Горският храм

5

Гай проследи с поглед Диеда и Кинрик, които изчезнаха в тълпата, и потисна внезапното желание да ги извика обратно. Ейлан, обзета от внезапно смущение, гледаше втренчено в краката си. Гай отчаяно се питаше за какво да говори с нея. Това, което бе научил току-що за жриците от Мона, го бе оставило в странно потиснато състояние — изобщо не се чувстваше господар на света, което уж бе право на всеки римлянин. Слава на боговете, че Кинрик не подозираше нищо за истинския му произход. Гай бе убеден, че старият Арданос е разбрал истината, но поне бе запазил тайната му. Защо? Този въпрос го притесняваше не по-малко.

Затърси отново някаква безобидна тема за разговор и най-сетне каза:

— Разкажи ми повече за обичаите на твоето племе — как точно празнувате Белтейн? Може би при силурите някои неща са по-различни, а аз не бих искал да объркам нещо — каза си, че това е доста добър начин да прикрие факта, че е присъствал на едно-единствено белтейнско празненство, и то когато беше шестгодишен.

Ейлан се изчерви.

— Разлики ли? — смущението й се усили. — Това е много древен празник. Мисля, че всички племена го празнуват по един и същи начин. Или поне едно време е било така. Арданос казва, че народът ни е донесъл този обичай със себе си, когато праотците ни стъпили за първи път на тези острови. А той би трябвало да знае.

— Разбира се — кимна Гай. — Дядо ти е толкова стар — мислиш ли, че е възможно да е един от тези, които са пристигнали на първите кораби от Галия?

Ейлан се изкиска и Гай си отдъхна с облекчение. Напрежението между двамата постепенно намаляваше.

— Нали видя как се пали свещеният огън — подхвана момичето. — Днес, когато Великата жрица дойде да благослови огньовете, всички ще я приветстваме като живо въплъщение на Богинята, слязла сред нас. Не знам какъв е обичаят при племената от Юга, но в северните земи, в древни времена, жените били много по-независими. Преди да дойдат римляните, племената често се управлявали от кралици. Сега властта е в ръцете на Великата жрица и друидите. Но тези стари обичаи са били причина бригантите да последват Картимандуа16, а ицените — Боадицея.

Гай усети как кръвта му се смразява. Римляните все още плашеха малките деца с името на Боадицея, Кървавата кралица. В Лондиниум все още се виждаха следите от пожара в базиликата, а работниците, когато копаеха основи за къщи и крепостни стени, продължаваха да изравят костите на тези, които се бяха опитвали да избягат от яростта на ицените. Ейлан, без да забележи промяната в настроението му, продължаваше да говори.

— Само когато имало война, кралицата избирала мъж военачалник, който да води племето в бой; нерядко това бил неин брат, понякога и съпруг, но във всички случаи властта му над поданиците била незначителна. Кралицата управлявала по собствена воля — и каквото и да кажеш, жените разбират много повече от управление, защото и най-обикновената жена трябва да ръководи домакинството си. Не е ли по-подходящо племето да бъде управлявано от жена, вместо от мъж, който е учен единствено да се подчинява безусловно на заповедите на своя военачалник?

— При племената може и да е така — отвърна Гай. — Но действително би било невъзможно жена да командва легион, или да властва над огромна империя като тази на Цезарите.

— Не виждам защо да е невъзможно — упорстваше Ейлан. — Жена, която се справя добре с едно домакинство, може да управлява всяка държава не по-зле от който и да било мъж. Та нима и над Рим не са властвали велики кралици?

Гай направи гримаса, защото внезапно си спомни една история, която неговият учител-грък бе набивал упорито в главата му.

— По времето на Клавдиите — поде той предпазливо, — имало, казват, една зла стара кралица на име Ливия — майка на Тиберий17, когото по-късно римляните обожествили. Та тя изтровила всичките си роднини. Може би това е една от причините римляните да нямат слабост към жени владетелки.

Докато разговаряха, двамата вървяха безцелно и сега установиха, че са се озовали от другата страна на огньовете — там, където хълбокът на могилата се спускаше надолу, към ливадата.

— Гауен, мислиш ли, че жените са лоши? — попита Ейлан внезапно.

— Ти поне със сигурност не си — отвърна той и очите му срещнаха ясния й поглед. Стори му се, че вижда кристално чист извор, в който би могъл да потъне. Извор на чистота и истина — колко чудовищна му се стори сега лъжата, с която пазеше живота си! Без никакъв повод той изпита твърдото убеждение, че може да й повери живота си — а ако й кажеше кой е в действителност, той би сторил тъкмо това.

Зад тях шумът се усили — виковете и пеенето наближаваха. Гай се обърна и видя мъже, които носеха сламени чучела — някои приличаха на хора, други — на животни, но му напомняха на образи от кошмарен сън. На една от фигурите бе нахлупена явна имитация на легионерски шлем.

Гай настръхна. Преди малко, докато говореше с Ейлан, бе убеден, че не помни нищо от Белтейнските ритуали, но сега — под въздействието на настойчивите барабанни удари, трепкащата светлина и странния аромат на билките, които хората хвърляха в огъня, в съзнанието му се връщаха далечни спомени. Той затвори очи и в съзнанието му се яви образът на силни, мускулести мъжки ръце с татуирани по тях синкави дракони, чу смеха на младия мъж; за миг ударите на барабана му се сториха оглушителни; това, което виждаше, сякаш потъна в кръв, и у него се надигна вълна от дълго потискана мъка. Гай неволно стисна по-здраво ръката на Ейлан.

— Глупчо! — Ейлан се засмя, когато видя изражението му. — Това са просто сламени чучела. Дори в древни времена Летният крал или някой, който можел да го замести, бил принасян в жертва на земята само веднъж на седем години.

— Ти си дъщеря на друид — отвърна Гай и се отпусна на меката трева. — Сигурно знаеш тези неща по-добре от мен.

Тя се усмихна и седна до него.

— Не познавам древната наука, която изучават жриците от Горския храм, но тази история съм чувала. Казват, че Избраникът бил почитан като крал в продължение на една година — преди да срещне съдбата си. Такъв избор бил голяма чест за целия род. Хората от племето били длъжни да изпълняват всяко негово желание. За него отделяли най-добрата храна и най-хубавото вино, водели му най-красивите момичета от племето. Считано било за особена чест да заченеш от Избраника на боговете; ако харесал някоя от жриците, тя нямала право да му откаже — макар че всеки друг мъж, който се осмелял да сподели постелята на жрица, отивал незабавно на смърт. А когато минела годината… — Ейлан замълча за миг и продължи много тихо: — … го хвърляли в огъня.

Момичето седеше съвсем близо до него и Гай ясно долавяше чистия мирис на полски цветя, който се разнасяше от косите й.

— Чувал съм, че в Рим имало поклонници на нов култ — наричали се последователи на Назарянина и вярвали, че техният пророк бил син на Бога и умрял, за да изкупи греховете им — каза Гай. Лично той предпочиташе бог Митра18, който бе най-популярен сред войниците.

— Но те не се срещат само в Рим — отвърна Ейлан. — Баща ми казва, че някои от тях намерили убежище и тук, в Британия, когато римският император наредил да ги избиват. Друидите им позволили да си построят храм на Острова на ябълките — далеч на юг, в Летните земи. А при нас съществува само богът съпруг на Богинята — или някой, в когото Богът се въплъщава — и той дава своя живот в името на земята ни.

Младите мъже хвърляха с викове чучелата в огъня. Колкото по-високо се издигаха пламъците, толкова по-възторжени ставаха крясъците на тълпата. Ейлан трепна неволно, когато няколко души притичаха съвсем близо до тях и Гай обви раменете й с ръка.

— Сега горят всички зли духове. След малко ще прекарат добитъка между огньовете, за да оцелеят животните през лятото, когато ги пращаме да пасат по ливадите сред хълмовете. Свещените огньове имат голяма сила… — изведнъж лицето на Ейлан пламна — явно не само от горещината на огъня.

— Какво още се прави на този празник? — попита Гай предпазливо. Изведнъж усети, че цялото му тяло трепери от усилието, което полагаше да не я притисне по-силно към себе си. Усещаше съвсем ясно меките извивки на тялото й под тънката рокля. Когато видя за първи път Ейлан, я беше помислил за дете, но сега съзнаваше, че въпреки младостта си тя е вече жена — и че я желае.

— Ами… — подхвана тя колебливо, вперила погледа си неотклонно в пламъците, — през тази нощ, докато горят огньовете, млади мъже и жени, които са се обрекли пред лицето на Богинята, ги прескачат заедно — за да измолят Нейната закрила и да имат много деца. После… отиват сами в гората. Арданос казва, че още от древни времена хората много държат децата да се раждат едва след като двойките са почели Богинята по този начин — и ние спазваме този обичай до ден днешен…

— Разбирам… — каза Гай тихо. Пулсът му се беше ускорил неимоверно.

— Разбира се — продължи припряно Ейлан, — дъщерята на един друид или племенен главатар не може да върши такива неща…

— Разбира се — съгласи се Гай. Тялото му подсказваше, че един син на римски префект може, и още как. Дано поне успееше да не го покаже пред Ейлан. Тя бе дъщеря на човека, който го приел под покрива си, и затова бе недосегаема за него — също както ако му беше сестра. — И все пак, би било прекрасно… — той си пое дълбоко дъх, — ако ние двамата… ако можехме и ние да принесем такава жертва на Богинята.

Вече беше толкова тъмно, че почти нищо не се виждаше, но Гай веднага долови как пламнаха бузите на Ейлан. Тя замря в ръцете му, като че ли спря да диша.

— Не знаех… — започна момичето тихо и спря. Сега вече и тя трепереше. Но не се отдръпваше от него.

— Нали така бих могъл да ти покажа какво изпитвам към теб — продължи той все така тихо, сякаш бе уловил птичка и внимаваше да не я подплаши. Колко невинно му бе описала белтейнските обичаи! Спомни си колко недвусмислено дъщерята на Клотин му бе показала, че би приела ухажването му. Още тогава Гай се почувства по-скоро отблъснат от нейната настоятелност. Но бе сигурен, че никога досега никое момиче не го е вълнувало така, както го вълнуваше Ейлан. Тя продължаваше да седи, доверчиво притисната до рамото му — толкова близо, че той усещаше топлината на тялото й. С всеки дъх, който поемаше, той вдишваше цветния аромат на косите й.

Виковете затихваха и вече можеха да се доловят звуците на нощта — дребни животни шумоляха в тревите на склона зад надгробната могила; чуваше се пукотът на съчки в огъня, подвикваха нощни птици. Разказът на Ейлан сякаш бе изострил сетивата му и той можеше да долови и други звуци — на хълма зад тях, под клоните на дърветата мъже и жени се любеха в тази благословена от Богинята нощ.

Гай допря пръсти до бузата на Ейлан. Стори му се, че е докоснал цвете. Обърна много нежно лицето й към своето. Очите й сияеха, устните й бяха полуотворени. Когато я целуна, той сам се изненада от смелостта си. Ейлан не отдръпваше устните си и той я притисна по-силно към себе си и я целуна отново — след миг съпротива устата й се разтвори под неговата като цвете.

Гай потъваше в бездна от неизмерима наслада. Зашеметен от ударите на сърцето си, той почти не разбираше какво става, докато Ейлан не го отблъсна уплашено.

— Не бива! — прошепна тя. — Баща ми ще ни убие и двамата!

С върховно усилие Гай си наложи да я освободи от прегръдките си. Да посегне на дъщерята на своя домакин — това бе върховно престъпление за хората от всеки народ. Ейлан трябваше да бъде свята за него — като сестра. Свята… Изведнъж му стана ясно, че и чувството, което изпитва към нея, е не по-малко свято. Едва сега осъзна, че когато я пусна, бе впил пръсти в тревата, и стана, бършейки ръцете си.

— Права си — не можеше да повярва, че говори толкова спокойно. Мислите му все още се въртяха хаотично, но дълбоко в себе си усещаше топлината на сигурността. Струваше му се, че още от мига, когато видя лицето й, сякаш озарено от светъл ореол, надвесено над мечата яма — още оттогава е знаел, че двамата са предопределени един за друг.

— Бихме се опозорили, но в чувството ми към теб няма нищо срамно. Аз те обичам, Ейлан — така, както един мъж може да обича само жената, която желае да направи своя съпруга.

— Как е възможно? — прошепна тя, взряна в огъня. — Ние сме чужди един на друг. Само преди две седмици дори не си подозирал, че съществувам. Или може би и ти си ме сънувал?

— Аз съм ти по-чужд, отколкото предполагаш — каза той мрачно. — Но за да ти докажа любовта си… — той събра сили и продължи: — ще поставя живота си в твои ръце. Аз съм римлянин, Ейлан. Не съм те лъгал през цялото време — Добави той бързо, защото тя се дръпна рязко назад. — Гауен е името, с което ме наричаше моята майка, но истинското ми име е Гай Мацелий Север Силурик, и нито за миг не се срамувам от своя произход. Майка ми беше принцеса на силурите, а баща ми е префект на Втори легион Адиутрикс. Ако с това те накарах да ме намразиш, повикай стражите и нека ме убият.

Ейлан ту се червеше, ту бледнееше. После каза едва чуто:

— Не бих те предала за нищо на света.

Той впери поглед в нея. „А майка ми ме предаде, изостави ме…“. В същия момент осъзна колко странна бе тази мисъл — майка му едва ли бе пожелала да умре и да го остави сам. Но едва сега, когато се бе озовал обратно в нейния топъл, многоцветен свят, започна да разбира колко тежко му е било да бъде изтръгнат оттук и хвърлен в студената атмосфера на войнишкия живот и лагерната дисциплина. Дали затова никога не бе имал желание да говори откровено с нито едно римско момиче — така, както разговаряше сега с Ейлан?

— Утре трябва да се върна в легиона, но ти се кълна — ако успея да стигна дотам невредим и ти си съгласна, ще поискам открито ръката ти от твоя баща!

Имаше чувството, че ударите на сърцето разтърсват цялото му тяло. Не знаеше какво повече да каже — сега всичко зависеше от отговора на Ейлан. Най-сетне момичето проговори.

— Аз… аз съм съгласна, Гауен… Гай — каза тя едва чуто. Очите й нито за миг не се откъснаха от неговите. — Но не вярвам, че баща ми би се съгласил да ме даде за съпруга на римлянин, при това легионер. А дори той да се съгласи, дядо ми ще бъде против, и Кинрик… — тя изохка ужасено: — Ако знаеше, Кинрик би те убил на място!

— Може пък да не успее току-така — отбеляза Гай в пристъп на гордост, макар че същата мисъл му бе минавала нееднократно през ума. — Но действително ли ти се струва толкова невъзможно? В края на краищата, откак сме дошли на тези острови, не един римски офицер е взел за съпруга британско момиче от добро семейство — за заздравяване на съюза ни. Пък и аз самият съм половин британец.

— Възможно е — гласът на Ейлан бе изпълнен със съмнение, — но не и с момиче от моя род.

— Но моят произход и по майчина, и по бащина линия е не по-лош от твоя!

Тя го изгледа особено, и той разбра, че отново е говорил като римлянин и завоевател. Явно римската му кръв не я смущаваше, но тя не вярваше, че бракът между тях е възможен, а баща й сигурно е далеч по-труден за убеждаване.

— Не бих могла да обикна никого повече от теб — поде тя безпомощно, — въпреки че се познаваме толкова отскоро. Аз самата не мога да разбера как стана така, но ми се струва, че се познаваме още от началото на мирозданието.

— Може и тъй да е — пророни шепнешком Гай. За миг се почувства също толкова невинен и безпомощен, колкото бе и момичето в прегръдките му. После каза:

— Някои гръцки философи вярват, че душите на хората се връщат отново и отново, докато изпълнят мисията, с която са изпратени в нашия свят. Душата познавала тези, които е обичала или мразила в предишния си живот. Може би съдбата ни е свързала в някой предишен живот, Ейлан — още докато говореше, се зачуди, че той, Гай Мацелий Север, е в състояние да разговаря така с една жена. Но от друга страна Ейлан не беше просто „някаква жена“ — през живота си никога не бе чувствал друго човешко същество по-близко. За първи път в чувството, което едно момиче събуждаше в него, имаше нещо почти мистично — нещо, което не бе по силите му да обясни.

— Друидите ни учат на същото — проговори Ейлан. — Най-великите сред тях са се връщали много пъти на този свят — понякога и под животински образи на елен, сьомга или глиган, за да могат да разберат цялата същност на живота. Героите, чийто живот е бил прекратен насилствено, също се връщат често сред нас. Но аз и ти… — тя сбърчи чело и сякаш се унесе — сега на него му бе трудно да издържи погледа й. — Веднъж се оглеждах в едно горско езеро и видях лице, което бе по-различно и все пак бе моето. Може би някога съм била жрица. А сега те гледам и не виждам нито римлянин, нито британец. Сърцето ми говори, че някога си бил пръв сред своя народ — може би дори крал. Гай се изчерви. Такива разговори винаги го смущаваха.

— Но сега не съм крал — отвърна той сухо, — а и ти не си жрица. Искам те в този живот, Ейлан! — и той взе ръката й. — Искам да те виждам до себе си сутрин, когато се събуждам, а вечер да заспиваш в прегръдките ми. Струва ми се, че през целия ми досегашен живот някаква част от мен е липсвала и едва сега съм завършено човешко същество! Разбираш ли ме?

Не можеше да повярва, че утре трябва да се върне обратно в легиона, че може никога вече да не я види.

Ейлан продължаваше да се взира в огъня. След време се обърна към него и каза тихо:

— Още преди да те срещна наяве, съм те сънувала. В моя род има много ясновидци, и затова и на мен ми се случва да виждам бъдещето в сънищата си. За този сън не съм говорила с никого. Ти отдавна си в сърцето ми, Гай. Не мога да назова силата, която ни привлича един към друг, но мисля, че съм те обичала и преди.

Той се наведе и целуна дланта й, а тя въздъхна.

— Обичам те, Гай. Има нещо, което ни свързва. Но как бихме могли да се съберем и да живеем заедно, това не мога да проумея…

„Трябва да я направя моя жена — да я взема сега, мислеше отчаяно Гай. Тогава никой няма да може да попречи на брака ни!“ Посегна към нея, за да я прегърне отново, но в същия миг някаква сянка мина между тях и светлината на огъня. Пространството около огньовете отново се изпълваше с хора. Той хвърли поглед към звездите и видя, че наближава полунощ. Къде бяха отлетели часовете? Ейлан извика тихо и скочи на крака.

— Какво има? — попита Гай. — Какво е това?

В далечината се чуваха грубовати подвиквалия и смехове, но хората около тях се държаха по-благоприлично — сякаш изпълнени с радостно, но и почтително очакване. Настроението им се предаде и на Гай и той усети, че по гърба му пролазват тръпки.

— Тихо! — прошепна му Ейлан, когато той застана до нея. — Иде Богинята…

Някъде отвъд осветения от огъня кръг се разнесоха звуци на флейта. Ейлан стоеше като вкаменена. Бе се възцарило абсолютно мълчание — толкова пълно, че се чуваше само съскането на огъня. Пламъците бяха стихнали и сега светеше само жарта — бледо, златисто сияние под хладната лунна светлина Гай съзнаваше, че никога досега не е виждал нещо подобно.

В мрака отвъд осветения от жаравата кръг проблесна нещо. Идваха друидите, увенчани с дъбови клонки — с дълги бради, в бели одежди и със златни огърлици. Обиколиха огньовете в посоката на движението на слънцето и спряха в очакване. Бяха застанали в кръг, на равни разстояния един от друг като стражи около военен лагер — но движенията им бяха различни от отсечените жестове на войниците. Просто застиваха на местата си като звезди на нощното небе.

Зазвъняха сребърни звънчета и напрежението в кръга като че ли нарасна. Гай примижа. Не можеше да види нищо, но все пак забеляза някакво движение — сякаш голям тъмен облак се движеше към тях в мрака. Постепенно започна да различава отделни сенки — женски силуети, потънали в тъмносини дипли — цвета на нощта. Движеха се плавно, започнаха да влизат и излизат от кръга, сребърните им украшения звънтяха тихо, лицата им се виждаха като неясни, бели петна под воалите.

Започваше да разбира. Това бяха жриците от Горския храм — жените, оцелели от клането на Мона. Присъствието на толкова много друиди наоколо го караше да настръхва. А сега, когато гледаше тъмните сенки на жените, изпита ужас — имаше чувството, че се е изправил лице в лице със съдбата си. Лъжеше ли го чувството, че животът му е съдбовно свързан с жриците от Горския храм? Кръвта се смрази във вените му и той неволно стисна по-силно ръката на Ейлан в своята.

Последните три жрици в колоната отиваха към високото трикрако столче, поставено между огньовете. Първата жена беше слаба, малко приведена под тежестта на церемониалните одежди. Другите две жрици вървяха от двете й страни — едната висока, другата — по-ниска и набита. И двете бяха тъмнокоси и носеха сребърни накити. Бяха свалили воалите си и на челата им се виждаха татуирани сини полумесеци. Първото нещо, което си помисли Гай, докато ги оглеждаше, бе, че не би искал да се изпречи на пътя на високата. Изражението на по-ниската говореше за недоволство и неприязън.

Трите жени спряха и започнаха да вършат нещо неразбираемо за него с едно голямо златно блюдо. Помогнаха на Великата жрица да се качи на трикракото столче и така я понесоха към върха на могилата. Сребристият звън се усили, после секна рязко.

— Защо сте дошли, деца на Дон19? — попита високата, обръщайки се към друидите с името на една от митичните прародителки на племената.

— За да помолим за благословията на Богинята — отвърна един от тях.

— Призовете я тогава!

Две жени хвърлиха шепи изсушени треви върху жарта. Гай веднага долови сладникавия мирис на дима, който се изви нагоре и сякаш изпълни пространството със златиста омара. Познаваше ароматния мирис на тамяна, но той никога не бе предизвиквал у него такова вътрешно напрежение — би казал, че предстои буря, но небето бе съвсем ясно.

Около него шепотът се превърна в равномерен ромон на много гласове, издигнати в многогласен призив. Тихото пеене на друидите сякаш пулсираше в ушите му, а земята под краката му също пулсираше в отговор. Гай отново бе обзет от страх. Погледна към Ейлан, но тя бе приковала екзалтирания си поглед в трите женски фигури между огньовете.

Тогава забулената жена простена леко и Гай видя, че тя се олюлява.

„Тя е като Сибилата, каза си той; или като Делфийската пророчица Пития, за която ми разказваше моят учител“. Никога не бе очаквал, че ще види подобно нещо. Равномерното жужене на гласовете се усилваше, после забулената жена изведнъж замря, а другите две отстъпиха встрани. Гай си пое стреснато дъх. Пророчицата сякаш бе станала по-висока. Тя изправи гръб и се обърна, като че ли се озърташе. После се засмя тихо и свали воала си.

Гай бе чувал да разправят, че Великата жрица на Вернеметон била вече стара, но красотата на тази жена беше ослепителна. От движенията й бликаше енергия, която нямаше нищо общо със старостта. Скептичният римлянин сякаш потъна в небитието, докато кръвта на майка му се надигаше у него. „Вярно е… Това, което чувах да разправят, е истина… Самата Богиня е тук…“

— Аз съм зелената земя, която е ваша люлка, и водата — утробата, от която се е родил светът — заговори жената с мек глас, който звучеше така, сякаш бе застанала точно до него. — Аз съм бялата луна и небето, осеяно със звезди. Аз съм нощта, от която се е родила светлината. Аз съм майката на боговете; аз съм девата; аз съм драконът на мрака, който поглъща всичко. Виждате ли ме? Приемате ли ме?

— Виждаме… — понесе се шепотът на стотици гърла. — Виждаме и се прекланяме…

— Радвайте се тогава, защото животът няма да спре. Пейте, танцувайте, любете се и се веселете, и ще имате моята благословия; нивята ви ще дадат плод и добитъкът ще стане още по-многоброен…

— Повелителко! — звънна внезапно женски глас. — Отведоха мъжа ми в мините и децата ми умират от глад. Какво да правя?

— Взеха сина ми! — извика някакъв мъж, а други започнаха да му пригласят. — Кога ще ни освободиш от римското иго? Кога ще звъннат стрелите на нашите воини? — хората викаха един през друг. Гай се стегна, усетил напрежението, което витаеше навсякъде. Стигаше Ейлан да отрони само една дума и щяха да го разкъсат на парчета. Но когато я погледна, видя, че очите й блестят от непролети сълзи.

— Нали всички сте мои деца? Чувате плача на вашата сестра, а не искате да й помогнете! — Богинята се обърна отново сред вълни от тъмни драперии. — Грижете се един за друг! Прочетох в небесната книга името на Рим — прочетох го в книгата на Смъртта! Рим ще загине, но не сте вие тези, които ще решат съдбата му! Казвам ви, вслушайте се в моите думи! Не забравяйте вечния кръг на живота! Това, което сте загубили днес, ще намерите утре. Това, което ви е било отнето, ще ви бъде върнато. Вижте ме, аз призовавам небесните сили, за да се обнови света! — тя издигна ръце нагоре, обляна в лунна светлина.

Гай имаше чувството, че сиянието около нея се усили и фигурата й почти изчезна в него. Жриците около нея запяха:

Той потръпна. Никога не бе чувал нещо по-прекрасно. Целият свят притихна, заслушан; ръцете на Великата жрица се изпънаха встрани; помощниците й застанаха на местата си от двете й страни и изведнъж огньовете лумнаха отново. Дали не бяха хвърлили нещо върху въглените? Гай не бе видял нищо, а и почти не бе в състояние да мисли, защото всички около него викаха в един глас.

— Танцувайте! — гласът на Богинята се извиси над всички. — Ликувайте, защото ви донесох радост!

За миг тя се изви напред с протегнати ръце, сякаш искаше да прегърне целия свят, сетне рухна като отсечено дърво в ръцете на високата тъмнокоса жена до нея.

Гай така и не разбра какво стана по-нататък, защото в същия миг някой се блъсна в него. Той стисна по-здраво ръката на Ейлан и усети, че някакъв непознат хваща другата му ръка. Зазвуча весела музика и изведнъж всички вече се въртяха в кръг, сякаш целият свят се движеше в равномерния ритъм на барабаните. Докато се въртеше с останалите около огъня, той зърна от другата страна Диеда и Кинрик. Стори му се, че по лицето на Диеда блестят сълзи.

Доста по-късно, когато танцът най-сетне свърши, Кинрик и Диеда дойдоха при тях. Възторгът от присъствието на Богинята бе избледнял, но отчаянието им пречеше да се замислят за какво ли са говорили Гай и Ейлан през дългата белтейнска нощ. Беше много късно, когато стигнаха дома на Бендейгид, и никой изобщо не се усъмни, че двете двойки не са били заедно през цялата празнична нощ. Гай беше доволен — далеч по-добре бе да поиска ръката на Ейлан от Дева, където щеше да има цялата военна мощ на бащиния си легион зад себе си, отколкото да допусне друидът да помисли, че посегнал на дъщеря му — сега, когато бе напълно във властта му.

Но ако бе признат за годеник на Ейлан, поне щяха да им позволят да се сбогуват. А Реис бе определила деня след Белтейн за чистене и пране, и когато Гай потегли, от жените нямаше и следа. Можа само да помоли Реис да предаде поздравите му на Ейлан и да види отдалеч русата й коса, озарена от слънцето. Това трябваше да му е достатъчно из дългия път към дева — и към света, владян от Рим.