Горският храм

12

Същия този ден Валерий, секретарят на стария Мацелий, пристигна в лагера задъхан и явно развълнуван.

— Току-що научих, че сестра ми е починала — каза той на Гай.

— Разкажи ми всичко — предложи Гай, докато двамата прекосяваха широкия двор на път към кабинета на баща му.

— Дълга история — отвърна Валерий. — Почти не съм я виждал, откак се омъжи — надали ще се съберат дванадесет пъти за дванадесет години.

— Сигурно е отишла да живее надалеч?

Валерий се усмихна невесело.

— Не по-далеч от Дева. Работата е там, че се омъжи за човек от местните и баща ми я обезнаследи.

Гай кимна. Достатъчно трудно бе, ако римлянин се омъжи за местна жена, пък била и от племенната аристокрация. Беше му повече от ясно как би реагирало едно римско семейство, ако дъщеря им избяга при любимия си, а той произхожда от местните племена.

— Една старица, която беше дойка на мен и на сестра ми, ми прати вестта, че тя е починала — продължаваше Валерий. — Поразпитах тук-там и разбрах, че мъжът й е загазил пред властите. Виждал съм го само два пъти, но той има доведен брат, който е доброволец в легионите — той ми каза, че Хадрон, мъжът на сестра ми, бил в Братството на Гарваните и затова е прогонен от пределите на империята. Знам, че сестра ми имаше дъщеря, но нямам представа какво е станало с детето. Доколкото помня, и ти познаваше хора от Братството на Гарваните?

— Преди години познавах един, така е — отвърна Гай, като мислеше за Кинрик. Сега, когато вече знаеше историята на раждането му, не намираше нищо странно в това, че Кинрик се бе присъединил към това тайно общество, за да отмъсти за майка си. На негово място сигурно и той би постъпил по същия начин.

— Трябва да намеря детето на сестра си. Казах ти, че братът на Хадрон е наш доброволец, но той няма жена и не може да се грижи за момиче — аз съм другият най-близък роднина на малката. Дали бих могъл да се заема с възпитанието й? Не съм я виждал, откак беше в пелени; трябва да е осем-деветгодишна.

— Първо трябва да я намериш… — каза бавно Гай. Възможно бе Кинрик да знае къде Хадрон е отвел детето. А освен това Кинрик, който знаеше какво е да си разделен от любимата си, може би щеше да прояви съчувствие и да му помогне да се свърже с Ейлан.

— Наистина ли би ми помогнал? — Валерий забави крачка. Почти бяха стигнали кабинета на префекта, а Валерий отлично знаеше колко би се раздразнил Мацелий от мисълта, че синът му поддържа връзки с майчиния си народ.

— Бих опитал… — каза колебливо Гай. — Мога да намеря някой да поразпита. Беше узнал, че на Кинрик е било възложено да потегли на поход заедно с легионерите, които трябваше да накажат разбойниците, изгорили дома на Бендейгид. Тогава много се учуди, но явно нуждата от отмъщение го бе накарала да забрави поне за малко омразата си. Междувременно Кинрик работеше като преводач и разузнавач при доброволците, но Гай не знаеше окончателно ли е променил мнението си, или все още е верен на Гарваните.

Ако пратеше някой да му намери младия британец, баща му неминуемо щеше да научи, но ако се позавъртеше из кръчмите, които обслужваха легиона, нямаше начин да не се сблъска с него.

— Да те благослови добрата Богиня29! — Валерий стисна здраво ръката му. После вратата се отвори и двамата застанаха мирно.

Само няколко дни по-късно Гай, докато си проправяше път през претъпканото пазарище на Дева, видя Кинрик, който стърчеше над тълпата. Русите му коси бяха потъмнели малко, имаше и едва набола брада. Гай се развика, но видя, че Кинрик го погледна намръщено, явно реши, че не познава този млад офицер, и понечи да продължи.

Гай изруга и се заблъска из тълпата, за да стигне по-бързо до него.

— Чакай, човече — наистина ли не ме позна?

Той спря и застана нащрек, като видя как тъмносините очи на гиганта потъмняха. Не бе възможно Кинрик да го ненавижда още за онази невинна измама — при това сега и той служеше на Рим!

— Дължа ти едно пиене за това, че ме измъкна от онази яма — каза той дружелюбно. — Наблизо продават вино — искаш ли да проверим дали го бива?

Гай си пое дъх с облекчение, когато забеляза, че бръчките по челото на Кинрик се изгладиха и той се усмихна, макар и малко унило.

— Сега си спомних — отвърна той и допълни: — Но се съмнявам, че името ти е Гауен. Как да те наричам сега, може би „трибуне“?

— Ако искаш да знаеш — поде Гауен, — майка ми наистина ми е дала името Гауен и ме наричаше така до смъртта си. Казах ти истината, доколкото беше възможно. Но тук нося името на баща си — Гай Мацелий Север. Майка ми беше от племето на силурите, затова ми казват и Силурик.

— Ако бях разбрал кой си на времето, сигурно щях да те убия — призна Кин — Но оттогава мина много време и се случиха много неща. Ще пия с теб, римлянино, или какъвто там си.

В хладния сумрак на кръчмата Гай каза:

— Много съжалявам за изгорения ви дом. Когато научих, бях също толкова разстроен, колкото ако собствените ми роднини бяха избити от онези хибернийски копелета. Радвам се, че баща ти не е пострадал, но скърбя дълбоко за майка ти.

— Рейс ми беше втора майка — отбеляза Кинрик, — но тъй или иначе, благодаря ти за съчувствието. У нас, на Север, казват, че кръвната връзка държи три поколения, а връзката по осиновяване — седем. Тя наистина ми бе като родна майка.

— Прекрасна жена беше наистина — кимна Гай. — Аз също тъгувам за нея. Ако се беше оженил за Ейлан, това момче щеше да му стане почти брат.

Но двамата се бяха родили в два враждуващи лагера — и досега това ги разделяше. „Добре поне, че не само римляните са виновни за злодеянията тук“, каза си той и продължи:

— Можах само да видя останките от пожара. Баща ми ме прати на север веднага след това. Дано съм нанесъл някой и друг удар в отплата за стореното. Зарадвах се, когато разбрах, че хибернийците са си получили заслуженото.

— Да, и аз се радвам, че бях там. За първи път през живота си не се срамувах от римската кръв в жилите си — каза Кинрик. — Често си мисля, че онова белтейнско празненство, когато ти ни беше на гости, е било последният празник за семейството ни. Малкото, които оцеляхме, сме вече разпилени.

— Бях на Свещения хълм по Белтейн тази година — поде предпазливо Гай. — Видях Диеда, и сестра ти Ейлан. Зарадвах се, като разбрах, че е оживяла.

— Да — кимна Кинрик. — Тя е жрица на Великата Богиня в Горския храм. Що се отнася до Диеда, тя е роднина на Ейлан. На мен не ми е никаква, и така ще си остане, ако продължава да стои там!

— Имам един приятел в легионите… — подхвана Гай.

— Нищо чудно при тези обстоятелства — отбеляза Кинрик и се изхили.

Гай поклати глава и продължи сериозно:

— Сестра му е женена за британец и била прокудена от семейството си. Родила им се дъщеря и живели заедно дванадесет години, но сестрата на моя приятел починала наскоро, а той разбрал, че мъжът й е преследван от властите — Приятелят ми иска да намери момичето, за да се погрижи за него.

— Преследван… — повтори замислено Кинрик. — Защо ми казваш всичко това?

— Защото се говори, че бил от онези птици, които летят нощем… — отвърна бавно Гай.

— Много птици летят нощем — Кинрик гледаше замислено в чашата си — Как, казваш, било името на този човек?

— Хадрон — отвърна Гай. — Жена му се казвала Валерия.

— Не разбирам много от птици — сви рамене Кинрик, — но мога да поразпитам.

— Възможно ли е да са отвели детето в Горския храм? Може би твоите близки знаят нещо?

— Ще ги питам — кимна Кинрик.

„Бих предпочел аз да се заема с тази работа“ — каза си Гай, но не виждаше как би могъл да го стори. Пък и откъде да знае дали Ейлан изобщо иска да го види отново? Може би беше щастлива в Горския храм, може би опитите му да се види с нея отново само щяха да смутят покоя й? Беше изпълнил дълга си пред Валерий. Редно бе да благодари на Кинрик и да си тръгне.

Разбра, че е мълчал дълго, потънал в мисли, когато Кинрик му наля още вино от каната и бутна чашата към него.

— Тук май има нещо повече от някакво загубено дете — заяви британецът. — Я ми кажи, какво става с теб всъщност?

— Трябва да видя отново Ейлан — изтърси неочаквано Гай. — Кълна ти се, нямам лоши помисли. Само искам да разбера щастлива ли е там.

Кинрик го зяпна. После отметна глава и така зарева от смях, че хората от околните маси започнаха да се обръщат.

— Ами че ти си влюбен! — успя да каже той най-сетне. — Как не разпознах признаците! Нали и моето момиче е затворено зад онези стени!

— Но ти си им роднина — настоя сериозно Гай. — Ще ти разрешат да се видиш с тях. Можеш ли да уредиш нещо?

— Защо не? — ухили се доволно Кинрик. — Никога не съм чул смислено обяснение защо държат жриците като затворнички. Това би подхождало повече на вас, римляните. Откак отиде там, Диеда отказва да ме види, камо ли пък да разговаря с мен, но мисля, че ще успея да се видя със сестра си — той пресуши чашата си на един дъх. — След три дни чакай на пътя, който води към Горския храм. Един час след пладне.

Докато Ейлан чакаше в гъсталака, близо до Свещената горичка, обляна от ярката светлина на лятното слънце, тя установи с учудване, че не може да спре да трепери. Когато Кинрик дойде и й каза, че Гай иска да я види, това й прозвуча като отговор на молитва. Но не й трябваше много време да разбере, че тази сбъдната молитва е едно от най-опасните неща на този свят. Кажи-речи, нямаше възможност да запази срещата в тайна. А ако ги откриеха, никой нямаше да повярва на обясненията й.

Накрая се предаде и отиде да попита Кайлеан за съвет.

— След като си се съгласила, не можеш да направиш нищо друго, освен да отидеш на срещата, както е уговорено — бе казала Кайлеан, — но те предупреждавам, че ще съм достатъчно наблизо, за да чувам какво си говорите през цялото време; за да мога да се закълна, ако се наложи, че не сте разменили и ма, която не бихте могли да кажете пред родителите си? Съгласна ли си?

Ейлан бе свела глава в знак на съгласие и бе излязла от стаята. Всъщност дори изпита леко облекчение. Ако се налагаше да разговарят в присъствието на жрицата, нямаше опасност той да й зададе някой… опасен въпрос.

— Чакай — спря я Кайлеан. — Защо дойде да ми кажеш това? Надявам се, не си мислела, че ще одобря такова нещо?

— Не нарушавам с нищо обета си — Ейлан погледна по-възрастната жена в очите. — Но знам много добре как може да се украси една история от злите езици. Вярвам, че би ми дала съвет по съвест, независимо от това какви чувства изпитваш!

После се обърна и излезе от стаята, но не преди да забележи със задоволство че бузите на Кайлеан се бяха зачервили.

И така, Ейлан чакаше, съзнавайки, че под зоркото око на Кайлеан няма от какво да се бои. Ако преди време някой я бе попитал страхува ли се от Гай, тя би отрекла категорично. Но сега, колкото по-къси ставаха сенките на дърветата, толкова повече нарастваше страхът й — имаше чувството, че не може да се държи на краката си.

— О, Кайлеан — изплака тя, обръщайки се към жрицата, която седеше невъзмутимо на един камък на края на просеката и бродираше. — Какво да говоря с него?

— Защо питаш мен? Не мисля, че съм най-подходяща да давам съвети на едно младо момиче как да се държи с мъжете — отбеляза Кайлеан със саркастична усмивка.

Ейлан въздъхна. Времето се влачеше. Разбира се, Гай имаше доста път от Дева дотук. След малко момичето се промъкна до Кайлеан и пъхна ръката си в нейната.

Дали не се бъркаше в неща, които не бяха нейна работа? Не, каза си тя твърдо. Беше длъжна да направи всичко възможно, за да разбере кои и какви са роднините на детето. И тя продължи да чака, вече малко по-уверена в себе си, но когато най-сетне видя сянката му на пътеката, сърцето й заби така, сякаш щеше да изхвръкне.

За първи път го виждаше в пълна униформа с шлема на римските легионери. Както бе предположила, униформата му отиваше. Стори й се по-висок, а червеният гребен на шлема караше тъмните му очи да блестят по-ярко. Гай влезе в просеката и спря като закован. Явно се изненада, като видя две жени вместо една, но не се издаде — само миглите му трепнаха за миг. Той поздрави, свали шлема си и го притисна под мишницата си.

Ейлан се улови, че го е зяпнала като малко дете. Досега само бе мярвала отдалеч униформените римски офицери — сега видът му като че ли още повече подчертаваше колко много неща ги делят. „И все пак, каза си тя внезапно, съгласно техния закон всички сме поданици на Рим — и той, и аз“. Тази мисъл й прозвуча като прозрение.

Гай я гледаше и се усмихваше. Ейлан осъзна с ужас, че всичко, което се бе приготвила да му каже, просто е изчезнало от съзнанието й.

Гай хвърли поглед към другата жрица. Присъствието на трети човек де влизаше в сметките му и сега и той нямаше представа какво да говори. В края на краищата не се излагаше на опасността да ядоса баща си и да злепостави самата Ейлан, само за да размени няколко учтиви думи в присъствието на някакъв бдителен дракон!

Но когато срещна присмехулния поглед на Кайлеан, гневът му се поуталожи. Щом Ейлан бе станала весталка — или както наричаха тези жрици тук, на британските острови, можеше да се очаква, че ще й трябва свидетел, който да потвърди, че не е нарушила обета си, ако това се наложи.

Зачуди се как да й обясни, че е недосегаема за него — все едно че служеше в храма на Веста в Рим. Никога не би могъл да забрави колко бе трогнат от доверието й през онази нощ, която прекараха заедно край огньовете, колко го развълнува невинността й.

Кайлеан очевидно бе нещо съвсем различно. Ясно му бе, че по-възрастната жрица никога не би ги изпуснала от поглед — и той се възмущаваше заради Ейлан. Но съзнаване, че всички тези жени са отраснали с разказите за римските безчинства. За една обитателка на Горския храм фактът, че е мъж и римлянин, бе достатъчен за да не му се доверява и на косъм.

При това съзнаваше, че ако Кайлеан не бе тук, не би се въздържал да не целуне Ейлан — беше толкова очарователна в светлата ленена рокля, с разпиляната руса коса, когато блестеше като злато под лъчите на слънцето! Гай си каза, че тези дрехи трябва да са някаква униформа за жриците. Робата на Кайлеан имаше същата кройка, само че беше тъмносиня — и не й отиваше. Къси сърповидни ножчета висяха от коланите на двете жени.

След малко Ейлан се посъвзе и започна да му разказва историята на детето, което бяха приютили в Горския храм — макар че младата жрица се бъркаше и заекваше, и разказът й не бе много свързан, Гай незабавно разбра, че става дума за племенницата на Валерий.

— Но това е същинско чудо! — възкликна той. — Та аз исках да те видя заради същото това момиче! Тя е племенница на секретаря на баща ми! Трябва да е същото дете! На колко години е?

— Това действително е дело на Богинята — кимна Ейлан. — Мисля, че не е на повече от десет годиш.

— Не е достатъчно голяма, че да я омъжат — каза замислено Гай. Съгласно римския закон момчетата можеха да се омъжват след дванадесетата си година. — Това е добре, в противен случай Валерий щеше да се чувства задължен да уреди незабавно брака й. Сега сигурно ще му се наложи да се ожени самият той, за да има кой да я гледа.

— Няма нужда — отвърна Ейлан. — Момичето е добре и се чувства щастливо при нас — можеш да му го кажеш.

Гай се намръщи. Знаеше много добре, че Валерий, който произхождаше от добро римско семейство, би счел за недопустимо да остави племенницата си да живее далеч от надзора му. Но той действително нямаше никакви живи роднини, които да се грижат за момичето. Може би настояванията на Ейлан, че ще се грижи лично за здравето и възпитанието на детето, бяха напълно достатъчни.

Нали в Рим приемането на едно момиче в храма на Веста се считаше за възможно най-голямата чест — за нея и за цялото й семейство! Докато една жена спазваше обета си на весталка, тя бе почитана като същинска кралица. Сигурно щеше да намери начин да убеди Валерий.

Междувременно той продължаваше да прави безсмислени забележки за малкото момиче, което не бе виждал през живота си, и изведнъж забеляза, че Кайлеан е насочила пронизващия си поглед към него. Бяха си казали всичко, което имаха право да си кажат, без да нарушат нормите на доброто поведение, и започваха да повтарят едни и същи думи. Явно беше време да се сбогува.

Гай замълча за миг. Не можеше да откъсне очи от Ейлан. Предполагаше, че никога вече няма да я види, никога вече нямаше да има възможност да поговори с нея — дори в присъствието на строгата възрастна жрица. Как му се искаше поне да може да се сбогува истински с нея — но не смееше да го стори пред очите на Кайлеан. А и сигурно по-добре да не излага и нея, и себе си на такова изкушение. А Ейлан също продължаваше да го гледа с някакъв недоизказан въпрос в очите.

— Ейлан… — заекна Гай. Кайлеан ги гледаше неотклонно. — Знаеш какво бих ти казал, стига да можех… — той протегна ръка, но не посмя да я докосне. Кайлеан се покашля, Гай се обърна към нея, поздрави официално и тръгна. Но преди да обърне гръб, бе прочел отговора на Ейлан в усмивката й.

Когато фигурата му се изгуби в сенките на дърветата, Ейлан изтича при Кайлеан.

— Значи това е римлянинът, по когото си си изгубила ума. Напоследък си станала толкова разсеяна, че не си в състояние да напълниш едни сламеник, без да объркаш нещо. Честно казано, не те разбирам — в него няма нищо изключително.

— Е, не съм и очаквала, че ще го харесаш особено — усмихна се Ейлан, — но признай, че е хубав.

— На мен всички римляни ми изглеждат еднакви — каза сухо Кайлеан, — а всъщност и всички мъже. Освен това, ако искаш искреното ми мнение, брат ти Кинрик е много по-хубав. Изразът на лицето му е по-мек, а този като че ли смята, че целият свят се върти около него.

Ейлан си каза, че явно всичко е въпрос на вкус — според нея пък Кинрик не бе нищо особено, но Диеда беше на друго мнение. И все пак Гай бе съвсем различен — не само защото тя го обичаше. Нито за миг не бе го приемала като истински римлянин; и той самият не бе подчертавал настоятелно римския си произход. „Естествено, каза си тя, нали известно време се надяваше да ме вземе за жена — глупаво би било да изтъква по повод и без повод, че е римлянин“.

Светът бе пълен с мъже, но Ейлан никога не бе пожелавала друг освен Гай. Дори сега не осъзнаваше колко много я бяха променили постоянните мисли за него.

— Ейлан, пак мечтаеш! — резкият глас на Кайлеан я изтръгна от мислите и — Върви да намериш Сенара и й разкажи всичко, което научихме. После трябва да отидеш на урок при Латис. Ако успееш да си събереш мислите, може някога да знаеш за билките толкова, колкото е научила Миелин.

Ейлан прие мълчаливо упрека и тръгна, за да се заеме с ежедневните си задължения, но през цялото време си повтаряше отново и отново всяка дума, която бяха разменили с Гай. Не можеше да повярва, че никога вече няма да го види. Той беше станал част от живота й.

Тази вечер бе неин ред да прислужва на Лианон. Когато влезе в стаята на Великата жрица, старата жена я изгледа с упрек.

— Какво научавам за теб? Излизала си от храма, за да говориш с някакъв мъж! Това е недопустимо поведение за жрица! Никога не съм очаквала, че тъкмо ти ще постъпиш така — започна Лианон незабавно.

Ейлан се изчерви от яд. Но нали затова бе повикала и Кайлеан със себе си.

— Не съм разменила с него нито дума, която не бих могла да кажа в присъствието на всички вас.

Лианон въздъхна.

— Там е работата — не казвам, че си го сторила, но си остава фактът, че не си говорила в наше присъствие, и сега ще започнат да се носят какви ли не слухове. Слава на Богинята, че Кайлеан е била с теб. Но тя би трябвало да е наясно, че не можем да си позволим да даваме и най-малък повод за клюки — затова ще бъде наказана тя, а не ти. Заклевам те, следващия път, когато ти мине през ума да постъпиш неразумно, не забравяй, че може да пострадаш не само ти, но и някой друг. Млада си, Ейлан, а младите винаги са безразсъдни.

— Искаш да накажеш Кайлеан? Но това не е честно? Какво ще правите с нея? — избухна Ейлан.

— Няма да наредя да я бият — усмихна се Лианон. — Дори когато беше малка, никога не съм посягала да я ударя. Може би съм сгрешила. Тъй или иначе, тя сама ще си избере наказанието.

— Но, майко — упорстваше Ейлан, — нали ти самата ми възложи да разбера кои са роднините на детето от римска страна!

— Не съм ти казвала да разпитваш римляни — отвърна раздразнено Лианон. Ейлан се зачуди как точно би открила римските роднини на Сенара, ако не сред римляните, но замълча.

По-късно Ейлан успя да поговори насаме с Кайлеан.

— Лианон ми каза, че възнамерява да те накаже. Можеш ли да ми простиш? Много тежко ли ще ти бъде? Каза, че няма да нареди да те бият.

— Няма — кимна Кайлеан. — В гората има една малка колиба — сигурно ще ме прати там, за да размишлявам над греховете си, и ще ми възложи да разчистя мястото наоколо от сухи клони и бурени, и да подредя вътре колибата. Не е кой знае какво наказание. Лианон надали съзнава, че за мен възможността да остана насаме с музиката и мислите си е всъщност рядко удоволствие. Не бива да мислиш, че ще се чувствам зле.

— Ще живееш сама в гората? Нима не те е страх?

— От какво да ме е страх? От мечки и вълци ли? Или от непознати мъже? За последен път тук са виждали мечка преди тридесетина години — всички отдавна са изловени. Що се отнася до мъжете, мисля, че тъкмо ти би трябвало да знаеш, че мога да уплаша всекиго, ако се наложи. Не, не ме е страх. — Аз бих умряла от страх — заяви твърдо Ейлан.

— Не се и съмнявам, но аз не се боя да остана насаме със себе си. При това мога да се занимавам с музика колкото си искам, без да се съобразявам с уроците и останалите си задължения тук. Всъщност съм доволна — каза убедително Кайлеан. — В това наказание — щом Лианон държи да го нарича така — няма нищо, което да ме притеснява.

Ейлан замълча. Знаеше, че двете с Диеда с радост ще си поделят задълженията на Кайлеан, свързани с обслужването на Лианон. Ейлан обичаше Лианон независимо от недостатъците й, Диеда също бе привързана към нея. Но Кайлеан щеше да й липсва.

Каза си, че ако Лианон бе по-различна, и Кайлеан, и тя самата щяха да бъдат далеч по-жестоко наказани. Но тъй или иначе, Кайлеан щеше да понесе някакво наказание, колкото и да твърдеше, че то не я тревожи — и Ейлан бе виновна за това. Вината й тежеше, но не толкова, че да поиска да не се бе виждала с Гай. Съжаляваше само за едно — че не можа да му каже и половината от това, което си бе наумила.

Когато Кайлеан напусна Горския храм, Ейлан разбра, че никоя от другите жрици не е била особено привързана към нея. Като че ли само Миелин и Ейлид я приемаха донякъде за приятелка — и, разбира се, Лианон.

Наближаваше есента и времето започна да се променя. С наближаването на есенното равноденствие зачестиха и дъждовете. Една вечер, когато обитателките на Дома на девиците бяха насядали около огъня, Ейлан се замисли как ли се чувства Кайлеан в своето изгнаническо обиталище. Дали покривът на колибата не течеше? Дали самотата и горската тишина не бяха започнали да я подтискат?

Жените се забавляваха, като измисляха гатанки, но накрая това им омръзна и те започнаха да молят Диеда да попее или да им разкаже някоя история. Диеда кимна.

— Какво искате да ви разкажа?

— Някоя история за Другия свят — каза Миелин. Разкажи как Бран, син на ебал, тръгнал на път към Западните земи. Всички бардове учат тази история.

И Диеда полуразказа, полуизпя легендата за Бран, за неговата среща с морския бог Мананан, повелителят на илюзиите, който превърнал морето в гъста гора, рибите — в птици, а морските животни — в овце; как плували през зелената гора, но Мананан паднал от лодката и тогава вътре нахлули вълните; как всички се издавили, а морският бог бил изхвърлен на брега.

Когато свърши тази история, жените поискаха нова, захласнати като малки деца.

— Разкажи историята за краля и трите вещици — помоли една, и Диеда за почна така, както започват всички приказки:

— Преди много, много години, времената били други, по-хубави от днешните, но имало повече път между нашия и Отвъдния свят, и ако съм била там тогава, нямаше да съм тук сега… И тъй, в толкова отдавнашни времена, че и най-старият човек на земята не би могъл да си ги припомни сега, имало един замък — на границата между нашия и другия свят, и в него живеели крал и кралица…

Било навечерието на Самхаин — когато дверите между световете се разтварят; времето между времената, което дели едната половина на годината от другата — от полунощ до зори. И тогава на портите на замъка се явили три вещици. Първата имала свинска муцуна, долната й устна висяла до коленете, та чак скривала дрехите й; устните на втората били от едната страна на главата — тя имала и дълга брада, която покривала гърдите й; третата пък била съвсем отвратително създание — с една ръка и един крак. Под мишницата на единствената си ръка носела прасе, което изглеждало толкова по-добре от нея, че заприличало на хората на същинска принцеса.

Всички жени вече се заливаха от смях; Диеда само се поусмихна и продължи:

— Трите вещици влезли и веднага седнали до огъня — за краля и кралицата не останало място, та им се наложило да седнат при вратата.

Първата вещица, онази с увисналата устна, казала: „Гладна съм; какво ще ми дадете да ям?“. Прислужниците се разтичали и й поднесли гърне с овесена каша, достатъчна за дузина мъже. Вещицата го излапала и се развикала: „Как може да сте толкова стиснати! Още съм гладна!“

Нали знаете, в нощта срещу Самхаин не може да се откаже нищо на гостенин; затова самата кралица се хванала на работа заедно с прислужничките си, сготвили още каша и сложили в пещта да се пекат банички. Но колкото и да хранели неканената гостенка, тя все ръмжала, че умира от глад.

Тогава втората, брадатата вещица, захленчила: „Жадна съм!“ Дотъркаляли буре с бира, тя го пресушила на една глътка и продължила да мърмори, че гърлото й е пресъхнало. Кралят и кралицата се уплашили, че вещиците ще изгълтат всички припаси за зимата — затуй излезли навън и взели да се чудят какво да правят с гостенките. Тогава изпод близкия хълм надникнали няколко дребни човечета — били от добрия народ на феите, и поздравили кралицата.

„Боговете да те закрилят, добра жено, защо плачеш?“

Кралицата им разказала за трите противни вещици, казала, че много се страхува да не би те да изядат всички припаси в замъка, а накрая — може би и нея и краля. Тогава една фея и казала как да постъпи, за да се отърве от тях.

Кралицата се върнала в замъка, седнала край огъня и се хванала да плете. Накрая едната вещица попитала:

„Какво правиш, бабичко?“

„Плета саван, леличко“, отвърнала веднага кралицата.

Втората изломотила през брадата си:

„За кого е този саван, бабичко?“

„Ами за всеки, който не си е у дома тази нощ, леличко“.

След малко третата вещица се навела, целунала прасето и се обадила:

„Ами за кога ти е този саван, бабичко?“

В този момент в залата влязъл кралят и се развикал:

— Черната планина гори, небето над нея е в пламъци!

Като чули думите му, трите вещици се развикали:

„Уви, уви, баща ни е загинал!“. Хукнали една през друга и изчезнали; оттогава никой не ги е виждал по тези земи — ако пък някой ги е виждал, не го е разказал на мен.

Диеда замълча. Всички се заслушаха във воя на вятъра отвън. След време проговори Миелин:

— Струва ми се, че Кайлеан разказваше една такава приказка преди време от нея ли си я научила?

— Не — отвърна Диеда. — Разказа ми я баща ми, когато бях малко момиче.

— Сигурно приказката е много стара — каза Миелин. — А баща ти наистина е най-добрият сред бардовете, но не мисля, че би я разказал по-добре от теб. И ти, и Кайлеан можете да обучавате бардове не по-зле от него.

— Несъмнено — каза Диеда присмехулно. — Защо тогава не започнем да издаваме и присъди?

„Защо пък не?“ — каза си Ейлан. Кайлеан би отговорила на въпроса й, но Кайлеан бе далеч.