Евърлес

3

Лягам си преди татко. Лежа в постелята си до камината под тъничко одеяло и със затворени очи слушам как той драска бележки в тефтера си. Знам, че пресмята времето си, сякаш, проверявайки отново и отново цифрите, изведнъж ще намери начин да плати за всички онези неща, които не можем да си позволим. После вратата на колибата изскърцва, когато той отива да донесе вода от стария кладенец навън, а огънят припуква, щом хвърля още едно дърво в него. Най-накрая той ме целува по челото и се оттегля в стаята си, въздъхвайки, докато крачи натам.

Чакам, докато заспи и дишането му стане равномерно. След това внимателно се измъквам от леглото и събирам нещата си, колкото е възможно по-тихо — няколко малки франзелки черен хляб от шкафа, достатъчни за едно или две хранения. Избирам най-хубавата си рокля, въпреки че синият ленен плат ще изглежда скромно в сравнение с дамите в Евърлес. Запасвам на колана си ловния си нож, прибран в канията, и сгъвам малко дрехи в една раница.

Погледът ми се спира на стената върху рисунка на майка ми, направена от татко. Той обичаше да рисува, преди зрението му да се влоши — един ден намерих рисунката, мушната в дюшека му, скрита от мен, сякаш се бе боял, че няма да понеса спомена за това, което съм изгубила. Хартията е пожълтяла и намачкана с годините, но приликата е изумителна: млада жена с къдрава коса и кафяви очи, която надзърта през рамо и се смее. Протягам ръка и проследявам с пръсти лицето на майка ми. Чудя се дали тя би одобрила избора, който правя. Нейната статуя на Магьосницата все още е пъхната в джоба ми. „Късмет“ — отбелязвам наум, а сърцето ми забавя ударите си.

На гърба на една от хартиите, които той е оставил разпръснати по масата, му нахвърлям бележка — умишлено небрежна: Отивам да се видя с месаря. Ще се върна, преди да се стъмни.

Слагам я върху тефтера му. Надявам се, че татко няма да осъзнае лъжата веднага. Ако разбере, не мога да бъда сигурна, че той самият няма да закуцука към селото, опитвайки се да догони каруците на Гърлинг.

Какво ли ще стори, когато узнае какво съм направила?

Ако разсъждавам твърде дълго за татко, както и за това колко ще се тревожи, нервите ми няма да издържат. Ето защо обувам ботушите си колкото е възможно по-тихо и взимам торбата си. Няма да ме има месец, най-много два, но ще му напиша писмо от Евърлес, за да го уверя, че всичко е наред. Когато се върна у дома, пълната с кръвни монети кесия ще бъде моят реванш за измамата.

Остават два часа до зазоряване, съдейки по просветляващото небе и свежия аромат на въздуха, когато най-сетне се решавам да тръгна. Крача припряно, докато слънчевата светлина облива небето от изток. По-студено е от вчера и суровият вятър ме кара да треперя. Миризмата на гнило, излъчваща се от земята, се издига през снега. Скоро пред мен се извисява село Крофтън, а скупчените му сламени покриви на зазоряване приличат на разкривени гъби. Единствените признаци на живот, освен неспокойната поява на плъховете в някои от тъмните ъгли, са неколцината просяци, спящи по праговете на къщите. Докато наблюдавам всичко това, нечия тънка ръка запалва свещ зад прозорците над пекарната. Не се страхувам, Гърлинг ни пазят поне от външни заплахи, ако не от глад. Но това е зловещо.

На няколко пресечки от пазара чувам врява от гласове. Завивайки зад ъгъла, съзирам най-голямото струпване на момичета на едно място, на което някога съм се натъквала. Трябва да сме поне петдесетина и изпълваме открития площад — всички до една чисти, измити и облечени в най-хубавите си дрехи. Някои от тях познавам — ето я Амма с по-малката й сестра Алиа, дребна и сериозна за своите дванайсет години, както и Наоми, шивачката, за която правех поправки на дрехи преди, когато беше в състояние да ми плаща. Много от момичетата не познавам, може би са дошли от фермите, простиращи се на километри извън границите на нашето село, привлечени тук от възможността да работят в Евърлес.

През тълпата се движат мъже със значки с отличителните знаци на Гърлинг. Те крещят и бутат момичетата, за да ги подредят в дълга редица. Стомахът ми се свива, когато разпознавам един от тях — Айвън Тенбърн, сина на капитана на стражата на Евърлес, който сега язди собствен кон и носи своя собствена значка. Той самият беше зъл като дете и постоянно следваше Лиъм по петите, а всички деца слуги бяха ужасени от него. Веднъж, докато баща му отсъстваше, той накара момчета от конюшнята да се строят в редица и подред удряше коленете им с камшик за езда. Ако някой извикаше, той нанасяше на момчето до него пет последователни удара. И наричаше това играта „изплющяване“. Спомням си потъмнялата синина през пищялите на приятеля ми Там. Задържа се в продължение на седмици. Спомням си също гласа на Роан, който настояваше Айвън да спре.

Страхът преминава през мен — остър като меча, който Айвън носи на хълбока си. Изминали са десет години, но по начина, по който крещи на момичетата да се размърдат, проумявам, че нищо не се е променило.

Насочвам се към мястото, където Амма и Алиа стоят сгушени от другата страна на площада. Амма изглежда несигурна. Собствената й раница е метната на гърба й, а тя е облечена с пелерина за път. Когато ме вижда, върху лицето й разцъфва усмивка на облекчение.

— Не мога да повярвам! — Амма сграбчва ръцете ми и ме придърпва към себе си за мимолетна прегръдка. — Значи в края на краищата си убедила баща си да ти позволи да дойдеш?

— Само за месец или два — послъгвам аз. — Ако изобщо ме изберат.

— Е, сигурна съм, че ще бъде достатъчно доволен, когато се прибереш вкъщи с кръвни монети на стойност две години.

Опитвам се да намеря утеха в думите на Амма, докато тя ме влачи към редицата. Чувствам пулса й, бърз и лек, върху дланта си.

— Радвам се, че си тук. Ще бъде чудесно всички да сме заедно — застанала до нея, Алиа се усмихва нагоре към мен.

Докато заемаме местата си в редицата, Айвън и другите мъже на Гърлинг разговарят приглушено помежду си, преди да се обърнат с лице към редицата момичета. Зад тях три големи, открити каруци за сено, карани от кльощави момчета с щръкнали зъби, които са на не повече от дванайсет години, изтрополяват на площада и спират. В същото време Айвън и хората му обхождат редицата и оглеждат брадички, зъби и ръце, въртейки момичетата като пумпали.

— Какво става? — прошепвам аз на Амма. Тя само поклаща глава.

Тревога се надига в стомаха ми. Чувала съм, че лорд Гърлинг обича слугите му да са млади и красиви — бях казала това на Амма — но никога не съм очаквала, че ще се отнесат с нас така, че ще ни подкарват като добитък и ще ни проверяват като коне дали имаме здрави зъби и крака. Изкушавам се да побягна, но не мога да помръдна нозете си.

По-нататък по редицата един от мъжете оглежда някакво кръглолико, къдрокосо момиче, което не познавам. Той се смръщва и поклаща глава. Устните на момичето се разтреперват. То започва да говори, но мъжът не го удостоява с внимание и продължава към следващото момиче от редицата — стройна дама в началото на двайсетте. Той се усмихва хищно към нея и й казва тихо няколко думи. Лицето й почервенява, тя се отскубва от редицата и забързва към каруцата.

Оценяването продължава по този начин. Около една четвърт от момичетата са насочени към каруцата, а другите са отхвърлени. Кожата ми настръхва всеки път, когато някой от мъжете на Гърлинг погледне похотливо или накара някое момиче да издърпа полата си нагоре, за да се видят по-добре прасците й, но ако искам да спечеля място в Евърлес, не бива да казвам нищо. Амма е станала бяла като снега, все още струпан на преспи по краищата на площада. Стисвам ръката й, за да й вдъхна кураж, както и за да успокоя себе си.

Намират се на пет момичета от мен. Три. Сетне едно. Захапвам вътрешната страна на бузата си, когато служителят на Гърлинг се изправя пред мен, като се надявам отвращението да не се чете по лицето ми. Благодарна съм само, че това не е Айвън. Той се усмихва, достатъчно близо, за да мога да усетя смрадливия му дъх. За мой ужас мъжът хваща брадичката ми с ръка и повдига лицето ми. Аз се отдръпвам, не мога да се сдържа. Той се изсмива злорадо и посяга към гърдите ми.

Рефлексът надделява и виждам всичко на забавен каданс, като че ни възпрепятства нещо гъсто и лепкаво като мед. И това се случва наново — времето спира, дори въздухът не се движи, макар че, изглежда, никой не го знае. Усмивката на мъжа, замръзнала върху лицето му. Потресеното изражение на Амма, ахването, заседнало насред гърлото й. Посягам към ножа в колана си и го издърпвам пред себе си, желаейки единствено да възпра мъжа.

Тогава бръмченето в ушите ми внезапно заглъхва и светът отново забързва своя ход.

Със стража едновременно поглеждаме смаяно надолу към тънката като косъм червена линия, която разсича увисналото му шкембе, а капката кръв, събираща се в края й, изцапва униформата му. Едва съм го одраскала, но все пак съм го сторила. Стомахът ми натежава, когато съзнавам какво точно съм направила.

Настъпва миг мъртвешка тишина, докато той ме зяпа втренчено, а после останалите мъже избухват в смях. Лицето на мъжа се обагря в наситено, яростно червено.

— Малка кучка! — избълва той, притискайки носна кърпа към драскотината. — Ще ти източа десет години кръв…

Отпускам ножа си, в очите ми напират сълзи и понечвам да се отдръпна назад. Глупаво, толкова глупаво… Моментен импулс и бях захвърлила всяка възможност да стигна до Евърлес.

Но тогава…

— Дръж се, Босли! — Айвън, с развяващо се зад него кадифено наметало, се приближава бавно към нас. Устата му потрепва и аз се стягам — ами ако ме разпознае?

Ала тогава си давам сметка, че звукът, излизащ от гърлото му, е смях, а не гняв. Усмивката му е широка, нехайна.

— Тази ми харесва — киска се сподавено той. — Съобразява бързо. Освен това знае как да се оправя сама. Цяло чудо е, че не те намушка като прасе.

Някои от присъстващите мъже се засмиват и мъжът, който се пробва да ме опипа, ми хвърля изпълнен с омраза поглед, но не спори.

Вместо това той насочва вниманието си към Амма.

— Не и с този белег — казва той нагло.

Амма примигва невярващо.

— Ще работя упорито — настоява тя. — Кълна се. — И надзърта безпомощно към мен.

— Не ни липсват упорити работници, момиче — изръмжава мъжът. — А само красиви лица. Отивай си вкъщи.

Очите на Амма се пълнят със сълзи.

— Моля ви, господине… — Но молбата й остава без отклик, а мъжът вече се придвижва към следващото момиче.

Със закъснение осъзнавам, че Айвън все още е вторачен в мен. Но вече не се усмихва. Краката ми се стягат, готови да побегнат.

— Е? Отивай в каруцата!

Надниквам паникьосано към Амма. Дори не бях помислила за възможността да тръгна без нея.

— Сър — моля се аз, — тя е най-добрата ми приятелка. Моля ви, позволете й да дойде!

— Не ме интересува дори да е твоята продаваща кръв майка — казва весело Айвън. — Тя остава тук. Искаш ли да останеш с нея?

— Върви! — примигва Амма, за да прогони сълзите си.

Въпреки че усещам погледа на Айвън върху нас, обвивам ръце около приятелката си и я притискам към себе си.

— Грижи се сестра ми — прошепва тя в косата ми. — Когато не разхлабвам прегръдката си, тя леко побутва рамото ми. — Върви!

Подчинявам се вцепенена и чувствам очите на тълпата върху себе си като бреме. Качвам се в каруцата и сядам сред другите предпочетени момичета — всички млади, хубави, но мълчаливи и изплашени, докато гледаме назад към нашите отхвърлени приятелки, нашите сестри. Редицата вече се е стопила наполовина и тези, които не са били избрани, се отдалечават сред надигащата се мъгла. Едва когато площадът започва да се опразва, съзирам бирника, който се подпира под навеса на бакалина и наблюдава разиграващото се със скръстени ръце. Вглеждам се в него настойчиво и упорито, докато той най-сетне вдига взор и ме забелязва. Кимва ми леко, сякаш слага печат върху нашето споразумение — ще дойде да си вземе дължимото време, когато се върна. Изпускам въздуха, който задържах в гърдите си, и измърморвам още една молитва към Магьосницата.

Закриляй баща ми.

И:

Дано ми прости!

Мъжете се движат между останалите момичета. Тридесетгодишната Наоми е отпратена вкъщи с присмех. Малката Алиа се присъединява към мен в каруцата за сено. Изведнъж си спомням, че като дете попитах баща си защо има толкова много деца в Евърлес. Те работят повече, а им се плаща по-малко — отговори той с треперещ глас. — Нямат къде другаде да отидат.

Щом мъжете приключват, двадесетина момичета вече седят натъпкани в трите каруци. Спечелих мястото си в Евърлес, но изобщо не се чувствам облагодетелствана. Чувствам се така, сякаш Амма е спечелила тази игра, макар тя самата още да не знае това.

Ала е твърде късно да се върна назад. Каруцата потегля напред със силно, внезапно раздрусване.

Каруцата за сено мирише едва доловимо на оборски тор. Вътре сме дванайсет момичета, натикани рамо до рамо върху бали сено. Обгръщам Алиа с ръка — тя плаче мълчаливо, а очите й са вперени в града, който се отдалечава зад нас. От другата ми страна седи жена на име Ингрид, дошла е от ферма, намираща се на няколко километра от нашата. Тя май е решила да остане весела въпреки сутрешния отвратителен начин на подбор и вятъра, който щипе лицата ни, докато се движим по непавирания път.

— Чух, че Евърлес е на петстотин години — изчуруликва тя, докато селото постепенно изчезва зад нас. Отказвам да се обърна и да гледам как се отдалечава. Боя се, че ако го сторя, просто ще скоча от каруцата и ще побягна към дома. — Представяте ли си! Сигурно имат по-нискостоящи магьосници, крепящи стените с магии.

Те всъщност нямат потребност от магия, за да крепят стените си, защото парите вършат също толкова добра работа. Но нямам никакво желание да се присъединя към развълнуваните предположения на момичетата, ето защо се обръщам настрана и се преструвам, че се интересувам от ниския, неравномерно зелен релеф на провинциална Семпера. Преди, когато татко беше по-здрав, понякога взимаше кон от някой свой приятел и ме извеждаше да пояздим извън селото. Трябва да познаваме нашата околност — наставляваше ме той и се чудя, дали не бе планирал някой ден да избягаме от Крофтън, ако наново привлечем вниманието на Гърлинг.

Никой, освен Ингрид, не говори твърде много. Долавям напрежението у останалите, когато равнините отстъпват място на гората — огромни стари борове, извисяващи се над нас. Тази гора е собственост на Гърлинг, но дори и те не ловуват тук, дърветата са плашещи, по-древни от онези, сред които ловувах вчера, а и много по-мрачни.

Алиа най-накрая продумва:

— Кала разправя, че в тези гори има феи — казва тя. Очите й са широко отворени, като мнозина от жителите на Крофтън, и тя не се е скитала на повече от пет километра извън границите му, с изключение на пътуването, което майка й бе предприела, за да я спаси.

— Феи? Наистина! — извиква едно момиче отпред. — Те ще ви примамят с красотата си, а след това ще пият кръв от вените ви. — То очевидно се занася, но в гласа му се таи някаква следа от напрежение.

— Вярно е! — заявява друго момиче, а червената му коса е навита по начин, който може да е само умишлен. — Случи се на леля ми. Изгуби се в гората един ден и се събуди като стара жена.

— По-вероятно е да ви е излъгала и да е продала време — промърморва друго.

— Феите не са най-лошото — това момиче има красива тъмна кожа и ясни сини очи, то бе едно от първите, които избраха. — Гората е мястото, където броди Алхимика. Той все още носи със себе си сърцето на Магьосницата в хартиена торба.

— Не, той е изял сърцето й — поправя го Ингрид.

— Е! — изрича другото момиче и врътва очи. — Той ще вземе и твоето, ако се скиташ между дърветата. Дори Магьосницата няма да може да те спаси.

Алиа изписква тревожно:

— Защо? Защо взима сърца?

— Мрази хората, затова дава времето в сърцата им обратно на дърветата! — подема момичето.

— Не, има повече време в сърцата, отколкото в кръвта…

— Престанете с глупостите си! — прекъсва ги някакво друго момиче. В този момент устните на Алиа се разтреперват и аз се навеждам по-близо към нея.

— Не им обръщай внимание — прошепвам й аз. — Митовете са просто едни истории. Няма защо да се страхуваш от дърветата.

Изправям се, без да довърша мисълта си, не знам за Алхимика, но чудовищата, на които ще се натъкне в Евърлес, са по-опасни от всички феи накуп.

Тогава гората рязко свършва и се озоваваме в Лаиста — малкия процъфтяващ град, обграждащ стените на Евърлес, в който е забранено сградите да са по-високи от един етаж. Спомням си, че татко ми е разказвал, че предците на Гърлинг са подрязвали дърветата и са заравнявали хълмовете на километри около Евърлес, за да могат стражите, обикалящи покрай парапетите, да зърнат всеки, който се приближава. Стените от пясъчник се показват, като всяка от тях е осеяна с десетки стражи. От подобно разстояние приличат на фигурки.

Инстинктивно се привеждам на мястото си, докато каруцата проскърцва по кафеникавите полета към портите. Щом стигаме достатъчно близо, един от стражите най-горе на стената ни заповядва с вик да спрем.

Светът е притихнал, занемял… с изключение на ударите на сърцето ми. Алиа седи до мен с отворена уста, а кичур коса е залепнал за долната й устна. Горе на стената стражите стоят неподвижно с каменни лица. Имам усещането, че целият свят приближава своя край и се срива в един-единствен миг.

Сетне се разнася зверски стържещ шум — дебелите плочи от дърво и метал, обковани с желязо, потръпват и се задвижват — и каруцата ни наново потегля напред.

Над нас преминава сянка и вече сме вътре.