза спокойно:

— Доведох ти гостенин, Ейлан.

С крайчеца на окото си Гай видя, че Кайлеан излиза и затваря вратата зад себе си. Тя щеше да ги пази.

Очите му бяха заслепени от светлината и за миг не можа да види нищо. Когато погледът му отново се избистри, видя Ейлан, която лежеше със затворени очи на един тесен одър. До нея имаше някакъв вързоп — сигурно беше детето!

Ейлан се насили да отвори очи. Разбира се, беше мило от страна на Кайлеан да я посети, но за какво й беше този гост? Не искаше да вижда никого освен Кайлеан, а мислеше, че днес и тя няма да дойде заради заетостта си около празника. Някакво смътно любопитство я накара все пак да отвори очи.

Видя очертанията на мъжка фигура. Новодошлият стоеше между нея и светлината. Инстинктивно притисна детето към себе си и то изплака възмутено. Тогава мъжът пристъпи бързо напред и Ейлан го позна.

— Гай! — изохка тя и веднага се разплака.

Той се изчерви и запристъпва от крак на крак. Не смееше да срещне погледа й.

— Изпратиха ме в Лондиниум. Нямах друг избор… — започна той най-сетне. — Исках да дойда при теб, но…

— Съжалявам — каза тя объркано, без да разбира за какво точно се извинява. — Много лесно се разплаквам напоследък.

Гай най-сетне се осмели да я погледне за миг, а после веднага се обърна към вързопчето до нея.

— Това моят син ли е?

— Твоят син е, разбира се — каза Ейлан, — или може би си мислиш, че след като ти се отдадох, бих легнала с първия срещнат?

И отново се разплака неудържимо.

— Ейлан! — отговорът бе изписан съвсем ясно на лицето му — очевидно нищо подобно не му бе минавало през ума. Не й беше ясно дали да се чувства поласкана или засегната. Той ту свиваше, ту отпускаше юмруци. — Моля те, дай ми да го прегърна!

Сълзите й спряха също тъй неочаквано, както бяха рукнали. Вдигна очи към Гай и за първи път отново го видя истински, докато поставяше бебето в ръцете му. Стори й се състарен и помрачнял. Трудностите бяха издълбали нови бръчки по лицето му, а дълбоко в очите му се таеше сянка, която никога не изчезваше — той също беше страдал. На бузата си имаше белег, който Ейлан не бе виждала досега. Но когато прегърна детето си, лицето му се промени.

— Моят син… — прошепна Гай, взрян в дребното сбръчкано личице — първородният ми син…

Ейлан си каза, че дори в крайна сметка да се оженеше за онази римлянка, този миг си остава неин завинаги.

Блуждаещите млечносини очи на бебето срещнаха очите на баща му и спряха за миг — като че ли наистина го позна. Гай го притисна още по-силно към себе си. Твърдите му черти внезапно се смекчиха; цялата му същност бе съсредоточена в бебето; знаеше, че би сторил всичко, за да защити живота на детето, което лежеше толкова доверчиво и безпомощно в ръцете му. Очите му сияеха и Ейлан си каза, че дори когато се любеха, не е изглеждал толкова щастлив. Беше осъзнал бащинството си.

— Какъв живот те очаква? — прошепна Гай. Гласът му потрепваше. — Как да те защитя, как да ти дам покрив и сигурност?

В един безкраен миг той и синът му продължиха да се гледат, после бебето хлъцна и засмука палеца си.

Гай отново погледна Ейлан и тя изпита внезапна увереност, че колкото и да бе бледа и измъчена след раждането, в неговите очи продължава да бъде красива като самата Богиня.

— Нали е хубав? — каза тя нежно. — Нарекох го Гауен. Искаше ми се да му дам името, което майка ти е дала на теб.

— Прекрасен е, Ейлан — гласът му продължаваше да трепери. — Как ли бих могъл да ти се отблагодаря за него?

„Избягай с мен! — плачеше сърцето й. Отведи ни и двамата някъде, където можем да живеем заедно и да бъдем свободни!“ Но още в същия миг лъч от светилника падна върху наследствения пръстен на ръката му и Ейлан осъзна, че никога няма да стигнат до земя, където да не пада тежката сянка на Рим.

— Опитай се да направиш по-сигурен този свят, в който той ще живее — гласът й повтори собствените му мисли, а в този миг тя си спомняше видението си: в това дете кръвта на Дракона и римския орел се сливаха с кръвта на древните мъдреци. То щеше да стане родоначалник на династия, от която щеше да се роди защитникът на Британия. Но нали за да се случи всичко това, детето трябваше да оцелее, да стане мъж!

— Чудя се дали това изобщо е възможно — погледът на Гай отново помрачня и Ейлан видя как сянката отново се надига в очите му.

— Сражавал си се след последната ни среща — подхвана меко Ейлан. — Този белег не си получил в Лондиниум… Разкажи ми всичко.

— Тук трябва да сте научили за битката при Монс Граупиус — гласът на Гай прозвуча неочаквано рязко. — Е, аз също се сражавах там.

И изведнъж той започна да разказва — първоначално малко объркано, със запъване, но картините се редяха като живи пред очите й, и Ейлан се присви, почувствала ужаса, страха и скръбта.

— Знаех, че става нещо ужасно — каза тя тихо, когато Гай замълча. — Една нощ, около една луна след Лугназад, имах чувството, че си в смъртна опасност. Целия следващ ден ме измъчваше необясним страх, но привечер се успокоих. Още тогава си помислих, че си се сражавал някъде, но бях напълно убедена, че си оцелял. Ти си част от мен, любов моя. Ако бе загинал, щях да разбера.

Гай посегна напосоки, защото очите му бяха пълни със сълзи, и взе ръката й.

— Вярно е. В нощта срещу битката сънувах, че лежиш в прегръдките ми. Никога друга жена няма да заеме мястото ти в сърцето ми, Ейлан. Никоя друга няма да бъде майка на първородния ми син. Но… — гласът му секна, той се насили и продължи: — Не мога да го призная за мой син. Не мога да се оженя за теб.

Лицето му се изкриви от болка, когато погледна отново към сина си.

— Когато така и не можах да разбера какво е станало с теб, все си повтарях, че трябваше да избягаме заедно, когато имахме възможност. Аз бих понесъл да прекарам целия си живот в бягство, ако ти си с мен, но какъв живот би бил това за теб — и за него? — Гай докосна много нежно бузката на бебето.

— Толкова е мъничък — каза той замислено. — Струва ми се, че бих убил с голи ръце всеки, който би се опитал да му причини нещо! — погледът му срещна сериозните очи на Ейлан и той се изчерви, позасрамен от силата на чувствата си.

— Ти каза да се опитам да направя света, в който той ще живее, малко по-сигурен — продължи той тихо. — Така, както стоят нещата сега, виждам само един начин да сторя това. Но за да го осъществим, ти ще трябва да си по-смела от римските матрони от времето на Републиката.

Тъкмо сега на нито един от двамата не му мина мисълта колко странно бе, че всеки път, когато римляните искаха да говорят за големи достойнства и добродетели, цитираха епохата на Републиката, независимо от славата на великите си императори.

— Опитваш се да ми кажеш, че все пак ще се ожениш за римлянката — каза рязко Ейлан. Беше започнала отново да плаче.

— Разбери ме, трябва да го направя! — повиши тон Гай. — Нима не разбираш? Монс Граупиус беше последната битка за британските племена. Единствената надежда за твоя народ сега е един ден да бъде управляван от владетели, които имат и римска, и британска кръв — като мен. А единственият начин да добия влияние в римския свят е да се свържа чрез брак с някоя от влиятелните фамилии. Не плачи — помоли той измъчено. — Никога не съм можел да понасям сълзите ти, скъпа моя. Мисли за него — и той посочи спящото дете в ръцете й. — Заради него и двамата сме длъжни да постъпим така, както трябва.

„Но на теб няма да ти се наложи да понесеш това, което ще понасям аз, което вече понесох!“ — тя отново се бореше със сълзите си.

— Обещавам ти, че няма да те оставя — каза той, сякаш прочел мислите й. — Ще взема при себе си веднага щом е възможно. Нали знаеш — добави той, — при нас бракът не е нещо окончателно.

— Да, чувала съм — каза заядливо Ейлан. В себе си беше убедена, че ако той пи в брак с момиче от благородно семейство, роднините му ще се погрижат да бъде обвързан колкото е възможно по-здраво с нея. — Кажи ми нещо за твоята римлянка. Хубава ли е?

Той я изгледа с тъга.

— Не е и наполовина толкова хубава, колкото си ти, скъпа моя. Дребничка е, но много упорита — добави той. — Понякога имам чувството, че съм се изправил невъоръжен на арената срещу боен слон или някакво диво животно, както постъпват в Рим с престъпниците.

„Тогава тя никога няма да го освободи“ — каза си Ейлан, но успя да се усмихне.

— Значи не си… много влюбен в нея?

— Любима — Гай коленичи до леглото, а в гласа му прозвуча такова облекчение, че тя едва не се засмя на глас, — ако баща й не беше прокуратор, кълна ти се не бих я погледнал втори път. Но с негова помощ мога да стана сенатор, а някой ден — дори губернатор на Британия! Помисли си само какво бих могъл да направя за теб и детето тогава!

Гай се наведе над бебето и в очите му отново просветна същата яростна нужда да го закриля. После, усетил, че Ейлан го наблюдава, отново вдигна поглед към нея. Тя продължаваше да мълчи и да го гледа замислено, докато той отново се смути.

„Права беше Кайлеан, мислеше тя примирено; той си е създал някаква илюзия и се е вкопчил в нея. И сега вярва, че това е действително осъществимо — като всеки мъж“. Е, така поне щеше да й бъде по-лесно да му каже това, което трябваше да бъде казано.

— Гай, знаеш, че те обичам — започна тя, но повярвай ми, дори да ми предложиш брак, няма да приема.

Видя обърканото му изражение и въздъхна.

— Не ти ли казаха вече? Аз съм Велика жрица на Вернеметон, мой дълг е да говоря с гласа на Богинята. Разбери ме — сред моя народ аз съм вече това, което се надяваш да станеш някой ден ти сред римляните! Рискувах живота си за да докажа, че съм достойна за този сан, а изпитанието, на което се подложих, не бе по-малко опасно от твоите битки. Както ти не можеш да отхвърли придобитите в сраженията почести, така и аз не мога да се откажа от своята победа!

Гай се смръщи. Опитваше се да възприеме думите й, а Ейлан си мислеше, че двамата всъщност си приличат много повече, отколкото бе предполагал досега. Но все пак имаше разлика — нали той бе подтикван от лична амбиция, а тя — ако също не бе станала жертва на самоизмама — се покоряваше на волята на боговете!

— Значи ни е съдено да работим в името на една цел, макар че никой освен нас няма да го знае — въздъхна Гай, загледан отново в детето. — И кой знае докъде може да стигне той — ако родителите му са Велика жрица и губернатор на Британия! Нищо чудно да стане даже император!

Бебето отвори очи и загледа надвесените над него лица. Гай посегна и отново го взе малко несръчно в ръцете си.

— Мирувай, Господарю на света — прошепна той на бебето, което се размърда, — и ми разреши да те подържа.

При мисълта, че това мъничко розово същество може един ден да стане император, и двамата му родители се разсмяха неудържимо.