Евърлес

17

Странно и неудобно ми е да се върна сред слугите в кухнята, но да не съм една от тях. За да бъда честна, още преди да бъда избрана за прислужница на Ина, се чувствах изолирана — бях нова сред служещите в Евърлес, макар и изобщо да не бях нова тук… тайна, която живееше в коридорите на имението Гърлинг. След това — сред мъглата на моята скръб — подготовката за сватбата бе най-далече от мислите ми и почти не говорех с хората, които ме заобикаляха всеки ден.

В една задна стаичка до кухнята група прислужници вплитат бръшлян и дебела сребриста лента в дървената решетка на арката за младоженците. Дени, младо момиче с корона от плитки, взима кошницата от мен и се заема да нарежда ледената бодлива зеленика върху някаква дълга маса; друго момче, което не познавам, размотава дълъг и тънък тел в ръцете си.

Беа се появява до мен. Тя посяга да измъкне една сияйна клонка зеленика от масата и започва да я заплита с тел.

— Е, как е? — пита ме тя. — Да работиш за Кралицата?

Три други момичета край масата вдигат очи, за да чуят отговора ми. Помня думите на Каро от вчера: не трябва да говоря за Кралицата или за онова, което съм научила за нея.

— Честно казано, досега не съм я виждала много — заявявам им аз. — Надявам се да се случи скоро.

— Не и ако знаеш кое е добро за теб — отбелязва Ингрид. Тя върти някакво зрънце между върховете на пръстите си. Тревогата постепенно ме зачовърква, докато другите мърморят в съгласие. — Тя ще те изхвърли, Джулс, както направи с Ади.

— Ще те превърне в монета! — изтърсва Дени.

— Не им обръщай внимание — казва Беа, стрелвайки Дени и Ингрид с острия си поглед. — Ако искаш да знаеш, тук е пълно със страхливци. — И тя се обръща към групата. — Бащата на баща ми е служил на Кралицата, когато е бил момче, и тя се е погрижила за образованието му…

— Затова ли ти си тук? — изсумтява Ингрид. Явно засегната, Беа сбърчва челото си и се извръща наново към зелениката, разстлана върху масата. — Съжалявам, Беа — казва Ингрид, — но това е за ваше собствено добро… и на двете ви…

— Ще се оправя — намесвам се аз, макар всяка фибра в мен да крещи, че това няма да стане. Кимвам към сребърните листа върху масата, които чакат да бъдат пробити и окачени. — Всички вие имате по-важни неща от мен, за които да се притеснявате.

Ингрид май се кани да възрази, но една малка фигура се появява на вратата и ми махва с ръка, преди тя да успее да изрече и дума. Не съм виждала Хинтън от дълго време, поне така ми се струва. Той се втурва през момичетата към мен. Навеждам се и го прегръщам, но той изглежда нервен, скован и неспокоен в ръцете ми.

— Някой е дошъл тук, за да те види, Джулс — казва тихичко той. — В коридора е. — И ме сграбчва за ръкава, дръпвайки ме надалеч от групата към вратата.

За моя изненада това е Лиъм, който стои облегнат на отсрещната стена с ръце, пъхнати в джобовете. Видимо е в отвратително настроение, веждите му са надвесени ниско над лицето му. Той подхвърля една монета на Хинтън, който я хваща и се скрива в кухнята като заек в дупката си.

— Какво търсиш тук? — питам настойчиво аз. Сега, когато Роан и Каро са на моя страна, имам по-малко основание да се боя от Лиъм, ала старите страхове са в кръвта ми и не мога да заглуша тревожните камбани, които проехтяват в мен, като го зърна. Той изважда лист хартия от джоба на гърдите си и го протяга към мен.

— Ина поиска да ти предам това.

Усмихвам се, мислейки си как Ина имитираше Лиъм по време на пробата на роклята й — явно тя не може да устои на подтика да му напомни, че независимо от потеклото му го превъзхожда по ранг. Изпитвам малка доза удовлетворение от неговото неудобство. Лиъм гледа смръщено към мен, докато взимам листа и отстъпвам, за да го разгъна и прочета. Почеркът е хубав, но леко неравен, като че написалият бележката е бързал да приключи.

— За слугиня със сигурност хубавичко си се оплела в делата на Евърлес — отбелязва Лиъм, докато пъхвам бележката в джоба на роклята си.

— Убедена съм, че не схващам какво имаш предвид.

— Сдобила си се с благоволението на лейди Голд — казва той. — И на брат ми.

Резкият отговор, с който съм готова, се разтопява върху езика ми. Оглеждам лицето му, вторачвам се в очите му, за да разбера какво знае, и откривам непроницаема решителност. Не мога да си представя, че Роан му се доверява. Няколкото пъти, когато съм виждала братята в една и съща стая, винаги са ми изглеждали като от отделни вселени: Роан е в центъра на вниманието, целият в светлина и смях, докато Лиъм наблюдава безмълвно от някой ъгъл, а очите му са толкова тъмни, сякаш поглъщат всеки лъч светлина, който се приближава до него, и карат свещите да примигват и гаснат също като сърцето ми сега.

— Ние израснахме заедно — казвам аз. — Знаеш го. И ти беше там. — Макар неизменно да бе встрани — винаги наблюдаваше, винаги мълчеше. — С Роан сме… — Спирам, без да мога да завърша мисълта си.

Устата на Лиъм се изкривява.

— Приятели? — Смехът му е жесток. — Допускам, че брат ми има нещо друго наум.

Стомахът ми се свива — не от болка или удоволствие от намека му, а от гняв. Всичките тези години и нищо не се е променило.

— Съмняваш се в брат си, в бъдещата си снаха и в мен наведнъж — изричам студено аз. — Впечатляващо. Толкова ли си горд, че не можеш да изтърпиш някой друг да ти нарежда, пък било то и за няколко минути?

Той примигва, а лицето му се изкривява в нещо като болка, но сетне светкавично придобива невъзмутим вид.

— Не се интересувам от рангове — казва той. — Никога не ме е било грижа.

— А, значи е лично — преди той да смогне да отговори, аз се обръщам и тръгвам по коридора към общите спални.

Настъпва мълчание, а след това…

— Ти и баща ти не принадлежахте на това място — извиква Лиъм след мен, а гласът му е странно спокоен.

Кръвта ми изстива, като че всички часове, дни и години, протичащи през мен, са замрели. Извръщам се към него — очите му са като от кремък. Докато се приближавам, съзирам следа от искра в тях.

— Какво каза за баща ми? — Гласът ми е нисък и, надявам се, носи цялата тежест на гнева ми. След като устоява на погледа ми няколко секунди, той свежда очи към пода, без да ми отговори. Раменете му се прегъват, а позата му е на момче, което току-що са плеснали през ръката заради това, че е откраднало сладкиши.

Тогава камбаните на Евърлес зазвъняват мощно, продължително и яростно, и ми се струва, че бият в ритъма със свиването и отпускането на юмруците ми. Обръщам се наново и се оттеглям по коридора, надявайки се с всяка следваща стъпка, че Лиъм Гърлинг не е по петите ми.