Евърлес

14

Отнема ми половин час търкане с грубия сапун на Лора, преди петната от мава да се изличат от по-голямата част от мен, оставяйки кожата и лицето ми по-нежни и все още оцветени в тъмнопурпурен цвят на места. Събирам любопитните погледи на другите прислужници, когато се появявам в кухнята.

Там заедно с Лора ме очаква прислужницата на Кралицата, тази, която ми помогна с бижутата на Нейно величество, когато те се разпиляха по пода. Но присъствието й е толкова странно тук, в кухнята, че ми е потребно мъничко време да я позная. Хубава, тъмнокоса, със съзвездия от лунички, пръснати по кожата й, тя е може би с няколко години по-голяма от мен. Въпреки че и тя е белязана като прислужница с бяло боне, прикрепено към косата й, е облечена по-елегантно от нас — в обикновена, но добре ушита кадифена рокля, толкова тъмночервена, че изглежда почти черна, и толкова дълга, че забърсва пода с нея. Тя ми се усмихва срамежливо.

— Джулс, това е Каро — казва Лора, след което добавя многозначително: — Прислужницата на Кралицата.

Не особено деликатно напомняне да покажа уважение към някого, който ме превъзхожда по чин. Сърцето ми леко изстива, но все пак бързо се покланям.

— Съжалявам, госпожице.

— Няма значение — отвръща тихо Каро, всъщност почти шепнешком. Ала някак съумявам да чуя гласа й сред врявата в кухнята, като че слушам ехото на морето в някоя едра черупка. Тя безгрижно ми прави жест да се изправя. — Приятно ми е да се запозная с теб, Джулс. Роан ми каза, че се интересуваш от позицията на прислужница на Нейно величество и лейди Голд. Можеш да шиеш, нали?

— М… малко, предполагам — казвам аз, като местя погледа си между нея и Лора. — Правила съм дребни корекции в… — думата „Крофтън“ замира на устните ми: — … родния ми град. Но нищо толкова фино като гардероба на лейди Голд. — Силна болка ме пробожда при идеята за сватбената рокля на Ина Голд.

— Ще се справиш, сигурна съм. Във всеки случай ние само ще отбележим корекциите с карфици, за да подготвим роклята за шивачките. — Сепвайки ме, Каро се протяга и хваща ръката ми, след което се обръща към Лора.

— Остани толкова време, колкото е необходимо — казва Лора и ме стрелва хитро. — Лорд Лиъм й бе възложил задача, но…

— Убедена съм, че желанията на Кралицата отменят тези на Лиъм Гърлинг — обобщава Каро простичко. Мъча се да не се засмея на явното й презрение към по-големия брат Гърлинг. В кухнята се възцарява тишина и Лора бързо поклаща глава, готова да се съгласи.

Сетне прислужницата на Кралицата ме повлича навън.

В коридора тя ме улавя под ръка и крачим заедно като стари приятелки, докато ми обяснява, че Кралицата не се доверява на непознати, така че по-голямата част от времето ми на тази длъжност ще минава в обслужване на лейди Голд. Споделя ми освен това, че три от придворните дами на лейди Голд са се разболели, докато е траело пътуването до Евърлес. Лъжата се излива с такава лекота от нея, че се чудя дали не съм чула погрешно разговора на Роан и Ина през „шепнещата стена“. Но Беа също каза, че някакви хора са били убити.

— Никакви други момичета ли няма да ни помагат? Очаквах още…

Каро забавя ход почти неусетно и се обръща към мен, за да ме погледне. Очите й са светли, избеляло зелени на цвят, ала нещо в тях искри.

— Още ли? — Пита тя, но аз нямам отговор. Извръщам очи, страхувайки се, че съм отишла твърде далеч. Тя пак се усмихва широко и възобновява крачката си. — Нямаш конкуренция, ако това се чудиш. Хората се страхуват от истинската сила, Джулс. Не бива да го забравяш.

Докато Каро ме дърпа напред, се налага да се съсредоточа върху това да задържам усмивката на лицето си винаги, когато тя надзърне към мен. Не съм свикнала да бъда толкова близо до друг човек, ала изненадващото е, че близостта и веселото настроение на Каро ме стоплят.

— Познаваш добре имението — отбелязва тя, когато за трети път я повеждам към един завой към кралските покои. — От много дълго време ли си тук?

— Само от две седмици — колебая се, но сетне осъзнавам горчивата реалност: след като татко вече го няма, а Лиъм и Роан знаят коя съм, рискът да бъда себе си е нищожен. — Баща ми обаче работеше тук, когато бях дете. Израснала съм в Евърлес.

— Разбирам — гласът на Каро сега е още по-мек, тя сякаш чува нещо, което не е съвсем наред в тона ми. — И защо се върна?

Изражението върху лицето на татко, когато го видях за последен път сам в мрачното, студено мазе, преминава светкавично през ума ми и за миг се затруднявам да дишам. Внезапно долавям, че или трябва да споделя истината, или съм заплашена да се задуша под тежестта й.

— Той почина — отвръщам аз. — Наскоро… — Не мисля, че мога да обясня повече. Каро леко забавя крачка, взира се в очите ми и стисва ръката ми по-здраво.

— Съжалявам — казва тя нежно. — Ами майка ти?

Мълчанието ми само по себе си е отговор. Тя кимва и пак сграбчва ръката ми.

— И моите родители също… когато бях по-малка. Ако ти се иска да поприказваш за това някой друг път…

Поклащам глава, признателна за явната съпричастност в думите й.

— Не. Благодаря ви! Не желая да мисля за случилото се.

— Струва ми се, че това е най-доброто, което човек може да стори в момент на загуба — казва Каро. Усмихва ми се, а изражението й е пропито със споделена скръб и съчувствие, и се усещам така, сякаш от гърдите ми са махнали наковалня.

Префинени звуци от приглушена музика и сподавени разговори се носят към мен, докато се движим през горните етажи. Кожата ми настръхва от напрежение, а тишината между мен и Каро изведнъж става оглушителна. Какъв бляскав разговор бих могла да се надявам да предложа на лейди Голд, ако се превърна в нейна прислужница? Надявам се, че не очаква някоя като Каро — спокойна и хладнокръвна, със съвършено съчетани качества.

Като че почувствала мислите ми, Каро нарушава мълчанието, започвайки да тананика някаква приятна, тъжна мелодия, докато вървим — звучи ми позната, макар да не знам откъде.

— Гласът ти е роза на времето, душата ти е любящ крадец. Ще те следвам през младите гори, докато сърцето ти не стане мое — запява тя.

— Тази песен… — понечвам аз. — Каква е?

— Много стара. Любимата песен на Кралицата.

Мелодията е просто прескачане между няколко тона, въпреки че словата разказват история за загуба, любов… и насилие.

Скоро Каро спира пред някаква врата отдясно и се обръща към мен. Устните й едва-едва се отварят, а очите й се разширяват шокирано.

— Джулс, ти плачеш!

Докосвам с ръка бузата си, изненадана, когато пръстите ми се навлажняват. Лицето ми пламти.

— Всичко е наред — уверявам я и се усмихвам. — Беше толкова красива песен.

Тя се засмива и кимва.

— Кралицата е наредила да я напишат в чест на Магьосницата.

— Вярно ли е? Че Магьосницата е вървяла редом с Кралицата? — интересувам се аз.

— Каро! — извиква глас от другата страна на вратата. — Намери ли приятелката на Роан?

Приятелката на Роан. Думите отекват в съзнанието ми.

Сърцето ми бие бързо — едно, две, три — и подема същото наново, подобно на мелодията на песента, докато Каро изважда някакъв ключ от роклята си и отваря вратата. Изправям глава, объркана от факта, че лейди Голд трябва да стои заключена вътре.

Каро забелязва погледа ми и се навежда към мен, говорейки още по-тихо от обикновено:

— Стражата на лейди Голд загина при нападението — съобщава ми тя. — А тя не обича да е заобиколена от непознати, затова отказа да вземе стражи от Евърлес. Това вбеси Кралицата.

Тя отваря вратата и ме въвежда в пищно декориран апартамент, целия в прекрасни червени килими и пердета от фина материя, висящи върху огромни прозорци. Пространството е обляно от зимното слънце, но е топло и всичко е пропито от аромата на розова вода.

Единият ъгъл на стаята е зает от масивно, приличащо на облак легло, сега покрито с рокли във всякакви цветове, разпилени наоколо, сякаш са били пробвани и отхвърлени. Лейди Ина Голд е изправена до леглото в копринен халат и фуста, ръцете и прасците й са голи, с изключение на няколко обикновени метални гривни, а късата й коса пада свободно. Разпънала е една рокля към светлината — лъскава и светла като разтопени изумруди — и я разглежда с критично око. Щом вратата се затваря зад нас, тя се обръща към двете ни с Каро.

Аз инстинктивно свеждам очи, за да не я гледам полуоблечена.

— Милейди — чувам Каро да изрича със своя убедителен шепот. — Това е Джулс Ембър.

Вдигам поглед, за да срещна очите на Ина Голд, а бузите ми горят. Тя е висока точно колкото мен, на моята възраст е, но идва от свят, различен от моя. Обстоятелството, че никога не е имала грижи в живота си, някак проблясва по лицето й, по осанката й. Кожата й сияе и по нея няма и диря от стар белег или раничка.

От една случайна мисъл по гръбнака ми пролазва хлад: някой ден, много след като съм мъртва и погребана, това момиче ще бъде кралица. И още една: тя ще прекара всичките тези години с Роан.

Ина се усмихва без никакво смущение, докато се протяга и хваща свободната ми ръка.

— Госпожице Ембър — казва тя. Гласът й е плътен, гласните звукове звънят като камбанки в устата й, говори със странния акцент, който имат само Кралицата, Каро и тя. — Благодаря ви, че дойдохте. Радвам се, че можете да се присъедините към нас. Роан каза, че сте съкровище, и недоумявам защо не го е съобщил на майка си преди всичко, за да не си губим времето…

Не съм сигурна как да реагирам, затова се покланям несръчно в отговор, без да отмествам взор от килима.

— Лорд Гърлинг не знаеше, че съм в Евърлес до вчера, лейди Голд. Удоволствието е изцяло мое.

Тя се извръща към леглото и простира ръката си над купчината рокли, захвърлени намачкани там.

— С Каро просто обсъждахме нещата. Традиция е булката да носи цветовете на рода на младоженеца, на семейството, към което ще се присъедини. Но зеленото не ми отива. И технически погледнато — тя вирва вежди, — аз превъзхождам Роан по ранг, нали?

Независимо от шеговитите й думи дълбоко в гласа й се усеща някакво възхищение, когато говори за сватбата — за Роан — което ме кара да допускам, че тя не просто се хвали. Лицето й свети като това на малко дете, което се събужда и се натъква на прясно навалелия сняг.

Вече знам, че е влюбена в Роан Гърлинг. И от начина, по който се усмихва, той би трябвало също да я обича. И кой не би?

Чувствата ми се преобръщат и заемат странна форма вътре в мен. Лесно е да се ревнува бъдещата кралица, която би могла да се омъжва за Гърлинг заради политика, но някак се усещам различно с момичето пред мен — усмихнато и босо… и очевидно безумно влюбено.

— Каро смята, че трябва да нося зелено — продължава лейди Голд. И мята зелената копринена рокля на леглото, великолепна дори в този измачкан вид. — Но аз харесвам тази. — Тя слага още една рокля пред тялото си, червена, в цвета на Кралицата, с ръкави, които се спускат елегантно от раменете й. — Само че не ли е твърде неприлично за Евърлес?

— Изобщо не е — предлагам мнението си аз, изненадвайки себе си. — Още не сте го забелязали, но дамите Гърлинг носят далеч по-скандални облекла, и то при по-незначителни случаи.

Радостна тръпка минава през мен, когато Ина се изкикотва с благодарност. Каро изглежда ядосана, сякаш е загубила облог.

— Но ти харесваш ли я, Джулс? — настоява Ина. — Никое момиче от Евърлес няма да ми каже истината. Боят се да не ме разстроят.

Като малко момиче в Евърлес бях поразена от красивите рокли и бижута на жените, запленена бях от хубавите предмети, подобно на всяко момиче с по-добро потекло. Татко обичаше да ме нарича „малка сврака“ заради това, че събирах неща — дефектни камъни, които не бяха достатъчно подходящи за мечовете на Гърлинг, парчета панделка, самотна златна обица — и ги пазех в купа на нощното си шкафче. Ала те бяха моите собствени тайни, миниатюрни съкровища. Когато бяхме прогонени и отидохме в Крофтън, когато приех, че роклите и бижутата никога не са били предназначени за мен, аз се отказах от тези неща. Преструвах се, че ги ненавиждам.

А ето че сега лейди Голд ме наблюдава, докато държи червената рокля върху тялото си. Очите й са впити в моите, сякаш тя наистина се интересува от отговора ми. Ще ми се да се протегна и да разкъсам плата на полата на парчета, но прехапвам устните си и свивам ръцете си отпред.

— Може би нещо в златно? — събирам смелост аз след няколко минути. — Това е вторият цвят на вашите семейства. И в края на краищата… — Накланям многозначително главата си към Ина Голд[1], наполовина стъписана от факта, че съм се пошегувала, и наполовина надяваща се някое от другите момичета да схване шегата ми.

След секунда лейди Голд я разбира. Смехът й е внезапен и заразителен и ме кара да се усмихна против волята ми.

— Знаеш ли, не бях помислила за това — казва тя и се обръща към Каро. — Златно. Как ти се струва?

Каро се засмива.

— Малко е необичайно — прошепва тя. — Но пък златното изглежда доста красиво върху теб. — Тя навежда глава настрани, преценявайки Ина. — Ще накарам шивачките да ушият една, а междувременно нека да продължим с пробата на останалите, така че да имат модел, по който да работят.

Ина прави жест с ръце и въздишайки театрално, вдига зелената рокля от леглото, позаглаждайки гънките й, след което се напъхва в нея и се обръща, за да може Каро да закопчае копчетата на гърба й.

След като привършва, Каро изпъва плата на роклята върху тялото на Ина и ме инструктира да я държа, без да мърдам, докато умело поставя карфиците, и то без нито веднъж да убоде кожата на лейди Голд. Тонът й е не по-малко заповеден, нищо, че говори шепнешком.

Докато стоя и се червя, опитвайки се да балансирам между това да запазя почтително разстояние от Ина Голд и да държа купчина плат неподвижно до гърдите й, Каро и лейди Голд клюкарстват за някаква съмнителна селска вещица, която Каро видяла наскоро и която й казала, че тя скоро ще се събере със своята първа и истинска любов. А щом Ина шеговито я пита, кой може да е това, Каро поруменява и сменя темата, насочвайки я към някаква аристократка, която родила дете, което поразително приличало на нейния красив лакей.

— Джулс — гласът на лейди Голд прекъсва собствената ми вглъбеност. — Ти би трябвало да знаеш. Лиъм винаги ли е толкова намусен? Или само когато всички наоколо се забавляват?

Произнасянето на името на Лиъм ми създава неприятно усещане и едва не изпускам зеления плат от ръката си.

— Аз… аз не познавам лорд Лиъм добре, милейди — заеквам аз. Припомням си, че те са външни хора в Евърлес, макар да ми се струва, че никога не можеш да бъдеш външно лице, когато Камбаните на Кралицата бият, за да те посрещнат. Никой тукашен не би се осмелил да го критикува. — Винаги е бил… сдържан.

Лейди Голд вдига смръщеното си лице нагоре и го свива в гримаса, вирвайки високо носа си във въздуха.

— Аз съм Лиъм Гърлинг — казва тя, като преувеличава и задълбочава собствения си аристократичен акцент. — Няма да разговарям с никого на тази забава. Очевидно е, че прекарвам по-добре времето си, като седя в някой ъгъл и се вторачвам с изпитателен поглед във всеки, който дръзне да ме заприказва.

Докато се мъча да потисна смеха си, никога не съм чувала някой да се подиграва на Гърлинг толкова открито, Каро поклаща глава.

— Бедната му майка! — промълвява тя. — Както чух, лейди Вериса му е предложила дузина възможни булки и той ги е отхвърлил всичките.

— Може би те са променили решението си, когато са установили какъв буреносен облак е той — предполага лейди Голд. — А той просто обяснява, че ги е отхвърлил, за да прикрие неудобството. Не мога да си представя, че някоя жена би пожелала да се омъжи за него, пък било то и в замяна на цялото време в Семпера.

— Роан притежава и външен вид, и характер — казва Каро с шеговит шепот.

— Съгласна съм — отвръщам аз, без да се замисля, а след това бързо надзъртам надолу, за да прикрия топлината, която се надига към бузите ми. Ина явно не я забелязва, или поне не я е грижа, но за сметка на това чувствам погледа на Каро върху себе си.

— Откога познавате лорд Роан, милейди? — изричам припряно аз. Щом думите излитат от устата ми, съзирам отражението си в огледалото зад Ина — напълно бледо, с изострени черти и сенки под очите. Контрастът между мен и лейди Голд не може да бъде по-ясен.

Принцесата обаче не изглежда развълнувана.

— Ах! — казва тя. — Е, най-напред — наричай ме Ина. А иначе — запознах се с Роан, когато семейство Гърлинг посети двореца преди две години.

Смътно си спомням, че докато Гърлинг ги нямаше, в Крофтън разпънаха редица навеси на площада с игри за децата, много музика и песни и толкова захаросани плодове, колкото можеха да си позволят. Всичко това стоя цяла седмица, докато семейство Гърлинг отсъстваше, нещо като празник — отчаян опит за веселие.

— Ние… се разбирахме добре — допълва Ина. Още едно от онези кикотения, които едновременно ме очароват и разкъсват сърцето ми. Сигурна съм, че ще ме заболи да го чуя, но бих желала да знам всичко за Роан и Ина. — След това си разменяхме писма. — Додава тя. — Ала се налагаше да го пазим в тайна, тъй като Кралицата би трябвало да избере за кого да се омъжа. Всъщност благодарение на Каро… тя избра Роан. — Ина хвърля към придворната си дама поглед, изпълнен с благодарност. — Тя намерила едно от писмата… — Каро се подсмихва леко и дяволито. — И Кралицата предложи да създадем съюз с Гърлинг още преди да се е развиделило напълно. Разбира се, не знаех нищо за ставащото, докато не беше обявен годежът ни. Това момиче тук подценява влиянието си. — Ина надниква с обич към Каро, която се изчервява.

— Това е… една прекрасна история — прошепвам аз, а гърдите ме стягат.

— Нали? — Щастието в гласа на Ина е толкова искрено, че не мога да й се сърдя, макар че сърцето ме боли заради мен самата. След като двете с Каро я освобождаваме от тоалета, тя се отдалечава на крачка от нас и се завърта, а златната тъкан се надига в блестящ кръг около глезените й. Роклята е все още незавършена, но движението на Ина я кара да изглежда като най-изящната сред всички други дрехи.

— Целият живот на Ина е една прекрасна история — прошушва ми Каро с по-мек от обичайния си шепот, докато Ина прекосява стаята, за да разгледа свършеното от нас в огледалото в цял ръст. — Вероятно си я чувала.

Кимвам, стараейки се да не гледам към Ина с крайчеца на окото си. Почти невъзможно е някога тя да е била нещо друго, освен това — сияйна, смееща се, красива, благословена. Но всички в Семпера знаят историята й — тя е едно от стотиците деца, чиито родители са ги изоставили на брега край двореца или са ги дали в някое сиропиталище, надявайки се отчаяно детето да спечели благоволението на Кралицата и да се превърне в неин наследник, както тя бе обявила векове назад. Петстотингодишно обещание, което сега ще бъде изпълнено от момичето пред мен.

Разбира се, и аз като повечето хора в Семпера съм по-запозната със съдбата, криеща се под лъскавата повърхност на историята на Ина. Почти всички деца, изоставени заради Кралицата, растат в сиропиталища. Когато станат пълнолетни, а често дори и по-рано — онези, които не са осиновени, напускат, за да служат като прислужници или работници. Татко винаги бе презирал прокламацията на Кралицата. Това бе довело до ужасна практика: Кралицата живее толкова дълго, че по едно дете бива избирано само веднъж на няколко десетилетия, и то единствено, за да се окаже, че не отговаря на изискванията, или пък му се отрежда някаква друга по-незначителна роля, или става жертва на някаква болест, или — потрепервам, спомняйки си намеците на лейди Сида — се превръща в жертва на капризите на Кралицата, когато тя реши, че вече не желае да се отказва от трона. Нещо такова обаче не възпира родителите да изоставят децата си — стотици всяка година. И всичко е подхранвано от неизменната фалшива надежда, че детето им ще бъде избраникът.

Ина се приближава към нас с парче плат, стиснато в юмрука й — мълчалива заповед да сторим така, че то да изчезне. Стискайки една карфица между устните си, аз коленича пред бъдещата Кралица.

И Ина е била избрана. Вестта развълнувала кралството, или поне така разправяха хората. Спомням си бегло, че дворцовата прислуга клюкарстваше за Ина дълго след като тя е била избрана. Предполагало се, че гладкият камък в устата й, когато се родила, представлявал благословия от Магьосницата. Новината стигнала до Кралицата и Голд, фамилното име на владетелката, било добавено, а момиченцето било отнесено в двореца като дъщеря на Нейно величество.

Чудя се кои ли са майка й и баща й. Дали са живи днес? Дали изобщо знаят, че Ина е безименното дете, което са зарязали на брега? Сърцето ми се свива при следващата мисъл.

„Може би това се е случило и с мен.“

След прочитането на бележката на татко се мъчех да не се вглъбявам в написаното в нея… в това, че той всъщност изобщо не е мой баща. Но ако се окаже вярно, а аз никога не съм познавала и майка си, е възможно и аз да съм едно от онези изоставени сирачета, взето от татко твърде рано, за да си спомня някой за това. Което означава, че и аз също съм можела да бъда избрана от Кралицата. Ала не съм.

Нещо се забожда в пръста ми. Убола съм се на карфицата. Дръпвам ръката си от Ина, преди кръвта да прокапе върху роклята й, и изсмуквам кръвта от кожата си, но нещо не е наред. Тя се извива, за да ме погледне — бавно, сякаш се движи през кехлибар. Връщам ръцете си на мястото им, преди Ина да се обърне изцяло. И когато надзърта към мен, тя просто примигва и пак се извръща, като че е забравила какво е привлякло вниманието й. Каро объркано се втренчва в нея за секунда, сякаш и тя е забравила коя е и къде е.

Естествено, съзнавам какво стана. Когато се убодох, времето спря или забави своя ход, също както когато хванах пъстървата в потока преди толкова дни или когато се изправих пред бирника на пазара в Крофтън, чакайки да бъда избрана като момиче, подходящо за Евърлес. Нервност бликва в мен. Подобна ситуация не ми се е случвала, откакто пристигнах, или ако се е случвало, е било твърде неуловимо, за да го забележа.

За щастие, двете сякаш не отдават значение на този нелогичен момент. Ина се примирява с по-нататъшните промени, а Каро се усмихва с тайнствената си усмивка.

— Истински късмет е, че родителите ти са решили да те предадат на кралството, Ина. Никое друго бебе никога не е било толкова облагодетелствано или достойно.

Часовникът тиктака веднъж, два пъти, преди Ина да се засмее любезно. Тя със сигурност не си спомня родителите си, но това явно все още я наранява — не смятам, че съм си въобразила болката, която се изписва за малко върху лицето й. Трудно е да се повярва, че нещо може да натъжи това красиво, смеещо се момиче, годеница на Роан и бъдеща кралица, но от личен опит съм научила колко непоносими могат да бъдат въпросите, останали без отговор от страна на родителите.

Щом Каро най-накрая преценява, че диплите и гънките на роклята са идеални, Ина предпазливо се измъква от плата, а двете с Каро го сгъваме, за да бъде отнесен долу на шивачката. Когато оправяме раменете на роклята, Каро обявява:

— Джулс, ще препоръчам на Кралицата да те назначи за нова прислужница.

— Ако го желаеш — добавя бързо Ина. — Надявам се да е така!

Потребна ми е секунда, за да осмисля думите й, но когато това се случва, с усилие се удържам да не захвърля роклята и да не прегърна Каро.

— Благодаря! — казвам аз, останала без дъх. — Много благодаря!

— Ще служиш повече на мен, отколкото на Кралицата, разбира се — казва Ина. — Тя предпочита Каро да се грижи за нея, и то умерено…

Усещам радостта в сърцето си някак чужда след толкова много скръб. И ако се вгледам прекалено внимателно в нея, има нещо тъмно и странно, което я обвива по края — удивително е да се вълнувам, че съм с крачка по-близо до жената, за която татко ме предупреди и която може да е довела до смъртта му.

Ала радостта е прекалено сладка, за да разсъждавам за мрака сега. Изтиквам го обратно в ъгълчетата на сърцето си, за да го пусна навън и да се занимавам с него, когато му дойде времето.

— Първо — подема Каро. — Кралицата трябва да одобри. Ще те отведем при нея сега.