Евърлес

7

В кухнята се оглеждам наоколо за Лора и я намирам в другия край на стаята да остъргва люспи от една риба с дълъг нож. Тя среща погледа ми и бързо свежда очи надолу със сбърчени от тревога вежди. Ще трябва да я намеря, преди да си тръгна, за да й благодаря, че ме изпрати при татко.

Но първо се налага да изведа татко навън. Озъртам се из стаята, докато не забелязвам Хинтън, клекнал в един ъгъл, играещ на някаква игра с пръчки, докато зад него тенджера със супа бълбука, без някой да я наглежда.

Когато съзира, че се втурвам към него, той събира пръчките на купчина и застава пред тях с виновно изражение. Но аз почти не обръщам внимание, тъй като ръцете ми вече вадят монети от кесията на колана ми. Ще ми се да имах време да помисля, да скроя по-добър план. Но щом Кралицата се появи на видимо разстояние от Евърлес, портите ще се затворят, стражите ще бъдат поставени на палисадите и ще претърсват всяка кола, която влиза и излиза. След това няма да мога да изведа татко оттук.

Грабвам някаква малка дървена купа и сипвам черпак супа в нея. Хинтън ме зяпа с широко отворени очи, докато изваждам от колана си две големи медни монети на стойност една седмина и ги пускам в димящата супа.

— Не може да вземеш тази супа. Тя е за…

— Знам — отвръщам и коленича пред него. Той ме оглежда предпазливо, ето защо отварям кесията си и я протягам към него. Още една наскоро изсечена седмична монета — от платената ми снощи надница — ни намига отвътре. Очите му се ококорват и за кратко си спомням какво бе, когато бях на дванайсет: как един ден изглеждаше като подарък, а цяла седмица — почти колкото завинаги.

— Имам нужда от услуга — подемам аз. — Преди Кралицата да пристигне. Можеш ли да ми помогнеш?

Той се колебае. Но монетата е твърде изкушаваща, за да откаже.

— Ще се опитам.

— Можеш ли да стигнеш до мазето за кореноплодните зеленчуци? — следва кимване с глава. — Вземи тази купа. Там ще откриеш един мъж, който чака. Накарай го непременно да изпие това. Той е моят… моят баща. — Препъвам се в думите… толкова съм свикнала да крия тайните си от всички, но сега това няма значение. — Той трябва да напусне Евърлес, но е болен. Не може да излезе сам.

— Защо трябва да си тръгне? — пита Хинтън недоверчиво.

— Дълга история — казвам аз. — Има някаква… вражда между него и командир Айвън.

Това е нормалното обяснение, което мога да дам. Хинтън кимва разбиращо, и той се страхува от Айвън като всички останали.

— Какво искаш да сторя?

— Изведи го оттук — казвам аз. — Сега. Заведи го в Крофтън, ако можеш. Знаеш ли къде се намира? — Той кимва наново и аз натискам монетата в ръката му. Усмихвам му се, надявайки се, че напрежението не се чете по лицето ми. Ако това не се случваше наистина, можех да се посмея над идеята да поверя живота на баща си на едно деветгодишно момче. Но всъщност съм отчаяна.

Той завърта монетата, след това я допира до зъбите си и я захапва замислено.

— Тази вечер има пратка кожи за Крофтън. Ще накарам момчетата от конюшнята да го скрият в колата.

И двамата се стряскаме от дълбокия и ясен звън на камбаната. Оживената кухня замлъква, докато стените около нас бучат и вибрират от силата на звука. Временно омаяна, за кратко забравям страха си. Като дете бях слушала много от камбаните на Евърлес — биеха за сватби и смърт, за Нова година и кралски прокламации. Никога преди обаче не съм чувала Камбаната на Короната, запазена единствено за Кралицата.

От всички камбани, които си спомням от детството си в Евърлес, тази песен е най-дълбоката и най-красивата. И означава, че трябва да се съберем за пристигането на Нейно величество.

Освен това означава, че нямам време.

— Не можем да чакаме — казвам му аз.

— Сега ще отида — отговаря Хинтън, вдигайки брадичката си. — Ще излезем от южната порта.

— Бъдете внимателни! — едва смогвам да изрека думите, толкова мощно бие сърцето ми.

Камбаната зазвучава отново, а към нея се присъединява още една, но с по-висок тон, и още една, и още една, докато всичките дванайсет камбани не запяват над Евърлес. Пристъпвам в коридора и се вливам в потока слуги, стичащ се към портата. Момичетата повдигат полите си и тичат, дори и по-старите камериерки и прислужници бързат заедно с върволицата хора. Глъчта им отеква в коридорите, извисявайки се над звъна на камбаните. Врявата достига до мен като през стъклена стена. Страхът за баща ми шуми в ушите ми и замъглява зрението ми.

Ала всячески се старая да го пропъдя навътре в съзнанието си. Баща ми е силен в своята същност. Той измина целия този път, нали? И ако има шанс и късметът е на негова страна, ще се прибере у дома до падането на нощта.

Възможно най-скорострелно се присламчвам към групата момичета в един ъгъл на централния коридор. Лора се движи между тях, изтрива брашното от лицата им и пооправя роклите им.

— Джулс — казва тя напрегнато, когато ме вижда. — Чакахме те.

Аз снишавам глава в раменете си.

— Съжалявам, госпожо.

Лора посяга с ръка към косата ми, там, където няколко кичура са се измъкнали от вързаната на тила ми коса и висят край лицето ми. Тя ги пъхва зад ушите ми и започва да цъка с език, когато те отново изскачат.

— Няма начин да се оправи — мърмори тя, а после повишава глас: — Излизайте навън, момичета, бързо!

На моравата се събират стотици слуги, за да се подредят в редица край пътя, водещ от портите на Евърлес към фоайето — малка армия, облечена в зелено и златисто, цветовете на Гърлинг. Сред друга група от деца прислужници съзирам Алиа, надигаща се на пръсти, за да види пътя. Стражите, начело с Айвън, обхождат пътеката от време на време, а ръцете им лежат върху украсените със скъпоценни камъни дръжки на мечовете им. Това е най-голямото струпване на хора, на което някога съм била свидетел, и то ме кара да се чувствам толкова малка.

„Колко ли време — мисля си, — трябва да има сред нас? Векове наред. Десет хиляди години… или повече. И въпреки това всеки един Гърлинг разполага с поне толкова, колкото десетина от нас.“

В купом всички от рода Гърлинг се изсипват като от фуния през централните врати на Евърлес и се разтичат наоколо като красиво, леещо се богатство, като пламтящо разтопено желязо. Лорд Гърлинг е обграден от жена си и синовете си. Зад четиримата са наредени дузина роднини, сияещи в рокли от коприна и кадифе. Потрепервам, щом разпознавам жената, стояща зад лейди Вериса — херцогинята, лейди Корин, едва ли изглежда по-стара от дъщеря си, макар да е поне на сто и петдесет години. Наблюдавам я, докато измъква нещо от собствената си кесия и го пъхва в устата си.

Гневът се надига в мен, като си представям как часът се топи върху езика й. Отправям взор нагоре към прозореца на кулата, където знам, че лейди Сида би трябвало да седи и да наблюдава случващото се с онези свои странни, бледи очи. Улавям се, че имам желание да видя изражението й, да послушам клюките й, когато зърне Кралицата.

Лиъм стои малко по-встрани от семейството си с полупритворени очи, сякаш тази тържественост го отегчава. Обзема ме познатата смесица от страх и гняв, когато си спомням как го забелязах да бута собствения си брат в буйния огън. Колко извратен трябва да е този младеж, който има всичко, за да позволи два невинни живота да бъдат съсипани, и то само за да прикрие собствената си жестокост.

Но Роан.

Роан.

Възрастните хора в селото разправят, че във вените на Гърлинг тече древна кръв, кръвта на лудия господар, който затворил Магьосницата и Алхимика преди толкова много векове и чиято алчност ги принудила да обвържат времето с кръвта, обричайки всички нас на тежък живот. Те със сигурност разполагат с достатъчно кръвно желязо, за да е вярно това. Лесно е да се повярва, че Гърлинг са зли до дъното на душата си, че в кръвта им се таи нещо, което ги прави такива. Но като погледна към Роан — тъмносините му очи, усмивката му, която спира времето — не разпознавам нищо, което да се доближава до злото.

Той смушква брат си с лакът в знак на някаква тайна шега и предлага галантно ръка на своята баба с празния поглед. Облечен е с безупречна тъмнозлатиста жилетка, но косата му, както обикновено, стърчи във всички посоки. Мисля си за спора, който вероятно е имал с майка си заради тази коса, същия спор, който съм чувала толкова много пъти като дете, и напук на това ми се налага да потисна усмивката си.

„Глупаво“ — укорявам себе си аз. Да, Роан е красив. Той ще бъде красив и когато аз се превърна в стара жена, ако живея достатъчно дълго, за да остарея.

Портите изскърцват, докато се отварят, и откъм събраните слуги се разнася почтителен шепот. Откъсвам поглед от Роан, за да го насоча към пристигането на свитата на Кралицата.

Блестящите карети идват една след друга. Наброяват пет и са теглени от великолепни бели коне. Неколцина стражи крачат покрай тях — немного по численост, но всяващи страх — и мечовете им блестят на следобедното слънце. Пулсът ми се ускорява, когато главната карета се доближава достатъчно, за да видя жената, която седи вътре.

Първоначално Великата Кралица изглежда просто като бледо петно сред алено поле. А сетне приближава. Подобно на намиращите се до мен, не мога да не затая дъх. Тя е висока, силна, лицето й е гладко и без бръчки, макар да съзнавам, че е изглеждала така още преди баща ми да се роди, и преди неговия баща, и неговия… Мъничка усмивка подръпва устните й, когато отправя очи към тълпата и помахва, а аз долавям напълно неуместното си желание да се изсмея или да запляскам с ръце… или и двете.

Момичето в съседство се накланя към мен.

— Бях чувала, че е красива, но това… — замълчава тя. — Никога не съм очаквала такова нещо.

— Майка ми казва, че някаква вещица се грижи за нея — намесва се нечий висок глас. Давам си сметка, че това е Беа.

Иска ми се Лора да е тук, за да ги накара да млъкнат. Ако Айвън ни чуе да разговаряме, кой знае какво ще направи с нас за назидание на останалите.

Друга карета пристига след нея, по-скромна, но не по-малко величествена. Щом преминава, надзъртам за първи път към Ина Голд, бъдещата булка на Роан. Тъмната й коса е късо подстригана — едва докосва меката част на ушите й, очертавайки сърцевидното й лице. Толкова е прекрасна, че почти разпръсква светлина. Съвършената й усмивка е насочена право към Роан, а лицето и ръцете й са притиснати нетърпеливо, към прозореца на каретата, сякаш очаква стъклото да изчезне, за да може да изтича към него. Сърцето ми се свива, когато забелязвам, че той й се усмихва в отговор. Отмествам погледа си обратно към каретата на Кралицата и съзирам дълбоките бразди в дървото, като че е била нападната със стрели. Странно.

И двете карети спират. Когато Кралицата слиза по тесните, обсипани с перли стъпала, а червената й мантия се разстила на щедри дипли около нея, семейство Гърлинг коленичат и свеждат глави. Слугите ги последват, а всички ние се снишаваме към земята. Росата намокря полите ми.

След дълго проточил се миг лорд Гърлинг се надига и ни дава знак и ние да се изправим.

— Ваше Величество — избоботва той. — Каква изключителна чест е да ви приема в нашия дом!

Кралицата кимва отсечено и оглежда лорд Гърлинг, преди да отмести взор. Дори от разстояние виждам как той трепери под погледа й.

— Благодаря ти, Никълъс.

Гласът й звучи някак отдалече, като че говори от края на дълъг и тъмен тунел. Тя е красива, някак свръхестествена, висока и елегантна, излъчваща сила. Една тъмнокоса придворна дама държи нависоко червения водопад на пелерината й. Докато Кралицата оглежда Евърлес, странните думи на татко — Не позволявай Кралицата да те види — отекват в главата ми.

Какво ли изобщо е искал да каже с това? И къде е той сега?

Пристъпвайки напред, Роан поема ръката на лейди Голд и я целува, тя отмята глава назад и се засмива. Звукът изпълва въздуха, ясен и отчетлив като звъна на камбаната.

— Джулс — изрича Беа твърде гръмогласно. — Зяпаш втренчено.

Сепвам се и откъсвам очи, а лицето ми почервенява. Вместо към Роан и лейди Голд поглеждам към потока мъже и жени, слизащи от каретата, която пристига след тази на лейди Голд. Кралският антураж, както разбирам, облечен в цветовете на Кралицата — мъжете в жилетки, а жените в рокли с дълги ръкави и шапки, и всички до един в тъмночервен и виолетововинен цвят. Много по-малко на брой са, отколкото бих предположила, и в тях има нещо необичайно. Когато слизат от каретата, израженията на лицата им варират от предпазливост до облекчение. Някаква жена стиска здраво в ръце обикновен ленен шал, изпъстрен в червено и увит около нея, а роклята й отдолу виси странно, сякаш е разкъсана. Зад нея един мъж накуцва.

И тогава заставам мирно, тъй като лейди Вериса дава знак с небрежно движение на ръката си да пристъпим напред.

Айвън се движи сред нас, подреждайки слугите в някакъв вид фаланга. Кралските слуги, облечени в червено, отиват отпред и поемат най-ценните вещи на Кралицата: вази от продухано стъкло, огромни книги, подвързани в кожа, чиито страници са обточени със злато по края, шишенца със спирт и парфюми. Айвън хваща нетърпеливо Ади за ръката и я завежда отпред. Косата й е вързана отгоре на главата във формата на роза, канеща се да разцъфне. Още няколко слуги от Евърлес пристъпват напред, запълвайки празните места в кралската процесия. Споглеждаме се с Ингрид, която стои до мен; тя е също толкова объркана от нетипично малката група.

— Виж! — прошепва тя. — Не са довели достатъчно хора, които да носят нещата й.

Щом антуражът заема мястото си, Айвън крясва към нас:

— Наредете се в редица! — и ние бързаме да се подчиним. Изблъскват ме напред и се озовавам точно зад кралските слуги, а в ръцете ми натикват кадифена кутия за шапки. Около мен други слуги взимат кожени куфари и увити в хартия рокли, маслени картини, загърнати в плат, дори столове и възглавници — прекалено големи за носене. „Кралицата на посещение ли идва, или се нанася да живее тук?“ — мисля си злобничко аз.

Най-накрая се заизнизваме като мравки към входа, по петима на ред — малка армия, предназначена единствено да прислужва, да прислужва и да прислужва. Колко ли струват нещата, които носим? Колко години държим в ръцете си точно сега?

Сещайки се за татко, ме обзема внезапно желание да захвърля тази кутия за шапки на пода. Ала ако го сторя, ще съм мъртва за секунда, съдейки по изражението в ястребовите очи на Айвън.

Точно след като прекрачва прага на вратата, Кралицата спира заедно със семейство Гърлинг до нея, за да наблюдава шествието на слугите с присвити очи.

— Предполагам, че ще имам ескорт до покоите си? — пита тя, а гласът й се носи из цялото фоайе.

От началото на колоната Айвън веднага се провиква да спрем. Оставам на място вкупом с другите, а кожата ми настръхва. Твърде дисциплинирани сме, за да издадем звук, но мога да усетя как вълнението и тревогата едновременно обземат групата на слугите. Макар че се намира на няколко души от мен, съм способна да се закълна, че долавям аромата на мента и лимон от косата на Ади.

Лейди Вериса изглежда смутена, но след миг поклаща глава.

— Разбира се, Ваше Величество — казва тя и кимва към Ади, която се приближава към нея превзето, въпреки че забелязвам колко силно стиска декоративната кутия за бижута в ръцете си. — Ади ще ви прислужва. Тя познава Евърлес и персонала. Ще следи да се грижат добре за вас.

Кралицата се взира в Ади, но не казва и дума. Ади се усмихва нервно и свежда поглед към пода.

Сетне лейди Вериса се обръща към синовете си:

— Роан, Лиъм, придружете лейди Голд до апартамента й.

Докато тя говори, Кралицата се понася плавно към някакво място в началото на нашата колона. Една тъмнокоса прислужница отива да прошепне нещо в ухото на Ина Голд. Съзирам, че придружителите на Кралицата, тези в кралските цветове, се покланят и правят реверанси, докато тя минава; миг по-късно слугите от Евърлес схващат случващото се и се заемат да вършат същото. По дланите ми избива пот. Докато тя минава на няколко крачки от мен, нещо като че ли се задвижва на вълнички около нас, сякаш дори — почтителен — самият въздух се обръща към нея. Навеждам се автоматично за поклон и снишавам главата си. Не позволявай да те види — бе казал татко.

Въпреки думите му нещо в мен копнее тя да ме забележи.

Докато се изправям, надзъртам нагоре, а очите на Кралицата, светещи като стъкло, са впити в мен. Някакво чувство припламва подобно на искра в гърдите ми. Подобно на разпознаване, макар че не мога да го определя с точност.

След това нещо се обърква. Недоумявам как започва — може би кракът на Кралицата се закача в нещо — но тя пада, политайки напред със сковавани крайници, а високата й фигура изглежда неестествено грациозна. Ади се мушва, за да възпре строполяването й, а Кралицата се стоварва върху нея, докато Ади потъва в море от червен завихрен плат. Кутията, която преди това е в ръцете на Ади, тупва върху твърдия под и се отваря, разпръсквайки навсякъде скъпоценности. Някакъв тъмночервен скъпоценен камък се изтърколва чак до върха на ботуша ми.

Минават едва няколко секунди, докато Ади и Кралицата се изправят. Ала вместо да се отдръпне, Ади замръзва, а ръката й е все още върху китката на Кралицата, върху голата й кожа. После тя я отмества така внезапно, сякаш е докоснала нажежен камък.

Над процесията се разстила гробна тишина. Никой не диша, а Кралицата се надига с яростно лице. Очите на момичето са широко отворени и уплашени, има поглед на човек, който току-що е понесъл удар. Тя слага ръката си, ръката, с която бе докоснала Кралицата, на гърдите си. Треперещите й пръсти се свиват над сърцето й.

Не докосвайте Кралицата! Не бях обърнала особено внимание на инструкциите на Лора, защото не вярвах, че ще я доближим достатъчно, за да имат значение. Ади сигурно не бе получила същото предупреждение. Никой, дори и кралските слуги не са помръднали.

„Не я гледай!“ — ще ми се да изкрещя. Ала момичето, което сякаш се е вкаменило, просто не откъсва взор от Кралицата на Семпера.

Нетърпелива да сторя нещо, коленича на земята и започвам да събирам скъпоценностите. Не след дълго се сдобивам с цяла шепа рубини, сапфири и изумруди, инкрустирани в злато, всеки от които, мисля си аз замаяна, трябва да струва година или повече. Вдигам кутията. Капакът, изваян с формите на заострени листа и горски плодове, виси настрани със счупена панта. После две женски ръце се протягат към мен и издърпват кутията от ръцете ми. Жената се навежда, а косата й пада като завеса между мен и сцената с Кралицата и Ади. Поглеждайки нагоре, установявам, че това е тъмнокосата прислужница. Косата й мирише на зима.

— Държа я — казва ми тихо тя със съчувствена усмивка върху хубавото й, тясно лице. Пускам бижутата без колебание и тя ги поставя в кутията, която затваря и пъхва под мишница. С грациозно движение ме подканва да се изправя и да се върна в редицата на момичета от Евърлес.

Ади най-накрая помръдва от мястото си, опитвайки се да се мушне в редицата заедно с мен.

— Каро, доведи я при мен — казва Кралицата.

Слугинята — Каро — хваща Ади за ръката.

— Ваше Величество — подема лейди Вериса, но с поглед Кралицата я принуждава да замълчи. Айвън се е приближил на няколко крачки зад тях. Презрителната му усмивка ме плаши най-много — сякаш надушва кръвта. Потискам треперенето си. Погледът на Кралицата гори от гняв и е насочен към Ади.

— Как се казваш? — пита Кралицата.

— Ади, Ваше Величество — казва тя с едва доловим глас.

— Кажи ми, Ади — гласът на Кралицата е дълбок и кънтящ, като нещо материално той заема пространство в стаята. — Нима се осмеляваш да вдигнеш ръка срещу своята Кралица?

Момичето трепери.

— Ваше Величество… просто се опитах да помогна…

— Млъкни! — сопва се Кралицата. Роан, Лиъм и лейди Голд са спрели на място и наблюдават от отворената врата. Лейди Голд хапе долната си устна, а Роан е поставил ръка на кръста й. Лиъм обаче се взира съсредоточено в Кралицата с присвити очи.

— Отведете я! — заповядва Кралицата. — Не желая повече да я виждам в имението.

Устата на Ади увисва и аз усещам мълчаливия шок, преминаваш през групата на слугите.

— Моля ви! — в гласа й ясно се чете отчаянието й. — Нямах лоши намерения!

Ала преди да смогне да каже още нещо, Айвън вече е там и сключва пръстите си около ръката й. Скоро цяла фаланга стражи ги заобикаля, скривайки и двамата от поглед.

Чувам я как ридае, докато я отвеждат. Като всички нас…

— Поднасям ви извиненията си, Ваше Величество — казва лейди Вериса на Кралицата. Дори тя изглежда поразена, а лицето й е по-бледо от обикновено. — Уверявам ви, че момичето ще бъде наказано подобаващо.

— Тя ще бъде прогонена — Кралицата не полага усилия да понижи гласа си и той се понася над тълпата слуги, смразявайки сърцето ми. — Сетне й вземете по една година живот за всеки път, в който протестира.

Вериса се поколебава за малко, но след това казва:

— Ще бъде сторено — тя си дава кратък, почти недоловим миг, за да се окопити, и кимва на Лиъм. Той се отдръпва от мястото си до Ина и Роан и се устремява напред в настъпващата зад гърбовете ни вечер. — А вие сигурно сте изтощени. — Продължава Вериса, възвърнала трелите в гласа си. — Нека ви покажем стаите ви!

Докато се придвижваме напред, все по-навътре в имението, по коридора се разнася последно слабо ридание. Прекъсва го звукът от портите на Евърлес, които се затварят с трясък.