Евърлес

24

В тъмното, заобиколена от огледала и портрети на починали членове на рода Гърлинг, разстоянието оттук до трезора се простира пред мен, като коридорите се разкриват един подир друг по-бързо, отколкото мога да вървя, без значение колко ускорявам крачката си. Клони на дървета драскат по прозорците и се чува воят на далечен вятър, сякаш самата зима забива ноктите си в каменните стени на Евърлес, опитвайки се да намери пукнатина, през която да проникне и да ме измъкне навън.

Каро не е влизала в трезора. Времето й изобщо не е било източвано.

Все още е нощ, въпреки че небето отвъд тесните прозорци е избледняло от индиговосиньо до сиво на изток. Подминавам общите спални, където чувам как жените — тези, които имат най-ранните задължения, като например разпалването на огъня в камините на Гърлинг, така че благородниците никога да не усетят щипещия утринен въздух — се измъкват от леглата си и се обличат. Звуците достигат до мен сякаш от километри. Умът и сърцето ми препускат лудо, адреналинът от съня кръстосва из тялото ми, като че все още спя, макар че очите ми са широко отворени.

Бързам към крилото, където се намира трезорът, следвайки основно коридорите на слугите, когато това е възможно, и държейки главата и очите си сведени към пода, когато не мога да го сторя. Нямам представа къде се крие Лиъм Гърлинг тази сутрин, ако е буден.

Щом най-накрая достигам до вратата на трезора, коридорът е празен и тих, мънички прашинки се носят сред светлината, която нахлува през високите прозорци откъм моравата. Стоя пред вратата и вдигам поглед, а блестящата й маса ми напомня колко нищожна сила имам. Вратата е инкрустирана с бронзови панели, спускащи се надолу в дълга лента по средата, а върху тях са изваяни причудливи форми — птици, змии и скъпоценни камъни, изливащи се от чаши; като същите по-надолу в панела приемат формата на хора — жени, танцуващи в копринени рокли, стиснали ръце. Ако отстъпя назад и присвия очи, цялата картина придобива ефект на лице, от чиито устни пада бижу във формата на сърце. Всичко това ме подсеща за Ина, питам какво ще си помисли тя, когато се върне от пътуването си с кралицата и Роан и научи за наказанието на Каро, както и за всичко случило се оттам насетне.

Предпазливо поставям ръцете си върху дървото. Усещам го твърдо като камък под дланите си. Когато натискам, не произлиза нищо, няма дори изскърцване. Ръцете ми остават чисти.

Навеждам се и забелязвам, че между изваяните фигури са преплетени редица миниатюрни зъбни колелца, които се спускат надолу по вратата като копчета. Проследявам ги нагоре, докато не си давам сметка, че успоредно на тях минава тесен, изцапан в червено канал, едва ли достатъчно дълбок, за да се побере тел в него. По гърба ми пролазва студ.

Лиъм ми каза, че за да се отвори, вратата взима кръв, взима време и човек никога не знае колко е то. Преди днешния ден никога не бих поела подобен риск. Ала сега дори не се колебая да насоча пръстите си към панела, внимателно изследвайки шарките му.

Стените на малкия канал са оцветени в червеникавокафяво, и то не от старост. На върха стои мъничка дръжка във вид на опашка на скорпион, излизаща от плод с остър като бръснач ръб. Целта му е ясна. Просто плащане с кръв, но заплащане, което никой друг, освен Гърлинг не би могъл да рискува. Жестока, елегантна. Точно като Гърлинг.

Проследявам канала с върха на пръста си. Дали някои от тези петна не са от кръвта на татко? Гняв, страх, скръб — преминават през мен накуп и аз се превивам надве от гаденето. Облягам главата си на вратата и си позволявам да оставя емоцията да се излее заедно със сподавеното ми ридание. Татко сигурно е знаел как работи вратата, знаел е колко близо е до смъртта, но е допуснал, че рискът си струва.

Преди да се разубедя, посягам нагоре и притискам пръста си към острието на скорпиона. Топлината избуява и придобивам особено неприятното усещане за източването на време от моята кръв. За момент се чувствам замаяна, но по-малко, отколкото когато Уик ми взе десет години.

След това нещо зад вратата изщраква. Щом натискам дървото, тя се отваря без съпротива и ръцете ми се оцветяват в лилаво. За миг изпитвам страхопочитание пред механизма и неговия създател, преди то да се превърне в гняв. Пристъпвам в тъмнината, оставяйки вратата да се затвори глухо зад мен.

Постепенно очите ми привикват и различават някакво тясно каменно стълбище, осветено от факли, точно като онова, водещо към стаите на лейди Сида. Изкачвам се и се изкачвам, докато върхът на стълбището не свършва в мрака. Обръщам се припряно, взимам една от факлите от поставката й в стената и я вдигам високо над главата си.

В продължение на един дълъг момент не проумявам какво виждам. Стая от тъмен камък, без прозорци, с блестящ, покрит с плочки под. Стените й се извиват и следват формата на кулата, само около двайсет крачки в диаметър е, макар че се простира в сенките над главата ми.

И това на пода не са плочки. Земята под краката ми е покрита с кръвни монети с всякакъв размер и цвят, смесени с други съкровища — златни и сребърни чаши, перли и пръстени, необработени скъпоценни камъни, запокитени на земята като отпадъци. На стената висят церемониални мечове, които изглеждат ръждясали, със затъпени от времето остриета. Ала сега, когато татко го няма, парите вече не означават почти нищо за мен. Не изпитвам желание да се наведа и да струпам месечни и годишни монети в полата си, както бих постъпила преди. Оглеждам стаята за нещо, каквото и да е, което би могло да привлече вниманието ми, нещо, което да ми напомни за татко, както и защо е дошъл тук, за какво е бил готов да умре, но не откривам нищо. Разочарованието се напластява в гърлото ми — гъсто, горчиво и задушаващо.

После обаче нещо грабва окото ми на един от рафтовете — древно изглеждаща книга. Приближавам се, подритвайки настрани от пътя си кръвните монети. Няма причина една книга да бъде тук, и то между няколкостотин живота във вид на монети и съкровища. Сърцето ми бие силно, отгръщам корицата и ме залива познат мирис — на слама, метал и дим от изгорели дърва. На вътрешната страница няма напечатано нищо — единствено думи, изписани с нечий чужд наклонен почерк: Антония Ивера.

Не знам името, но то привлича нещо дълбоко вътре в мен. До него миниатюрни парченца хартия, останали от някакъв скъсан лист, се подават от подвързията. Като вкаменена изваждам портрета на майка ми от джоба си, където винаги го държа, поставям го и крайчетата му пасват идеално на мястото на откъсването.

И тогава разбирам. Баща ми е умрял заради тази книга.

Обрамчващи думите, обрамчващи и текста на всяка страница — съзнавам аз, докато прелиствам — се разполагат малки рисунки, спираловидни драскулки, дървета и горски животни. И знам откъде идват те.

От мен.

Спомените ме завладяват наново: как седя в скута на баща ми, преди мракът да се появи в живота ни, преди инцидента, докато той чете за Змията и Лисицата с дълбокия си, ритмичен глас; как примъквах книгата до леглото си, за да поставя своя знак върху страниците, срещу което по някаква причина баща ми никога не възразяваше. Да държа тази книга в ръцете си, това е като да си върна пак частица от татко, дори и от себе си — една друга Джулс, която никога не бе изричала лъжа, не бе гладувала, не й бяха липсвали родителите й и не бе сключвала отвратителна сделка.

Отварям на първата страница, за да прочета историите, но докато преминавам през редовете — все още изписани с почерка на Антония Ивера — мастилото сякаш изтича от страницата и се издига около мен. Тъмнината залива зрението ми. Не мога да определя точно момента, в който реалността отстъпва мястото си на виденията, но след преживяното при селската вещица знам какво да очаквам, и макар че съм уплашена, си налагам да не спирам. Стоя неподвижно, с разтворено съзнание, и позволявам на виденията — спомените — да се леят през мен.

Пред очите ми е момичето, но много по-малко, с тъмна коса, която скрива лицето му. То седи облегнато на някаква стена, полуосветена от пламъка на свещите, обгърнало коленете си с ръце. Китките му са приковани с тежки железни вериги. То отпуска глава в ръцете си.

— Никога няма да излезем оттук, нали? — Гласът му ми е толкова познат, колкото и ударите на собственото ми сърце.

Когато се обръщам с лице към него, веригите на собствените ми крайници издрънчават и се провлачват. Но аз се протягам към него. Докосвам рамото му. Казвам му, че ще излезем. Имам идея.

И аз наистина имам. Тя мъждука под повърхността на съзнанието ми, там е, но е неясна, подобно на камъни на дъното на бърза река.

Тогава съзирам светлината на някаква свещ. Под ръката ми има книга, между пръстите ми — тънко и издължено перо. Смътно долавям болка в ръката си и забелязвам петно от кръв в ъгъла на кремавата страница. Макар че кожената подвързия на книгата е по-нова — все още топла, почти като от току-що одрано животно — знам, че това е същата книга, която държа в ръцете си, треперейки в трезора на Гърлинг. Връзката между двете ме сваля отново на земята; поглеждам надолу към собствената си ръка, пишеща яростно, ала сякаш от разстояние. Писецът започва да оформя познато име: Брайърсмор.

Брайърсмор. Това е единствената дума, която има смисъл. Вкопчвам се в нея.

След това бягам, тичам през някаква много стара гора с клони, дращещи лицето ми, и корени, които сякаш се протягат и сграбчват глезените ми. Зад мен е лаят на хрътките, виковете на ловците, гневът и копнежът на момичето… вечни и неизбежни. Напред — мога да си представя града, просторната зелена морава, статуята на Магьосницата на площада. Всички, които обичам, са там. Брайърсмор — шепне нечий глас в ухото ми. Ако смогна да отида дотам, ще мога да ги спася, ще мога да спася и себе си.

Ужасът в сърцето ми се сплита с прогарящата скръб, с предателството. С всяка моя стъпка, с всеки удар на сърцето ми, с всяко пресекливо вдишване звучи едно и също: Приятелко моя, приятелко моя, приятелко моя, приятелко моя. Какво си направила?

В този миг до мен достига друг шум, нещо, прииждащо извън света на виденията. Клепачите ми се отварят, все още натежали, и ми е потребна секунда, за да си спомня защо лежа на една страна върху килима от кръвни монети, където някакво бижу болезнено се впива в бузата ми.

Но тогава звукът от стъпки върху камъка мълниеносно ме кара да застана пак нащрек. Сядам с усилие, докато пламъкът от някаква факла осветява стълбището, и тогава откроявам сенки на мъже върху стената. Чувам гласове. Стражата на Евърлес.

Щом се появяват на вратата, разпервам ръцете си нагоре, а паникьосаният ми ум настоява по детски, че ако аз не мога да ги видя, и те няма да съумеят да ме видят. Възцарява се мълчание и аз се разтрепервам от страх, очаквайки крясъците, които ще ознаменуват моята гибел, и ръцете, които ще се вкопчат в мен и ще ме измъкнат навън.

Ала те така и не идват. Отпускам ръце и зървам някакъв мъж, който наднича през прага с високо вдигната факла и ръка върху дръжката на меча си. Но той стои неподвижно. Не диша и не примигва, дори пламъкът на факлата му не трепва. Зад него шарките от светлина и сенки, хвърлени върху стената, са зловещо застинали — като че някой е боядисал камъка със светлина от огъня и сянка.

Не спирам да мисля за онова, което виждам. Знам, че ако го сторя, рискувам да бъда завладяна от страха и объркването си. Вместо това пролазвам по килима от скъпоценности и със сковано от напрежение тяло се промъквам край мъжа. Заобикалям другите трима стражи на стълбите зад него, като внимавам да не докосна случайно някого от тях, а сетне почти връхлитам надолу по стълбите и излизам в коридора. Врявата изригва зад мен.

Едва когато се оказвам на моравата, на половината разстояние до конюшните, проумявам, че съм оставила книгата в трезора.