Горският храм

23

Римляните продължиха да преследват Гарваните и през дните, последвали страшните събития на Хълма на девиците. Гай имаше чувството, че се е раздвоил напълно. Една част от него се занимаваше спокойно с изпращането на безпристрастни рапорти за резултатите от операцията до командира на легиона в Дева, но другата част напразно се опитваше да свърже ужасния образ, който бе спрял войските му на хълма, с образа на жената, която обичаше. Преследваха го кошмари. Юлия се въртеше около него, същинско въплъщение на съпружеска загриженост, но скоро и двамата се съгласиха, че докато кошмарите му продължават, ще е по-добре да не спят заедно.

Юлия като че ли не страдаше особено от промяната. Беше мила с него, както винаги, но през двете години на отсъствието му явно бе изместила чувствата си предимно върху децата. Момичетата растяха бързо и се превръщаха в миниатюрни копия на майка си. Само понякога Гай имаше чувството, че долавя проблясъка на мацелиевска упоритост в очите на по-голямата си дъщеря. Двете се държаха мило с баща си, но за тях той бе се превърнал в чужденец. Понякога изпитваше болка, когато смехът им секваше, щом той влезеше в тяхната стая. Нерядко си казваше, че ако може да намери време, за да ги опознае по-добре, студенината им може да изчезне.

Но все не можеше да се принуди да премине разстоянието, което ги делеше. Особено сега, когато сърцето му говореше, че любовта между него и Ейлан е пометена от неведомата сила, обсебила любимата му. Понякога мъката му ставаше толкова непоносима, че му се искаше да вие на глас. Изпита известно облекчение, когато командирът му нареди да се върне в Дева. В послепис легатът добавяше, че баща му ще се радва да го приеме в новопостроената си къща. Гай изпита неясна надежда, че близостта на баща му ще успокои бурята от противоречиви чувства, които го разкъсваха.

— Заловихте ли още Гарвани от заговорниците? — Мацелий наля вино в чадата на Гай и му я подаде. Виното беше добро, макар и не скъпо. Същото можеше да се каже и за цялата къща на Мацелий. Домът на баща му беше една от по-хубавите постройки, изградени около укреплението — доказателство за разрастването на градовете веднага след успокояването на провинциите. Гай поклати глава.

— Онзи… как му беше името, Кинрик — той им е водачът, нали? — продължи Мацелий. — Не беше ли същият, когото ти плени при Монс Граупиус?

Гай кимна, вдигна чашата си и отпи голяма глътка от виното. Веднага след това се намръщи, защото движението раздразни дълбоката рана под мишницата му, която още не бе заздравяла. Едва след като битката на хълма приключи, забеляза, че някой го бе ударил с меч над кръста, но раната бе по-скоро неприятна, отколкото сериозна. На германската граница бе раняван много по-тежко, и то неведнъж. Много по-страшна рана се отвори в сърцето му, когато разбра, че ужасяващата фурия, чийто вик звучеше като проклятие за всички римляни, бе Ейлан. Беше потънал отново в мислите си и едва след малко забеляза, че баща му още чака отговор на въпроса си.

— Да, плених го, но после той успя да избяга.

— Явно го бива за тази работа — отбеляза баща му. — Също като онова копеле Карактак. Но виж — него в крайна сметка успяхме да спипаме, а рано или късно някой ще предаде и твоя приятел Кинрик, някой от неговата плът и кръв…

Гай се размърда притеснено. Надяваше се баща му да не си спомни, че Кинрик бе доведен син на Бендейгид. Каза си мрачно, че ако бе убил Кинрик, когато имаше тази възможност, щеше да си спести всички тези неприятности.

— Е, какво пък — продължи Мацелий, — никой не те вини, че не си могъл да го заловиш повторно. Освен това, където и да са се укрили бегълците, надали ще ги видим тук, в Дева… — и той се огледа с израз, който според сина му бе подчертано самодоволен.

— Надали — съгласи се Гай. — Добре ли се чувстваш тук?

След като напусна войската, Мацелий си построи този дом и почти веднага след това гражданите го избраха за декурион. Очевидно баща му се превръщаше в един от основните стълбове на обществото в града.

— Разбира се. Мястото е чудесно. Много хора се установиха тук през последните години и градът продължава да расте. Разбира се, това, че имаме амфитеатър, е голямо предимство. Имам чувството, че всеки ден се отваря по някое ново магазинче, а наскоро помогнах с една значителна сума за строителството на новия храм.

— С две думи, строите си един умален Рим — усмихна се Гай. — Липсва ви само Колизеум, за да си устройвате игри.

— Дано ме опазят боговете — Мацелий вдигна усмихнато ръка. — Ако започнат да строят колизеум, ще трябва да давам пари и за него. Задълженията на градски старейшина не са чак такава неподправена радост. Вече не смея да отворя вратата от страх, че ще ме удостоят с честта да подпомогна строителството на някоя нова сграда!

Но той продължаваше да се смее, и Гай си каза, че никога не е виждал баща си толкова доволен.

— Но за едно нещо няма да ми се досвидят пари — каза малко по-сериозно Мацелий. — Ще платя пътя ти до Рим. Знаеш, че е крайно време да отидеш. След последните събития ще получиш отлични препоръки от губернатора, а е можеш да разчиташ да се издигнеш много повече от това само с помощта на тъста ти и това, което аз мога да направя за теб. Говорил ли си с Лициний за отиване в Рим?

— Споменавал е нещо такова — каза предпазливо Гай. — Но не мога да тръгна преди да се убедя, че тук наистина няма опасност от нови размирици.

— Не мога да не си казвам, че щеше да е по-добре, ако Веспасиан бе живял по-дълго — каза намръщено Мацелий. — Стисната стара лисица беше той, но и умееше да си подбира хората. А сега това хлапе Домициан явно е решило да управлява като някой от деспотите на Изтока. Чух, че пропъдил от Рим философите. Кажи ми, моля ти се, каква опасност могат да представляват за някого един куп стари досадници?

Гай си припомни ужасното отегчение, с което слушаше протяжните речи на учителя си за Платон и реши, че постъпката на императора не е дотам неразбираема.

— Тъй или иначе, ако искаш да се издигнеш още, трябва да направиш впечатление на Домициан. Много ще ми липсваш, но логично е следващото стъпало в кариерата ти да бъде назначение за прокуратор в някоя от по-старите провинции.

— Ти също ще ми липсваш — каза тихо Гай. Така беше наистина, но още щом произнесе последните думи, му стана ясно, че затова пък нито Лициний, нито Юлия и дъщерите му ще му липсват особено. Щеше дори да се радва да напусне за известно време Британия, и да се озове на някое място, където нищо нямаше да му напомня за Кинрик и Ейлан, и изгубената му любов.

Гай потегли за Рим през августовските иди44. Съпровождаше го един роб-грък, на име Филон. Подари му го Лициний, който се кълнеше, че Филон е ненадминат в подреждането на диплите на тога, и че може да изпраща всяка сутрин господаря си във вид, достоен за истински благородник. Кожената чанта, прикрепена към седлото на Гай, съдържаше годишния отчет на прокуратора за финансите на провинцията. С това Гай придобиваше правата на държавен пратеник и можеше да ползва подслона на военните пощенски станции.

Времето беше хубаво, но пътуването му се виждаше — уморително. Колкото по на юг отиваха, толкова повече се забелязваха следи от голяма суша. В очите на Гай, прекарал по-голямата част от живота си на север, земята приличаше на пустиня, въпреки че офицерите по пощенските станции се смееха, когато споделяше впечатленията си с тях, и му разказваха за Египет и Палестина където пустинният пясък бавно поглъщаше гигантски постройки, в сравнение с които Рим беше новопостроено село. Гай изпитваше желанието да започне да пише мемоарите си по подобие на Цезар, но после си каза, че дори да воюва още четиридесет години, животописът му надали ще представлява интерес за някого.

Тъкмо сега дори бърборенето на Юлия би му се сторило приятно разнообразие, но напоследък тя и без това говореше почти само с децата. Гай си припомни, че тъкмо децата бяха и основният повод за брака им — децата и общественото положение. Засега всичко се развиваше по план. Но все по-често, докато яздеше през безкрайните имения в Галия, където по полята работеха роби от местното население, Гай се чудеше струвало ли си е да преследва така настоятелно високия чин и доброто положение в обществото. После спираха пред поредния хан или в поредната вила на някой от безбройните приятели на Лициний. Тогава, в прегръдките на поредната покорна робиня, Гай можеше да забрави за малко и Юлия, и безкрайно далечната Ейлан. На сутринта си казваше, че снощи е разсъждавал така, защото е бил уморен, или от притеснение дали ще успее да постигне целите си в столицата на империята.

Още щом стъпиха в Рим, започна да вали. Валеше неспирно, сякаш за да се изтрият следите от продължителната суша. Гай отседна пак при приятел на Лициний. Човекът бе много гостоприемен, но скоро започна да му досажда с постоянното повтаряне на шегата си, че гостът му е донесъл със себе си лошото време от Британия. При това, според Гай, далеч не беше така — в Британия дъждът носеше приятна прохлада, докато в тежкия, задушен въздух на Рим само се превръщаше в досадна, всепроникваща влага и поемаше всички миазми на големия град. Винаги, когато мислеше за пребиваването си в Рим, Гай не можеше да се отърве от спомена за острата миризма на мокрия, мръсен калдъръм и на подгизнали от влага вълнени наметала.

За него споменът за Рим се свеждаше до неизбродна кал и дим, от който човек не можеше да види цвета на небето; гнилостната миризма на Тибър и острия аромат на готвено — тук миришеше на всевъзможни гозби, защото хора от стотици племена и народи готвеха обичайните си ястия. Рим беше за него и постоянен, почти нетърпим шум — ревяха тръби, крещяха продавачки, и всичко това на фона на несекващо, постоянно бръмчене като от гигантски кошер. Хората тук говореха на повече езици, отколкото Гай бе предполагал, че съществуват. Всичко това бе наблъскано върху седем хълма, чиито очертания бяха изчезнали отдавна под градежите на човешкия мравуняк. Рим беше пулсиращото сърце на света.

— За първи път ли си в Рим? — жената, с която Гай разговаряше, го удостои с нежен смях, който прозвъня като множеството сребърни украшения, с които се беше накичила. Атриумът на Лициниевия братовчед беше препълнен с благороднички с еднакво накъдрени коси и мъже, потънали в елегантно драпираните си тоги. Разговорите се сливаха в общ, равномерен шум, който наподобяваше бръмченето на пчели в овощна градина.

— И какво ти е мнението за короната на империята? — боядисаните й клепачи трепнаха кокетно. Това бе един от въпросите, които Гай вече бе чул стотици пъти. Беше научил и отговора си наизуст.

— Мисля, че великолепието на града бледнее пред красотата на обитателките му — отвърна той учтиво. Ако събеседникът му беше мъж, заменяше „великолепие“ с „мощ“ и „красота“ със „слава“.

С това си спечели нов сребрист кикот. За щастие домакинът му се притече на помощ и го отведе към перистила45, където облечените в тоги мъже се бяха подредили като собствените си статуи. Гай се присъедини към тях с облекчение. И разговорът с мъжете криеше опасности, но там се ориентираше малко по-добре. Римлянките предизвикваха у него същото вцепенение, което първоначално изпитваше при вида на Юлия.

Но в сравнение с жените, които срещаше сега, Юлия поне беше пряма. Една-две бяха се опитали да го вкарат в леглата си, но инстинктът му за самосъхранение го караше да си спестява излишни усложнения. Ако се нуждаеше от жена, в Рим се бяха събрали най-прочутите куртизанки от всички краища на империята, а те нямаше да искат от него нищо друго освен парите му. Уменията им го караха да забрави мъката си — поне за една нощ.

Животът в римското висше общество го караше да се чувства така, сякаш препускаше по заледено езеро. Усещането беше вълнуващо, но човек никога не можеше да бъде сигурен дали ледът няма внезапно да поддаде под копитата на коня му. Понякога се чудеше дали Юлия би се справила с живота в тази среда. А ако се опиташе да си представи Ейлан тук, му се струваше, че тя би била като антилопа или дива котка сред стадо расови състезателни кобили — все красиви, но коренно различни животни.

— Разбрах, че си воювал заедно с Агрикола в Каледония…

Гай примигна. Някакъв възрастен мъж се бе обърнал към него. Забеляза веднага пурпурната лента на тогата му. Човекът явно беше високопоставен офицер и Гай си заблъска главата да си спомни името му. Повечето приятели на домакина му бяха конници и присъствието на сенатор беше голяма чест за дома му.

— Имах тази чест. Надявах се да мога да му поднеса почитанията си, когато дойда в Рим.

— Чувах, че бил в семейните си имения в Галия — тонът на сенатора беше подчертано неутрален. Гай най-после си припомни, че му го бяха представили като Марцел Клавдий Малей.

— Не мога да си представя, че се е оттеглил на почивка — усмихна се той в отговор. — По-скоро бих предположил, че всява страх божи във враговете на Рим някъде по границите, или установява Pax Romana46 в някоя от новите провинции. — Така би трябвало да бъде — тонът на сенатора стана видимо по-сърдечен. — Но те съветвам да не споделяш това свое мнение, преди да си сигурен с кого разговаряш…

Гай млъкна и отново си представи как препуска по заледено езеро. Затова пък сенаторът продължи да му се усмихва любезно.

— Тук, в Рим, не са малко тези, които ценят воинските качества на Агрикола, и всеки път, когато пристигнат вести за поредния провален поход, тези хора стават по-многобройни.

— Защо тогава императорът не се възползва от услугите му? — не можа да се въздържи Гай.

— Защото за императора победата на римското оръжие е второстепенна — най-важно е да се задържи на власт. Колкото повече хората настояват Агрикола да бъде върнат като генерал във войската, толкова повече го подозира нашият божествен господар. След година Агрикола би трябвало да се кандидатира за консул, но така, както стоят нещата, приятелите му го съветват въобще да не се опитва.

— Разбирам — каза замислено Гай. — Агрикола не е човекът, който ще се остави да пропадне съзнателно при избора, но ако успее, императорът ще се раздразни още повече. Е, каквото и да стане тук, в Рим, в Британия името му винаги ще се споменава с уважение.

— Колко би се зарадвал Тацит на думите ти! — каза сенаторът.

— Познаваш ли го? Служил съм и с него в Каледония.

Разговорът промени опасната си насока и двамата започнаха да обсъждат походите на север. Оказа се, че събеседникът му е следил събитията в Британия много внимателно. Разговаряха съсредоточено, докато бяха подканени да отидат с останалите гости в градината, за да се насладят на танца на робините от Витиния.

— Смятам да поканя неколцина приятели на вечеря идущата седмица — Марцел Клавдий Малей постави приятелски ръка на рамото на Гай. — Нищо официално, но ще се съберат хора, с които сигурно ще ти бъде приятно да разговаряш. Корнелий Тацит също обеща да дойде.

От този ден нататък безкрайната поредица от приеми, която бе започнала да отегчава Гай, доби за него ново измерение. Като че ли най-сетне бе пробил невидимата преграда, която висшето общество издигаше между себе си и чужденците. Дори общуването тъкмо с тази част от римското общество да криете известна опасност, тя му се струваше за предпочитане пред опасността да умре от скука.

Няколко дни по-късно Коракс, братовчедът на Лициний, покани Гай да дойде с него, за да види новия Колизеум, който Домициан строеше на мястото където някога бе се издигал пищният дворец на Нерон.

— Мястото е добре избрано — отбеляза Коракс, докато заемаха местата си на трибуната, запазена за членове на съсловието на конниците. — Нали точно Нерон започнал да организира игри, каквито Рим не е бил вижда преди това — особено, когато се опитвал да убеди хората, че онази странна еврейска секта — християните, ако си чувал за тях — е в основата на големия пожар.

— А така ли беше наистина? — Гай се оглеждаше наоколо. Бяха дошли между две схватки, и в момента робите подменяха окървавения пясък.

— Не са необходими умишлени палежи, за да започне голям пожар в този град, момче — каза домакинът му сухо. — Защо, мислиш, всеки квартал има своя пожарна, която се поддържа от доброволните вноски на населението? Но онзи пожар беше наистина лоша работа, и на императора му трябваха жертви, на които да прехвърли вината, защото се носеха слухове, че той самият е подпалил Рим!

Гай се обърна и го загледа вторачено.

— Нови сгради, момчето ми, нови сгради — затова изгоря Рим — поясни събеседникът му. — Нерон си беше въобразил, че е гениален архитект и искаше да построи града наново, а хората не искаха да продават собствеността си върху земите, които императорът си беше харесал. После пожарът излезе извън контрол и се наложи императорът да намери виновник, за да отклони от себе си възмущението на народа. Игрите бяха отвратителни — арената приличаше на кланица. Не се демонстрираха бойни умения. Ден след ден вадеха тук някакви нещастници, които умираха кротко като овце, вместо да се сражават като мъже.

Внезапно Гай изпита дълбоко задоволство, че в крайна сметка Кинрик успя да избяга от плен. Храбър воин като него със сигурност би бил изпратен на арената, а той не заслужаваше такъв край — макар че не би загинал като овца, а по-скоро като пленен вълк или някакъв друг див звяр.

Засвириха тръби и тълпата се развълнува. Гай забеляза, че собственият му пулс се учести. Чувстваше се тъй, сякаш му предстоеше да влезе в сражение — единствено в такива случаи се бе намирал сред множество, което знаеше, че предстои да се пролее човешка кръв. Но тогава двете страни поемаха еднакъв риск. А римляните гледаха как се лее чужда кръв — не тяхната.

Разбира се, и в родината си бе присъствал на битки между пленени воини и диви зверове, които се организираха за забавление на разквартируваните там легионери. В битките между диви животни имаше някаква ужасяваща привлекателност — тук изправяха един срещу друг лъв и жираф, див глиган и пантера. Коракс му бе казал, че веднъж извадили на арената бременна дива свиня, и тя дори родила в смъртните си мъки. Но основното, за което идваха тук хората, бе да видят как се сражава най-опасното от всички животни — човекът.

— Сега ще видим хубава битка — отбеляза Коракс, когато приключиха схватките с притъпени оръжия, и най-сетне на арената се появиха гладиаторите — мускулите играеха под гладката им кожа, снаряжението им блестеше. — Заради това не бива да се пропускат игрите. Когато ни пробутват необучени военнопленници, а понякога дори жени и деца, игрите се превръщат в глупаво клане. Но това е друга работа — виж например първата двойка. Единият е самнит, другият — рециарий… — и Коракс посочи към арената. Единият гладиатор беше със спуснат наличник на шлема, по който имаше само ситни дупчици, през които можеше да се вижда. На шлема си носеше китка пера, въоръжен беше с къс меч и тежък правоъгълен щит. Противникът му, рециарият, бе по-гъвкав и подвижен. Оръжията му бяха тризъбец и голяма мрежа, в която трябваше да се опита да оплете противника си.

Гай беше прекарал целия си досегашен живот в преценяване на годността на мъжете, които набираше за легиона и у него се събуди професионалният интерес. Наоколо му започнаха залагания и напрежението се повиши така, че почти се изравни с това на арената. Коракс не млъкваше, коментираше непрестанно слабостите и качествата на гладиаторите. Гай бе така погълнат от битката, че едва когато рециарият притисна победения самнит с тризъбеца си към пясъка на арената, осъзна, че мъжът, който стоеше на окичената в пурпур трибуна и тъкмо сега, обърнал надолу палеца си, издаваше смъртната присъда на победения, трябва да бе самият император.

Тризъбецът се заби в шията на самнита, той се сгърчи в предсмъртна конвулсия и тялото му се отпусна безжизнено. Гай се облегна назад и облиза пресъхналите си устни. Гърлото го болеше от викане. Явно битката наистина бе приковала вниманието му, щом дори не бе чул фанфарите, възвестяващи влизането на императора. Оттук виждаше само някаква фигура в пурпурна туника и мантия, обшита цялата със злато.

По-късно вечерта, докато масажистът на Коракс се занимаваше с него след банята, Гай осъзна, че го болят мускулите на цялото тяло — толкова се беше напрегнал, докато наблюдаваше гладиаторите, а при това съвсем не бе го забелязал.

Същевременно изпита и облекчение. Посещението на Колизеума наистина му напомняше влизането в сражение — когато цялото ти съществувание се свежда до едно — да оцелееш, и се чувстваш като част от едно огромно и могъщо цяло. Стори му се, че разбира донякъде страстта, с която римляните държаха на своите игри. Колкото жестоки и безсмислени да бяха станали сега, тези игри символизираха силата, която бе вдъхновила легионите да завладеят половината свят.

Беше студена и ветровита вечер, когато Гай се отправи към дома на сенатора, където го очакваха на вечеря. Улиците бяха задръстени, както обикновено, с продавачи на всевъзможни храни, бръснари, грънчари, и всякакви други търговци, които се надяваха да продадат още малко стока, преди мракът да пропъди окончателно минувачите по домовете им. Докато робите проправяха път на носилката на Гай към хълма Авентин, той си мислеше, че започва да привиква към непоносимата шумотевица, както бе привикнал към постоянния тропот на обкованите в желязо колела по калдъръма, от който нощем бе почти толкова шумно, колкото и денем.

Но когато се отклониха от големия път и навлязоха в една странична уличка, наблизо се разнесоха необичайни звуци. Носилката спря и Гай надникна през завеските. Някаква религиозна процесия бе препречила пътя им — той видя жреци с бръснати глави, в бели роби, и жени със забулени лица. Жените викаха нещо с плачевни гласове, а воплите им бяха прекъсвани от глухите удари на барабан и тихия звън на звънчета.

Въпреки че се бе увил добре в топлата вълнена тога, Гай потръпна. В тази траурна процесия имаше нещо, което смути дълбоко душата му.

Дори без да разбира смисъла й, той почувства мъката във воплите на жените като своя собствена. Неволно се сети за траурните тържества в храма на Митра, когато убиват жертвения бик. Мина още една група жреци, после още жени, чиято плъзгаща се походка му припомни жриците във Вернеметон, а накрая и носилка, върху която Гай видя златна статуя на крава, покрита с черен воал. Барабанните удари постепенно заглъхваха; процесията отмина и те продължиха нататък.

Когато Гай най-сетне пристигна в дома на Малей, се оказа, че тук са събрани представители на най-доброто римско общество. Храната бе проста, но вкусна, събеседниците — любезни и явно много начетени хора. Гай не се чувстваше в свои води, но съзнаваше, че това са хора, от които може много да научи.

Темата на тазвечершния разговор беше „pietas“47, верността към боговете и отечеството. Сервираха виното наполовина размесено с вода, за да може разговорът да протече свързано и сериозно.

— Предполагам, че въпросът се свежда донякъде до това, възможно ли е да има повече от една истинска религия — поде Гай, когато дойде редът му да говори. — Разбира се, всички знаем, че всеки народ има своята вяра и е редно да му се разреши да я изповядва, но тук, в Рим, се кланяте на повече богове, отколкото съм си представял, че съществуват. Ето, тази вечер например, срещнах някаква процесия. Ритуалът ми се стори източен, но повечето от хората, които участваха в процесията, бяха римляни.

— Трябва да са били поклонници на Изида — отбеляза Херений Сенецион, един от най-видните римляни сред поканените тази вечер. — Всяка година по това време с тази процесия се припомня как Изида търсела частите на тялото на мъртвия Озирис. Когато ги събрала, вдъхнала нов живот на тялото и заченала от оживелия Озирис своя син — бога на слънцето Хор.

— Не честват ли и британските племена някакъв празник по това време? — попита Тацит. — Струва ми се, че си спомням някакви шествия. Носеха маещ нали?

— Така е — кимна Гай. — Празникът е Самхаин. Бялата кобила обикаля навсякъде и хората молят душите на предците си да се въплътят в плода на женските утроби.

— Може би това е и отговорът на въпросите ни — намеси се Малей. — Въпреки че всички наричаме боговете си с различни имена, същността им е една — и тогава преклонението пред тях е еднакво оправдано.

— Вземете например Юпитер — обади се Тацит. — За нас дъбът е свещено дърво, посветено на него. Гръмотевицата е също негов символ. Германците го почитат под името Донар, британците — като Танар или Танарус.

Но Гай не беше особено убеден. Трудно бе да си представиш някой да се кланя на келтско божество в гигантски храм като онзи, посветен на Юпитер, който се издигаше на Форума. На един от приемите му показаха една жена и му обясниха, че била весталка, но като изключим малко по-достойното й поведение от това на повечето присъстващи жени, тя далеч не излъчваше внушителното благородство, което бе свикнал да счита за неразривно свързано с обитателките на Горския храм. Много по-лесно му бе всъщност да приеме Изида, египетската върховна богиня, за единосъщна с Великата богиня, на която служеше Ейлан.

— Мисля обаче, че нашият приятел от Британия постави пръст в раната — поде отново Малей. — Чудя се дали тъкмо затова бащите ни не са се борили така отчаяно срещу чуждите култове и не са ги допускали в границите на Рим — помислете си как са били пропъдени последователите на Дионис и Кибела. Храмът на Изида също е бил изгорен.

— Щом сме решили да направим всички народи по света част от нашата империя — възрази Тацит, — редно е да приемем и боговете им. Аз не бих се противопоставил, защото съм убеден, че ще откриете повече достойнство, чистота на нравите и искрена набожност в дома на кой да е германски главатар, отколкото в богатите римски домове. Не виждам нищо нередно, стига да се дава предимство на ритуалите, чието предназначение е да се съхрани целостта на държавата.

— Може би божественият Август е имал предвид тъкмо това, като е позволил култът към него да се шири из цялата империя — допълни Малей. Възцари се кратко мълчание.

— Dominus et Deus…48 — каза тихо някой, и Гай си спомни, че наскоро бе чул, че императорът много държи да се обръщат към него по този начин. — Това е прекалено! Нищо чудно да се върнем към дните на Калигула и да трябва да се кланяме и на коня на императора!

Гай вдигна очи и забеляза изненадано, че този, който проговори, бе Флавий Елемент, братовчед на самия император.

— По същността си pietas е духовна връзка между човека и бога, а не преклонение пред смъртни! — възкликна Сенецион. — Дори божественият Август с настоял името на богиня Рома да се свързва с неговото. При това ние не се кланяме на него като човек, а на гения му, но божественото вдъхновение, вселило се в човека. Да се счита, че обикновен човек може да разполага с доставяно сила и мъдрост, за да управлява без божествена помощ империя като нашата — това наистина би било богохулство.

— В провинциите този култ действа като обединяваща сила — отбеляза жизнерадостно Гай, за да наруши смутеното мълчание, което последва думите на Сенецион. — Когато никой няма представа от това как изглежда императорът, на хората им е по-лесно да се кланят на някакъв божествен водач. Независимо от вярата им, хората не възразяват да палят заедно ароматен тамян пред лика на божествения император.

— Никой освен християните — отбеляза някой. Всички се разсмяха. Само Флавий Клемент остана сериозен.

— Това не е повод да ги преследваме и да ги превръщаме в мъченици — каза Тацит. — Тъй или иначе култът им се шири най-вече сред робите и жените. При това вече са се разцепили на толкова много групички, че ще се унищожат помежду си и ще ни спестят това усилие.

В този момент влязоха робите с подноси, отрупани със сладкиши и сирена, и разговорът се прехвърли на други теми. Тук всички бяха цивилизовани хора и нито един от тях не би станал лека жертва на религиозен ентусиазъм. Но Гай продължаваше да си мисли, че дългът и моралът като че ли не бяха достатъчни, за да бъде нахранена човешката душа. Може би затова хората се обръщаха към чуждестранни култове като тези към Изида и Христос — защото държавната религия бе прекалено суха. А може би кървавите ритуали в Колизеума се бяха превърнали в едничката религия на римляните?

Беше разбрал и нещо друго. Сред мислещите хора в Рим — хората, чиято компания искрено бе започнал да цени — се надигаше силна опозиция срещу Домициан. Връзките с тях един ден можеха наистина да му помогнат да напредне много. Ако някога се наложеше да избира между амбицията и положената клетва за вярност пред императора, какъв щеше да бъде изборът му?

Скоро след пристигането на Гай в Рим, канцеларията на имперския прокуратор, в която работеха предимно освободени роби, се зае с рапорта на Лициний. Щяха да го прочетат и да поднесат най-важните части на вниманието на императора. Но сенаторите имаха все още достатъчно влияние, за да настоят да получат и те същите сведения, и Гай разбра колко голямо е влиянието на новите му приятели, когато по тяхно настояване той бе поканен да говори пред сената, а сетне трябваше да се срещне и със самия император.

Сутринта на деня, когато трябваше да се яви пред сената, Гай се избръсна сам, и то много внимателно. Понякога му идваше еретичната мисъл, че брадатите Арданос и Бендейгид са по-малко варвари от него самия, но трудно би могъл да обясни убеждението си пред бащите на отечеството.

Той пристигна рано и седна на отреденото му място — точно под статуята на божествения Август. Август стоеше на пиедестала и даваше вид, че му е студено и е в лошо настроение — също както и самият Гай. Сенаторите влизаха по един, по двама, разговаряйки тихо. Следваха ги секретарите им, натоварени с купчини навосъчени таблички, на които водеха записките си за дебатите и решенията през деня. „Ето ги, казваше си Гай, господарите на света, които решават съдбите на цели народи“. Тук, в тази облицована с мрамор зала, бе обсъждана защитата срещу Ханибал. Тук бе взето и решението за нахлуване в Британия. Реката на времето течеше почти осезаемо в тази зала; тук човек осъзнаваше, че дори гордите цезари си оставаха само дребни вълнички в този могъщ поток.

Императорът пристигна веднага след встъпителните фрази, облечен великолепно както винаги — в пурпурна тога, обсипана със златни звезди, които блестяха така, че Гай примижа. Бе чувал вече за така наречената „toga picta“, но доколкото знаеше, правото да я носи имаше само военачалник в деня на триумфа си. Стори му се малко смущаващо да я види тук и се зачуди дали Домициан държи да го възприемат като завоевател, или просто има слабост към лъскавите дрехи. За първи път виждаше императора отблизо. Най-младият син на великия Веспасиан имаше бича шия и добре развити рамене на воин, но устата му беше изкривена капризно, а очите му гледаха мнително.

Наближаваше обед, когато най-сетне поканиха Гай да представи отчета на Лициний за финансите на Британия. Зададоха му малко въпроси — най-вече за възможните източници на нови приходи. Клавдий Малей бе единственият, задал въпрос, който позволи на Гай да поговори за участието си в потушаването на последния бунт. Независимо от набързо взетите уроци по риторика, той имаше чувството, че е отегчил слушателите си. Когато приключи, сенаторите аплодираха вяло и — както бе предвидил Лициний — гласуваха част от събраните данъци за идущата година да остане в Британия, за да посрещне нуждите на тамошната администрация. Като се има предвид, че Лициний го бе изпратил тук предимно с тази цел, Гай не бе особено учуден.

Последвалата среща с Домициан бе извънредно кратка. Императорът вече се канеше да тръгва нанякъде. Беше свалил блестящата тога, но благоволи да поспре за миг, за да благодари небрежно на Гай.

— Войник си, нали? — попита той.

— Трибун от Втори легион. Имах честта да служа при теб, господарю, по време на походите в Дакия — каза предпазливо Гай.

— Хм… Е, предполагам, че ще трябва да ти намерим някаква работа из провинциите — каза безразлично императорът, и му обърна гръб.

— Dominus et Deus — поздрави Гай и се изпъна като струна. Мразеше се, защото не събра сили да не произнесе тези думи.

Клавдий Малей го покани да ползва носилката му по обратния път. За първи път този ден можеха да разговарят насаме.

— Какво ти бе впечатлението от сената? — попита старият човек.

— Почувствах се горд, че съм римлянин — отвърна искрено Гай.

— А какво ще кажеш за императора?

Гай замълча. След миг сенаторът въздъхна.

— Сам виждаш как стоят нещата при нас — каза той тихо. — Много бих искал да ти помогна, но трябва да действаме извънредно внимателно — поне засега. Но ако си склонен да приемеш опасностите, които крие моето покровителство, за сметка на бъдещата изгода, която можеш да извлечеш от него, с удоволствие ще те приема сред своите клиенти49. Мога да ти уредя да отговаряш за продоволствието на войската ни в Британия. Поначало би трябвало да те пратим в друга част на империята, но аз съм убеден, че ще си най-полезен в страната, която познаваш най-добре.

Приятелският му тон събуди в душата на Гай надежди, които срещата с императора бе попарила. Този Рим, който баща му и Лициний почитаха, действително бе изчезнал безвъзвратно, но духът му можеше да се възроди под водачеството на хора като Агрикола и Малей.

— За мен ще бъде чест — отвърна той след кратко мълчание и си каза, че също като решението, което взе след Монс Граупиус, тези думи ще променят живота му оттук нататък.