Горският храм

Пролог

Студеният вятър развяваше пламъците на факлите като огнени знамена. Кървави отблясъци пробягваха по тъмните води на протока и върху щитовете на легионерите, струпани в очакване на отсрещния бряг. Жрицата се закашля от лютивия дим, примесен с морска мъгла, и се заслуша в шумовете, долитащи от римския лагер отвъд водата. Командирът даваше отсечено нарежданията си. В отговор се разнесе песента на друидите, призоваващи гнева на небесата върху нашествениците. Гръмотевица разтърси нощта.

Женски гласове се извисиха в пронизителен поплак и тя усети, че кръвта й се вледенява — от студ или от страх? Залюля ритмично тялото си заедно с останалите жрици, издигнала ръце към небето, и зареди словата на проклятието. Тъмните им наметала плющяха на вятъра като гарванови криле.

Отсреща римляните крещяха войнствено в отговор. Първата редица легионери нагази във водите. От бойната арфа на друидите се изтръгваха смразяващи кръвта звуци; гърлото я болеше от неспирно надаваните викове, но врагът продължаваше да напредва.

И ето, първият войник с червено наметало стъпи на брега на Свещения остров и боговете не го поразиха с гръм. Пеенето стана нестройно; друидите избутаха жриците назад, за да ги защитят с телата си; светлината на факлите заигра по остриетата на римските мечове. Стоманата просветна яростно и по тъмната роба на една жрица рукна кръв.

Вече почти никой не пееше. Чуваха се само викове и писъци. Тя хукна с последни сили към дърветата зад тях. Зад нея римляните косяха друидите като житни класове. Всичко свърши с невероятна бързина и кървавочервената вълна нахлу навътре в сушата.

Жриците се лутаха под дърветата в отчаян опит да се доберат до свещения кръг на силата. Небето над дома им пламтеше с оранжева светлина. Силуетите на изправените камъни вече се очертаваха ясно пред нея, но някъде отзад се разнесоха викове. Тя се обърна като животно в капан и се вкопчи с все сили в олтарния камък. Сега вече щяха да я убият… Тя призова Богинята и се изправи в очакване на смъртоносния удар.

Но не със стомана искаха да разкъсат тялото й. Груби ръце я сграбчиха и започнаха да дърпат дрехата й, докато тя се бореше отчаяно. Повалиха я върху самия олтар; някакъв мъж се стовари върху й с цялата си тежест; нямаше спасение. Не можеше да стори нищо, освен с върховно напрежение на волята си да откъсне съзнанието от измъченото си тяло, докато насилниците се гавреха с него. Но преди последната свързана мисъл да я напусне, от устните й се изтръгна вик:

— Повелителко на Гарваните, отмъсти за мен! Искам отмъщение!

„Отмъщение…“ Събудих се от собствения си вик, седнах в леглото и се взрях в мрака. Както винаги, трябваше да мине малко време, за да осъзная, че само съм сънувала, и че дори сънят не е мой — защото в годината, когато легионите избиха друидите и насилиха жените от Свещения остров, съм била още дете; нежелано от никого момиче на име Кайлеан, на сигурно място далеч в Хиберния, отвъд морето. Но от мига, когато за първи път жриците на Оракула ми разказаха тази история, след като ме бяха довели в тяхната земя, духовете на загиналите жени ме преследваха.

Завесата на вратата се отметна. Влезе едно от момичетата, които ми прислужваха.

— Добре ли си, Повелителко? Да ти помогна ли с обличането? Скоро ще стане време да посрещнем зората.

Кимнах. Студената пот засъхваше по челото ми, докато момичето ми помагаше да облека чиста дреха и да поставя накитите, подобаващи на една Върховна жрица, на гърдите и косите си. Излязох след нея и двете тръгнахме към върха — зеления Тор, извисяващ се над просторните ливади и мочурища, наричани тук Летните земи. Отдолу се носеше пеенето на момичетата, които бдят над Свещения извор, а от долината оттатък — звън на камбана, който призоваваше отшелниците на молитва в малката, подобна на пчелен кошер църква до обсипания с цвят трънен храст.

Те не бяха първите, подирили убежище на този остров на края на света, отвъд тесните морски проливи, нито щяха да бъдат последните. Толкова много години бяха изминали, откак загина някогашният Свещен остров! Наистина, в сънищата ми гласовете на отдавнашни покойници все още зовяха за мъст, но трудно придобитото познание ми казваше, че смесването на кръвта заздравява човешкия род, стига само да не бъде загубено древното познание.

Все пак, до ден днешен не съм открила нищо положително у римляните и в техните обичаи. Дори заради Ейлан, която ми бе по-мила от всичко на този свят, не можех да се доверя на никой римлянин, дори на Гай, когото тя обичаше.

Тук не ни смущава тропотът на подкованите сандали на легионерите по каменния калдъръм на римските пътища. Съумях да обвия това място в мъгли и тайнственост, да го откъсна от грубия външен свят, над който повелява Рим.

Може би днес е време да разкажа на момичетата историята на нашето заселване тук. Защото имаше време, след разрухата на Дома на жриците на остров Мона и преди идването на жриците на Острова на ябълковите дървета, когато жените живееха във Вернеметон, Горския храм, и не е редно това време да бъде забравено.

Именно във Вернеметон застанах за първи път лице в лице с древните мистерии, а после на свой ред посветих в познанието Ейлан, дъщеря на Рейс, която стана най-велика сред върховните жрици, а някои сигурно биха казали — и най-голяма предателка на народа си. Но благодарение на Ейлан кръвта на Дракона и Орела се смесиха с древната кръв на мъдреците, и в час на голяма нужда тъкмо тази кръв идва на помощ на Британия.

Хората на пазара разправят, че Ейлан станала жертва на римската жестокост, но истината знам единствено аз. На времето Горският храм съхраняваше мистериите, но боговете не очакват от нас да бъдем задължително победители, нито дори да сме задължително мъдри, а само да служим на истината, която ни е поверена, докато дойде време да я предадем другиму.

Жриците се събират около мен, пеейки. Издигам ръце към небето и в мига, когато слънцето разкъсва мъглите, отправям към земята своя благослов.