Горският храм

22

Диеда се завърна в Горския храм в средата на май. Бяха изминали повече от четири години от деня, когато замина за Ериу. Денят беше слънчев и Ейлан я прие в градината. Надяваше се обстановката да направи срещата им по-сърдечна, но все пак помоли и Кайлеан да присъства. Когато Диеда се появи, Ейлан се поизправи на стола си. Воалът се хлъзна надолу по раменете й, а Кайлеан стана и се отправи забързано към новодошлата.

— Диеда, дете мое, радвам се да те видя отново! Толкова време мина… — двете жени се прегърнаха тържествено, опрели буза до буза.

Диеда носеше дълга, свободна роба от бял лен, каквито носеха ирландките. Робата беше поръбена с пищни бродерии, а отгоре жрицата бе сложила традиционното наметало на бардовете — небесносиньо, поръбено със златна бродерия и прикрепено на рамото със златна катарама. Косата й бе прибрана назад с богато избродирана лента, но падаше свободно по раменете. Но красивото празнично облекло не можеше да прикрие вътрешното й напрежение.

— Бях забравила какво спокойствие цари тук… — каза тя и се огледа. Лехите с мента грееха в изумруденозелено, проблясваха сребристите листа на лавандулата, а над лилавите й цветове кръжаха пчели.

— Опасявам се, че след кралските дворове на Ериу и всички крале и принцове, които си срещнала там, тук ще ти се стори много скучно — отвърна Ейлан.

— Да, Ериу наистина е красива страна, там много ценят певците и поетите, но след време родината започва да ти липсва.

— Започнала си да говориш напевно като хората от Ериу, мила — усмихна се Кайлеан. — Едва сега разбирам колко ми е липсвал този говор!

„Сега вече никой, който я чуе да говори, не може да я помисли за мен!“ — каза си Ейлан. Беше се изменил не само акцентът й, но и плътността и тембърът на гласа й. Диеда винаги бе имала мелодичен глас, но сега бе навикнала да го използва като съвършено настроен инструмент. Говореше така мелодично, че дори да кажеше лоша дума, човек би бил склонен да й я прости.

— Имах достатъчно време, за да привикна на този говор — каза Диеда и се обърна към Ейлан. — Като че ли е минала цяла вечност.

Ейлан кимна. Тя самата се чувстваше по-стара с цял век от неопитното момиче, което Лианон бе избрала за своя наследница преди пет години. Безпокоеше я капризно извитата уста на Диеда. Дали още таеше ненавист към тези които я бяха отпратили оттук?

— Да, мина много време и при нас дойдоха няколко нови момичета — поде тя. — Струват ми се обещаващи — сигурно повечето от тях ще решат да положат обет и да останат тук.

— А какво имаш предвид за мен?

— Да обучаваш момичетата на всичко, което си научила в Ериу! — Ейлан се приведе малко напред. — И нямам предвид само нови химни, за да станат ритуалите ни още по-красиви, но и на древната наука, на легендите за богове и герои.

— Жреците няма да се съгласят.

— Те нямат право да ни се бъркат — каза рязко Ейлан и очите на Диеда се разшириха от учудване. — Главатарите на нашите племена наемат чуждестранни учители, за да учат синовете им на латински, децата им наизустяват Виргилий и започват да правят разлика между различните италийски вина. Полагат се всички усилия, за да се превърнат мъжете ни в римляни, но никой не се интересува от това какво правят жените. Вернеметон може да се превърне в последното светилище, съхранило древната мъдрост на нашия народ, и аз няма да допусна тя да се загуби за потомците ни!

— Тук наистина са се променили много неща — Диеда се усмихна за първи път. Но в същия момент очите й се спряха на нещо зад гърба на Ейлан и изражението й се промени рязко.

Гауен тичаше с все сили към тях, сподирен от задъханата си дойка. Пръстите на Ейлан се вкопчиха в диплите на роклята й, докато тя се бореше с порива си да изтича към него и да го вдигне на ръце.

— Лунната жена! Лунната жена! — викаше възторжено момченцето, но изведнъж се закова на място, изгледа подозрително Диеда и каза с упрек:

— Ти не си Лунната жена!

— Вече не съм — кимна Диеда със странна усмивка.

— Това е Диеда, тя ни е роднина и пее чудесно — произнесе Ейлан с усилие. В продължение на няколко минути Гауен гледаше смръщено ту едната, ту другата. Очите му имаха същия променлив лешников цвят като очите на майка му, но косата му беше тъмна и къдрава като на баща му. Когато пораснеше, челото му щеше да е високо, също като челото на Гай.

— Съжалявам, Повелителко — каза задъхано Лия, която тъкмо влизаше в градината. — Той просто избяга!

Долната устна на Гауен започна да потреперва. Ейлан, забелязала, че детето всеки момент ще се разплаче, направи знак на дойката да го остави на мира. „Сигурно сме го разглезили, мина й през ума; но той е още толкова малък и толкова скоро ще трябва да замине!“

— Да ме видиш ли искаше, мили? — каза тя меко. — Сега не мога да си играя теб, но ако дойдеш по залез слънце, ще отидем да нахраним рибките в езерото при Свещения извор. Може ли така?

Гауен кимна сериозно. Ейлан го погали нежно по лицето. Сърцето й се сви, защото детето веднага се усмихна и на бузата му се появи познатата трапчинка. После то се обърна, хукна и изчезна също тъй бързо, както се бе появило. Майка му изпита чувството, че с него си отиде и слънчевата светлина.

— Това ли е детето? — Диеда наруши възцарилото се мълчание. Когато Ейлан кимна, сините й очи блеснаха гневно. — Трябва да си луда, щом го държиш тук! Ако някой разбере кой е той всъщност, всички сме загубени! Нима прекарах четири години в заточение, за да можеш да се наслаждаваш на спокойствие на майчинството си? Не ти ли стига това, че си и Велика жрица на всичкото отгоре?

— Той няма представа, че аз съм му майка — прошепна измъчено Ейлан.

— Но ти можеш да го виждаш всеки ден! Не убиха нито него, нито теб! И всичко това дължиш на мен, Свята майко на Вернеметон!

Диеда закрачи нервно напред-назад. Беше напрегната като някоя от струните на арфата си.

— Имай поне малко милост, Диеда — намеси се Кайлеан. — Знаеш отлично, че след година-две момчето трябва да бъде пратено някъде за отглеждане. Никой не подозира нищо.

— И за чий син го имат тогава? — Диеда почти изплю думите през рамо. — На горката Майри или мой? — тя прочете отговора по лицата на двете жени. — Така значи. След като понесох изгнанието, ще трябва да понеса и позора вместо нея. Е, като се срещна с момчето още няколко пъти, може пък слуховете да престанат. Защото, предупреждавам ви, не мога да понасям деца.

— Искам само да знам имаш ли намерение да останеш и да мълчиш — каза грубо Кайлеан.

— Оставам — каза Диеда след кратък размисъл, — само защото вярвам в смисъла на това, което сте започнали да правите тук. Но чуй ме добре, Ейлан, ще повторя още веднъж това, което казах, когато преди време се съгласих на подмяната — ако предадеш народа си, пази се, защото ще произнесеш смъртната си присъда!

Новата луна вече бе изплувала на все още светлото вечерно небе и водите на Свещеното езеро сияеха, окъпани в мека опалова светлина. Едрите сьомги бяха дошли веднага и бяха излапали лакомо парчетата сладкиш, които Гауен им подхвърляше. Ейлан изчака, докато детското бърборене заглъхна в далечината, после спусна отново воала си и се упъти към малкото светилище на извора.

Момичетата, които й прислужваха, бяха убедени, че Великата жрица проявява голямо снизхождение, когато ги уведоми, че понякога ще ги отменя и сама ще посреща поклонниците при извора. Най-често Ейлан това и правеше — просто изслушваше със съчувствие оплакванията на хората, а после изпращаше тези, на които можеше да се помогне, при билкарките или заклинателките. Но откакто узна за плановете на Кинрик, тя всеки път идваше тук с таен страх. Очакваше с тревога деня, когато някой от поклонниците нямаше да сподели с нея болката си, а щеше да заговори за Гарваните и за предстоящия бунт.

При извора беше хладно — Ейлан се уви по-плътно в наметалото си и се заслуша в успокояващия ромон на водата. Тя се стичаше в тънка струйка от една каменна ниша, в която бе поставена оловна статуетка на Богинята, и падаше с тих плисък в улея, който я отвеждаше първо към мястото, откъдето поклонниците пиеха, а после и в свещеното езеро.

„Източник на живота… — започна да се моли тя, наля чаша леденостудена вода, намокри пръсти в нея и докосна с тях челото и устните си. — Ти си свещена и вечна. Дай ми твоята сила и спокойствие!“

После запали малкия светилник при статуетката, седна и зачака.

Луната вече се беше издигнала високо в небето, когато тя чу най-сетне нечии бавни, колебливи стъпки. Човекът, който идваше насам, беше болен или полумъртъв от изтощение. Когато тъмната му фигура се очерта пред Ейлан, гърлото й се сви от неочакван страх. Беше мъж, увит в грубо селско наметало. Отдолу се подаваха панталони, по които личаха стари, спечени петна от кръв. Човекът явно беше нащрек, но когато я видя, въздъхна облекчено и се поотпусна.

— Почини си, пий от извора и приеми благословията на Богинята… — каза тихо Ейлан. Човекът коленичи, загреба в шепа вода от улея и отпи. Явно се опитваше да се овладее.

— Сражавах се… Видях как гарваните летят над бойното поле — прошепна той и вдигна очи към жрицата.

— Гарваните летят и нощем — отвърна тя. — Какво имаш да ми кажеш?

— Денят на бунта беше определен. Трябваше да се вдигнем в средата на лятото, но онези с червените наметала надушиха нещо и ни нападнаха… — той прекара ръка пред очите си — предната нощ.

— Къде е Кинрик? — попита тя бързо и много тихо. Беше ли доведеният й брат още между живите? — Какво иска от нас?

Човекът сви отчаяно рамене.

— Кинрик ли? Трябва да е успял да избяга. Но насам сигурно ще дойдат и други като мен, за да намерят подслон и да лекуват раните си.

Ейлан кимна.

— Зад кухните има пътечка, която отива в гората. Тя води към една хижа, в която жриците понякога се оттеглят, когато изпитат нужда от уединение и размисъл. Отиди там. Можеш да останеш, колкото искаш. Ще ти пратя храна по някого.

Раменете на човека пред нея се отпуснаха безсилно и тя се зачуди дали той ще успее да се добере до хижата.

— Слава на Богинята — каза мъжът шепнешком. — Благословена да си и ти, Повелителко, защото ми помогна.

Изправи се с мъка на краката си, поклони се пред образа на богинята и изчезна в сенките. За нейно учудване се движеше безшумно въпреки раните и умората си.

Ейлан не помръдна дълго след като нощния посетител си беше тръгнал. Слушаше плисъка на водата, загледана в хипнотичното трептене на пламъка в малката лампа.

„Богиньо, молеше се тя; имай милост към бегълците. Имай милост към всички нас! След месец, по Белтейн, Арданос ще поиска от мен да кажа на хората да приемат кротко и този удар, а баща ми ще иска да ги подбудя да се разбунтуват и да отмъстят с огън и меч за избитите воини от братството на Гарваните. Какво да сторя? Как да постъпя, за да се възцари мир в тази измъчена земя?“

Тя чака дълго, надявайки се да получи отговор на въпроса си, но не видя нищо. Само водата продължаваше да напява еднообразната си песен и да тече с тихо бълбукане надолу по хълма.

Гай седеше в стаята си в крепостта Колония Агрипенсис42, заслушан в дъжда. Мислеше си, че времето в Долна Германия не се отличава кой знае колко от това в Британия. Тази пролет бе наистина много дъждовна. Беше напуснал Британия преди две години, бе пропътувал много земи, обиколил бе земите на запад и на север от Италийския полуостров, а сега се бе озовал тук, по поречието на Ренус. Оттук нататък реката се виеше през равни, мочурливи земи към мястото, където се вливаше в северното море. Понякога му се струваше, че е тръгнал от Лондиниум само преди седмици, но тъкмо днес имаше чувството, че не си е бил у дома от цял век.

Той натопи перото в мастилницата и продължи да пише писмото до Лициний. Помисли си, че двете години, през които редовно разменяше писма с тъста си, бяха усъвършенствали писането му, и сега се справяше не по-зле от роба, който му беше секретар. Първоначално не беше лесно, но скоро Гай оцени предимството на това да имаш лична кореспонденция, недостъпна за другите.

Той спря за миг, заслушан в равномерните крачки на минаващия патрул, после отново се наведе над писмото.

Той се поусмихна, мислейки си, че Лициний ще разбере шегата. Действително, беше виждал императора няколко пъти, преди да го откомандироват Втори легион, който остана в Дакия, и да отпътува за новото си назначение Германия, но Домициан надали изобщо знаеше за съществуванието му.

Гай отново спря да пише. Опита се да си каже, че внезапно връхлетялото го безпокойство се дължи на мрачното време и неспирния дъжд, но преди да посегне пак към перото, на вратата се появи роб с известието, че легатът иска да го види незабавно. Гай си сложи наметалото и забърза навън, зачуден за какво ли го вика командирът на легиона.

— Нови заповеди, трибуне — посрещна го легатът. — Искрено казано, ще съжалявам за теб, защото се представяше отлично.

— Да не би да пращат някъде ескадрона? — Гай го изгледа учудено, защото такива заповеди обикновено се узнаваха предварително от всички лагерни клюкари.

— Не, откомандироват само теб, момчето ми, колкото и да ми е неприятно. Връщаш се в Британия като офицер от щаба на самия губернатор. Там май е настанала някаква бъркотия и имат нужда от човек с твоя произход и от познанията ти за местното население.

„Гарваните! — изтръпна Гай. Пред него веднага изплува лицето на Кинрик — такъв, какъвто го бе видял последния път, с изкривени от омраза черти. — От днес нататък трябва да обръщам по-голямо внимание на предчувствията си“. Почти сигурно беше, че Лициний има пръст в това отзоваване. Тук, на границата, беше само един от многото офицери, и трябваше да чака някоя щастлива случайност, за да се отличи. Но ако успееше да предотврати бунт в Британия…

Лициний сигурно беше много доволен от себе си, че е намерил начин да съкрати пътя на зет си към славата. Само Гай знаеше, че за да изпълни дълга трябва да мине през трупа на човек, който някога му беше приятел и спаси живота му. Той успя да каже няколко учтиви думи на легата, едва изчака отговора му и забърза обратно към офицерските помещения, за да се приготви за път.

Наближаваше средата на лятото. Из цялата страна се ширеха всевъзможни слухове за бунта на Гарваните и за съдбата на заговорниците. Ейлан искрено се надяваше, че губернаторът ще забрани празника, за да предотврати нови смутове, но той явно бе решил да си затваря очите с надеждата, че като не се обръща внимание на броженията сред хората, те ще заглъхнат от само себе си. От бегълците, които намериха подслон във Вернеметон, Ейлан научи, че Кинрик отишъл отново при приятелите си на север и събрал последователи от хората, които оцелели след битката при Монс Граупиус. Водели ги негови доверени хора от Братството на Гарваните. Дотук задачата му била лесна, защото римляните се бяха оттеглили от опустошените земи, оставяйки оцелелите да съществуват само благодарение на омразата и желанието за мъст.

После обаче Кинрик се беше опитал да вдигне и бригантите, но там римляните бяха направили опит да възстановят провинцията след жестоко потушения скорошен бунт. Ейлан си мислеше, че предателят е бил човек от племето на бригантите, или може би дори жена, която бе решила, че приличното съществувание, макар и във вериги, е за предпочитане пред римския меч.

Един по един оцелелите Гарвани се точеха на юг, съсипани от мъка, смазани от отчаяние. Най-доверените жрици на Ейлан лекуваха раните им, после им намираха нови дрехи и ги отпращаха под нови имена. Те й съобщиха, че Кинрик е все още на север, начело на малцината оцелели след неуспешния опит за бунт, но едно специално отделение легионери било влязло в дирите им и те се укривали и постоянно сменяли убежищата си. Каледонците сякаш се бяха изпарили, потънали бяха в родните си планини, но Гарваните не принадлежаха към никой клан, и нямаха домове, където да се върнат, когато станеше ясно, че вече няма за какво да се сражават.

Всички бегълци, които идваха във Вернеметон, бяха на възрастта на Кинрик, но съдбата им ги бе превърнала почти в старци. Ейлан ги гледаше с мъка, защото римската кръв бе изписана на лицата на мнозина — също както на нейния Гауен. Някога, от онова далечно видение, тя бе разбрала, че кръвта на племената и Рим трябва да се смеси. Но Мерлин не й бе казал дали това ще стане веднага или в продължение на поколения. Може би трябваше да измрат поколения от млади мъже и да оставят след себе си поколения скърбящи жени с натежали утроби, за да се сбъдне предсказаното?

След клането на Мона Арданос и Лианон бяха решили да приемат по-малкото зло и да се преклонят, но баща й и Кинрик предпочитаха смъртта пред робството. Ейлан гледаше как расте Гауен и знаеше само едно — че би сторила всичко, само и само да защити живота на детето си.

И тъй, настъпи най-сетне Албан Хефин, денят, в който се празнуваше лятното слънцестоене, и жриците от Горския храм се упътиха към Хълма на девиците, за да изпълнят обичайния ритуал.

Още в началото на дългата алея Ейлан видя сиянието на големите огньове и огнените кръгове, които факлите описваха върху вечерното небе. Чуваха се тежките, равномерни удари на барабаните, които ставаха все по-силни и по-силни, докато младите мъже се състезаваха чия факла ще литне най-високо в небето. Кралете и армиите идваха и си отиваха, но истинската битка продължаваше година след година — битката на обикновените хора да спасят плода на своя труд, да оцелеят през мрака на следващата зима. Понякога Ейлан мислеше, че всъщност това е и най-важното.

Чуваше се мученето на добитъка. Животните вече бяха прекарани между двата огъня, за да получат своя дял от благословията на Богинята. Миризмата на дим и печено месо се смесваше с аромата от жълтия кантарион и дивия пелин, от които бе изплетен венецът й.

— Вижте, вижте! — възкликна Сенара, която вървеше до нея. — Колко високо летят факлите! Приличат на падащи звезди!

— Дано посевите израснат толкова високо, колкото летят факлите! — отвърна Кайлеан.

Бяха донесли пейка, на която Ейлан можеше да поседи, докато настъпеше време за предсказанията на Оракула. Тя се отпусна на нея, изпълнена с благодарност, без да обръща особено внимание на тихите разговори на жените около себе си. Растяха не само посевите, мислеше си тя, загледана в Сенара. Уплашеното осемгодишно хлапе, което бе поверено преди пет години на грижите й, сега се бе превърнало във високо, дългокрако момиче с меднозлатисти коси, което обещаваше да стане истинска красавица.

Шумовете откъм хълма се засилиха още повече. Огньовете сякаш избухнаха и се разпиляха на всички страни, защото момчетата вземаха запалени клони от тях и хукваха във всички посоки, за да отнесат спасителната сила на слънцето из нивята.

Барабаните забиха по-тихо. Звукът напомняше на ударите на човешко сърце. Ейлан изпита познатото замайване от настъпващия транс.

„Скоро ще започне, каза си тя; и после… Стореното тази нощ няма да може да се промени“. За първи път от години тя сама бе добавила най-силните упойващи треви в напитката, защото се боеше, че сковаващият я страх ще попречи на идването на Богинята. Чувстваше, че и Арданос е по-неспокоен от друг път, макар че той не го издаваше външно с нищо. Лицето му, прорязано от нови бръчки, сякаш бе издълбано от дънера на старо дърво. Духът сякаш ту гаснеше, ту отново припламваше в изтощената телесна обвивка. Едва сега Ейлан забеляза, че Арданос не ползва жезъла си само за тежест, а има нужда да се подпира на него, за да не падне. Някой ден, и то може би скоро, щеше да си отиде и той. На времето й се струваше, че го мрази, но през последните години между тях се бе установило негласно примирие. Сега я тревожеше мисълта, че никой не знае кой ще бъде негов наследник.

Но за това имаше време да мисли, когато минеше тази нощ. Шествието бавно се задвижи напред. Ейлан позволи на Кайлеан да й помогне да се изправи на крака и също тръгна нагоре, към хълма.

Друидите вече пееха; песента им се носеше на вълни в топлия нощен въздух:

Въпреки че от първия път бяха минали цели пет години, Ейлан както винаги се стресна от напрегнатото очакване на насъбралите се хора, което я блъсна в гърдите като вълна. Беше забравила и прилошаването, и страха от чувството, че губи контрол върху съзнанието си. Светът се завъртя вихрено около нея, докато тя се бореше с внезапния пристъп на паника. Сама бе пожелала да стане тъй — и все още не можеше да разбере от искрена вяра ли го бе сторила, или от страх, но едно бе сигурно — тази нощ волята й не биваше да влияе на истинските слова на Богинята.

„Повелителко на живота, в твои ръце поверявам духа си. Майко, бъди милостива към всички свои деца!“

Припомни си наученото — как трябва да диша, как да освободи съзнанието си, за да може духът да напусне телесната си обвивка. Ейлан се рееше между земята и небето; последното усещане на тялото й бе лекото сътресение, когато поставиха трикракото й столче на земята. После се почувства напълно свободна.

Известно време сякаш плуваше в златиста мъгла, и просто се наслаждаваше на усещането, че е у дома, на сигурно място, защитена от всяко зло. Колко преходни и дори глупави й се струваха досегашните й страхове! Но връзката с тялото й не бе напълно прекъсната, и след известно време тя усети с неудоволствие, че златистият облак избледнява и установи, че отново може да вижда.

Погледна надолу и видя собственото си тяло, потънало в богатите дипли на тежките одежди. Жаравата от догарящите празнични огньове хвърляше трептящи отблясъци върху лицето й. Жреци и жрици стояха в кръг около нея, а зад тях напираше множеството. Белите дрехи на друидите и тъмните роби на жриците образуваха два полукръга — светъл и тъмен. Този път на празника бяха дошли повече хора от обикновено — тълпата покриваше хълма от всички страни; тук-там от набързо разпънатите шатри и палатки проблясваха светлинки. Отвъд се простираше тъмната шир на гората, още по-нататък — полетата, прерязани от пътища, окъпани от лунна светлина. Без особено любопитство Ейлан забеляза необичайно оживление и суматоха в единия край на тълпата, и по-нататък по пътя, който водеше към Дева, някаква равномерно движеща се маса. Когато паднеха върху нея, лунните лъчи се пречупваха в студен метален блясък.

Друидите призоваваха Богинята, сливаха блуждаещите във въображение то на хората представи в един образ, който все пак си оставаше точно толкова многолик, колкото бяха и хората, които пригласяха на техния зов. Ейлан видя прилива на призованата от тях Сила като огромен стълб от многоцветно сия ние и изпита бегло съжаление към крехката фигурка, в която тя трябваше да се въплъти. После тялото й като че ли изчезна, не виждаше вече своите черти; на мястото на Великата жрица стоеше висока, внушителна женска фигура Ейлан беше убедена, че досега не е преживявала нищо подобно.

Тя се взря по-внимателно. Искаше й се да узнае какъв е образът, който Богинята бе приела тази нощ.

В този момент суматохата в тълпата се усили и достигна самия й център. Тя видя червените отблясъци на огъня по извадени мечове и чу мъжки гласове, които викаха:

— Велика кралице, чуй ни! Катубодва, теб призоваваме! Повелителко на Гарваните, отмъсти за синовете си!

Арданос се обърна назад с изкривено от гняв лице и се опита да ги накара да млъкнат, но силата на чувството, което мъжете бяха вложили в този зов, бе свършила необходимото. Над притихналата тълпа се разнесе шум, запляскаха черни криле, прелетяха мрачни сенки, приспаната жарава се разгоря от внезапен хладен полъх; женската фигура стана като че ли още по-висока, пристъпи напред и отметна воала от лицето си.

— Вие ме призовахте и аз дойдох — отекна гласът й. Тя говореше на древния език на племената. — Кой се осмелява да ме вика?

Ужасеният шепот, който се бе понесъл в тълпата, затихна мигновено. Настана пълна тишина. Тогава от тълпата се отдели висока мъжка фигура и се отправи с накуцване към средата на кръга. Ейлан позна Кинрик. Кървава превръзка опасваше челото му, в ръцете си държеше гол меч.

— Аз те викам, Майко — аз, който винаги съм ти служил вярно! Повелителко на Гарваните, нека враговете ти почувстват силата на твоя гняв!

Високата, стройна жена се приведе малко напред. Лицето и косата й, осветени от разгорелия се наново огън, изглеждаха червени, сякаш облени в кръв. Мечът на Кинрик също светеше с кърваво сияние. Арданос гледаше ту единия, ту другия, безсилен да се възпротиви. Разбираше достатъчно, за да знае, че не бива да застава на пътя на огромната сила, която свързваше война със загадъчната женска фигура.

— Ти наистина ми служи вярно… — гласът на високата жена разкъса ужасеното мълчание. — Отрязани глави и човешки крайници бяха твоите жертвоприношения, неведнъж напои с човешка кръв земята в моя чест. За теб плачът на жените и стоновете на умиращите са свещена музика. Ти искаш да храниш тези празнични огньове с човешки тела… Ти ме призова, червени гарване. Ето ме пред теб. Кажи какво искаш от мен?

Ужасна беше усмивката, която се появи на устните й. Макар че беше средата на лятото, повя леден вятър. Мракът на Катубодва убиваше слънцето. Хората заотстъпваха уплашено назад. Не помръдваха от местата си единствено Кинрик, Арданос и двете жрици.

— Унищожи завоевателите. Изтрий от лицето на земята ни тези, които я обезчестиха! От теб искам победа, Повелителко!

— Победа ли? — Богинята на битките се разсмя страховито. — Аз не дарявам победа. Аз съм невеста на смъртта; майка, която убива малките си; единствената победа, която ще намериш в прегръдките ми, е смъртта! — тя издигна ръце и диплите на наметалото й се развяха като черни гарванови криле. Този път дори Кинрик отстъпи ужасено.

— Но нашата кауза е справедлива… — започна той.

— Справедливост! Нима хората някога са водили справедлива война?! Това, което сега ви причиняват римляните, преди хората от твоята кръв са причинявали един другиму, и на хората, които са живели преди тях по тези земи! Твоята кръв ще нахрани земята, независимо от това дали ще умреш на слама или на бойното поле — за мен няма никаква разлика!

Кинрик разпери объркано ръце.

— Но аз се сражавах за доброто на народа си! Поне ми обещай, че един ден и враговете ми ще страдат също като мен…

Богинята се приведе отново напред и се взря в очите му. Кинрик нямаше сили да се откъсне от пронизващия й поглед.

— Виждам… — зашепна тя, но шепотът й се чуваше по целия хълм. — Гарваните отлитат от раменете на светлия бог… Никога вече той няма да се вслушва в техния глас. Орелът идва на тяхно място. Богът приема образа на орел, и орел ще бъде — и ще предаде, и ще бъде предаден, и ще страда, пленен в дъбовото дърво, за да се превърне отново в бог… Виждам как насам препуска бял кон. Белият кон идва от морето и ще прогони орела. Червеният дракон ще се съюзи с орела, за да прогонят белия кон от тези земи, а жребецът ще се сражава с драконите на севера и лъвовете на юга… Те ще се избиват един друг и победителят на свой ред ще брани земята, и ще я има за своя. Кръвта им ще се смеси и ще нахрани земята — и никой няма да знае кой е бил приятел и кой — враг… — богинята замълча.

Пълно мълчание продължаваше да цари и сред хората — не знаеха дали пророчеството трябва да ги изпълни с надежда или със страх… Отдалеч се чуваше тихото мучене на добитъка, но и някакъв друг шум — равномерен, също като ударите на барабан. Само че музикантите бяха замлъкнали и източникът на звука трябва да беше друг.

Най-сетне проговори Кинрик. Гласът му прозвуча пресипнало, сякаш отказваше да му служи.

— Кажи ни, Господарке… кажи ни какво трябва да правим…

Жената се облегна назад в стола си. Тихият й смях прозвуча тъй, сякаш се забавляваше.

— Бягайте — и повтори тихо: — Бягайте, и то веднага, защото враговете ви са тук — тя вдигна глава и огледа замръзналото множество. — Всички вие, вървете си бързо и без много шум, и ако ме послушате, ще оцелеете… поне за известно време.

Тук-там хората започнаха да се измъкват назад от тълпата, но повечето продължаваха да стоят като хипнотизирани.

Тогава Богинята вдигна ръце и замахна към тях — ръкавите й отново се развяха като гарванови криле.

— Вървете!

Хората най-сетне се раздвижиха стреснато, бутаха се един друг и постепенно заслизаха надолу по хълма — първоначално един по един, после все повече и по-бързо, докато накрая тичаха по склона — както дребните камъчета тръгват първи, преди да връхлети лавината.

Сподири ги пронизителен женски вик. Викаше жената, останала горе на хълма.

— Кинрик, сине на Юний — долетяха до тях думите й, — спасявай се, защото орлите са тук!

Хората вече бягаха един през друг в мрака, а далечният равномерен тропот се засили и зазвуча като гръмотевица. Римската кавалерия атакуваше.

Гай се остави да бъде понесен от устрема на препускащите коне. Наложи си да се съсредоточи само върху коня под себе спи конниците от двете си страни. Съзнанието му механично регистрираше издигналия се пред тях хълм, фигурите на бягащи жени и мъже, отблясъка на огньовете. Опитваше се да прогони спомените, които всичко тук му навяваше, но пред очите му постоянно плуваше пълната луна, мяркаха се стройните фигури на танцьорите, Кинрик вървеше към него, хванал Диеда за ръка, усмихваше му се порозовялото лице на Ейлан, озарено от белтейнските огньове.

Хълмът стана по-стръмен и той почувства равномерните удари на задната рамка на седлото си. Притисна колене към хълбоците на коня и хвана по-здраво копието и щита си. Оглеждаше внимателно бягащите хора, за да види има ли сред тях въоръжени мъже. Заповедите бяха повече от ясни — да се избягва на всяка цена избиването на мирно население, но да се направи всичко необходимо, за да бъдат заловени избягалите бунтовници. Разбира се, легатът не се постара да им обясни как да го сторят в тъмнината и настъпилия хаос.

Гай все още проклинаше съдбата, която го бе пратила по дирите на Кинрик и останалите Гарвани, и то не другаде, а тъкмо тук, когато изведнъж преди очите му проблесна стомана. От мрака изплува мъртвешки бяло лице, изкривено от гняв или страх. Гай ненапразно воюваше почти постоянно от десет години — ръката му се вдигна автоматично, без да чака повелята на ума. Копието му потъна в нечия плът, той усети тъпия удар, изтегли го обратно и лицето пред него изчезна.

Вече не препускаха толкова бързо. Бяха стигнали плоския връх на хълма я установиха, че там няма почти никого. Затова пък от всички страни, надолу склоновете, тичаха хора. В отговор на кратката му заповед част от конниците препуснаха обратно надолу, по петите на бягащите. В същия момент конят се изправи на задните си крака, уплашен от една облечена в бяло фигура. Пред тях се беше изправил някакъв човек, ръкомахаше диво и говорете нещо за свещена земя. Гай сбута животното и то препусна нататък. Търсете Кинрик. От другия край на широкото било на хълма се чу звън на оръжие, рай смуши коня си и се отправи в тази посока.

Изведнъж конят му отново се изправи на задни крака и изцвили уплашено; някаква мрачна сянка премина над тях и Гай чу вик — това не беше вик на уплашен човек: навяваше едновременно мъка и ужас, сякаш бе събрал в себе си гнева, страданието и болката от всички бойни полета по света. Този страхотен вопъл го прониза до мозъка на костите и той усети, че косата му настръхва. И не беше само той — всички коне наоколо сякаш пощръкляха, хората не бяха на себе си от страх. Гай изпусна юздите и копието си и се вкопчи отчаяно в гривата на коня си. Около него всичко се въртеше в безумен вихър. Тогава пред очите му изплува страшно лице, лице на адска фурия, което плаваше в огненото сияние на ореола от разпилените си коси.

Конят му неволно пристъпи напред и Гай излезе в осветения от огъня кръг. Наоколо всички продължаваха да стоят като заковани по местата си, сякаш някой ги бе омагьосал. Движението на коня като че ли ги разбуди и те започнаха отново да се движат и озъртат, но ужасът не бе изчезнал от очите им. Гай си пое дълбоко дъх, разбрал, че изненадата не им се удаде напълно, и се огледа малко по-спокойно около себе си.

Двама друиди поддържаха един облечен в бяло старец — едва сега Гай позна Арданос. Изглеждаше вече съвсем грохнал от старост. Облечените в синьо жрици се бяха свели над дървения стол, върху който имаше нещо, което първоначално му заприлича само на куп дрехи. Бойната ярост изчезна и той изведнъж се почувства смъртно уморен. Към него се приближи един конник.

— Разпръснахме ги, трибуне.

Гай кимна:

— Бунтовниците не може да са отишли далеч. Разпрати хора да претърсят околността. Нека после се върнат да рапортуват при мен.

Той скочи леко на земята и закрачи напред. Конят му тръгна подир него. Когато пристъпи към Арданос, старият друид вдигна очи и го изгледа умолително.

— Не исках това да стане… — мънкаше той. — Просто призовах Богинята… и Кинрик се появи изневиделица!

Гай кимна. Познаваше добре убежденията на Върховния друид и беше сигурен, че той няма пръст в случилото се тази нощ. Страхотният вик на жената бе стреснал войниците му и даде възможност на бунтовниците да се слеят с тълпата и да потънат в сенките. Той се отправи към скупчилите се в края на поляната жени. Не се учуди особено, когато една от тях се обърна и той срещна предизвикателния поглед на Кайлеан. Но тя не го интересуваше. Искаше да види коя бе другата, тази, която все още лежеше неподвижна на земята.

Той направи още една крачка напред и я видя; тя още не бе дошла в съзнание. Лицето й беше смъртнобледо, но все още му напомняше с нещо на страшния лик на фурията, която се изправи на пътя на ескадрона му. Не можеше да пропъди мъчителната увереност, че тази жена бе действително Богинята-воин на тези земи — но беше и неговата Ейлан.