Горският храм

11

Наближаваше третият Белтейн, откакто Ейлан изчезна. Гай не бе стъпвал от две години в земите на ордовиците. Баща му не бе споменал повече нищо за брак с дъщерята на Лициний, но го бе прехвърлил в щаба на губернатора. В продължение на две години Гай кръстосваше Алба заедно с Агрикола — занимаваха се с „умиротворяване“ на племената из по-ниските земи — или поне искрено вярваха, че го правят. Достатъчно неприятна бе появата на разбойници като тези, които избиха семейството на Бендейгид, но много по-страшни бяха свободните племена на Север, които застрашаваха властта на Рим в Британия. Като офицер на действителна служба в римската войска по това време Гай не можеше да си позволи лукса да се отдава на скръбни спомени. Той изпълняваше съвестно дълга си, и само ако видеше някъде русо момиче със светли, сериозни очи, старите рани се отваряха. Тогава много внимаваше никой да не го види, че плаче.

Справяше се така добре, че когато походите в Каледония бяха временно прекратени, го наградиха с отпуск. Възложиха му на връщане към постоянния лагер на легиона в Дева да съпроводи група ранени войници. Останалите войници от Двадесети легион тръгнаха да строят ново укрепление някъде из планините на Каледония. Така Гай отново потегли на юг. Яздеше начело на отряд пешаци, които кретаха бавно заради раните си. Малко зад него яздеше центурионът.

— Трябва ни доверен човек, който да си отваря очите по време на празника, а ти си единственият на разположение, който говори езика така, че да не предизвика скандал. Рано или късно трябва да се изправиш лице в лице с истината, момчето ми — бе настоял баща му, когато Гай се опита да възрази. — Няма причини да не го сториш сега.

Но едва когато видя голия връх на хълма, старото укрепление, което се издигаше над морето от дървото, и чу мученето на добитъка, събран за продан на панаира, Гай осъзна колко тежък ще е денят за него. Дръпна юздите на коня и се взря замислено пред себе си. До него центурионът нареди рязко на войниците да спрат.

— Струва ми се съвсем спокойно — каза центурионът. — Панаирите са си едни и същи навсякъде. Но, разбира се, когато се намеси религията, може да стане беля — войникът се разсмя. Гай вече бе установил, че човекът е бърборко, който няма особена нужда друг да поддържа разговора. — Първите ми три години в легионите прекарах в Египет. Имаха си по един бог за всеки ден от седмицата, и на всеки се полагаше по един празник. Хубави тупаници ставаха понякога, когато се сблъскваха две шествия в центъра на града.

— Така ли? — измърмори учтиво Гай, въпреки че му бе все едно дали центурионът е служил в Египет или на другия край на света. Тъкмо минаваха през вратата, през която бе дошъл на празника заедно със семейството на Бендейгид преди три години. Изведнъж пред очите му застана малката Сенара — като жива — спомни си я как тичаше напред и танцуваше по пътя, заливайки се от смях.

И днес Гай бе облечен като местен жител — нали му бяха възложили да се движи сред хората и да внимава да не възникнат размирици — но щастливото семейство, с което бе тук преди три години, вече го нямаше.

— Как беше в Египет? — попита той припряно, надявайки се, че ще пропъди спомените.

— Ами като навсякъде — прозя се центурионът. — Огромни храмове, безобразно богати царе, и също толкова безобразно беден народ по пазарищата. Ама беше топло — добави той и потръпна — малко от тяхното слънце би ми дошло добре тъкмо сега. Омръзна ми този студ и дъжд в Британия.

Гай вдигна очи към мрачното небе. Човекът беше прав, досега не бе забелязал, че е облачно. Поне по това днешният ден се различаваше от онзи далечен празник — ако и днес грееше ярко слънце, връщането му тук щеше да бъде съвсем непоносимо.

— На теб май лошото време не ти пречи — продължаваше бърборкото. — Ти си роден по тези земи, нали? Аз пък съм от Етрурия. В наши дни взе да става почти невъзможно да намериш земляк от Италийския полуостров в легионите. Да, служил съм навсякъде — по всички краища на империята, в Египет, в Хиспания, в Партия28. В Партия разпердушиниха кохортата ни — после ме направиха центурион, сигурно защото бях един от малкото оцелели. И после ме пратиха тук. Ако е вярно това, което разправят, че бог Аполон бил открил тези земи, излиза, че не е проявил кой знае какъв вкус.

— Тук трябва да оставим конете — прекъсна го Гай. — Остави един от войниците да ги пази. Вътре няма място за тях.

Наблизо се чу мучене. Водеха ново стадо говеда за пазара. Центурионът изрева на войниците да отстъпят встрани. После и той заедно с Гай мина встрани от пътя.

— Само това ми липсва, да ме газят крави — отбеляза той лениво. — За теб знам, но аз мога да си намеря и по-приятни занимания. Искаш ли да влизаме вече?

Гай въздъхна. Не искаше, но беше римлянин, и бе крайно време да престане да бяга от спомените си. Потръпна и придърпа качулката ниско над челото си.

— Какъв е този празник всъщност? — взе да разпитва центурионът, докато си проправяха път през тълпите. — Някакво селско увеселение, нали? И в Египет имаше такива неща — кланяха се на голям бял бивол и го имаха за божество. Влачеха го по улиците, окичен целия в цветя, и горяха ароматни треви около добитъка, докато вече не можеше да се диша. Казваха, че било за здравето на животните.

— Тук хвърлят билки в жарта и прекарват кравите между два огъня, за да ги благослови Богинята — отвърна Гай.

— Смешна работа — хората не спират да се избиват заради вярата си, а в крайна сметка всичко е едно и също навсякъде. Мен ако ме питаш, жреците са в основата на всички размирици; обикновените хора искат само реколтата да е добра и децата им да са здрави. Ако добитъкът не побеснее, жреците почват да ги тормозят. Друидите ли организират този празник?

— Не точно — отвърна Гай. — Има една жрица, нещо като нашите весталки, която призовава боговете да благословят хората — той притвори за миг очи и видя една забулена фигура, която издигаше ръце към луната.

— Тя ли извършва жертвоприношенията? — междувременно почти бяха стигнали до площада. Стадото крави все така вървеше пред тях. Животните мучаха тревожно и се притискаха едно в друго, подплашени от непознатите миризми и многото чужди хора наоколо.

Гай поде:

— Тъй или иначе, в наши дни не се принася в жертва нищо живо — само оставят на олтара плодове и цветя.

— Аз пък съм чувал, че правят дори човешки жертвоприношения — отбеляза центурионът.

— Кълна се в дверите на ада, няма нищо подобно! — възкликна Гай. Спомни си колко възмутена беше Ейлан, когато той спомена пред нея за човешки жертвоприношения. — Всъщност в празненството няма нищо особено. Бил съм тук и друг път…

— О, по дяволите! Ето че някой подплаши кравите — изохка центурионът, взирайки се напред. — Точно от това се страхувах!

Едър мъж в дълга роба на квадрати беше съборил някакъв фенер и сега кравите започнаха да се дърпат встрани. Мученето им звучеше обезпокоително. Малко по-назад някакъв старец крещеше нещо на тълпата. Бяха се събрали над стотина души, слушаха го и изразяваха с викове съгласието си. Гай се промъкна по-напред и се заслуша. В края на краищата, нали затова го бяха пратили тук — да внимава да не би някой да използва празника, за да подстрекава към бунт срещу империята. Хората викаха все по-високо и не обръща внимание на тревожното мучене на кравите.

Наблизо претича момче с кофа вода в ръцете. Докато минаваше покрай насъбралите се слушатели на стареца, водата се изплиска и намокри един от най-шумните. Човекът се обърна, без да спира да крещи. Тогава най-близката крава изрева, наведе глава и го мушна с рог.

— О, Хадес, сега стана каквото стана. Кравите ще пощръклеят — извика Гай и в същия миг една от първите крави в стадото препусна в тромав галоп, блъсна краваря на земята и го преметна някъде в тълпата.

Старецът продължаваше излиянията си, но хората вече си крещяха един на друг. Двама-трима вече бяха паднали и тълпата започна да ги гази; отнякъде изпищя жена; после цялото стадо се люшна напред и земята сякаш се олюля под тропота на копитата им. Една крава изрева наблизо; Гай погледна и видя, че рогата й са окървавени. Понесоха се писъци. Мъже, жени и деца заотстъпваха ужасено назад, без да спират да крещят.

Всички се блъскаха безразборно в стремежа си да избягат от пътя на стадото. Само за мигове на площада настана хаос — майки посягаха да задържат при себе си разплаканите си деца. Дори един от легионерите, несвикнал да се оправя с добитък, бе повален и изчезна с отчаян вик в тълпата. С последни сили Гай се опитваше да се задържи на крака; хората го изблъскаха далеч встрани от войниците му.

Някой стисна здраво ръката му.

— Изглеждаш здраво момче; трябва да ми помогнеш — виж, Повелителката ще припадне — пред Гай се бе изправила висока, тъмнокоса жена в тъмносиня роба и го дърпаше към единия край на площада. Там една старица, потънала в диплите на тежко синьо наметало, се бе отпуснала немощно в ръцете на две жени в дрехи от небелен лен, с венци от зелени клонки в косите.

Гай протегна предпазливо ръце и двете млади жени отстъпиха, оставяйки старицата да се облегне на него. Младият мъж трепна, защото разпозна жрицата, която бе видял преди толкова време да призовава Богинята. Повдигна я внимателно, учуден от лекотата на слабичкото тяло под тежките официални одежди. Повечето хора вече бяха избягали, но кравите продължаваха да се мятат напред-назад и да мучат гневно, свели глави, с насочени напред рога. Махаха опашки и се опитваха да промушат всеки, който се опиташе да ги хване.

Сега Гай видя, че на земята лежи проснат гигантът, който съпровождаше Повелителката навсякъде.

— Какво му става?

— На Хю ли? Нищо му няма — каза спокойно възрастната жрица. — Една от кравите промуши някого, а той не може да гледа кръв.

„Ама че телохранител!“ — каза си Гай.

— Трябва да се отстраним от пътя на кравите — продължи той на глас. — Накъде да я нося?

— Насам — по-високата от другите две жени забързано започна да си проправя път между преобърнатите сергии и шатри. Гай нагласи старата жена в ръцете си така чу главата й почиваше удобно на рамото му и се успокои, защото чу дишането й, макар и слабо и хрипливо. Въобще не искаше да мисли какво би станало, ако Великата жрица на Вернеметон умреше тъкмо в неговите ръце.

Лъхна го силна, но приятна миризма и той видя, че жрицата ги е довела до някаква барачка, където един билкар продаваше стоката си. Човекът, нисък, пълен и видимо обезпокоен, бързо отметна чергата, която покриваше входа, и Гай внесе Великата жрица вътре. Той коленичи и я положи върху една купчина кожи.

В помещението цареше сумрак. Навсякъде беше пълно с билки, наредени в ленени торбички по лавиците или провесени на китки от тавана. Миришеше на лято. Гай се изправи и качулката се свлече на плещите му. Зад него някой извика изумено. Сърцето му внезапно започна да се блъска тежко в гърдите! Обърна се бавно — много бавно, защото за това обръщане му бе необходима много по-голяма храброст, отколкото за да се изправи очи в очи с цяла орда жители на Каледония.

По-ниската от жриците, които прислужваха на старицата, бе отметнала назад воала си. Изпод диплите му го гледаше Ейлан. Кръвта се дръпна от лицето му; всичко около него потъна в мрак, но веднага след това светът дойде на мястото си, облян в ослепителна светлина. Поне можеше отново да диша. „Но ти си мъртва! — мислеше той. — Нали загина в огъня?!“ Отново започна да му притъмнява, но и в мрака насреща му сияеха очите на Ейлан. Усети някакъв лек полъх върху лицето си и постепенно започна да идва на себе си.

— Ти ли си наистина? — успя най-сетне да каже Гай с несвой глас. — Мислех, че си мъртва… видях това, което пиратите бяха оставили от дома ви.

Тя отстъпи назад и му кимна да дойде при нея в дъното на барачката, докато останалите жрици бяха заети да помагат на Лианон. Гай, все още напълно замаян, пристъпи напред и я последва.

— По това време бях при сестра си, за да й помогна при раждането — каза Ейлан много тихо. — Но майка ми и Сенара са били у дома.

Гласът й секна. Тя погледна притеснено към другите жрици.

В сумрака, с белите си дрехи, тя все още му приличаше на привидение. Още не му се вярваше, че е пред него, жива и здрава. За миг докосна с пръсти хладния лен на дрехата й, после се дръпна.

— Не можем да говорим тук — каза тя задъхано, — макар че не си в униформа.

— Ейлан — каза той бързо, — къде мога да те видя?

— Невъзможно — отвърна тя. — Аз съм жрица от Горския храм и нямам право…

— Нямаш право да говориш с мъж, така ли?

„Весталка, каза си той отчаяно. Момичето, което обичам, е недостъпно за мен — като че ли е весталка!“

— Не е чак толкова лошо — прошепна Ейлан със слаба усмивка. — Но ти си римлянин, а и не забравяй какво би казал баща ми…

— Не забравям — кимна той и веднага се сети какво би казал пък неговият баща. Възможно ли бе префектът да го бе оставил да страда, съзнавайки, че няма повод за това? Чистото щастие от присъствието на Ейлан се смеси с надигащия се гняв.

Загледан в лешниковите очи на Ейлан, Гай разбра, че е жив — за първи път откак бе напуснал дома на Бендейгид. Тя се сви притеснено.

— Диеда гледа насам. Може да те познае. А Кайлеан, другата жрица…

— Помня Диеда — отвърна той рязко. — Аз също трябва да намеря моя центурион. Богове! Колко съм щастлив! — продължи той унесено. Явно нямаше никакво намерение да помръдне. Вече и двете жрици гледаха към тях и Ейлан вдигна ръка в жест на благослов.

— Благодаря ти — каза тя с ясен глас, който потрепваше едва забележимо. — Нямаше да успеем да пренесем Лианон дотук. Ако видиш Хю, ще му кажеш ли да дойде при нас, щом се оправи?

— За да го пазите от кравите — допълни Гай и бе възнаграден с беглия проблясък на усмивката й.

— Сега върви.

— Да, трябва да вървя — съгласи се той. Но в същия момент Лианон се размърда. Една от жените се наведе над нея и й заговори успокоително. Заслушан в тихия глас на жената, Гай започна да осъзнава, че Ейлан действително е жрица на друидите.

Залитна към входа. Когато излезе, слънцето заслепи очите му и той примижа. Сети се, че дори не бе се сбогувал, не бе й казал нищо; не бе я попитал щастлива ли е в Горския дом. Тя ли бе избрала този живот, или я бяха насилили да го приеме? Закрачи напред, зад него долетя гласът на Диеда.

— Какво говореше с този мъж, Ейлан? Походката му е на римлянин!

— Не мисля — отвърна бавно Ейлан. — Ако беше, щеше да е в униформа. Те я носят постоянно.

Гай забави крачка, учуден, че Ейлан се измъкна така ловко. Припомни си, че едно от първите неща, които го привлякоха у нея, беше детинското й простодушие.

А сега къде, по дяволите, беше центурионът? Той си наложи да продължи да върви напред. Дали бърборкото щеше да разкаже всичко на Мацелий? И, което беше по-важно, имаше ли някакъв начин да види отново Ейлан? Сега, когато я бе намерил отново, не можеше да я остави да си отиде просто така.

Зад него, в мрака на шатрата, Ейлан притисна сключените си ръце към гърдите си. Сърцето й биеше оглушително — не й се вярваше, че другите жени не го чуват.

Лианон се размърда отново и промърмори:

— Какво стана? Пострада ли някой?

— Някакъв глупак подплаши кравите и те пощръкляха — отвърна Кайлеан. — Как… как се озовах тук?

— Помолихме един минувач да те пренесе. Онзи малоумник Хю припадна — продължи рязко Кайлеан. — Не, спасителят ти си тръгна. Ейлан го благослови от твое име.

Ейлан си мислеше колко хубаво бе, че Гай поне не беше в римска униформа и се зачуди защо всъщност не я носеше. Как ли щеше да изглежда в униформа на Легионите? Сигурно щеше да му отива, но той си беше хубав и без нея. Тя поклати глава. Знаеше, че не бива да мисли така за него. Беше приключила с тази част от живота си.

— Първо вижте добре ли е Хю, и веднага го доведете тук — нареди Лианон. — Ако добитъкът е пощръклял, сигурно няма да ги съберат лесно и ще се наложи да прекараме тук цял ден.

Ейлан излезе незабавно и примижа на силната светлина. Откри бързо Хю. Гигантът седеше на земята и бавно идваше на себе си. Поклати замаяно глава и попита:

— Добре ли е Повелителката?

— Добре е, макар и не благодарение на теб — отвърна Ейлан сопнато. — Тя припадна и един минувач я отнесе в барачката на билкаря.

— Къде са кравите?

Ейлан се огледа и установи, че Лианон е сгрешила. Наоколо нямаше и следа от добитък. Площадът бе пълен с хора, които подреждаха наново сергиите и бърбореха.

— Това знаят само боговете — и може би краварите им — каза тя. Забеляза, че човекът, когото промуши кравата, също бе отнесен нанякъде. — Кравите пощръкляха — затова промушиха онзи човек.

— Римляните ги уплашиха — измънка Хю, докато се изправяше с мъка на краката си. — Като маршируват, по тях всичко дрънка и блести, проклети да са. Защо изобщо дойдоха тук? Да не би благославянето на добитъка да е в разрез с интересите на империята?

— Ясно е, че тъкмо днес никой нищо няма да благославя — продължи след малко гигантът, клатейки глава. — Най-добре е да отведа Повелителката у дома. Щом наоколо има толкова римляни, нищо чудно да станат и по-големи неразбории — и той продължи да мърмори нещо под носа си.

Ейлан не за първи път се зачуди защо ли Лианон търпеше този дръвник. Голяма полза от него като телохранител нямаше, всъщност според Ейлан изобщо не вършеше никаква работа. Ако някога станеше жрица на Оракула — колкото и малко да й се искаше — първото нещо, което би сторила, щеше да е да се отърве от този недодялан глупак.

Беше минал около месец след белтейнските тържества, когато Лианон прати да повикат Ейлан. Когато Ейлан влезе в жилището й, видя, че при нея има някакъв мъж, който странно й напомняше Кинрик. Мъжът държеше за ръка едно десетинагодишно момиче с червеникава коса. Слънчевите лъчи се заплитаха в къдриците на момиченцето и те проблясваха тук-там като злато.

Ейлан се усмихна на малката, която отвърна плахо на погледа й. Лианон каза:

— Хадрон е от Братството на Гарваните. Най-добре ще е ти сам да й разкажеш историята си, Хадрон.

— Няма много за разправяне — поде Хадрон. — Имам доведен брат, който отиде доброволец в легионите. Той се застъпи за мен — инак и аз щях да работя вече в оловните мини. Отървах кожата, но ми е забранено в продължение на десет години да живея в границите на империята. Трябва да избягам някъде на север, но там, където отивам, не мога да водя със себе си малко момиченце.

— Това ли е бедата? — Ейлан знаеше, че Лианон има пълното право сама да приеме детето в Горския дом. Странното бе, че още не го е сторила — трябваше да има някакъв друг проблем.

— Струва ми се, че е прекалено малка, за да се грижи сама за себе си тук — смръщи се Лианон. — Просто не знам какво да кажа на Хадрон.

— Ако само това те безпокои — отвърна Ейлан, — с радост ще я гледам, докато отрасне, и после сама ще реши дали да отиде в някое благородно семейство или да остане при нас. А може би има жена сред близките ви, на която можем да я предадем?

— Не — отвърна мъжът. — Жена ми беше римлянка и аз въобще не познавам роднините й.

— Значи детето има римска кръв? Наистина ли не можеш да я пратиш при роднините на майка й? — попита Лианон.

Мъжът отговори мрачно:

— Майка й напусна дома си и се скара с близките си, за да се омъжи за мен; на смъртния си одър ме помоли да не им давам малката; мислех, че нашите жрици няма да откажат да я приемат…

Лианон отвърна строго:

— Ние не държим приют за сирачета. Но все пак може да направим изключение за теб — нали си един от Гарваните!

Ейлан, загледана в момичето, мислеше за малката си сестричка, убита от разбойниците преди три години. А ако Сенара бе все пак още жива, грижеше ли се някой за нея? Очакваше с вълнение да се роди бебето на Миелин — надяваше се, че грижите по него ще притъпят болката по Сенара, но приятелката й бе пометнала.

— Ще се грижа за нея с радост, Лианон.

— Тъкмо за това наредих да те извикат. Ти все още нямаш определени задължения сред нас — отвърна Лианон. — Съзнавам, че това не е обичайно задължение, но след като сама го приемаш, ще ти поверя тази малка бездомница — жрицата помълча, после се обърна към Хадрон: — Как се казва детето?

— Жена ми я нарече Валерия, Повелителко. Лианон се намръщи.

— Това е римско име — не можем да я наричаме така тук. — За да дойде при мен, майка й се отдели от всички свои роднини — каза Хадрон. — Най-малкото, което можех да направя за нея, бе да й позволя да даде родовото си име на детето.

— И тъй да е, тук тя трябва да получи ново име — каза категорично Лианон.

— Ейлан, искаш ли да го избереш ти?

Ейлан се обърна отново към детето и срещна уплашения му поглед. Беше загубило всичко, сега щеше да остане и без баща, щяха да й отнемат дори името. Ейлан каза меко:

— Ако не възразяваш, бих я нарекла Сенара.

— Чудесно — каза Лианон. — А сега вървете. Намери й легло и й дай подходящи дрехи. Когато отрасне, сама ще реши дали да остане сред нас.

Когато Хадрон си отиде, Ейлан отново се обърна към малкото момиче, което гледаше в захлас Повелителката.

— Съжалявам, че те натоварих с тези грижи, Ейлан. Аз самата никога не съм се грижила за дете на нейната възраст. Какво ще правим с нея? — каза Лианон.

— Все ще й намерим някакви занимания — Ейлан обви с ръка раменете на детето и се усмихна.

Лианон кимна.

— Тъй като не е обвързана с обет, може да носи известия извън стените на Вернеметон.

— Струва ми се прекалено малка за такава работа, но ако изпитваш такива съмнения дали да я оставиш тук, може все пак да поразпитаме сред римляните. Независимо от думите на Хадрон, роднините й по майчина линия може пък да я искат.

— Добра идея — отвърна Лианон малко разсеяно. Вниманието й вече се бе отклонило. — Виж какво може да се направи, Ейлан.

Ейлан усети как момичето пъхва доверчиво малката си ръчичка в нейната. Дори само от това докосване болката, която постоянно изгаряше сърцето и, откак загуби сестра си, сякаш намаля. Докато двете прекосяваха двора, Ейлан каза на детето:

— Дано името ти се нрави. Малката ми сестричка се казваше Сенара.

— Много ми харесва — отвърна детето. — А къде е сестра ти сега? Мъртва ли е?

— Или е мъртва, или отвлечена в робство отвъд морето — отвърна Ейлан. — Уви, надали някога ще узная.

Замисли се как така никога не е молила Кайлеан да погледне във водата, за да и каже вижда ли съдбата на майка й и на малката й сестра. Може би предпочиташе да мисли, че Сенара е намерила вечен покой, вместо да я види измъчена и унижена в робство?

Погледна отново момиченцето. Търсеше в лицето й следи от римския и произход и неминуемо се сети за Гай. Като син на префекта, Гай щеше да узнае всичко за произхода на детето — ако имаше какво още да се узнава. Беше длъжна да го стори, преди Валерия завинаги да се превърне в Сенара.

Къде ли беше той сега? Мислеше ли за нея ден и нощ — с такова вълнение както тя мислеше за него? Възможно ли бе да е омагьосана — как иначе да си обясни, че не може, а и не иска да мисли за нищо друго? Ейлан въздъхна. Не можеше да забрави гласа му, хубавото му лице, стройната му фигура, лекия чужд акцент, с който произнасяше името й, единствената им плаха целувка край огньовете по Белтейн.

„Тогава не съзнавах изцяло какво иска той от мен, мислеше тя. Бях прекалено млада, за да разбера, и не ме беше грижа. Но сега пораснах, и започвам да съзнавам от какво съм се отказала.“ И за първи път през ума й мина ужасяващата мисъл: „Нима ми е съдено да премина през този живот, без да обичам и да бъда обичана — докато остарея и забравя какво е любов, като Лианон?“

Кого да попита? Кой би могъл да й каже? Диеда би трябвало да разбере мъката й, но след като насила бе откъсната от любимия си, бе се озлобила и надали би проявила съчувствие. Кайлеан, лишена от обич от ранно детство жертва на насилие, сигурно направо щеше да се разгневи. А щом Кайлеан не можеше да я разбере, как би могла да го очаква от другите жени тук?

Нямаше кому да опише мъчителното желание, което разкъсваше сърцето й — да го види, поне само още веднъж, дори този път да е последен.

На другата сутрин, докато режеше хляб и сирене за Сенара, тя попита:

— Знаеш ли нещо за роднините си в римския град?

— Те не живеят в града, Ейлан. Струва ми се, че братът на майка ми е бил някакъв римски офицер, пишел писмата на префекта на военния лагер.

— Така ли? — Ейлан я загледа втренчено. Това трябва да беше поличба — боговете бяха благосклонни към тях, щом този човек беше писар при бащата на Гай!

Мина й през ума да сподели идеята си с малката, но веднага отхвърли тази мисъл. Ако откриеха жрица от Горския дом да разговаря с римлянин, независимо от това колко невинни бяха подбудите й, щеше да има неприятности за всички замесени. А и наистина ли подбудите й бяха толкова невинни?