Горският храм

13

След като Гай успя да убеди Валерий, че племенницата му е на сигурно място, под грижите на Ейлан в Горския дом, той незабавно се застяга за път. Искаше да замине преди баща му да е започнал отново да споменава, че е време да се ожени. След като видя отново Ейлан, той бе по-категоричен от всякога, че няма да се ожени насила за някое момиче от римско семейство. Откак бе починал император Тит и Домициан бе наследил императорския пурпур, всичко в империята се бе объркало. Гай знаеше, че баща му трескаво търси стабилни връзки.

Като привърши, Гай реши да се поразходи из града. Утрото бе топло, но мрачно, а сега от запад по небето се носеха тежки облаци. Хладен полъх разбърка косите на челото му. Гай си спомни как един стар центурион му обясняваше, че в тази страна имало два начина да познаеш какво ще е времето: ако се виждат хълмовете, значи ще вали, ако не се виждат, значи вече вали. И старият човек бе въздъхнал тежко, измъчван от носталгия по синьото италийско небе. Но сега Гай вдъхна с наслада хладния въздух. Когато закапаха първите дъждовни капки, всичко живо наоколо се разтича да намери подслон. Само един човек си стоеше насред площада — също като него, и с наслада подлагаше лицето си под дъжда.

Гай не бе особено учуден, когато позна Кинрик.

— Ще изпием ли по една чаша? — той кимна към близката кръчма, където бяха ходили преди.

Кинрик поклати глава:

— Благодаря ти, но по-добре да не ни виждат заедно. Всъщност най-добре ще е да не казваш, че си ме виждал. И изобщо, ако те питат, казвай, че нямаш представа от моите работи. Така поне няма да се наложи да лъжеш.

Гай повдигна вежди.

— Шегуваш ли се?

— Де да беше така. Не би трябвало дори да разговарям с теб, но пък ти наистина ме срещна случайно, и можеш да го потвърдиш под клетва.

— Не се безпокой — каза Гай и се огледа. Един по-силен пристъп на вятъра завъртя дъждовните капки — когато падаха, те вдигаха малки облачета прах. — Всички почтени римляни отдавна са се прибрали на сухо и никак не ги е грижи за двама глупци, които стоят на дъжда! Слушай, Кинрик, трябва да говоря с теб за Ейлан…

Кинрик изкриви лице в гримаса.

— Моля те, само това не. Това изглежда е най-голямата грешка, която съм правил напоследък. Лианон беше бясна. За щастие наистина не е станало нищо лошо, но моля те, не се опитвай да видиш отново сестра ми. — Кинрик се огледа плахо. — Слушай, дори ако ти можеш да си го позволиш, за мен не е никак препоръчително да ме видят как си говоря приятелски с римски офицер. И най-добре, ако те питат, кажи че въобще не ме познаваш.

След кратко мълчание русият гигант допълни:

— Така кажи, аз няма да се обидя. Някой най-сетне е успял да надуши, че не съм се отказал от Гарваните. След това им хрумна, че ако служа при доброволците, това ме поставя в идеална позиция да руша дисциплината в случай на бунт. Пратиха ме в изгнание — ще рече, ако ме открият на разстояние, по-малко от двадесет мили в близост до някой римски град, ще се озова в мините — или ще ми се случи нещо по-лошо, ако такова нещо е възможно. Сбогом! — и Кинрик му обърна гръб.

Едва сега Гай забеляза, че Кинрик е свалил отличителните знаци на доброволците. Сигурно затова говореше така открито. Още се мъчеше да измисли някакви подходящи думи за сбогом, когато приятелят му зави зад близкия ъгъл и изчезна. Гай остана да стои сам под дъжда. Понечи да го последва, но се отказа. Ако Кинрик действително работеше против Рим, по-добре да загине някъде в битка, отколкото да гасне бавно и мъчително в Мендипските оловни мини.

„Не се опитвай да видиш отново сестра ми“.

Думите на Кинрик отново отекнаха в главата му. Това ли бе краят на последните му надежди? Несъмнено и Кинрик, и собственият му баща бяха прави. Той смъкна качулката на гранатовочервеното си наметало ниско над веждите и се упъти надолу по улицата. Страните му бяха мокри, но не от дъжда.

Кайлеан спря за миг пред вратата на голямата зала и изкриви устни. Отвътре се носеше ужасна врява. След като бе прекарала повече от два месеца сама в гората, бе почнала да забравя колко шум вдигат много жени, събрани на едно място. За миг се изкуши да обърне гръб и да побегне обратно към самотата и спокойствието в горската колиба.

— Я виж ти, Кайлеан се върнала — забеляза Диеда, малко след като жрицата бе влязла в залата. — Не мога да разбера защо си тук, особено след като Лианон се държа така с теб. Мислех, че като веднъж си се измъкнала оттук, ще си плюеш на петите и няма да те видим вече!

— А ти защо си още тук? — отвърна засегнатата Кайлеан. — Мъжът, когото обичаш, замина далеч на север, и римските орли са по петите му. Не мислиш ли, че мястото ти е до него?

За миг лицето на младата жена пламна от гняв, но гневът бързо отстъпи място на нещо близко до отчаяние.

— Мислиш ли, че бих стояла тук и една минута, ако той искаше да съм с него? — попита тя с горчивина. — Но той е посветил живота си на Повелителката на Гарваните — и ако не мога да бъда на първо място в сърцето на мъжа, когото обичам, ще положа последните обети, които ще ме обвържат да служа цял живот на Богинята, и ще остана завинаги сама! — гласът й потрепери, извиси се и сякаш изведнъж отказа да й служи — другите жрици се обръщаха към тях, а Кайлеан почувства как в сърцето й трепна съчувствие и благодарност към съдбата, че никога не бе страдала от любовна мъка.

— Кайлеан — Ейлид приближи забързано, — толкова се надявах, че ще се върнеш днес! Лианон си е у дома. Върви при нея. Не е споменавала нищо, но беше ясно, че много й липсваш.

„Сама си е виновна“ — мислеше мрачно Кайлеан, докато прекосяваше двора към жилището на Лианон, плътно увита в дебелия си шал, за да се запази поне малко от дъжда.

Както всеки път, когато я видеше след по-дълга раздяла, Кайлеан се стресна от вида на Лианон — като че ли ставаше все по-слаба. „Боговете ще я приберат рано“, помисли си тя с мъка. Лианон нямаше вид на болна — просто като че ли с всеки изминат ден ставаше все по-прозрачна. Кайлеан чувстваше инстинктивно, че нещо изсмуква силите на старата жена.

— Тук съм, майко — каза тя тихо. — Искала си да ме видиш?

Лианон се приведе напред и Кайлеан видя, че очите й блестят от сълзи.

— Чаках те — каза Великата жрица. — Ще ми простиш ли, че те отпратих?

Кайлеан поклати глава. Усети как гърлото й се свива, прекоси бързо стаята и коленичи в нозете на старицата.

— Няма нищо за прощаване — каза тя с пресекващ глас и отпусна глава в скута на Лианон. Великата жрица я помилва по косите и Кайлеан се разплака отчаяно.

— Не трябваше да ставам жрица… винаги съм ти причинявала неприятности! — изхлипа тя. Нежната милувка на старата жена сякаш разкъса изведнъж оковите, които толкова дълго бяха стягали сърцето й, и Кайлеан започна, мъчително и на пресекулки, да изповядва тайната си на Великата жрица — както преди години бе я споделила с Ейлан.

— Нямах смелост да ти разкажа всичко — шепнеше тя, — първоначално не разбирах какво точно се е случило, а после се срамувах. Аз не съм недокосната девица, Лианон. В Ериу, преди да се срещнем, бях изнасилена… — тя се задави и млъкна. Настъпи мълчание, после тънките пръсти на Лианон отново се плъзнаха по косите й.

— Това ли те е измъчвало през всички тези години, момичето ми? Чувствах, че има нещо, но не исках да те разпитвам. Та ти дори не си била още жена, когато това се е случило — била си малко дете. Как е възможно да смяташ, че си прегрешила? Разбери ме, ние избягваме да говорим за тези неща, защото много хора могат да не ги разберат правилно. Трябва да съхраним представата им за нас — затова те наказах, когато разбрах, че си помогнала на Ейлан. Но вярвай ми, Кайлеан, това, което се е случило с теб, няма никакво значение нито за Богинята, нито за мен — стига да й служиш добре и вярно, докато живееш в Горския храм!

Кайлеан стисна здраво ръцете на старата жена. Не можеше да спре да плаче. Сега съзнаваше, че може да обича — обичаше Лианон, обичаше и Ейлан, чиято чистота й бе помогнала за първи път да се пребори с кошмарите от детството си. Обичта й към тях бе безкрайна, а и не бе в разрез с обетите, които бе положила пред олтара на Великата Богиня.

По време на дългото отсъствие на Кайлеан Ейлан нерядко имаше чувството, че дъждовните капки, които трополяха по покривите на Горския дом, се просмукват до самото й сърце и го сковават в ледена обвивка. Гай си беше отишъл, бе я напуснал завинаги, и тя никога повече нямаше да го види — това поне беше сигурно. Когато Кайлеан прати да я извикат, тя се зарадва, че поне за кратко ще бъде изтръгната от безрадостните си мисли.

— Значи се върна! — извика Ейлан, промушвайки се под тежките вълнени завеси, които висяха пред вратата на Кайлеан. — И никой да не ми каже! Откога си тук?

— Дойдох си преди малко — каза жрицата. — Бях първо при Лианон. Ейлан я прегърна и се отдръпна, за да я огледа по-добре.

— Явно изгнанието ти е понесло — Кайлеан бе загоряла, имаше здрав вид, а и бръчката, която често пресичаше синия полумесец на челото й, бе изчезнала. — Е, изкупи ли престъплението ми?

Кайлеан се усмихна.

— Всичко отдавна е забравено. Точно затова изпратих да те повикат, детето ми. Ти си тук от три години и си една от най-добрите ни ученички. Дойде време да вземеш решение дали ще останеш завинаги с нас.

— Нима наистина мина толкова време? — трудно бе да се повярва, но дъщерята на Майри вече беше на три години, а синът й — почти на пет. От друга страна Ейлан имаше чувството, че е прекарала тук целия си досегашен живот. Миналото бе потънало някъде далеч; дори когато мечтаеше за Гай, тя просто чуваше гласа му и си представяше как потъва в прегръдките му. Не бе в състояние да си представи как живее с него, като негова съпруга, в някой римски град.

— Диеда също ли ще положи обет? — всички знаеха колко страда Диеда заради това, което тя приемаше като изневяра от страна на Кинрик. Сега, когато той бе прокуден на север, никой не знаеше кога ще може да се върне отново по тези земи. Пък и той винаги бе поставял на първо място войнския си дълг и клетвата за отмъщение, която бе длъжен да изпълни. „Гай също е обвързан с войнската си чест да остане в света на баща си“ — мислеше Ейлан.

— Това тя ще реши сама, когато застане лице в лице с Богинята — каза строго Кайлеан. — Сега говорим за теб. Все още ли искаш да станеш една от нас детето ми?

„Диеда ще положи обет, мислеше Ейлан; и аз заедно с нея. И защо не, след като нито тя, нито аз можем да бъдем с мъжете, които обичаме?“

— Да, все още искам. Или поне… — тя се запъна — искам, стига Богинята да ме приеме, защото преди да се обърна към нея, бях отдала сърцето си на мъж.

— Това няма значение — усмихна се възторжено Кайлеан. — Богинята не ти се сърди за нещо, което си преживяла, преди да положиш обет за жрица. Аз най-сетне се осмелих да разкажа на Лианон за това, което ми се случи на времето в Ериу, и тя ми каза, че то няма значение, защото тогава още не съм била жрица. Дължа това на теб, мила моя, и се радвам, че сега мога да успокоя и теб!

— Не всички биха приели нещата така — отвърна горчиво Ейлан.

— Това не трябва да те тревожи — каза Кайлеан. Постави ръце на раменете на Ейлан. Тъмните й очи приличаха на свещените езера, в които посветените виждаха миналото и бъдещето.

— Слушай, малка сестричке, и аз ще ти разкажа цялата истина за Мистериите. Всички богове и богини са едно — и няма значение дали ще наречем Великото единоначалие Катубодва, Арианрод30 или Дон. Една е Светлината на Истината, но ние я виждаме така, както лъчът се пречупва през призмата на кристала — разпиляна и многоцветна. Всички образи, които хората дават на своите божества, са част от великата истина. Ние, обитателките на Горския храм, имаме правото да виждаме Богинята под много образи и да я наричаме с много имена, но най-важното е, че знаем най-голямата и първата от тайните истини — че всички богове са израз на Великото единоначалие.

— Значи ли това, че боговете и богините на римляните са същите богове и богини, на които служим ние?

— Разбира се. Затова и самите римляни, когато градят олтарите си тук, изобразяват своите божества с някои от атрибутите на нашите. Но тук, в Горския храм, ние вярваме, че служим на Великата Богиня в най-чистия й израз — служим на божественото начало, въплътено във всяка жена, във всяка майка, сестра и дъщеря. Затова понякога казваме, че лицето на всяка жена може да отрази лицето на Богинята.

За миг Ейлан се поддаде на възторга в думите й, но веднага след това у нея се надигна гняв. Защо тогава любовта й към един римлянин се считаше за престъпление — ако наистина и римляните се кланяха на същите божества? Кайлеан бе с нея по време на последния й разговор с Гай и би трябвало да разбира чувствата й към него. Как можеше да твърди, че след като положеше обет, любовта й вече нямаше да има значение? Чувството й към Гай бе за нея е по-малко свято от екстаза, който я изпълваше понякога — когато чувстваше присъствието на Великата богиня и душата й засияваше като свещеното езеро под лунната светлина.

— Каква клетва трябва да положа?

— Ще се закълнеш, че ще останеш завинаги недокосната от мъж, освен ако рогатият бог не те избере за своя съпруга. Ще обещаеш да не споделяш тайните на храма с непосветени, че винаги ще изпълняваш волята на Богинята или на този, който те призове в нейно име…

Кайлеан помълча. Наблюдаваше внимателно Ейлан, а Ейлан си мислеше колко я е обикнала, колко много се е привързала и към останалите жени и към живота си тук. Тя вдигна глава и се взря в тъмните очи на по-възрастна жена.

— Готова съм да се закълна, че ще изпълня всичко това…

— Трябва също да покажеш, че си овладяла всичко, на което те учихме през тези три години, за да те приеме и самата Богиня. Трябва да ме разбереш — не мога да ти опиша последното изпитание — то е различно за всяка жена, която иска да стане жрица — така че дори положената клетва да не ми забраняваше да говоря за това, не бих могла да ти дам напътствия.

Ейлан подтисна надигналото се внезапно безпокойство. Бе живяла достатъчно дълго в дома на девиците, за да знае всички слухове за момичета, които не успели да преодолеят последното изпитание — и били отпратени, или по-лошо — изчезвали навеки и никой не знаел какво е станало с тях.

— Разбирам, и съм съгласна да се подложа на изпитанието — каза тя след малко.

— Тъй да бъде — кимна Кайлеан. — В името на Богинята те приемам за последно изпитание.

Тя целуна Ейлан по бузата, а Ейлан си спомни как една млада жрица я бе целунала по същия начин, когато за първи път дойде във Вернеметон; за миг изпита чувството, че е преживявала този момент не веднъж, а безброй път — назад във времето.

— Когато настъпи последното пълнолуние преди Самхаин, ти ще произнесеш последния обет в присъствието на всички жрици. Лианон и дядо ти ще бъдат доволни.

Ейлан я загледа учудено. Тя нямаше намерение да положи обет, за да се понрави на дядо си или на Великата жрица! Решението й наистина бе повлияно от очакванията на цялото семейство — но може би и от някакви незнайни сили, които се криеха в сенките отвъд обичайното, което човешкият разум можеше да приеме.

— Кайлеан… — прошепна тя, — ако положа обет да служа на Богинята, то няма да е, защото съм дъщеря и внучка на друиди; причината не е и в това, че никога повече няма да видя Гай; мисля, че има нещо повече от това…

Кайлеан я погледна замислено.

— Когато те видях за първи път, изпитах чувството, че съдбата ти е свързана със съдбата на Горския храм — каза тя. — Сега съм напълно убедена в това. Но не мога да ти обещая, че ще бъдеш щастлива тук, дете мое.

— Но аз не очаквам щастие — изхлипа Ейлан. — Ще приема съдбата си, стига да намеря смисъл и цел на всичко това!

Кайлеан въздъхна и протегна ръце към нея. Ейлан се отпусна в прегръдките й и очите й плувнаха в сълзи.

— Всяко нещо има смисъл и цел, мила моя — поде жрицата, докато милваше леко косите й, — но понякога минава много време, докато ние ги открием — това е единствената утеха, която мога да ти дам. Ако самата Богиня не знае какво върши, какъв смисъл би имало тогава съществуването на света?

— Това ми стига — каза тихо Кайлеан, заслушана в равномерните удари на сърцето й. — Освен това имам и твоята обич…

— Да, обичам те — каза едва чуто жрицата. — Обичам те, както някога Лианон обикна мен…

Пълнача луна светеше в небето като голямо бдително око — сякаш самата Арианрод бе решила да наблюдава отблизо церемонията по посвещаването. Когато пеенето на жриците затихна зад гърба й, кожата по ръцете на Ейлан настръхна от нахлулия в душата й студ. Нощта беше топла, но и да валеше, друидите надали биха отложили изпитанието й. Каза си, че трябва да е доволна, че щом нощта е ясна, и небесата гледат благосклонно на нейното посвещаване, но въпреки всичко лунната светлина обтягаше нервите й.

На тази светлина поне щеше да й е лесно да следва пътеката — а от нея се искаше само това — да премине гората обратно до храма. Задачата не й се струваше кой знае колко сложна — забързана да приключи и с това, Ейлан потъна в сенките под дърветата. Загадъчният лик на пълната луна изчезна зад разлистените им корони.

Не бе вървяла дълго, когато й стана ясно, че се е изгубила.

Ейлан се обърна. Наложи си да диша спокойно и дълбоко. Това трябва да бе първата част от изпитанието — трябваше да докаже, че може да ползва сетивата си и вътрешния си усет, за да намери пътя. Под стъпките си усещаше вибриращата сила на земята. Над нея луната и звездите звънтяха и пееха, сякаш лъчите им бяха натегнати струни на арфа. Ейлан отвори съзнанието си към тях, душата й се превръщаше постепенно в стълб от енергия, който свързваше силата на небесните светила със силата на земята. Дишаше силно и равномерно, и силата течеше по нея, съсредоточаваше се в тялото й, докато Ейлан изпита чувството, че вселената се върти около нея. И страхът изчезна.

Тя отново отвори очи. Вече не се боеше от нищо, но все още не можеше да разбере накъде трябва да върви. Имаше чувството, че лунната светлина струи равномерно от всички посоки и по нищо не можеше да се определи в коя от тях трябва да тръгне, за да стигне до храма. От друга страна, ако избереш произволна посока и просто тръгнеше нанякъде, рано или късно би трябвало да излезе от гората. Бе чувала, че някога всичко наоколо, надлъж и нашир, било покрито с гъсти гори, но сега гористите местности бяха отстъпили място на ниви, пътища и пасища. Ако вървеше достатъчно дълго, неминуемо би трябвало да срещне някой, който да я упъти.

Ейлан тръгна отново, този път без да знае накъде. Вървеше и си тананикаше тихичко. След време разбра, че припява химна, с който жриците обикновено посрещаха изгряването на луната.

Докато вървеше, нежната лунна светлина започна да променя света наоколо — всяко клонче изглеждаше изковано от сребро; листата на дърветата проблясваха; танцуващите лунни лъчи се промушваха през короните на дърветата и се отразяваха във всяко камъче… Ейлан съзнаваше, че това, което вижда, не е само лунна светлина. Всяко нещо около нея светеше със собствено сияние и постепенно наоколо стана толкова светло, сякаш бе ден. Но това не беше и дневна светлина — странното бе, че окъпаните в нея дървета и храсти не хвърляха сянка. Цветовете на гората грееха, но с особен, малко притъпен блясък, като скъпоценни камъни под вода. Ейлан потръпна — знаеше достатъчно, за да разбере, че някак е успяла да премине границата между света на хората и Отвъдния свят.

Вярно бе това, на което я бяха учили — светът на хората и Селенията на Вечно живите се докосваха — също като диплите на наметало. И там, където се докосваха, човек можеше лесно да премине от единия в другия свят. А може би световете се доближаваха така само в определено време — и жриците, които знаеха кога настъпва то, го отбелязваха със своите ритуали и свещени песнопения.

Ейлан вървеше през гора от дъб, леска и глог, която не бе виждала никога преди. Но виждаше и съвършено непознати дървета. Близо до един висок дъб растеше дърво със сребриста кора — по клоните му имаше дребни златни цветове. Мина покрай една калина, която бе окичена едновременно с бели цветове и червен плод — в света на човеците дърветата вече бяха прецъфтели, а плодовете на дърветата още не бяха узрели.

Цветовете на дърветата изпълваха въздуха със замайващото си ухание. Сега, когато виждаше ясно пътя пред себе си, Ейлан вървеше уверено напред — насладата й от заобикалящата я красота почти я накара да забрави накъде се бе упътила. Някакви последни останки от чувство за дълг обаче я накараха да спре на една малка горска поляна. Сребристите брези и калините наоколо поваляваха клонки и шумът на листата им напомняше шушукането на млади момичета, скупчени заедно на някой голям празник. Ейлан притвори очи.

— Богиньо, помогни ми! Обръщам се към незнайните сили, които властват тук! Аз ви почитам… — каза тя тихо. — Бъдете снизходителни към мен и ми покаже верния път…

Когато отново отвори очи, през дърветата пред нея се провиждаше широка павирана алея. Ейлан тръгна по алеята с грациозната, плъзгаща се походка, както вървяха момичетата от Горския храм по време на ритуалите. Като повървя известно време, видя пред себе си, от двете страни на пътя, два изпра вени камъка, в които бяха издълбани спирали и плетеници. Зад тях се бе ширнало езеро. Водите му блестяха, сякаш отразяваха лунната светлина, макар че луна не се виждаше никъде.

Едва дишайки, Ейлан премина между двата каменни стълба, пристъпи към езерото и се взря във водите му. Това поне бе учила — всъщност първото умение, което усвои с лекота, бе да извиква пророчески видения в купа вода. Лек ветрец набразди повърхността на езерото. Когато водите се избистриха Ейлан осъзна, че гледането в купата вода приличаше на гледането в това езеро, колкото запалената свещ прилича на слънцето.

В езерните дълбини Ейлан видя ширнало се море — спокойната му повърхност блещукаше, синьозеленикава, сякаш посипана с изумруди и сапфири под небе, синьо и прозрачно като стъкло. Тя продължаваше да се взира. Гората около нея, изправените камъни, самото езеро изчезнаха и тя се понесе като птица над спокойното море. Вълните му се плискаха в скалистите червеникави брегове на голям остров — най-високата му част бе увенчана с множество бели храмове, построени между кичести тъмнозелени горички. Най-високо от всички се извисяваше един гигантски храм, чийто покрив бе от чисто злато.

Ейлан полетя по-ниско, близо до покрива на храма. На каменната балюстрада, заобикаляща го от всички страни, се бе опряла жена в бели одежди и се взираше в морето. Жената носеше златна огърлица и златни гривни; златна корона увенчаваше главата й; тежката коса, която се стелеше по плещите й, имаше цвета на течен пламък — но очите й бяха очите на Кайлеан. От храма излезе млад мъж и коленичи пред жената, притиснал чело към корема й. Жрицата го благослови, а Ейлан забеляза, че по ръцете му от китките до лактите се вият синкави татуирани дракони. Някъде отдалеч се понесе глас, който пееше — и песента звучеше като тихата музика на дъждовните капки:

Песента заглъхна и образите се изгубиха от очите й. Имаше чувството, че това, което видя после, се е случило много години по-късно — внезапно от острова изригна огромен огнен стълб; водите се издигнаха като стени от зелено стъкло и погълнаха неимоверно бързо всичко — дървета, храмове, целия остров. Докато островът потъваше във водите, една флотилия кораби се бореше наоколо с водната стихия и скоро се разпиля като подплашено ято чайки. Ейлан проследи един лек кораб с платно, на което имаше изрисуван дракон. Корабът успя да подмине страхотните водовъртежи и полетя уверено, като стрела, на север и плава дълго, докато слънцето потъна в сребристи мъгли, а цветът на морето също се промени и стана сивозеленикав — този цвят Ейлан познаваше добре.

И ето, пред тях отново се появи земя — отдалеч се виждаха високи бели скали и ширнали се зелени поля. Ейлан летеше над долини и хълмове, докато най-сетне стигна до една висока, открита равнина. Там работеха усилено много хора — наредени в дълги редици, те теглеха с въжета големи каменни блокове. Част от камъните вече бяха наредени в кръг, а Ейлан знаеше как ще бъдат наредени останалите. Беше чувала за Танца на гигантите — описвали й го бяха достатъчно често, та да не може да не разпознае големия каменен кръг. Един от мъжете, които ръководеха безчислените работници, й заприлича на дядо й — но той явно се подчиняваше на друг — по-нисък, тъмнокос като силурите, който излъчваше неукротима сила — и й напомняше на Гай. Вторият мъж сочеше към изправените вече камъни и Ейлан видя ясно как татуираните по ръцете му дракони се гърчат като живи от движението на мускулите под тях.

Високата трева в равнината се залюля от силен вятър. Когато той утихна, картината пред очите й се беше променила отново. Ейлан гледаше как се менят образ след образ, как идват и си отиват все нови и нови хора. С идването на нови пришълци идваха и нови нрави, в лицата се примесваха нови черти. Но всеки път тя долавяше по някой жест или израз, които й се струваха странно познати — начина, по който дядо й плъзгаше пръсти по струните на арфата; царствената грация на Лианон; видя дори своите черти на лицето на една кралица, която сама управляваше колесницата си. До нея седеше висок мъж — и Ейлан го познаваше, защото от неговото докосване се раждаше всеки път нейната власт.

Гласът отново зазвъня между световете:

Накрая пред Ейлан се изправи високо, скалисто възвишение, осеяно с лилавите цветове на пирена. Студени морски ветрове го брулеха и вилнееха наоколо из безкрайните хълмисти поля. Тук нямаше истински дървета — една малка горичка се бе задържала единствено на брега на пролива — от тази страна острова, която се намираше срещу сушата. В мига, когато Ейлан разбра, вижда остров Мона, картината пред очите й се промени и тя видя хора от народ и своята вяра — мъжете бяха облечени в дълги бели дрехи, а жени — в тъмносини роби. Лицата им бяха мрачни. Всички носеха дърва и ги трупаха на огромни клади.

Първоначално тя не можа да разбере какво става. Тогава видя как откъм сушата нещо проблесна и незабавно разпозна римските ризници. Хората от Мона също ги видяха и в същия миг подпалиха кладите; пламъците се извисиха до небесата. Жриците танцуваха около тях, издигнали ръце нагоре. Ейлан чуваше ясно гласовете им, докато изричаха проклятие след проклятие. Римляните сякаш се уплашиха — бяха спрели на брега и командирите им се опитваха да ги подкарат напред със заплахи и увещания. Най-сетне първата редица нагази във водата. Водата в пролива закипя, докато целият легион премине до отсрещния бряг. Войниците излязоха вир-вода на брега, но мечовете им хвърляха наоколо кървави отблясъци. Те тръгнаха право срещу друидите и ги обърнаха в бягство; убиваха всеки, който се изпречи на пътя им и сега вече цветът на мечовете им бе ален от истинска кръв.

После всичко утихна. Светлината на огъня отстъпи място на студения блед светлик на зората. Гарваните вече бяха долетели и пируваха с труповете. Но още пред очите на Ейлан те запляскаха с криле и се издигнаха в небето — всички заедно, сякаш по нечия заповед. Крилете им затъмниха слънцето, но сред крясъците им Ейлан отново дочу далечното пеене:

Скръбният глас пронизваше сърцето на Ейлан и тя не можа да види нищо повече, защото сълзи изпълниха очите й.

Когато се поуспокои, видя, че пак стои на езерния бряг — но вече не беше сама. Във водата се виждаше ясно отражението на мъжка фигура — тя вдигна очи и видя до себе си висок мъж, наметнат с петниста бича кожа. На главата си носеше короната от еленови рога, украсена отстрани с ястребови криле. Очите на Ейлан се разшириха — знаеше, че така се обличат върховните друиди само на най-свещените церемонии, достъпни единствено за посветените.

— Господарю — поздрави Ейлан, защото тази корона издаваше високия му сан, — кой си ти?

И този мъж напомняше по нещо на дядо й, но беше много по-млад, въпреки че брадата му беше тук-там посребрена; в очите му сияеха такава мъдрост и такава сила, каквито Ейлан никога не бе видяла у смъртен човек.

„Такъв би трябвало да е Арданос!“ — помисли тя и си припомни как понякога, по време на ритуалите, Лианон добиваше сила и излъчване на истинска Велика жрица. Това бе истината.

Мъжът й се усмихна и около него като че ли всичко просветна, докато и самото езеро засвети с меко сияние.

— Живял съм в различни тела и съм носил много имена. Наричали са ме Ястребът на слънцето, Белия кон, Краля-елен или Черния глиган. Но тук и сега аз съм Мерлин Британски.

Ейлан преглътна. Докато учеше, нерядко бе срещала тази титла и знаеше, че в древни времена я е носил Върховният друид. Но душата на Мерлин не се връщаше в света на човеците с всяко поколение и казваха, че само най-достойните сред друидите ще могат да го срещнат в Отвъдния свят. Тя плахо навлажни пресъхналите си устни и попита:

— Какво искаш от мен?

— Дъще на Свещения остров, готова ли си да служиш на народа си и на своите богове?

— Аз служа на Господарката на Живота — отвърна уверено Ейлан. — И винаги ще се покорявам на нейната воля.

— Това е съдбовен час, когато се пресичат много пътища — но всичко зависи от теб. Приемеш ли съдбата си, ще знаеш своя път, но поемеш ли по него, ще трябва да пожертваш всичко, което обичаш, и не очаквай благодарност или награда в замяна — Мерлин пристъпи по-близо до нея.

— Защо е е съдбовен този час? Какво казват поличбите? Чия съдба се кове? — съзнанието, че се намира пред самия Мерлин, я беше зашеметило. Добре че поне знаеше какво да пита — благодарение на старите легенди, които бе слушала с такова удоволствие.

— В този час може да се роди истинска Велика жрица — достойна наследничка на древните гадателки — отвърна той меко. — Казвали са ти, че за да бъдеш жрица, трябва да останеш девица, но това не е вярно. Служителката на Богинята отдава себе си, когато разбере, че е дошло времето — разтваря душата и тялото си, за да приеме силата, но от това не губи своята власт. Великата жрица не може да бъде взета насила — тя отдава себе си по своя воля. Нейната любов освещава властта на Свещения крал, а съюзът им не допуска потокът на живота да пресъхне в земята, на която са се посветили и двамата.

— Това ли искаш от мен? — Ейлан трепереше. — Но аз не знам… не знам как да постъпя!

— Ти не знаеш, но Богинята в теб знае — той се усмихна и дъхът на Ейлан секна. — Аз съм тук, за да я разбудя…

Наметалото се смъкна от раменете му, той протегна ръце към нея и погали къдриците, които са виеха около слепоочията й. После се наведе и я целуна по челото.

Душата й гореше и пееше — тази целувка събуди бял пламък в жилите й и той постепенно обхващаше цялото й тяло, докато Мерлин докосваше с целувка на благослов устните, гърдите и утробата й. Никога досега не бе осъзнавала толкова ясно собствената си същност — и същевременно присъствието на някаква незнайна сила, която се вливаше в нея, оставаше в нея, и Ейлан знаеше, че каквото и да се случи, никога вече няма да бъде сама.

Тя гореше, но не изгаряше в белия пламък, и постепенно започна да различава думи в песента на огъня:

Пред погледа й се нижеха картини и образи в безкрайна броеница — кръвопролития и пищни тържества, битки и обсади на огромни каменни замъци; висок зелен хълм се извисяваше над водите на някакво езеро; и пак всичко потъваше в кръв и пламък, и се носеше звън на мечове — и накрая тя видя но един висок русокос мъж с очите на Гай, който потегляше на бой с лика Великата майка на щита си.

— Ще сторя всичко, което трябва — каза твърдо Ейлан. — Но не ме оставяй сама…

„Но аз съм винаги с теб…, отекна в съзнанието й далечен глас. Ти си моя от век на век, до края на времето…“

Ейлан знаеше, че е чувала тези думи и преди, че сега само се подновява стар обет, че отново се връща това, което е започнало преди векове — и тази любов бе така всеобхватна, че я поглъщаше като море, изличавайки всичко друго от мислите й.

Тя се опита да проговори отново, но не можа. Разбра, че преживяното от нея е една от великите мистерии и за него няма думи — дори в Горския храм. А белият пламък все още гореше в нея и тя не можеше да се начуди как останалите не го съзнават — как не можеха да видят, че когато я извадиха от езерото, дрехата й беше суха!

Без да нарушават ритуалното мълчание, останалите жени свалиха ризата й и я облякоха в тъмносиня ленена роба, каквато имаха право да носят единствено посветените жрици.

— Ти премина пътя между световете; видя светлината там, където няма сенки; ти си пречистена… — произнесе тържествено някакъв глас близо до нея. Говореше Кайлеан, но когато Ейлан вдигна очи към нея, видя жената, която бе стояла преди векове на терасата пред онзи голям бял храм. — Стани, дъще на Богинята, и нека твоите сестри те приемат…

Две жрици й помогнаха да се изправи на краката си. Кайлеан я поведе към Свещената горичка. Останалите жени тръгнаха след тях.

На светлината на факлите, прикрепени към околните дървета, тя видя, че там я чака Лианон. До нея се бе изправила Ейлид. Там стоеше и Диеда — очите й бяха огромни, изглеждаше зашеметена, както сигурно и самата Ейлан. Влажни кичури коса бяха полепнали по челото й. „Какво ли е преживяла тя?“ — запита се Ейлан. Очите им се срещнаха и за миг преградите, които се бяха издигнали между тях през годините, изчезнаха — сега двете бяха само сестри.

„Радвам се, че ще положим заедно обетите си“ — каза си Ейлан. Знаеше, че по време на изпитанието боговете пращат на всяка жрица различно видение — сигурно Диеда бе срещнала духа на музиката. Погледна отново другото момиче и й се стори, че Богинята й се усмихва с очите на Диеда.

Всички бяха тук, Миелин, Ейлид и останалите, които я бяха учили и напътствали през последните три години. Във всяко лице Ейлан разпознаваше чертите на други хора, живели отдавна и върнали се за нов живот — винаги различен и винаги същия.

„Защо хората се боят от смъртта — нима не знаят, че ще се върнем отново?“ — запита се Ейлан. От дете знаеше друидското учение, че душите се връщат отново и отново на белия свят, във вечния кръговрат на живота, и никога не бе го оспорвала, но едва сега бе осъзнала неговата истинност.

Сега вече разбираше хладното спокойствие на Кайлеан, святостта, която се излъчваше от Лианон въпреки слабостите и грешките й. Те също се бяха изправяли като нея лице в лице с истината и нищо в по-нататъшния им живот не би могло да им я отнеме.

Тя изричаше и слушаше ритуалните слова като насън. Когато дойде време да даде обет, стори го без колебание, защото вече бе дала по-важно обещание пред боговете на Отвъдния свят. Кръвта още пееше в жилите й, и светлината на Богинята сияеше в очите й, та почти не усети убожданията на трънчетата с които изрисуваха на челото й синия полумесец — знак, че вече е посветена за жрица.