Евърлес

28

Докато гледам как Лиъм си отива, в ума ми се избистря една мисъл.

Не.

Цялата тежест на онова, което той ми каза, се върти в главата ми — зашеметяваща, заплашваща да ме смаже, но в този момент нещо друго е много по-важно от невероятните истории за Алхимика и Магьосницата.

Ина Голд.

Кралицата смята, че Ина е Алхимика, а не аз. Затова я е осиновила преди толкова години. И ако Лиъм е прав, Кралицата разполага с някакъв план да унищожи Ина и да си върне силата — тя просто чака нещо… нещо, което още не разбирам твърде добре. Но каквото и да е то, трябва да предупредя Ина, трябва да я спася — моята сестра — преди някой друг да пострада заради мен.

Инстинктивно протягам ръце към отдалечаващата се фигура на Лиъм. Всичко, за което мога да мисля, е това, че ако се качи на коня си и се отдалечи, той ще заключи портите на Евърлес зад себе си.

Необходимостта да го спра изгаря, нажежена и отчайваща, гърдите ми и сякаш почти мога да зърна отминаващите секунди като осезаеми нишки, сякаш мога да ги сграбча и уловя.

Мощта — древна, първична и замайваща — се надига в мен. Не е както когато Каро се задави или когато целунах Роан. Тогава, спирайки времето, усещах, че нещо се е увредило, като че светът около мен е заразен, разбъркан. Сега светът около мен е неподвижен, защото моята воля е такава. Студеният вятър секва рязко и всички други шумове също замират, дори далечният плисък на океана, чието присъствие не бях осъзнала, докато не притихна. В далечината виждам размазаните силуети на Лиъм и стражата му, качващи се върху конете си. „Спри ги!“

Кръвта бумти във вените ми, когато времето ми се подчинява, студът мълниеносно напуска краката ми, тревата се укротява. Като че някакъв сапунен мехур се раздува, за да обхване полето. За няколко мига той се разпростира над двайсетте метра, които ме отделят от стражите, и ги застига.

Секунда по-късно връхлита и Лиъм. Съзирам ясно как мехурът го поглъща. Той гледа назад към мен, едната му ръка е вкопчена в юздите на коня му, а очите му са се разширили от ужас.

Той забеляза. Забеляза какво сторих, преди то да го замрази. Ала не съм в състояние да спра, за да се тревожа за това. Втурвам се към конете, а скърцането на ботушите ми по земята и собственото ми накъсано дишане са единствените два звука в цялата вселена. Спирам запъхтяна пред по-младия страж и неговия кон — дребна и яка кафеникава кобила. Докосвайки я нежно по бузата, пожелавам тя да се събуди.

Тя се връща към живот изпод ръката ми и се изправя на задните си крака, пръхтейки. Отскачам назад и разпервам ръцете си. Разбира се, на нея й се струва, че някакво непознато човешко същество е изникнало от нищото пред взора й.

— Всичко е наред — казвам аз с най-спокойния си тон, докато сърцето ми бие лудо. — Всичко е наред.

Кобилата тропа с копита и цвили, но ми позволява да я доближа и да измъкна юздите й от застиналите ръце на стража. Потупвам гальовно бузата й, както ми показа Там, и тя скоро се успокоява. Размърдва се нервно, когато се качвам с мъка върху седлото, но ми се подчинява, щом я притискам с крака и я повеждам надалече от скупчилите се няколко души.

От наблюдателницата си върху гърба й виждам, че малката ни групичка е оставила диря по заснеженото поле — следи от конски подкови и издължени, дълбоки бразди от колелата на колата, пътека, отвеждаща към разстилащия се здрач. Нямам друг избор, освен да се надявам, че ще ме заведе до някой път, по който да се върна обратно в Евърлес. Както и че балонът ми от време ще се задържи дори след като съм напуснала неговите очертания, поне толкова, колкото да ми осигури добра преднина пред стражата и Лиъм.

Не мога да се въздържа и се обръщам назад върху седлото, за да надзърна пак към Лиъм. Той стои с очи, вторачени в мястото, където ме видя за последно. Свикнала бях да си мисля, че ми напомня на статуя с изваяните си черти и студен поглед. Но сега, макар че гръдният му кош не помръдва и клепачите му не трепват, той прилича на всичко друго, но не и на статуя. Буря от емоции е замръзнала върху лицето му, върху разтворените му устни и ококорените му очи. Потрес, страх и гняв, но и нещо като възхищение. Като копнеж.

Пътят назад към Евърлес сякаш лети под нас, кобилата на стража галопира, като че съм я яздила години наред. Може би е в състояние да почувства силата, надигаща се в кръвта ми, или по-вероятно долавя настойчивостта в сърцето ми, която всички животни явно са способни да разпознаят. Яздя на юг и когато слънцето изгрява, се озовавам в покрайнините на Лаиста, а нащърбеният силует на Евърлес се откроява на фона на небето.

Портите са отворени. Остават шест дни до сватбата и нестихващият поток от каруци, натоварени с цветя, вино и топове с платове, вече се стича към имението. Настигам ги, конят ми ловко се промушва между фургоните, и нахълтвам през портите.

Двамата стражи, стоящи там на пост, се извръщат към мен изненадано, втренчват се в роклята ми на прислужница и в красивия ми кон, ала аз ги подминавам, препускайки към двора. Всичко наоколо се движи бавно, сякаш въздухът се е превърнал в катран за всички други, но не и за мен. Не знам дали времето се изкривява, или това е просто адреналинът, който кипи в тялото ми, и паниката, която се преобразява в движение.

В двора слизам от кобилата и я оставям близо до конюшните. Промушвам се в замъка през някаква странична врата и се оказвам в коридорите на прислугата. Дори толкова рано сутринта те са претъпкани с хора, сватбените задължения се прибавят към обичайните им задачи и се създава тази несекваща върволица от слуги, сновящи в една или друга посока.

Боя се да не ме спрат, ако им се сторя твърде странна, и макар че цялото ми тяло е нетърпеливо да изтича до покоите на Ина, вместо това крача отривисто с наведена надолу глава и притиснати до хълбоците ми ръце. Отначало не виждам лицето на човека, който ме сграбчва за ръката. Поглеждам стреснато нагоре и гърлото ми се свива, когато зрението ми се изпълва с нечие бледо, красиво лице, обрамчено от тъмни къдрици. Лиъм. Открил ме е… вече… невъзможно. Но…

— Джулс — поема си дъх Роан и ме дръпва настрани в коридора. Струва ми се, че е изминала цяла година от момента, в който ме целуна в двора, но близостта му връща всичко наново — тръпката, смущението, объркването и хаоса. И все пак се опитвам да пренебрегна внезапното учестяване на пулса си. Онова, което се случи между нас, днес е най-маловажното нещо на света.

— Търсих те. Както и всички останали. Къде беше? — възкликва той, когато се отместваме в някаква ниша, в която не могат да ни забележат. Ръцете му се отпускат собственически върху раменете ми. — Какво стана снощи? Лиъм къде…

— Не мога да ти обясня точно в момента — казвам аз и си налагам да се отдръпна от него. — Роан, къде е Ина?

— Ина ли? — Той се намръщва и върху лицето му се изписва сериозно изражение. — Мисли ли за това, което ти казах…?

— Нямам време — прекъсвам го припряно. — Тя в безопасност ли е?

Сестра ми. Моята сестра. Какво иска Кралицата от нея? Какво е планирала?

— В безопасност ли? Току-що се разделих с нея — Роан възроптава, но лицето му се смекчава. — Защо да не е…

— Не мога да ти обясня точно сега — отвръщам забързано аз. — Но тя е в опасност, Роан.

В мен се прокрадва подозрение — дали той знае, че опасността е Кралицата, осиновителката на Ина, нейното единствено семейство?

— Роан, моля те, повярвай ми. Измъкни я от стаята й и я отведи в твоята. Стой с нея, докато не ти кажа, че е безопасно.

Той ме гледа втренчено и мълчаливо, а по изражението му се чете страх.

— Моля те, Роан — умолявам го аз с дрезгав глас. — Ина е моя приятелка. Нищо друго няма значение сега. Ако тя изобщо те интересува, остани с нея и заключи вратата. Само докато дойда. Моля те!

Той бавно отпуска ръцете си от раменете ми.

— Добре — казва най-сетне. — Ще остана с нея. Но след това ще дойдеш да ни вземеш и ще ми обясниш всичко това, нали?

— Ще го направя — поемам си дъх с такова облекчение, че ми иде да заплача. — Обещавам, че ще го направя. Сега върви. Заключи вратата и не пускай никого вътре, независимо какво казват.

Обръщам се и се насочвам по коридора, принуждавайки се да не надниквам назад.

Щом краката ми се задвижват, вече съм наясно къде отивам.

При Кралицата.