Горският храм

8

Дъждът валеше упорито над римския лагер в Дева. Мъжете бяха принудени да стоят в бараките, играеха на зарове или поправяха снаряжението си, или се упътваха към винопродавницата, за да убият времето с пиене. През един от тези убийствено влажни и скучни дни Мацелий Север прати да повикат сина му.

— Ти познаваш добре западните земи — започна той веднага щом Гай се появи на вратата. — Мислиш ли, че ще можеш да отведеш един отряд до дома на Бендейгид Вран?

Гай се вкамени. Водата от кожената му наметка се стичаше и правеше локви на пода около краката му.

— Но, татко…

Мацелий разбра какво иска да каже.

— Не ти предлагам да шпионираш семейството на свои приятели, синко. Получих вест, че разбойници от Хиберния са пристанали при Сегонциум. Докато прекосяват тези земи, всеки дом по пътя им ще бъде изложен на ужасна опасност. Присъствието ви там е за тяхно добро, макар че се съмнявам, че те ще го приемат така. Освен това, след като съм длъжен да пратя по този път хора, за да разберат какво става, не е ли по-добре начело на отряда да не е някой, който ненавижда келтите, или пък някой новак от Рим, който си мисли, че британците все ходят с боядисани в синьо лица?

Гай усети, че се изчервява. Винаги се дразнеше, когато баща му успееше да го накара да се почувства още дете.

— Мой дълг е да ти се подчинявам, татко — на теб и на Рим — отвърна той след малко. Учтивата формула го изпълни с цинизъм. „Аз поне знам кога лицемернича. Дали докато навърша неговите години ще съм дотолкова навикнал на тази привидно благосклонна надменност, че и сам ще вярвам в добрите си намерения?“

— Може би се безпокоиш, че няма да издържиш и ще дадеш израз на огорчението си от отказа на Бендейгид? — продължаваше баща му. — Предупредих те, че няма да се съгласи.

Гай сви юмруци и прехапа устни. Никога не бе побеждавал в спор баща си и знаеше, че няма да успее и сега. Но последните му думи бяха паднали като сол върху жива рана.

— Да, предупреди ме, и се оказа прав, както винаги — процеди той през зъби. — Сега вече можеш да ми предложиш каквато и да е кобилка, стига да е широка в бедрата, та да износва децата си, и от добро потекло — Юлия или която и да е друга — и аз ще я приема. Нали трябва да изпълня дълга си?

— Ти си римлянин и аз очаквам от теб да се държиш като такъв — отвърна малко по-меко баща му. — Досега си се държал почтено в тази история и ще продължиш да се държиш по същия начин. В името на Юнона, човече — момичето, което обичаш, може да е в опасност! Дори да не можеш да я вземеш за жена, нима не искаш сам да се погрижиш за нейната сигурност?

Разбира се, че Гай не можа да намери отговор на този въпрос. Само почувства как стомахът му се свива от хладен ужас, който нямаше нищо общо с физически страх от предстоящо сражение. Той поздрави набързо и излезе.

„Може би просто се боя да се изправя отново очи в очи с тях“ — мислеше Гай, докато яздеше начело на малкия конен отряд. Тъкмо бяха преминали крепостната врата и конете газеха мъчително в гъстата кал надолу по хълма. „В известен смисъл все пак съм ги мамил, а те всички бяха толкова мили с мен!“ Бе съумял да потисне притеснението си по време на бъркотията около подготовката — трябваше да си избере хора за отряда, да надзирава приготовленията, да се погрижи за необходимите провизии — но сега тревогата се надигаше отново. Едва не му прилоша от вълнение.

След като напусна дома на Бендейгид, бе видял веднъж Кинрик. Един пазарен ден в Дева, докато се шляеше по улиците, Гай спря като закован. Невъзможно бе да сбърка младия рус гигант, който тъкмо се пазареше за един меч с някакъв ковач. Кинрик бе така потънал в разговора, че все още не забелязваше Гай, и противно на всякакво възпитание Гай незабавно си плю на петите. Това бе скоро след като получи отговора на Бендейгид. Ако семейството знаеше за предложението му, Гай щеше да е посрамен, ако пък не, какво би могъл да си помисли Кинрик, виждайки момчето, с което се бе сприятелил, в униформата на римски трибун, освен че са били измамени?

Гай отново се зачуди кой ли е писал отговора на друида на латински. Той бе изгорил навосъчените таблички, но написаните върху тях думи бяха запечатани неизличимо в паметта му. Отговорът бе съвсем прост и без усуквания. Друидът считаше, че дъщеря му е още млада за брак, а и такъв брак бе според него невъзможен поради римския произход на Гай.

Гай твърдо бе решил да изтрие спомена за Ейлан от мислите си. В края на краищата затова бе римлянин, а римляните се гордееха с желязната си дисциплина — не само физическа, но и умствена. Само че решението се оказа неосъществимо. Денем успяваше да овладее мислите си, но и снощи бе сънувал отново, че двамата с Ейлан плават заедно на запад, на борда на бял кораб. Но дори ако в действителност на запад имаше някакви земи, където двамата биха могли да намерят подслон, Гай нямаше и най-бегла представа какво да предприеме, за да отвлече едно момиче, ако момичето въобще е склонно да бъде отвлечено. А и нямаше намерение да се опълчва срещу нейния и собствения си род. Баща му бе прав — това само би ги направило нещастни.

А може би Ейлан бе вече сгодена за някого другиго, въпреки твърденията баща й, че е много млада. Повечето римлянки на нейната възраст бяха вече омъжени. Баща му можеше да го сгодява за която си поиска. Дъщерята на Лициний също бе много млада и може би нямаше да му се наложи да се среща с нея още доста време. Най-добре щеше да е, ако можеше въобще да не мисли за жени. Но боговете му бяха свидетели — нали постоянно се опитваше! И въпреки всичко, видеше ли само русата коса и сивите очи на някоя галска робиня споменът го връхлиташе с такава сила, че му идеше да заплаче.

Така му се искаше да разпита Кинрик за всеки член от семейството! Но докато събере кураж да се върне, доведеният брат на Ейлан бе изчезнал. Като се има предвид всичко останало, може би така бе най-добре.

Ейлан се събуди стреснато и запримигва, опитвайки се да си припомни къде е всъщност. Наистина ли бебето плачеше, или бе сънувала нещо? Не, Майри и детето спяха спокойно на леглото от другата страна на огнището. Когато Ейлан се размърда, малкият и племенник, Вран, се обърна насън и се притисна по-силно в нея. Жрицата, Кайлеан, спеше съвсем неподвижно до стената. Ейлан бе легнала от външния край на одъра, най-близо до огъня. Сънят й бе лек и неспокоен. Не помнеше какво бе сънувала, но нещо я беше стреснало. Изправи се в леглото и загледа объркано червените въглени в огнището.

В тъмнината Кайлеан проговори тихо:

— И аз чух нещо. Има някой отвън.

— По това време? — Ейлан отново се заслуша, но не можа да чуе нищо освен плясъка на дъждовните капки и тихото съскане на въглените.

Кайлеан я прекъсна бързо:

— Тихо!

После жрицата се смъкна безшумно от одъра и внимателно провери дали резето е на място. Нищо не бе побутнато, но след миг Ейлан чу отново шума, който я беше стреснал насън. Някой натискаше вратата отвън, резето се огъваше и изпукваше от време на време.

Ейлан затрепери. От малка слушаше разкази за морските разбойници, но Досега винаги бе живяла на сигурно място, в големия дом на Бендейгид, охранявана от въоръжени мъже, които служеха на баща й. А тук двамата прислужници, които помагаха в стопанството, спяха в друга, по-малка къща наблизо, Докато жилищата, в които живееха хората на Родри, бяха разпилени из хълмовете.

— Ставай и се обличай колкото е възможно по-бързо — прошепна Кайлеан. Вратата се разтърси отново и Ейлан се подчини, треперейки.

— Татко винаги ми е казвал, че ако дойдат разбойници, трябва да бягаме към гората…

— Това няма да ни свърши работа сега. Навън продължава да вали като из ведро, а Майри е още много слаба след раждането — промърмори Кайлеан. Чакай малко.

Вратата изпука по-силно. Този, който напираше да влезе, вече блъскаше с все сила. Майри се събуди и промънка нещо. В същия миг Кайлеан, вече напълно облечена, притисна ръка върху устните й.

— Не издавай звук, ако държиш на живота си и на живота на децата си — Майри кимна задъхано, а бебето, за щастие, продължаваше да спи.

— Дали да не се скрием в ямата за провизии? — прошепна Ейлан. Вратата се тресеше от удари. Които и да бяха хората отвън, явно бяха твърдо решени да влязат.

Кайлеан каза все така тихо:

— Стой тук, и каквото и да се случи, недей да пищиш.

Майри възкликна изумено, когато забеляза, че жрицата отива при вратата и се кани да вдигне резето. Жрицата изсъска:

— Ти ли ще сковеш после нова врата? Защото аз не мога!

В мига, когато резето падна, Кайлеан отскочи назад и вратата се блъсна в стената. Дузина мъже влетяха в стаята, сякаш довяни от вихрушката, но в същия миг Кайлеан произнесе с висок и рязък глас някаква дума и те се спряха като вкаменени. Бяха огромни мъже, с дълги, неподрязани бради и коси, разпилени по раменете, облечени в необработени дивечови кожи, с наметала от груба вълна над туники на пъстри квадрати — още по-пъстри от тези, които бяха обичайно облекло на британците. В сравнение с тях Кайлеан изглеждаше стройна и тъничка като върбова пръчка. Тъмните й коси я покриваха до кръста. Свободно падащата тъмносиня роба се развяваше на вятъра, нахлул през отворената врата. Веещата се роба бе единственото нещо по нея, което се движеше — иначе жената можеше да мине за издялана от камък.

Майри се сгуши на топка под завивките, притиснала към себе си бебето. Един от мъжете се засмя и каза нещо. Ейлан не спираше да трепери. Искаше й се да последва примера на Майри, но не можеше да помръдне и пръст.

Кайлеан отново извика нещо — с ясен, звънтящ като камбана глас — и отстъпи крачка назад към огнището. Мъжете я гледаха като хипнотизирани. Кайлеан коленичи и изведнъж зарови ръце в жарта. После скочи и докато нападателите се осъзнаят, започна да хвърля цели шепи въглени върху им, без да спира да крещи на някакъв незнаен език. Разбойниците започнаха да проклинат и заотстъпваха, сетне хукнаха един през друг навън, ругаейки на непознат за Ейлан диалект.

Жрицата ги сподири със смях и извика още нещо. Гласът й прозвуча като писъка на сокол, връхлитащ върху жертвата си. Сетне хлопна отново вратата, воят на вятъра стихна и отново бяха сами.

Кайлеан се отпусна със сетни сили на едно столче близо до огъня. Ейлан продължаваше да трепери така, че едва говореше, попита:

— Какви бяха тези хора?

— Разбойници — всякакви, от кол и въже. Мисля, че повечето бяха от Севера, но имаше и такива от моята родна земя. Срам ме е, като ги гледам! Да, аз съм от Ериу. Лианон ме доведе по вашите земи.

Тя стана и се зае да бърше пода от дъждовната вода.

Ейлан не преставаше да разпитва:

— Какво им каза?

— Казах им, че съм жена-друид — bean-drui на нашия език, и че посегнат ли на мен или на някоя от сестрите ми, ще ги прокълна със силата на водата и огъня. При това успях да ги убедя, че имам власт да го сторя — Кайлеан протегна ръце и Ейлан видя, че тънките й пръсти са бели, без каквито и да било следи от изгаряне. Дали не сънуваше? После се сети за нещо и отново попита:

— Сестри ли?

— Съгласно обета, който съм положила, всички жени са мои сестри — Кайлеан изкриви устни. — Освен това им обещах, че ако не ни причинят зло, ще ги благословя…

— А благослови ли ги наистина?

— О, не! Те са хищници, по-лоши от вълците в гората — каза рязко Кайлеан. — Да ги благословя ли? Все едно да благославям див звяр, впил зъби в гърлото ми.

Ейлан отново загледа пръстите на жрицата.

— Как можа да направиш това? Магия ли стори, та да повярваме, че държиш въглени, или наистина имаше живи въглени в ръцете ти? — тя продължаваше да мисли, че е жертва на зрителна измама.

— О, въглените си бяха съвсем истински — Кайлеан се изсмя. — Всеки, който е преминал същото обучение като мен, може да го направи.

— Ами аз? — не спираше Ейлан.

— Ако си обучена за жрица, несъмнено ще можеш — кимна нетърпеливо Кайлеан. — Това, което е необходимо, са вяра и воля. Но сега не мога да ти покажа как става това. Може би, ако дойдеш при нас в Горския храм, някой ден ще те науча.

Момичето сякаш едва сега осъзна от какво са се спасили и се отпусна безсилно до жрицата.

— Те… те щяха… — Ейлан преглътна. — Всички дължим живота си на теб.

— О, не мисля — отвърна Кайлеан. — Една родилка не представлява кой знае какво изкушение дори за такива като тях; а аз със сигурност щях да се справя, ако бяха посегнали на мен — но теб… Да, теб сигурно щяха да изнасилят. Доколкото знам, нямат обичая да убиват млади и хубави момичета, но като нищо можеше да свършиш като пленница и жена на някой от тези диваци по бреговете на Ериу. Надявам се, че не съм попречила на нещо, което би ти се понравило.

Ейлан се потърси, припомняйки си зверските лица на разбойниците.

— Не, не си. Всички мъже в родината ти ли са такива?

— Не знам. Бях още много млада, когато тръгнах насам с Лианон — Кайлеан помълча, сетне продължи: — Не помня нито баща си, нито майка си. Знам само, че живеехме в една колиба и аз бях най-голямата от осем деца. Един ден отидохме на пазара и там видях Лианон. Никога не бях виждала по-красива жена.

И тя трябва да е почувствала моето вълнение, защото още там, на пазара ме покри с мантията си и ме обяви за избраница на Богинята. Години по-късно я попитах какво я е накарало да избере тъкмо мен от всички момичета на пазарището. А тя каза, че всички други деца били чисто облечени и родителите им ги държали здраво за ръка. Мен никой не ме държеше за ръка — продължи горчиво Кайлеан. — В дома на родителите си бях само още едно гладно гърло. Там не ме наричаха Кайлеан — не помня лицето на майка си, но знам, че тя ми викаше Лоанту, което ще рече „черна птичка“.

— Значи са ти дали името Кайлеан при посвещаването, така ли? Кайлеан се усмихна.

— О, не. „Кайлеан“ означава на нашия език нещо като „детето ми“ или „момичето ми“. Лианон винаги ме наричаше така, когато се обръщаше към мен, и аз вече не мога да си представя, че мога да нося друго име.

— Така ли да те наричам и аз?

— Щом искаш. Всъщност имам и друго име — то е името, с което ме нарекоха при посвещаването, но това е име, което нямам право да произнеса пред другиго, освен ако и той е от посветените.

— Разбирам — Ейлан изведнъж се заслуша в себе си. Някъде, от много далеч, долетя далечен шепот: „Изарма… когато ти беше моя сестра, се казваше Изарма…“

Кайлеан въздъхна.

— Има още време до зазоряване. Сестра ти отново заспа. Горкото момиче, раждането е изцедило и последните й сили. Добре ще е, ако поспиш и ти…

Ейлан поклати глава. Имаше чувството, че всичко около нея се върти.

— Не мисля, че след всичко това бих могла да заспя. Кайлеан я изгледа и изведнъж се засмя.

— Честно казано, и аз няма да мога. Бях толкова уплашена, че не знам откъде намерих глас да проговоря. Бях убедена, че не помня този диалект — толкова отдавна го чух за последен път!

— Но нямаше вид на уплашена — каза Ейлан. — Приличаше на същинска богиня, както се беше изправила пред тях.

Другата жена отново се изсмя горчиво.

— Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат, моето момиче. Никога не се доверявай на външния вид на хората, нито пък на това, което ти говорят.

Ейлан се взираше в огъня. Жаравата, разбудена от ръцете на Кайлеан, сега попукваше и хвърляше искри. Мъжът, когото бе обикнала под името Гауен, се оказа съвсем различен от представите й, но любовта, която изпитваше към римлянина Гай, бе все същата. А и той не бе я лъгал. „Бих го познала мислеше тя; дори да дойде при мен като прокажен просяк“. Мислите й се залутаха, душата й отчаяно затърси нещо — нещо, което нямаше нито лице, нито име, нито дори форма. Силният пукот на един въглен я стресна и я върна към действителността.

— Кажи ми истината тогава — обърна се тя към Кайлеан. — Как нежеланото никого колибарче се превърна в жрица, която може да лови с голи ръце живи въглени?

„Кажи ми истината…“ Кайлеан се взря замислено в момичето, което бе свело светли мигли над сивите си очи, сякаш уплашено от собствената си смелост. Кои ли бяха всички истини, които щяха да се върнат да я преследват — сега, когато майчиният й език разбуди заспалото минало? Беше два пъти по-възрастна от Ейлан, можеше да й бъде дори майка, но чувстваше у момичето сродна душа, сякаш наистина й бе сестра.

— Веднага ли тръгна с Лианон за Горския храм? — настоя Ейлан.

— Не, дори мисля, че по това време Вернеметон още не е съществувал — събра мислите си Кайлеан. — Лианон бе дошла в Ериу, за да изучава мъдростта на жриците от светилището на Бригид25 в Друим-сиадх. Когато се върнахме в Британия, живяхме първо в една кръгла кула на брега на морето — далеч на север. Помня, че около кулата се издигаха наредени в кръг бели камъни, и за всеки мъж освен Върховния друид — тогава върховен друид бе друг, не Арданос — прекрачването вътре в кръга бе равносилно на смърт. Тя се отнасяше с мен като с дъщеря. Веднъж, когато някой започна да я разпитва за мен, каза, че ме намерила изоставена на морския бряг. Това не бе толкова далеч от истината — тъй или иначе, никога повече не видях близките си.

— Не ти ли липсваше майка ти?

Кайлеан се замисли, понесена от потока на спомените.

— Сигурно би ми липсвала, ако беше истинска майка — добра и любяща. Моята майка не бе такава. Не че беше зла, просто пет пари не даваше за мен — тя отново спря и се взря удивено в момичето пред себе си. „Каква е тази сила у нея, та успява да разбуди у мен толкова далечни спомени?“ Въздъхна и поде отново, търсейки най-точните думи.

— За нея аз бях наистина само още едно гърло. Веднъж, години по-късно, на пазара в Дева видях стара жена, която ми заприлича на майка ми. Оказа се, че не е тя, но не съжалих, когато го разбрах. Тогава ми стана ясно, че никога не съм имала други близки освен Лианон и останалите жени от Горския храм…

Настъпи дълго мълчание. Очевидно Ейлан се опитваше да си представи какво ли е да израснеш без никакви близки около себе си. Беше ясно колко е привързана към нея сопнатата Майри, а от Диеда знаеше, че с Ейлан са били като близначки. И все пак Ейлан никога не би могла да разговаря с роднините си така, както разговаряха сега двете.

„Все едно, че говоря със себе си, каза си Кайлеан. Или по-скоро с момичето, което бих могла да бъда — чисто и невинно“.

— Мракът и пламтящите въглени наистина ми припомнят детските години — поде жрицата и още докато произнасяше тези думи, почувства, че потъва като в кладенец, понесена надолу и назад в годините. Думите й се лееха, сякаш бе омагьосана и друг говореше със собствената й уста. — За колибата помня само, че вътре бе винаги тъмно и задимено. От дима ме болеше гърлото и все бягах навън, на брега, на чист въздух. Най-ясно си спомням виковете на чайките; чайки имаше и около кръглата кула, затова, когато най-сетне дойдох да живея в Горския храм, дълго време не можех да заспя — липсваше ми шумът на морето. Обичах морето. В спомените си от… дома — тя се поколеба за миг — виждам само деца. Майка ми винаги беше с бебе на гърдите, всички вечно пищяха и хленчеха и я дърпаха за полите — или мен, ако не успеех да се измъкна. Но дори с бой не можеха да ме задържат в къщи да меля ечемик или да бавя хленчещите хлапета. Странното е, че сега бебетата не ми пречат — допълни тя. — Сякаш приемам по друг начин тези, които като бебето на Майри идват чакани и желани, и след раждането си са обичани.

Не помня нищо за баща си освен това, че не се интересуваше от майка ми или от нас — което не му пречеше да не я оставя и година без бебе на гърдите. Сигурно съм имала вид на умираща от глад и с това съм събудила съчувствието на Лианон.

Кайлеан чуваше собствения си глас и разбираше, че в думите й няма и следа от горчивина — всички тези неща тя бе приела още много отдавна.

— Всъщност дори не знам точната си възраст. Но мина около година, след като заживях с Лианон, преди тялото ми да прояви признаци на женственост. Тогава трябва да съм била горе-долу на дванадесет години.

Жрицата млъкна изведнъж и Ейлан я погледна учудено.

„Аз съм зряла жена, жрица“. Кайлеан се опитваше да потисне внезапно обзелия я ужас, „Мога сама да обръщам в бягство въоръжени мъже!“ Но трансът, предизвикан от огъня, бе разтворил дълбочините на съзнанието й и тя се чувстваше като уплашено дете. Истина ли се криеше в трептящите пламъци или измама?

— Трябва да съм се уплашила повече, отколкото предполагах — каза тя най-сетне приглушено. — А може би се дължи на нощния час и на мрака — имам чувството, че сме някъде извън границите на времето. — Тя погледна към Ейлан. — Може да е и защото говоря с теб…

Ейлан преглътна и събра сили, за да срещне втренчения поглед на жрицата.

„Истината… кажи ми истината…“

Кайлеан отново чу тези думи в съзнанието си и не можа да прецени кой се нуждае повече от тази истина — момичето пред нея или тя самата.

— Така и не казах на Лианон, а наказанието на Богинята още не ме е застигнало. — Думите се изтръгваха с мъка от устните й. — Но след толкова години нямам чувството, че най-сетне трябва да говоря пред някого…

Ейлан протегна ръка към Кайлеан и жрицата стисна здраво пръстите й.

— Сигурно видът на тези разбойници извика спомена… Там, където живеех като дете, близо до нашата колиба, на самия бряг, живееше някакъв човек. Срещах го понякога, когато се скитах край морето. Предполагам, че е бил престъпник, прокуден от рода си. Но тогава бях дете и не се замислях над тези неща — допълни тя горчиво. — Първоначално му вярвах. Правеше ми подаръци — красиви миди, които намираше на брега, пъстри птичи пера и какво ли не още — тя се поколеба. — Колко наивна съм била, като го мислех за съвсем безобиден; но и как ли бих могла да преценя правилно? Нямаше кой да се погрижи за мен, да ме предупреди, да ме научи…

Тя се взря с невиждащи очи в огъня. В онази колиба нямаше огън — и в спомена си Кайлеан виждаше само черен, лепкав мрак.

— Не подозирах нищо. Не можех да знам какво ще ми причини, когато един ден ме поведе към колибата си… Не исках, но той ме повлече… — тя затрепери от мъчителния спомен. Дори сега не можеше да намери думи за това, което се бе случило тогава.

— Какво направи после? — гласът на Ейлан долетя като от някоя далечна звезда.

— Какво бих могла да направя? — отвърна рязко Кайлеан. — Побягнах разплакала, и плаках, плаках толкова дълго, че ми се струваше, че ще се разтопя и ще изчезна заедно със сълзите си. Не мога… нямам сили да говоря за ужаса и отвращението, които изпитах тогава. Бях убедена, че не бих могла да разкажа за това никому — а и нямаше никой, който би се загрижил за мен тогава. — Кайлеан мълча дълго, после продължи: — До ден днешен помня миризмата на онази колиба — на гниещи водорасли и тръстика; помня как онзи човек ме събори на пода, аз хленчех, но изобщо не можех да си представя какво би могъл да ми направи… И досега ми прилошава от мириса на гниещи водорасли.

— Никой ли не разбра? Не е възможно никой да не е направил нищо! — каза Ейлан. — Знам, че баща ми би убил всеки, който би се опитал да постъпи така с мен.

Кайлеан вече дишаше малко по-равномерно. Въздъхна дълбоко и треперливо, сякаш с въздишката и част от скритата мъка напускаше душата й.

— Колкото и диво да бе племето, от което произхождам, в него никой не допускаше насилването на жени, камо ли пък на толкова малко дете. Ако бях казала как е постъпил с мен този човек, щяха да го изпекат на бавен огън. Той беше наясно какво го чака и ме заплаши, че ще ме убие, ако проговоря. А аз нищо не знаех и мълчах.

Кайлеан говореше вече със странно безразличие, сякаш ставаше дума за нещо, което се е случило с някой друг.

— Година по-късно дойде Лианон. Тя никога не би могла да предположи, че толкова малко момиче може вече да е загубило девствеността си… После, когато я обикнах и реших да служа на нейната Богиня, бе вече късно — страхувах се, че ще ме отпрати. Разбираш ли — божественото излъчване, което ти се стори, че виждаш у мен, е измама — допълни тя грубо. — Ако Лианон бе узнала никога нямаше да ме посветят за жрица — но аз се постарах тя никога да не разбере.

Жрицата обърна лице към стената. Настъпилото мълчание надвисна мъчително над двете жени.

— Моля те, погледни ме…

Кайлеан извърна очи към момичето пред себе си и видя лицето му — едната половина, огряна от огъня, светеше като образа на самата Богиня; другата бе потънала в сянка.

— Аз ти вярвам — каза Ейлан.

Кайлеан въздъхна тежко. Очите й се замъглиха от сълзи.

— Живея само защото се надявам, че Богинята също ми е простила — каза тя. — Бях преминала първия ритуал на посвещаване, пред да разбера целия ужас на измамата, в която живеех. Но не виждах никакви лоши знамения. Когато станах жрица, очаквах да ме порази гръм, но нищо не се случи. Тогава за първи път се усъмних, че има богове — или, казах си, дори да ги има, те ни най-малко не се интересуват от съдбата на хората.

— А може би просто са по-милостиви от хората — каза Ейлан и веднага млъкна, уплашена от собствената си смелост. Никога досега не бе й хрумвало да оспори мнението на хора като баща си или дядо си. — Защо напуснахте кулата край морето? — продължи да разпитва тя.

Кайлеан, потънала в далечни спомени, се стресна и отвърна:

— Това стана след оскверняването на светилището в Мона — нали знаеш тази история?

— Дядо ми е бард и често я пее. Но това трябва да е било, преди ти да се родиш…

— Не е чак толкова отдавна — разсмя се Кайлеан. — Но наистина съм била много малка. Ако по това време Лианон не беше в Ериу — вие наричате нашата страна Хиберния — и тя щеше да загине. Известно време след клането малкото останали британски друиди били прекалено заети да ближат раните си, за да решат какво да сторят с жриците. После върховният друид успял да сключи нещо като договор с римляните, който осигурявал безопасността на оживелите свещенослужителки в земите, владени от Рим.

— Договор с римляните ли?! — възкликна Ейлан. — Но нали тъкмо римляните избили останалите?

— О, не ги избили — само ги насилили — отвърна Кайлеан с горчивина. — Осквернените жрици от Мона не посегнали на живота си, докато не родили копелетата на римляните. Сетне се самоубили — всички до една. А децата… издавили момичетата, а момчетата били осиновени от семейства, верни на старата религия — като твоето.

— Кинрик! — възкликна Ейлан, обзета от внезапно просветление. — Затова значи мрази римляните с такова ожесточение, и все иска да слуша песента за Мона въпреки че това са толкова отдавнашни неща! А когато аз почнех да изпитвам, винаги ме караха да млъкна!

— Твоят Кинрик, който мрази толкова римляните, има точно толкова римска кръв в жилите си, колкото и онова момче, на което баща ти не пожела да те даде за жена — отвърна с усмивка Кайлеан. Ейлан бе обвила слабичкото си тяло с ръце и се взираше в жарта.

— Не ми ли вярваш? — попита жрицата. — Всичко се е случило точно както ти го разказах. Може би после римляните все пак са се почувствали виновни за стореното, а освен това дядо ти е по-лукав политик от който и да е римски сенатор — и успял да сключи този договор с Цериалис, който бил губернатор на провинцията преди Фронтин. И така бил изграден Горският храм във Вернеметон — за да приюти жени и жрици от цяла Британия. Сетне избраха Лианон за Велика жрица, и посветиха и мен за жрица — най-вече защото не знаеха какво да ме правят. Аз съм най-близката довереница на Великата жрица, но няма да я наследя — това поне е ясно.

— Защо?

— Първоначално вярвах, че такава е волята на Богинята… заради това, което току-що ти разказах. Но сега разбирам, че друидите няма да допуснат такъв избор — защото знаят, че няма да им се подчинявам. Обичам Лианон, но и я познавам много добре — тя е човек, който се огъва лесно. Може би единственият път, когато се е осмелила да се противопостави на Съвета на друидите, е бил, когато настоя да остана при нея. Но аз разбирам кроежите им и казвам това, което мисля… макар и не така, както говорих с теб!

Ейлан отвърна на усмивката й.

— Същото важи и за мен — не мога да си представя как казвам и половината от това, което казах тази вечер, в дома на баща ми.

— Не се осмеляват да ми разрешат да говоря с гласа на Богинята — ако аз стана велика жрица, сън няма да ги хваща от чудене какво ли ще кажа следващия път! — разсмя се Кайлеан. — Трябва им жрица, която да им служи вярно. Известно време ми се струваше, че са избрали Диеда; но неволно чух какво си говориха Арданос и Лианон, след като тя дойде в храма, и разбрах, че тя е избрана погрешно — трябвало е да бъдеш ти.

— Да, ти каза това и преди, но доколкото знам, баща ми вече се кани да ме омъжи.

— Тъй ли? — повдигна вежди Кайлеан. — Е, може би греша. Знаех само, че синът на префекта в Дева е искал ръката ти.

— Колко се разгневи тогава баща ми… — Ейлан пламна, защото си спомни думите на Бендейгид. — И каза, че ще омъжи Сенара, преди да е имала възможност да му създава неприятности. Чудя се дали няма предвид същото и за мен. Не е споменавал, че иска да ме прати във Вернеметон. Щом не мога да бъда жена на Гай — допълни тя глухо, — не ме интересува какво ще стане с мен.

Кайлеан я изгледа замислено.

— Никога не ме е изкушавала мисълта да се омъжа; толкова отдавна обрекох живота си на Богинята. Може би причината е в това, което ме сполетя още като дете, но никога след това не съм пожелала да принадлежа на някой мъж. Убедена съм, че ако бях нещастна в храма, Лианон щеше да намери начин да ме омъжи; тя винаги е казвала, че иска само да бъда щастлива. Наистина я обичам много — добави жрицата, — обичам я като родна майка.

Поколеба се и продължи:

— Винаги съм се ядосвала, като я виждам как отстъпва във всичко на Арданос, но кой знае — може би и това е дело на Богинята? Би ли искала да дойдеш с мен във Вернеметон, когато дойде време да се върна?

— Струва ми се, искам — отвърна Ейлан. Искрица любопитство оживи големите й очи със странно променлив цвят — понякога тъмнолешникови, понякога сиви. Оживление пропъди тъгата от погледа й и тя продължи: — Мисля, че нищо друго не би ми доставило по-голямо удоволствие. Винаги съм знаела, че няма да ни позволят да се съберем с Гай. На времето, преди да го срещна, мечтаех да стана жрица. Така поне ще мога да изживея достойно живота си, и ще науча много интересни неща.

— Мисля, че това може да се уреди — каза Кайлеан сухо. — Бендейгид несъмнено ще бъде във възторг, Арданос също. Остава само да убедя Лианон. Да говоря ли с нея?

Ейлан кимна. Този път Кайлеан протегна ръка и хвана здраво нейната. Щом докосна нежните пръсти на момичето, Кайлеан усети познатото замайване, което предшестваше виденията — и видя Ейлан, но вече зряла жена, в пълния разцвет на красотата й, обвита в одеждите на жрица на Оракула. „Сестри… и повече от сестри…“ — същите думи отекнаха отново в съзнанието й.

— Не се страхувай, детето ми. Мисля си, че може би… — тя замълча за миг, сетне продължи — може би такава е съдбата ти — да дойдеш при нас — като каза тези думи, сякаш някакъв товар падна от сърцето й. — Не е нужно е да ти казвам колко ще се радвам да те видя в Горския храм. — Кайлеан въздъхна. Особеното, пророческо състояние на духа я напусна и в същия миг отвън се чу песента на чучулига, която поздравяваше зората. — Ето че се зазори — жрицата наложи на втвърдените си мускули да й се подчинят и се отправи бавно към вратата. — Прекарахме цялата нощ в приказки. Не ми се е случвало от времето, когато бях по-млада и от теб — тя отвори вратата и лъчите на изгряващото слънце нахлуха в стаята. — Е, дъждът най-сетне спря. Най-добре ще е да видим какво е положението в обора — онези нещастници поне не биха могли да го запалят в този порой. Дано са ни оставили някоя и друга крава — и дано е останал някой, който да я издои.

През следващите четири дни Гай язди начело на отряда от наемници даки, на мястото на болния центурион. Редом с него яздеше Приск, заместникът му. Всички проклинаха калта и влагата, които се просмукваха през всеки отвор на дрехите им. Не помагаха и наметалата от натрита с лой кожа — оръжията почваха да ръждясват, а там, където мократа кожа се триеше в телата им, те се потриваха до кръв. От клоните на дърветата постоянно капеше вода, от двете й страни на пътя се ширеха подгизнали от влага полета, корените на младите посеви гниеха в езерца от застояла вода. Лоша щеше да бъде реколтата тази есен, мислеше мрачно Гай. Щеше да се наложи да внасят жито от други краища на империята — там, където боговете се бяха показали по-милостиви. Ако времето в Хиберния бе същото, нищо чудно, че плъзнаха разбойници.

Напредваха бавно, но въпреки това към обяд на петия ден бяха навлезли в земите, където го бяха сполетели толкова неочаквани събития. Нощта прекараха под покрива на Клотин. На следното утро минаха покрай същия мечи капан в който бе паднал Гай на времето, и поеха по горската пътека, която водеше право към дома на Бендейгид. Дъждът постепенно преставаше и на запад, през разкъсаните облаци, се виждаше позлатено от слънчевите отблясъци небе.

Когато разпозна пасищата и гората, където бяха търсили цветя с Ейлан, Рай усети, че сърцето му заби ускорено. Скоро тя щеше да го види — макар и целия оплескан с кал, но в пълния блясък на римски офицер. Смяташе да не казва нищо — нека Ейлан разбере по мълчанието му колко дълбоко страда! И тогава тя може би щеше да намери начин да го срещне, и…

— О, богове! Нима идват още буреносни облаци? — възкликна Приск зад него. — Надявах се, че ще имаме поне един ден, през който да изсъхнем!

Гай се върна към действителността и видя, че въпреки изяснилото се небе на юг, тъкмо над тях са надвиснали черни облаци. Конят му мяташе неспокойно глава и той усети, че го полазват тръпки на тежко предчувствие.

— Не облак… — смотолеви един от даките. — Дим…

В същия миг надигащият се вятър донесе до тях миризмата на изгоряло дърво. Вече всички коне пръхтяха, но на тях им се бе случвало да подушат миризмата на огън и преди, та ездачите успяваха да ги овладеят.

— Приск, слез и вземи двама души да разузнаете какво става напред — каза Гай, малко учуден от хладното спокойствие в гласа си. Дали военната подготовка му помогна да овладее порива да пришпори коня си напред, или го задържаше страхът от това, което би могъл да види? Стори му се, че разузнавачите се върнаха само след минута.

— Разбойници — каза Приск. Лицето му бе неподвижно, сякаш изсечено от камък. — Разбойници от Хиберния — сигурно същите, за които ни предупредиха. Вече са изчезнали.

— Има ли оцелели?

Приск сви рамене и Гай усети как гърлото му се свива.

— Топъл прием ни оказаха тук, но няма къде да се спи, а? — обади се един от войниците. — Май ще е по-добре направо да продължим.

Останалите се разсмяха. Гай се обърна и като видяха лицето му, всички млъкнаха. Той заби пети в хълбоците на коня си и отрядът го последва в мълчание.

Приск беше прав. До мига, в който завоят криеше от очите им малкото възвишение, на което преди се издигаше домът на Бендейгид, Гай хранеше последна надежда, че разузнавачите някак са се объркали. Но наистина всичко бе станало на пепел — само тук-там стърчаха почернели греди като надгробни паметници. Нямаше и следа от малката постройка, където го бе лекувала Ейлан, не се забелязваха никакви признаци на живот. Такива сгради горяха бързо заради сламените покриви.

— Ще трябва да е бил страшен пожар — щом всичко е изгоряло така въпреки дъжда — промърмори Приск.

— Несъмнено — проговори Гай с изтръпнали устни. Пред очите му се мяркаха лицата на малката Сенара, на Ейлан, на всички останали от семейството — пленници на дивите хибернийци, или, което бе още по-лошо, превърнали се в купчина овъглени кости под останките на собствения си дом. В никакъв случай не биваше да допуска мъжете да видят колко тежко е засегнат от случилото се; той смъкна ниско качулката на наметалото си и се престори, че се е разкашлял от дима, който още се виеше над останките от обора. Прав беше Приск. Нищо и никой не би оцелял в такъв пожар.

Той каза рязко:

— Да тръгваме тогава. Нямаме време да разглеждаме обгорели камъни, щом ще трябва да намерим подслон за отряда, преди да е паднала нощта! — гласът му трепна и той се зачуди дали Приск е разбрал вълнението му и ако е така, как си го е обяснил. Но заместникът му бе стар войник и нерядко бе виждал как реагират по-неопитните младежи, когато се сблъскат за първи път с последиците от разбойнически набези и кланета.

Той му хвърли разбиращ поглед и веднага отклони очи от лицето му.

— Когато завоювахме тази земя, обещахме на народа й мир. Най-малкото, което сме длъжни да сторим, е да ги защитаваме. Но не се безпокой, ще настигнем разбойниците и ще ги научим какво е да безчинстваш в земя, която принадлежи на Рим. Жалко е все пак, че боговете не са измислили друг начин да цивилизоваме света. Е, има и по-лошо — можехме да сме селяни и цял живот да сеем ряпа. А ние сме си избрали войнишкия занаят и това е част от него. Твои приятели ли са били тези хора?

— Гостувах им — отвърна безизразно Гай. — Миналата пролет. — Поне бе успял отново да овладее гласа си.

— Да, такъв е животът — кимна Приск. — Днес си тук, утре те няма. Надявам се, че боговете си знаят работата.

— Да — каза сухо Гай, за да прекъсне философските размисли на стария войник. — Дай заповед да тръгват; трябва да им намерим подслон веднага щом стигнем най-близкия град.

— Слушам. Строй се! — изрева Приск. После допълни: — Кой знае, може пък да не са били у дома по това време. Може да са били на гости у приятели! И такива работи стават.

Докато яздеха из падналата мъгла, която отново се превръщаше в ситен дъждец, Гай си спомни как видя за последен път Кинрик на пазара в Дева. Спомни си също, че още предната пролет се говореше, че щял да заминава къде на север, където се обучавали местните воини. Имаше вероятност той оживял. Гибелта на толкова високопоставен друид като Бендейгид неминуемо щеше да предизвика вълнение. Гай предполагаше, че баща му има източници на сведения, от които той самият няма и най-малка представа. Баща му щеше да разбере какво точно се е случило. Трябваше само да има малко търпение.

Опитваше се отчаяно да си вдъхне малко надежда. Приск сигурно имаше право и този път. Това, че къщата бе изгоряла, не означаваше, че всички нейни обитатели също са загинали. Може би Майри вече е била заминала за дома на мъжа си; Диеда вече изобщо не живееше тук; но Ейлан… прекалено би било да се надява, че Ейлан, или малката Сенара, или кротката Рейс са оцелели. В този момент не би дал и пукната медна монета за прочутата си офицерска кариера — а всъщност и за цялата велика империя.

Една мисъл се въртеше натрапчиво в главата му: „Ако бях взел Ейлан тогава, дори да я бях отвлякъл насила, тя щеше да е жива сега… Ако бях се противопоставил на баща си… ако бях се осмелил да я отвлека…“

Изведнъж отдавна забравен спомен изникна изневиделица — пред очите му се изправи образът на покойната му майка, която лежеше бледа и студена на одъра, а около нея плачеха прислужниците й. Тогава Гай бе плакал с тях, но влезе баща му и го отведе, а после му обясни, че един римлянин никога не плаче. Но сега Гай заплака отново — за първи път след смъртта на майка си — плачеше и за нея, но и за тези жени, които поне за малко го бяха накарали да се почувства като част от тяхното семейство.

Недопустимо бе войниците да го видят, че плаче. Той скри лице в наметалото и се опита да убеди сам себе си, че по лицето му не текат сълзи, а дъждовни капки.